Четвърта читалня

Алберт Бенбасат

­

Четвърта читалня в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“

­­

          Напоследък все повече гледам назад и смесвам времената – минало и настояще. Давам си сметка, че това е данък към възрастта, че в него има известна доза сантименталност и отживялост, но от друга страна, не мога да не отчета, че поколенческото мислене по отношение на базовите житейски и морални ценности се е променило, дори се променя непрекъснато. И понеже от дълго време работя със студенти, при това изучаващи книгата и нейното правене, съпоставките някак си се налагат от само себе си.

          Моите години са почти половината от годините на Народната библиотека. Това, струва ми се, ми дава правото да я наричам така – в съзнанието ми тя винаги е била НАРОДНАТА. Помня колко време и като студент, и по-сетне прекарвах под нейния покрив. Пребиваването ми там се случваше успоредно с купуването, подаряването и заемането на книги от Университетската и Градската библиотеки, със събирането на собствена библиотека – занимание, което продължавам през целия си съзнателен живот. Същото правеха и безброй други хора у нас и по света, без разлика на класа, пол, занятие. Ползването на обществена и комплектуването на лична библиотека бяха присъщи на модерното време – което комай приключи някъде към края на ХХ век.

          В нашата филологическа студентска група си имахме своеобразна парола, която гласеше: „Ще се видим в Народната”. Да, действително се виждахме там, още повече че Университетът бе редом и двете достолепни сгради по свой начин се допираха и допълваха, придавайки внушителен европейски и академичен стил на околния градски пейзаж. И понеже стана дума за архитектура, ще отбележа, че по принцип сградите на националните библиотеки винаги са измежду най-внушителните и представителните; те се открояват в центъра на града/столицата – съперничат си със зданията на парламента, президентството, министерския съвет, общината и, разбира се – Университета. Искам да кажа, че навсякъде Националната библиотека символизира равнището на духовност и цивилизованост на една страна, т.е. символ е и на държавността. Така, за щастие, е и у нас.

          Та четяхме ние в библиотеката, в прочутата Четвърта читалня, но освен това във фоайетата или на пейките отпред обменяхме мисли за прочетеното, а вътре в читалнята разменяхме помежду си книги, които някой от нас беше заел, тъй че другият не можеше в момента да ги поръча. Силна група се улучихме, от нея излязоха учени, писатели, поети, литературни критици, журналисти, учители, библиотечни и музейни специалисти, редактори, издатели… Не твърдя, че бяхме маниаци на четенето и аскети в живота (е, винаги има изключения!); не се лишавахме от другите радости и сладости на студентските години, но някак си те биваха винаги съпътствани от книгата, библиотеката, четенето. Народната библиотека някак си ни оформи такива, каквито по-сетне станахме.

          Приключението започваше още на гардероба. Почти винаги се оказваше, че местата в нашата Четвърта читалня са заети. Чинно се нареждахме и чакахме, за да се освободи т.нар. номерче, та да можем да влезем. Завиждахме на онези, които са дошли рано сутринта и вече са вътре. Щом имаш номерче, респективно място, можеш и да четеш, можеш и да се разхождаш из библиотеката, да ровиш из каталозите и да поръчваш книги. Чакането бе непредвидимо като време, място се освобождаваше понякога бързо, понякога след часове. Днес, разбира се, не е така, места има колкото искате и в това се състои една от съществените разлики между нашето и съвременното поколение читатели/не-читатели.

          Във фоайетата и читалните, както и пред библиотеката, срещах и се разминавах с незабравими хора. Един от най-ревностните обитатели на Народната библиотека бе нашият преподавател по старобългарски език Иван Добрев, по мое време още главен асистент, по-сетне професор, изтъкнат учен езиковед. Младият тогава Добрев винаги отвръщаше любезно на моя уважителен поздрав, но не се заговаряхме. Той май си остана вглъбен в себе си мълчаливец, пестелив на думи беше и в аудиторията, а тук потъваше в читалните и стоеше дълго, по всяка вероятност в отделите за стари книги и ръкописи. Прави го и до днес.

          Иван Богданов също „живееше” в Народната библиотека. Думата не е пресилена. Той идваше рано сутрин и си отиваше вечер. Всеки ден. Така създаваше своите безценни трудове по история и теория на литературата, с каквито едва ли някой друг би се нагърбил да се захване. Защото работата бе убийствено трудоемка, а Богданов работеше „старомодно” – със завидна систематичност описваше всеки източник на отделен фиш, създаваше си „паспорт” за съответния автор или явление. Виждал съм части от тези негови картотеки, всичко там бе библиографски безупречно и справката можеше да се извърши светкавично. Веднъж в разговор той ми каза: „При мен няма творчески кризи, няма смукане на молива, аз предварително се подготвям, систематизирам всичко и след това сядам да пиша.” Искаше да каже, че всяка негова книга е плод на четене, четене, четене… повечето в Народната библиотека.

          Само едно свое творение да бе оставил – „Речника на българските псевдоними”, Иван Богданов би влязъл завинаги в аналите на българската филологическа наука. Но разбира се, той създаде десетки и не по-малко ценни и неповторими книги. Не му е тук мястото да ги изброявам, но трябва да изтъкна, че Народната библиотека и целият й всеотдаен персонал имат изключителна роля в тяхното раждане. Иван Богданов огласяше коридорите със своя неповторим басов глас,  произнасяше пред събеседниците си своите безапелационни отсъждания по отношение на едно или друго литературно или културно явление, без да търпи възражения. Той неуморимо – всъщност неумолимо! – поръчваше купища стари и нови книги и периодични издания, а библиотечните труженици безропотно изпълняваха заявките му, каквито и усилия да им струваше това. Затова гласовитият Иван Богданов неизменно им изказваше благодарност на страниците на своите вече отпечатани трудове.

          Един от постоянните обитатели на библиотеката бе Радой Ралин. На младини за мен и моето поколение той беше нещо като ходещ мит. Хем легендарен, хем можеш да го срещнеш на улицата. Или там – в Народната библиотека. И да ти каже „здрасти”. Да спре и да поприказва с тебе.

          За разлика от повечето писатели, Радой Ралин прекарваше много дни в читалните, ровейки стари книги и стара периодика. Които не го познаваха отблизо, не можеха и да подозират колко култура и начетеност се криеше зад ексцентричната му външност и често комично поведение. Радой беше жива енциклопедия на българската и световната литература и изкуство, виртуозно импровизираше дълбоки анализи на произведения от всякакъв характер, знаеше имената и творчеството на забравени автори, артистично свързваше любопитни подробности от живота им с интерпретации – придружени и с рецитации – на техни творби. И всичко това във фоайето на Народната библиотека, поспрял се на разговорка с някого, който е значително по-млад (млада!) от него.

          Когато през 70-те и 80-те години на ХХ век работех в Националния литературен музей, посещавах мнозина от по-възрастните писатели. Така се запознах с Калина Малина, съпруга на покойния редактор на в. „Литературен глас” Д. Б. Митов. Вестникът ми беше любимо четиво, тъй като съдържаше безценна информация за културния и литературния живот между двете световни войни, стойностна публицистика, проза, поезия и критика. Детската писателка се оказа сладкодумен разказвач; в нейния малък апартамент се пазеше архивът и библиотеката на Д. Б. Митов, ръкописи, изрезки, албуми със снимки, от които изскачаха спомени за известни и забравени писатели, художници и артисти. Хрумна ми идеята за филм, посветен на Д. Б. Митов и „Литературен глас”. Редакторката в Студия „Екран” Мария Цонева я хареса, написах сценарий, той мина през някакви съвети и изненадващо беше одобрен. За режисьор бе определен Иван Ботушаров (1926–2001) – опитен документалист с пристрастия към историческата тематика, също ревностен обитател на Народната библиотека.

          Филмът „Наричаха го Дъбът” бе построен върху разкази на живи съвременници. Обсъждахме кои от тях да поканим за участие в снимките. Спирахме се на различни имена, обаждахме им се, някои обаче не приеха (още бяха живи враждите помежду им), други се оказаха прекалено стари и болни. Работата течеше, а ние все още уточнявахме. Накрая останаха Калина Малина, проф. Стефан Каракостов, Вичо Иванов, Христо Бръзицов, Коста Георгиев и Радой Ралин. Последният – под въпрос. С Иван Ботушаров дълго разисквахме неговото участие, питахме се как би се приело това от отговорните фактори, имайки предвид официалното отношение към опозиционната му природа. Ами ако само заради Радой Ралин спрат филма?! Или ако наредят да го изрежем?! Аз бях млад и зелен музеен уредник, какво можех да направя. Казвах само, че единствено Радой Ралин и Александър Геров са живи от поколението поети, което в края на 30-те и началото на 40-те години се утвърждава на страниците на в. „Литературен глас”. Понеже Геров не беше от приказливите, познавах го, оставаше да рискуваме с Радой. Но, признавам си, изричах всичко това с половин уста…

          Иначе тих и скромен човек, Иван Ботушаров тук прояви твърдост. Свързахме се с Радой Ралин, той с радост прие и нещата изведнъж потръгнаха. С другите участници снимките се правеха в домовете им, за себе си Радой предложи Народната библиотека – което значително разнообрази интериора на филма.

          За да не смущаваме четящите, снимахме в пространството зад гишето за поръчки. Там имаше няколко дълги масивни маси, на които служителите струпваха изпълнените читателски заявки, а понякога виждах и една особена порода хора, които необяснимо за мен четяха именно зад гишето. Както и да е. Радой винаги се готвеше предварително – на една от масите вече чакаха подвързани течения на „Литературен глас”, а между страниците той си бе отбелязал с листчета публикациите, върху които смяташе да се спре. Зад камерата на оператора Буко Лазаров се настанявахме с режисьора Иван Ботушаров и редакторката Мария Цонева, за да задаваме въпроси. Облечен в нещо като бяла рубашка (поразмъкната и закопчана догоре), Радой заставаше прав, отгръщаше пожълтелите броеве, но почти не поглеждаше в тях. По-скоро досегът с хартията го вдъхновяваше да възкреси спомените си за онова време, за редактора Д. Б. Митов, за младите тогава поети Александър Геров, Веселин Ханчев, за по-стари като Кирил Христов, към когото питаеше топли чувства, може би и заради чепатия му характер. Последното ги сродяваше, както и симпатичната им натрапчива привързаност към нежния пол.

          Изненадващо не отрязаха Радой Ралин от филма; той беше излъчван неведнъж по БНТ, а по-сетне и по други телевизии. Така заедно с неговото участие се запазиха и безценни кадри от Народната библиотека през 70-те години на миналия век.

          Стефан Елевтеров също бе измежду любимите ми преподаватели, чест посетител на Народната библиотека, а в по-късни времена и (лаская се да мисля) мой приятел. С него спомените ми от Библиотеката са по-особени. Стефан бе сътворил една амбициозна концепция, която включваше пълно описание на всички литературни произведения от български автори, издадени у нас през периода от Освобождението до Първата световна война. Описанието не бе само библиографско, основното бе да се анотират книгите – хиляди томове, огромна част от които неизвестни на широката публика, немалко дори графомански. Естествено, Стефан нямаше как сам да свърши цялата работа, на помощ се явявахме ние, студентите от Българска филология. През едно лято в началото на 70-те години и аз бях сред тези избраници, на които този едномесечен стаж в Народната библиотека се зачиташе и като лятна бригада.

          Стефан Елевтеров ни организира в две групи – първата търсеше по каталозите и поръчваше книгите, втората – четеше и анотираше съдържанието. Заринахме заемната служба с поръчки, изданията се трупаха върху масите зад гишето, където ние чинно седяхме и описвахме. След като скрупульозно прочетох и анотирах един литературен опус от началото на ХХ в., чийто автор за първи път чувах, Стефан отчете, че ако карам с това темпо и тази дължина на съчиненията си, ще забавя значително работата. Препрати ме към каталозите, там се справях значително по-бързо. Търсех заглавието, попълвах заемната бележка и я предавах на гишето за заявки – десетки, да не кажа стотици поръчки. С привичното им усърдие служителите ги изпълняваха, с изключение на книгите, които бяха на реставрация или по една или друга причина се оказваха неналични. Елевтеров обаче не се отказваше, след Народната дойде ред на Университетската и Пловдивската библиотека. Усъвършенствах се в работата с различните каталози, което ми помогна и в бъдеще, но така и не разбрах какво се случи после с този проект на моя, лека му пръст, преподавател и приятел. До този момент не съм видял завършения резултат, но продължавам да мисля, че делото му бе крайно полезно за литературната история. Дано целият къртовски труд не е пропаднал…

          По мое време каталозите на Народната библиотека бяха съвършена справочно-информационна система, стига да я изучиш и усвоиш. Няма да ги изброявам поименно, не ги помня всичките, но съм благодарен на Стефан Елевтеров, че ме въведе в тоя непознат още за мен свят. Сега всичко това го има – цели коридори, както и главното фоайе са заети с всички видове каталози. Но има и нещо по-модерно – един обединен дигитален каталог – COBIB.BG (сводна библиографска база данни), който позволява бързо и кръстосано търсене от домашния компютър – така всичко става за секунди. Аз обаче се изкушавам да се върна назад, в началото на ХХ в., когато каталожната система едва е прохождала, била е – меко казано – допотопна. В спомените си „И аз на тоя свят” проф. Александър Балабанов пише, че в Народната библиотека каталогът е бил само един, „изложен пред читалния салон, за да се избират книги за четене в самата библиотека или за вземане у дома, цели големи тефтери” (С., 1979, с. 55). Значи, каталогът тогава е представлявал нещо като голяма тетрадка („тефтер”) с подгънати и замърсени от употреба страници; представям си как я разлистваш дълго и упорито, докато най-сетне имаш късмета да попаднеш на търсеното заглавие.

          Разказвали са ми, че се били крадели фишове от каталозите на Народната библиотека, направо от чекмеджетата ги изтръгвали и си ги слагали в джоба. Възможно е, винаги има някакви уж учени, които искат да скрият от другите простосмъртни информацията за някои заглавия, за да се чувстват избрани и единствени в своя „изключителен” изследователски принос. Допускам, че такива кражби са целели и друго – прикриване на плагиатство (на принципа – няма информация, няма книга, има присвояване).

          Но сега ми се иска да отворя дума за по-страшни, невъзстановими кражби и посегателства върху книжовната памет.

          В Трета читалня се четеше периодиката. С нея ми предстоеше да се запозная, когато постъпих на работа в Националния литературен музей и започнах да проучвам литературната история не само през текста, но и през материалните й измерения. Доста издания минаха през ръцете ми както в Народната библиотека, така и във фондовете на музея. Ала тук мисълта ми е друга. Това неоценимо богатство биваше често подлагано на тормоз от страна на безсъвестни, да не кажа престъпни ползватели на библиотеката. Натъквах се на изрязани с бръснарско ножче публикации, дори цели страници от вестници и списания. Третирани по тоя вандалски начин, отделните броеве оставаха непоправимо наранени, направо погубени за следващите читатели, възстановяването или замяната им – почти невъзможни. Кого обслужваше това – нечии амбиции за „откривателство” на един или друг непознат факт, мързела на въпросните „читатели”, нежелаещи да губят време в преписване или резюмиране на публикацията, или просто простащината, невежеството, липсата на елементарно съзнание за реалната стойност на това богатство? Или, може би, всичко заедно.

          Да, тогава нямаше ксерокси, скенери и други подобни технологични улеснения, които сега облагодетелстват учения свят. Помня как проф. Розалия Ликова, също прекарваща с дни в читалните, в дебели тетрадки преписваше цели книги, за да си ги ползва при подготовката на собствените си трудове и лекции. Нямах това търпение, но и аз преписвах цитати, водех бележки, резюмирах от книги и периодика. Но как да прочетеш нещо, което някой книжен мародер е присвоил по-най-безобразния начин! Много по-късно колега литератор ме помоли да му услужа с моя статия, публикувана в една от книгите ми. Има я в Народната библиотека, казах му. Да, отвърна ми, книгата наистина е там, но самата статия липсва, изрязана е с бръснарско ножче. Е, какво да мисля? Дали да се гордея, че съчинението ми е предизвикало чак такъв интерес, че някой го е поискал само за себе си?! Или да проклинам (не се отказвам от тая дума!) един никаквец, който е обезобразил изданието и е лишил други от възможността да го ползват!

          Изтъква се, че дигитализацията е интегрална част от опазването на културноисторическото наследство; че тя ще спомогне изключително за продължаването на живота на  оригиналите, в случая хартиените. Те няма да се повреждат, защото няма да се ползват; вместо тях потребителят ще получи (ще си достави направо през интернет) копието. Всичко това е вярно. Но ако книжният оригинал е вече увреден? Не може и да се дигитализира нормално. Май ще се окаже, че сме вкарали много, ама наистина много средства в модерната технология, а в същото време оригиналът е изпокъсан, излинял, осакатен, сиреч отива си, умира, губим го. Не е тайна, че големите ни библиотеки, в частност Народната, отказват изпълнението на заявки за ползване, особено на периодика, когато изданията са стари и в тежко физическо състояние. Отговарят, че течението е на реставрация, но по принцип това е благородно оправдание, за да го опазят. Огромна част повредени издания обаче нито са реставрирани, нито са микрофилмирани, нито са дигитализирани. Оригиналите са сериозно застрашени, а разрушаването и окончателното им изгубване ще бъде огромна беда. Защото оригиналът е невъзстановим.

          Ще повторя – оригиналът е незаменим. Когато говорим за книга, освен основната съдържателно-смислова информация, която носи, оригиналът кодира в себе си и още много допълнителна. Например естеството на хартията, полиграфията, подвързията, мастилата, оцветителите. Но това далеч не е всичко. Оригиналът е като жив организъм, всеки отделен екземпляр има своя биография, индивидуални особености, дори характер, ако щете. Важно е кой е бил притежателят на книгата, както и кой я е държал в ръце. И какви знаци – подчертавания, приписки, автографи, рисунки, дори детски драсканици и пр. – е оставило човешкото присъствие, а и времето върху нея. Печатите, сигнатурите, екслибрисите, всичко това е памет, тя носи познание, което чака „декодиране“. Дигиталното копие ще маркира знаците с фотографска точност, но няма как да пренесе адекватно паметта, защото не е и не може да бъде пълен заместител на всеки отделен оригинал. Нека не прозвучи приповдигнато, но Народната библиотека е хранител на българската книжовна памет в нейната цялост.

          Усамотяването в Народната библиотека с томче в ръка, където около теб е пълно с твои съмишленици, е удоволствие, тръпка, непознати за днешните „юзъри“, информиращи се чрез Мрежата или копиращи на ксерокс необходимите им материали. Свещенодейственото отношение към институцията Библиотека като към храм, в който се обладава тайнството на познанието, като средище за социални контакти и приятна кафе отмора в промеждутъците, докато чакаш на хлад да ти изпълнят поръчката, или правиш сладка пауза между прочита на две книги – всичко това сякаш отлетя с постепенната промяна в социалното и културното ни битие. Достъпът до познанието днес е невъобразимо по-голям, отколкото беше за нас, обитателите на Четвърта читалня. Този достъп не е съвсем безплатен, ала в голяма степен ни е подарен. Но както съм казвал и друг път – достъпът до познанието и самото познание не са идентични. Не-четящият човек си остава не-четящ, дори когато му подариш Вавилонската библиотека, било то в хартиен, било то в дигитален вид.

 

Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

­­

За Алберт Бенбасат

Професор по книгоиздаване в СУ "Св. Климент Охридски".
Публикувано в Есета, Мемоаристика. Постоянна връзка.

1 Response to Четвърта читалня

  1. От споменатите славни обитатели на Четвърта читалня в НБКМ през 90-те години на ХХ век аз, като студентка Българска филология, заварих двама – проф. Иван Добрев и Радой Ралин.
    Мълчаливо гледах професора да седи на съседна масичка и да чете усърдно като студент. Досущ като нас! В тези моменти нямаше особена разлика, в Четвърта читалня всички бяхме равни. Всички учехме. Този измамен егалитаризъм ни позволяваше да се гордеем и да се чувстваме като професори. Като Професора, който не познавахме лично, но когото в същия момент четяхме за изпит.
    Радой Ралин беше друго. Него не го заварвахме, той връхлиташе внезапно. Оглушал ли беше, оглупял ли беше – да ме прости Книжовният господ, – но той направо влиташе с гръмогласна реч в застоялата като пенчо-славейковско езеро Четвърта читалня. В този миг всички спираха да четат, повдигаха сънено глави и чакаха това извънземно, извънисторическо пришествие да отмине. А той като амортизирано НЛО от минала епоха се спускаше неочаквано, минаваше бавно транзит, заговаряше безапелационно някого или дори никого, просто така си говореше на висок глас, и накрая си отиваше, изведен под лакът от престрашил се любезен квестор. Аз също чаках бедствието в Четвърта читалня да отмине, оглеждайки скришом този митичен човек. Чорлав, неподстриган, с раздърпани и нечисти дрехи, будещ съжаление или насмешка, този извънреден човек идваше сред нас, младите лица на 90-те, децата на постмодернизма, които само след няколко години щяхме да посрещнем третото хилядолетие като свое с всичките му дигитални джаджи. И го чувахме да ни говори с глас като от отвъдното, познат ни досега само от радиото или от телевизията (може би от филма „Наричаха го Дъбът“), за който дори не бяхме сигурни, че още принадлежи на жив човек. Леко провлачен, с мек диалектен акцент, неестествено бодър, този говор носеше вест от друга епоха – напомняше ни за езоповската „свобода на словото“ от времето на тоталитарната държава. Гласът на Радой беше гласът на царския шут и подсказваше вкуса на лютата чушка за селския цар на социализма от близкото минало. Когато беловласата му глава се скриваше зад високите дървени порти на читалнята, изчезваше човекът-литература, отиваше си живото слово и оставаха пак само обезкръвените тела на книгите. А ние, читателите, застивахме като ударени от мълния.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *