Повече от десет години не съм пропускала Панаир на книгата в София. И също от толкова той не се е променил изобщо. От три години Панаирът стана мое работно място и сега, вече не само като посетител, но и като служител, имам повече впечетления, но мнението ми си остана същото. Панаирът не задоволява нуждите и очакванията нито на издателствата, нито на посетителите!
Предвид специалността, която следвам в университета, Панаирът за пореден път стана основна тема за разговор между нас, преподавателите и студентите. И тъй като мои колеги вече представиха в „e-Scriptum“ някои черти на Българския панаир на книгата, видени през погледа на посетителя, аз ще добавя гледната точка на издателя и неговите служители.
Оценявайки успеха или неуспеха на всеки следващ Международен панаир на книгата в София, доста често обвиняваме издателите за реализирането на изложенията по-скоро като пазари, отколкото като културни събития. Но за това отговорността, според мен, е поделена между Асоциация „Българска книга“ и самите посетители. Защо мисля така?
Първо, българският читател е свикнал (или свикнаТ?) да посещава Панаира на книгата с единственото очакване да го посрещнат големи търговски отстъпки. От своя страна, българският издател се съобразява с това очакване и свежда културната си програма до минимум, с което успява да намали собствените си разходи за участие в панаира. (Защото не само наемът на щанд е твърде висок и несъответен на условията, в които издателите и техните служители трябва да работят – още по-несъстоятелни са наемите на студените, неприветливи зали в Националния дворец на културата, които се предлагат за провеждане на това „културно събитие“.)
А АБК като организатор на инициативата оставя нещата такива, каквито са. Не подпомага издателите и не „прекалява” в изискванията си към НДК за осигуряване на по-добра работна среда, камо ли на някаква културна или дори празнична атмосфера. Поставена от НДК пред свършен факт, все пак Асоциацията е тази, която трябва да защитава вложенията на членовете си и да настоява за по-високо качество на условията, за които се заплаща.
Ако на известните световни панаири на книгата всеки ден е истински празник на литературата, то ние се опитваме да сътворим импровизиран празник сред овехтелите витрини на отминалите изложения. Това е все едно да украсяваме елха със счупени играчки от минали годишнини! Нищетата е съкрушителна – от липсата на достатъчно тоалетни, гардероб и кафенета, в които да се предлагат топли напитки и храна, до липсата на нормално отопление и вентилация в залите, където служителите трябва или да се навличат, или да се разсъбличат, за да могат да издържат през целия работен ден, а посетителите да се чувстват удобно и все още да им се иска да разглеждат.
Щандовете на издателствата са едни и същи от години, но дори и тези от тях, които в миналия панаир на книгата са били брандирани, остават непочистени за следващия си наемател. Напълно липсват места, на които издателите могат да седнат и да си поговорят с клиенти, потенциални сътрудници или колеги. Приятелската атмосфера на Франкфуртския панаир на книгата, например, в който има обособени кафенета и приятни кътове за разговор край всеки щанд, е лукс, който НДК и не помисля да предостави, а АБК и не помисля да изиска. От това губят всички, но най-много – българските читатели.
Това са само част от най-очевидните недостатъци, които се забелязват на ХХХІ Международен панаир на книгата в София. Зад тях обаче стоят още десетки несъвършенства, които отписват Българския панаир на книгата от листата на значимите международни панаири по света. И тази ситуация ще продължи да възпрепятства българското книгоиздаване до тогава, докато не бъде променена.
Какво зависи от един студент по книгоиздаване? Негово е само бъдещето. Настоящето е в ръцете на Асоциацията на българските книгоиздатели.
Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.