Литературата №17

Администратор

­

­

          На 19.06.2017 г., понеделник, от 17:30 ч. в Зала 2 на СУ „Св. Климент Охридски“, Ректорат, ще бъде представен 17 бр. на академичното списание за литературна история и теория „Литературата“, което е издание на Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“.

          Темата на броя е „Литература за деца“ и представя преводни и български изследвания върху въпроси, свързани с жанровете на литературата за деца, с направата на детските книги, с преводимостта на художествените текстове за деца, с проблема за литературния канон, класиката и дидактизма на детската литература и т.н. Броят съдържа и разговор с един от успешните книгоиздатели за деца в момента у нас – Зорница Христова, както и рубрика „Отзиви“ с рецензии на нови научни изследвания в полето на литературознанието.

          Основатели на списанието са проф. д-р Милена Цанева и проф. дфн Симеон Янев, дългогодишен главен редактор е бил проф. дфн Валери Стефанов, а в момента редакционната колегия се представя от проф. д-р Иван Иванов (гл. редактор),  проф. д-р Амелия Личева, проф. д-р Петя Осенова и гл. ас. д-р Ноеми Стоичкова. Дизайнът на броя е дело на д-р Людмил Веселинов.

­

Публикувано в Премиери. Постоянна връзка.

Един коментар по Литературата №17

  1. Като цяло книжката е находчив сбор от текстове, изследващи литературата за деца и юноши от различни позиции и с различни методи.
    Основни теми в този брой, които могат да се извлекат от текстовете (преводни и български), са: І. направата на книгите за деца; ІІ. Конструкти на детството в различни периоди от историята на западноевропейската литература; ІІІ. жанрове на литературата за деца и юноши; ІV. тънкости на превода на литературата за деца и юноши и компетентността преводачите, V. Психоанализата като най-чест подход при изучаването на художествена литература за деца и юноши.
    Какви са основните тези на авторите по така очертаните проблемни полета?
    І. Направата на книгите за деца
    1. Светлана Стойчева говори за „новите дрехи“ на литературата за деца, т.е. за новите книжни тела, обгръщащи литературата за деца. Главните й тези са: 1) наблюдаваме своеобразна естетизация, „арт вълна“ в книгоиздаването за деца; свидетели сме на пораснала роля на художниците и дизайнерите в създаването на книги за деца дори до степен, в която те често се превръщат и в автори на художествени текстове; 2) налице е засилена пропускливост на възрастовите граници на съвременните книги за деца, които са интересни твърде много и на самите възрастни, особено на съсловието на експертите по литература и книжнина; 3) забелязва се тенденция не само художниците, но и самите деца да се превръщат в автори на „детска литература“ (примери са творческият проект на изд. „Точица“, книгата в съавторство на писателя Георги Господинов и дъщеря му).
    2. Зорница Христова говори от позицията на издател, автор на художествена литература за деца и педагог по творческо писане. Главната й теза е, че книгите се създават в сътрудничество между много хора и не са плод само на автора на литературния текст.
    3. Брайън Олдерсън говори по-детайлно за правенето на книги за деца и също твърди, че това е процес на колективно творчество (за разлика от авторското писане като самотно занимание). Той настоява, че е дошло време да се конституира нова академична дисциплина, изучаваща историята на създаването на детски книги (а такава вече у нас има от три години – „Детско книгоиздаване“ в специалност „Книгоиздаване“ във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“). Главните му тези са следните: 1) при изработването на книги за деца определящи са технологичните фактори (вид хартия, машини за печат, форми на предпечатна подготовка и т.н.); 2) детските книги са водещи по отношение на технологичните изобретения в книгоиздаването (поне от средата на ХІХ в. с въвеждането на картинните книжки и от началото на ХХ в. с появата на подвижните книжки). Неговите разсъждения навеждат на мисълта, че книгите за деца хем са в авангарда на технологиите, хем се явяват бастион на печатната книга, защото се стремят да удовлетворят познавателните нужди на децата, протичащи основно през сетивата.
    4. Андреа Амел в текста си внушава, че не само правенето, но и четенето на детските книги е колективно занимание. Главните й тези са: 1) четенето и боравенето с детски книги не са индивидуални дейности, а представляват процес на социално взаимодействие между деца и възрастни; 2) детската книга е преди всичко инструмент за социализация на детето към общността на възрастните; 3) основна задача на детската книга днес е да разчупи традиционния модел на социална изолация на детето от света на възрастните, да преодолее социалната „карантина“, на която са подложени децата от страна на възрастните в опита им да ги предпазят от познатите беди; 4) свидетели сме на трансформация на генералната идея за детство, свързана с подтика децата да бъдат оставяни повече сами на себе си и все повече да бъде чуван гласът им (авторката описва въображаемата ситуация с подреждането на детски книги в книжарницата – как би ги подредило едно дете: според критерии като смях или скука в четивото, любими герои, цветове и миризми, размер, добавени елементи, вид хартия и пр., а не според установените от възрастните критерии като цена, превод, принадлежност – или не – към класиката, третирана тема и т.н.).
    ІІ. Конструкти на детството в различни периоди от историята на западноевропейската литература
    1. Франсоаз Далто разглежда историята на конструктите на детството в западноевропейската литература и достига до следните тези: 1) наблюдава се цикличност в динамиката на европейските представи за детство – децата ту са идеализирани, ту демонизирани, като екзистенциализмът припознава фигурата на детето „хамелеон“; 2) художествената литература за деца разкрива предимно социалното поведение на децата, но слабо представя субективността на тази ранна възраст от човешкото съществуване, а ако все пак я представя – то става дума за мемоарна ретроспекция на възрастния човек към времето на собственото му отминало детство. Тези разсъждения пораждат въпроса коя тогава би била идеалната литература за деца? Може би писаната от самите деца (и на това се дължат публикациите на детски литературно-художествени произведения)? Може би писаната от опитните възрастни (макар тя в повечето случаи да е разочароваща – външно описателна или вътрешно, но мемоарно самоописателна)? Правилният отговор навярно е, че трябва да се изобрети нов дискурс за немиметично предаване на екзистенциалния опит на детето от възрастния пишещ човек.
    2. Галина Вълчева-Димитрова представя изследване на спомена от детството в българската литература за деца и юноши (това е интересен текст, но с много печатни грешки и неравности в композицията).
    3. Росица Чернокожева представя Добри-Жотевите литературни възспоменания от детството, като неволно потвърждава тезата на Франсоаз Далто, че мемоарната литература за деца е от автопроективен тип и в този смисъл е повече литература за възрастни отколкото за деца.
    4. Райна Деницова предлага превъзходен текст, който се занимава с кросмедийните манипулации на приказните сюжети за деца, като говори за новите фактори на попкултурата и по-специално на Дисни-индустрията в анимационното кино за деца, преработващи до неразпознаваемост класическите приказки. Изводът на авторката е, че по този начин киното твърде много влияе на съвременните литературни автори, наред с това затлачва спомена за литературното наследство и приказничните първоизточници, обричайки ги на постепенна забрава. Главните тези в съчинението й са: 1) съвременните филмови преработки на приказните сюжети са от „реверсивен“ тип (по термина на Ванеса Йосен); 2) попкултурата налага „компресия на възрастта“ (по израза на Сюзан Томас), т.е. на децата преждевременно им се вменява иронично отношение към приказничната класика още преди те да са се запознали „от първа ръка“ с нея и да са минали през горнилото на житейските изпитания. Какви биха били последиците от това, можем да се запитаме. Ограбване от детство? Деморализиране? Превръщането им в гротескни социални персони – маломерни възрастни?; 3) съвременният западноевропейски конструкт на детството се състои в анихилация на самото детство, в неговото психологическо и морално анулиране.
    5. Лин Валони добавя още един щрих към съвременната представа за детството, като отбелязва, че все пак съвременните деца може би са по-добри от съвременните възрастни, но не поради някакви специфични собствени добродетели, а поради факта, че днешните възрастни са твърде проядени от недостатъци (консумеризма и производните на него недъзи), вследствие на което съвременните деца не само играят „възрастни“, но и ги дублират, докато възрастните сe инфантилизират във все по-висока степен.
    ІІІ. Жанрове на литературата за деца и юноши
    1. Мариза Декастро говори в текста си за героическото фентъзи като поджанр на литературата за деца и юноши. Главната й теза е, че то е трансгенерационен жанр, еднакво търсен както от подрастващи, така и от възрастни.
    2. Дебора Стивънсън предлага пространен текст за класиката и канона в областта на литературата за деца и юноши, поставяйки въпроса за рецепцията на този тип литература и за начините й на оценяване от обществото. Главните й тези са: 1) класиката е старо понятие, но канонът е сравнително ново относно литературата за деца; 2) класиките се обичат, каноните се уважават, като класиките са средство на неформалната педагогика в семейния кръг, а каноните са инструмент на формалната педагогика в училищата; 3) съществуват редица критерии за класичност на един литературен текст – участие в антологии, брой заемания в библиотеките, брой продадени екземпляри, брой издания и преиздания, брой позовавания в масовата култура, рейтинг в интернет, представеност в книжарниците, качественост, времеустойчивост; 4) предлага математическа формула за изчисляване на потенциалния класически статут на една литературна творба – степен на първоначална критическа оценка + степен на първоначална популярност + „Х“ поколения читатели + „У“ катализатори от попкултурата. Тези разсъждения на авторката пораждат въпроса кой е добрият канон – „мекият“ ли, който почива върху класиката и механично я асимилира, или „твърдият“, който упражнява (идеологически, академически, икономически или друг) натиск върху класиката; 5) детската литература включва не само писаната за и от деца художествена литература, но и нехудожествена литература, дори и не-литература (напр. книжките за оцветяване).
    ІV. Тънкости на превода на литературата за деца и юноши и компетентността на преводачите
    Говоренето за литература винаги е говорене и за езика, а от тук – и за превода на разноезични художествени текстове.
    1. Мария Пипева проблематизира въпроса за междукултурната компетентност на преводачите, която изисква наред с лингвистичната ерудиция те да притежават многостранна културна, историческа, педагогическа и психологическа осведоменост. Главната й теза е, че представите за литературност, детска литература и детство винаги са културно специфични и поради това трудно преводими (ако не и изобщо непреводими) и изискват гигантски усилия и умения от страна на преводачите на художествена литература за деца и юноши.
    2. Мария Пилева предлага подробно изследване на историята на българските преводи на едно конкретно литературно произведение – „Робинзон Крузо“ от Даниел Дефо, потвърждавайки в голяма степен постановката на Мария Пипева.
    3. Весела Генова участва с рецензия на книгата на Дария Карапеткова „За превода“ (изд. „Колибри“, 2016 г.)
    V. Психоанализата като най-чест подход при изучаването на художествена литература за деца и юноши
    Своеобразен „талисман“ на боря е теоретичният текст на Бруно Бетелхайм, когото всички автори в книжката (почти без изключение) охотно цитират.
    Явни поддръжници на психоаналитичния подход в изучаването на литературата за деца са: 1. Бруно Бетелхайм, 2. Франсоаз Далто, 3. Росица Чернокожева и 4. Светлана Стойчева (в предходни техни текстове).
    Статията на Райна Деницова припомня тезата на Бруно Бетелхайм, че културата на визията, противопоставена на културата на текста, води до опасни последици. Според Бетелхайм нагледът убива въображението, защото натрапва чужди картини, а не провокира собствения биографичен опит, колкото и да е скромен при детето, когато то борави с думите и се опитва да си представи нещата, стоящи зад тях.
    Можем да се досетим, че днес, в културата на визията, в средата на „дизайнерските“ книги за деца, притискащи текста чрез богатия си илюстративен материал, живеем в едни контрабрунобетелхаймови времена.
    Впечатляващо в биографичната бележка за Бруно Бетелхайм е едно заглавие от трудовете му: „Само любов не стига“ (1970 г.). И действително – само любов не стига, трябва и разбиране: 1) на детето като личност; 2) на литературата като словесна абстракция и форма на условно присъствие в света; 3) на книгите за деца като технологично предизвикателство и единствена противотежест на повсеместната дигитализация.
    Предлагам една препоръка към издателите на сп. „Литературата“ – да посочват източниците на преводните текстове и да поясняват характера на българските текстове (напр. откъси от дисертации, от монографии или публикувани трудове и т.н.)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *