Изображението е създадено от ChatGPT, модел GPT-5.6 Luna — езиков и аналитичен AI модел на OpenAI (27.09.2027)
След като прочете словото си в Стокхолм, Нобелистът изчезна. Не просто се оттегли, а като мастило върху мокра хартия се обезцвети до прозрачност. Престана да публикува, да се появява по телевизията, да дава интервюта, да се среща с читатели. Със същото темпо изчезнаха и книгите му от книжарниците, а профилната му снимка във „Фейсбук“ се превърна в бял квадрат, сякаш някой бе изтрил лицето му, но бе оставил рамката.
Появиха се версии. Едни твърдяха, че се е скрил в малко селце в подножието на Вълшебната планина и пише роман, който ще промени света. Други – че харчи наградата си под чужда идентичност и подмладено тяло в Тайланд. Трети – че е отвлечен, убит и закопан неизвестно къде. Последното се приписваше на литературната мафия, която не могла да преглътне края на нобеловото му слово. Останала неудовлетворена и неовъзмездена.
А словото наистина бе шокиращо. Беше едновременно ретро, актуално и футуристично – като часовник, който показва три времена едновременно. За разлика от засуканите му романи, речта имаше просто съдържание и заглавие: „Литературното гробище“.
В нея Нобелистът казваше това, което всички знаеха, но никой не произнасяше: рано починалите или убити поети, дълго живелите белетристи и драматурзите, които продължават да говорят сами със себе си и след смъртта си, в крайна сметка се събират на едно и също място. Гробището – последният им общ литературен жанр. С точка и без продължение.
Новото и шокиращото бе финалът. Нобелистът заяви, че завещава деветдесет процента от наградата за построяването на литературно гробище, което да удовлетворява желанията на писатели, читатели, критици, теоретици и историци. Единствените му условия били на портала да има надпис: „Тук е гробище, а не музей“. И още едно, което не разкри.
Идеята му явно бе инспирирана от странностите, които напоследък се случваха из световните VIP гробища. На варшавските „Повонзки“ гробовете на Жеромски и Прус си били разменили местата. На парижкото „Пер ла Шез“ паметникът на Карл Маркс периодично изчезвал и отново се появявал. На Вишеградското в Прага – гестаповци ровели в гроба на Карел Чапек. В Москва непогребаният Ленин бил забелязван по пътя към Новодевическото гробище, където пък почивал положеният там осемдесет години след смъртта му последен руски император. В софийските „Орландовци“ се случвали по-обичайни неща – на Първи ноември и 24 Май мъртвите писатели си крадели цветята, а на трите задушници – гледали в чиниите си.
Конкурсът за гробището бе обявен и проектите заваляха. Едни предлагаха то да бъде линеарно, разположено по течението на река, с гробове подредени по годините на смъртта. Втори – овално, за да няма недоволни, че са натикани в ъгъла. Трети – спираловидно, по подобие на емблемата на „Отворено общество“. Четвърти – парцелите да се разпределят по партийни квоти. Най-дискутирани бяха предложенията гробището да бъде дигитално като криптовалута и мобилно, позволяващо отделните гробове да бъдат размествани и премествани според литературните моди.
Годините минаваха, а конкурсът не приключваше. По две причини. Първата – второто условие на Нобелиста: в журито да не влизат писатели и критици, участвали в повече от пет журита. Втората – извънлитературна: никой не разбра кой е спечелил обществената поръчка за строителството.
Така литературното гробище остана в проектите – недовършено, недоизговорено и погребано преди да бъде изкопано. А Нобелистът – в легендите. Там, където бе точното и вечното му място.