Един нов прочит на стихотворението „Евреи“ от Пейо Кр. Яворов

Алберт Бенбасат

­­­

Дора Габе

(между 1908 и 1917 г.)

­

          През декември 1905 г. в кн. 10 на сп. „Мисъл” излиза поетичният цикъл на Пейо Кр. Яворов „В тъмнината”, включващ стихотворенията „Без път”, „Евреи”, „Тайната” (по-късно „Майчина любов”), „Ще дойдеш ти очакван ден”. Текстът на „Евреи” в „Мисъл” изглежда така:

Евреи

Хиляди руси са готови да въстанат, за отечеството и православната вяра, против това проклето от бога племе…

Антисем[итска] прокламация

Време – тъмнини, и в тъмнините

спомен заблуден. Безкраен път

на бездомна върволица. Плът –

на света да въплъти бедите.

 

Време – тъмнини, и в тъмнините

стон молитвен, стон и шепот глух.

Но в ръжда е ключът към вратите

божии – че Бог изгуби слух…

 

Стон молитвен, стон и шепот глух

по наклона песъчлив световен.

„Бог ще чуй от върха!” В път вековен

не повяхна в спомена си дух…

 

„Бог ще чуй от върха!” Път вековен.

Мрак, пустиня, бухал и шакал.

Адът се разтваря: дим отровен,

пламъци зловещи, лава, кал…

 

Пламъци зловещи, лава, кал –

писъци минутни, и отново

шепот и молитва, стон и слово:

словото на бога оглушал…

 

Пламъци зловещи в тъмнините,

писъци минутни в дълъг път,

шепотът на ехо в жива плът –

на света да въплъти бедите…

          По-късно тази, меко казано, странна творба е включена в Яворовите стихосбирки „Безсъници” (1907 г.) и „Подир сенките на облаците” (1910 г.). Помества се с почти непроменен текст, но без мотото. В „Безсъници” стихотворението вече е част от друг цикъл – „Бежанци” („Бежанци”, „Боричкания, сълзи, кърви…” и „Евреи”). Преди да сложи край на живота си поетът с помощта на брат си и на Владимир Василев прави някои редакторски поправки върху текстовете на книгата „Подир сенките на облаците”, пипва тук-там и „Евреи”, ала пак не възстановява мотото. И, спазвайки последната му воля, във всички следващи издания стихотворението се печата без него. Така то звучи повече като символистична творба, кодираща песимистични визии, малко или повече богоборчески настроения (по Иван Мешеков), които общо взето са в духа на зрялата Яворова лирика. Нейните интерпретатори, почти без изключение, не отчитат наличието на това мото в първата публикация на „Евреи”, почти не обръщат внимание и на заглавието [1]. Иван Мешеков, който е измежду малкото му тълкуватели в контекста на библейската митология, цитирайки същото стихотворение, но без да го анализира, казва, че „Цялата Яворова лирика би могла да има за изходно мото библейския стих: „суета сует и всяческая суета” – или: „от кал си и на кал ще станеш”. Той добавя, че тя е „нашата книга на откровението, нашият Еклезиаст…” [2]

          През  месец април на същата 1905 г. в София Пейо Кр. Яворов се запознава с Дора Габе, тогава студентка и начеваща поетеса. По негово настояване тя му предоставя свои стихове, той ги прочита и поисква още, след което една част редактира основно и дава за печат в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед”, „Ново общество” и другаде. Покрай поетическите занимания, между двамата припламва сърдечно чувство, което трае кратко, но оказва решително влияние върху развитието на лирическата дарба у Дора Габе.

­

Пейо Кр. Яворов

(рисуван портрет от Михаил Кръстев, 1906 г.)

­

          Пейо Кр. Яворов по признанията на Дора Габе се явява неин „единствен учител” в поезията – думи, които тя не спира да повтаря до края на живота си. Около 30 творби от първата й стихосбирка „Теменуги” (1908 г.) са публикувани в печата именно след неговата веща намеса. „Те са ваши, а не мои”, опитва се да протестира тя, ала бива парирана: „Идеята моя ли е? Не. Настроението мое ли е? Не. Образите мои ли са? Не. Тогава кое е мое?” [3] Доколко е бил убедителен, доказва следващото важно признание на Дора Габе: „Но аз и до днес твърдя, че „Теменуги” не са мои стихове и съм готова да се отрека от тях.”

          По стечение на обстоятелствата (студентство в чужбина, ваканции в провинцията и пр.) по това време (1905–1906 г.) Дора Габе живее повече извън столицата. Тъй че преобладаващата част от „Теменуги”-те й са родени в периода на обширната епистоларна връзка между нея и Яворов. В писмо от 12 юни 1905 г. той настоява да получи новите й творби, „за да продължим в порядък софийската си работа и развитието ви да върви паралелно с писането. Каквото ми изпратите, аз ще ви го повръщам с указания за поправки, както правехме по-рано.” Желанието му е „да Ви изправя срещу шаблона, култивиран в нашата литература от стари и млади лирици” (21 юни 1905 г.). Поетът учител не крие и амбициите си да моделира според собствените си критерии предоставения му от съдбата суров, ала благодатен „материал”, при това не само стихотворен, а и личностен.

          Изкушеният в литературата Петър Габе, баща на поетесата, също е бил в кореспонденция с „учителя” на дъщеря си. Докато следвала в Швейцария, ядосан поради интригите на Петко Росен, поетът написал на Дора Габе „много грубо писмо”, а тя съответно му отговорила. Конфликтът бил неизбежен. И тогава, според Дора Габе, поетът пратил писмо до баща й „да ни помири, защото аз съм имала още нужда от него, и тя още не е узряла достатъчно, за да бъде самостоятелна.” [4] На друго място споменът се обогатява с детайли: че въпросното обидно писмо на Яворов било писано „в момент на бясна ревност”, че Яворов пише на баща й „да ни сдобри, защото аз съм имала още нужда от неговата помощ в поезията” и че тогава тя била отговорила, че се отказва от родителската му издръжка. [5]

­

Петър Габе

(1857 – 1927)

­

          Петър Габе неприкрито е насърчавал литературната дружба на дъщеря си с изявения поет. Може би е подозирал, че връзката надхвърля чисто творческия си характер. Чрез дъщеря си той не е пропуснал да напомни на Яворов и за собствените си литературно-публицистични занимания. На 10 юли 1905 г. Яворов пише на Дора Габе, че е получил книгата на баща й „и съм поласкан от вниманието”. В отговор поетът праща на Петър Габе две свои книги: „Стихотворения” (ІІ изд.) и биографията на Гоце Делчев. Така завързалите се дружески отношения с бащата ще са давали по-сетне основания на влюбения Яворов за търсене на подкрепа в конфликта с дъщерята.

          Запазено е и едно писмо на Яворов до Петър Габе от 18 август 1905 г., от чието съдържание става ясно, че Петър Габе е изразил възмущение от сплетните около взаимоотношенията между дъщеря му и поета. Другото, което за нас е особено важно – във въпросното писмо от 10 юли 1905 г. Яворов споменава и името на еврейския поет Семьон Фруг, с чието творчество се е запознал благодарение на изпратената му от Дора Габе книга с негови стихове на руски език. Фруг е ученик на Петър Габе от Русия, кореспондира си с него и поради това вън от съмнение е, че именно бащата е инициирал изпращането на въпросната книга.

          Разтърсен от погромите в Русия през 1881 г., Фруг ориентира творчеството си към трагедията на „гонения народ”, определян е като един от вдъхновените изразители на чувствата на горест и отчаяние, обхванали еврейската интелигенция след крушението на идеалите й. Проникната от мъката на сънародниците си, лириката му почти не познава личните и интимните преживявания. Когато предава трагедията на своя преследван народ, стихът му – пестелив, без нито една излишна дума – избухва мощно, превръща се в проповед, в една нова „йеремиада”. Именно в стиховете, издържани в духа на т.нар. пророчески жанр, той реализира най-силно таланта си.

          Яворов отначало повърхностно („прелистих ги набърже”), сетне по-внимателно се запознава с творчеството на руския еврейски поет. И оценката му, че „националистическите” (т.е. свързаните с еврейската принадлежност традиции и страдалчество) стихотворения са „най-прочувствуваните”, не може да се интерпретира другояче, освен в контекста на собственото му съпричастие към съдбата на преследваните етноси („Арменци”). Стихотворението „Поток”, което Яворов подчертано хвали в писмото, е на Фруг. В спомените си Дора Габе казва, че го е превела на български по настояване на баща си. За съжаление, този превод не ни е известен.

          През целия си дълъг и предълъг живот Дора Габе не престава да пише и говори – официално и неофициално, – че тя е една от големите любови на Пейо Кр. Яворов, опитвайки се да подскаже, че при различни обстоятелства нещата между тях са щели да добият друго развитие, добавя даже, че и поетът не би завършил така трагично живота си. Кой знае защо, никой не й обръща сериозно внимание. Така и до днес Яворов се възприема както от литературоведското, така и от масовото съзнание с двете си митологизирани  любови – Мина и Лора. На Дора Габе сякаш се отрежда ролята на една от многото, наблягайки се най-вече върху наставническото влияние на Яворов върху ранното й творческо формиране. Преживеният от двамата „малък роман” не изглежда митопораждащ; там няма силен драматизъм, въобще няма трагизъм и поради туй изцяло е засенчен от другите два „големи романа” на Яворов.

          И така, значи е всеобщо признато какво е дал Яворов на Дора Габе. Остава недостатъчно изяснено обаче, какво Дора Габе е означавала за Яворов и какво тъкмо тя му е дала. Тоест, не сме се запитвали сериозно какви емоционални и творчески енергии са били отключени у него, къде и как точно те са избликнали.

          Вече е време да разкрия твърдото си убеждение, че като предлитературен текст стихотворението „Евреи” се е случило някак си в интимно-творческата история на поета с неговата „ученичка” и любима. Как точно, разбира се, нито мога да кажа, нито съм в състояние да опиша подсъзнателните процеси, които са провокирали  създаването на стихотворението в този му именно вид. Знаем обаче, че за самото ставане на една или друга творба играят роля и наглед странични подробности от битийния пейзаж на създателя й. Това са окололитературни фактори, свързани примерно с чувствата към важен за творческата личност субект (при Яворов това е любовта към еврейката Дора Габе), които изглеждат външно несъотносими към конкретния художествен факт. Те действат независимо от волята; може да се каже, че сам авторът не съзнава тяхната важност, не съзнава дори, че са се оказали определящи за наличието на конкретната творба. Това на психоаналитичен език ще е едно от многото преработвания на емоционалния субстрат в творчески продукт. И нищо чудно, че нито Яворов, нито „виновницата” за самото литературно събитие не отбелязват каквото и да било, за да ни подскажат, че е именно така.

          Ако не мога да опиша процеса на сътворяването на „Евреи”, то бих се опитал с относителна правдоподобност да реконструирам ситуацията на пораждането на самия сюжет у Яворов. Дават ми кураж поразителните събитийни съвпадения, предшестващи и съпътстващи написването и отпечатването на стихотворението. Остава само да ги сглобя в единно цяло.

          Цитираната като мото на стихотворението „Антисемитска прокламация” отпраща към една от най-черните страници в многовековната история на еврейските гонения – антиеврейските погроми. Те са руско изобретение от края на ХIX, началото на XX век. Физическите репресии се съпътстват от антиеврейски закони относно притежаването на собственост, образованието, заселването в столицата и пр. През 1903 г. излиза книгата на монаха професор Сергей Нилус „Протоколи на Ционските мъдреци”, която трябва да съчини историята на „еврейската конспирация” – замисления едва ли не в предновозаветни времена световен юдеомасонски заговор за завладяване на света. Защитната реакция на християнството трябвало да бъде преследването и унищожаването на „прокълнатия народ”. Което с височайша подкрепа станало още през същата 1903 г. – в дните на еврейската Пасха в Кишинев са разрушени 1500 еврейски домове, убити са 45 души, над 600 са ранени… А по времето на Руско-Японската война (1904 г.) пресата изведнъж обявява, че евреите тайно подкрепяли врага, с който имали „расова връзка”. Между 1905 и 1907 г. банди от „черносотници” опустошават множество еврейски поселища,  като само в Одеса са убити над 300 човека. И т.н.

          През същия период у нас се явяват вестници  като „България за българите” (1893 г.), „Народна свобода” (1894–1895 г.) , „България без евреи” (1895 г.) и др., които сипят хули срещу евреите. Особено активен е Никола Митаков, издател на първия „специализиран” антисемитски вестник у нас „България за българите”, продължил по-късно като „България без евреи”.

          И тъй, в годината на най-кървавите антиеврейски погроми в Русия (1905 г.) Яворов среща Дора Габе – пленително момиче, надарено с поетически талант. Тя е еврейка и не го крие, още повече, че баща й е забележима фигура в обществения живот, добре известна и на други от кръга „Мисъл” – Пенчо Славейков и д-р Кръстев. Любовното увлечение на Яворов предизвиква интерес към произхода и съдбата на Дора Габе. Девойката емоционално и образно му описва скитническо-преселническата одисея на своето семейство, казва и за антиеврейските гонения в Русия, все неща, за които знае от родителите си. Мотивът „скитничество” и „гонение” по своему се вписва в стихотворението „Евреи”. Ето ги:

Време – тъмнини, и в тъмнините

спомен заблуден. Безкраен път

на бездомна върволица. Плът –

на света да въплъти бедите.

          Разбрал за връзката на Дора Габе с известния поет, намесва се и бащата – обогатява познанията на дъщеря си с нови факти, а тя съответно ги споделя със заинтригувания Яворов. Петър Габе му предоставя и томчета с произведения на своя ученик и приятел, еврейския поет Семьон Фруг, в чиито творби се открояват мотиви от еврейската история, митология и религия. Яворов ги „преработва” в собствени поетически „сюжети” (обърнете внимание на стиха „стон молитвен, стон и шепот глух”, както и на „В път вековен / не повяхна в спомена си дух”).

­

Семьон Гр. Фруг

(1860 – 1916)­

­

          Наученото от Дора Габе и баща й за тяхното еврейско скитническо страдание и антисемитските пасквили, които чете в руския и българския печат и в отделни брошури, непременно са подействали на Яворов. Допълнителен фактор ще да е чувствителността на поета към съдбата на преследваните и страдащите, доказателство за което са по-ранните му стихотворения, посветени на арменците, македонците („Бежанци”), заточениците и пр. А стихотворението „Евреи” е ориентирано именно към страданието на един народ-изгнаник .

          Отчитайки психологическите особености на Яворовата личност, напълно закономерно е описаната емоционално наситена ситуация да го доведе до идеята за „Евреи”, осъществена през есента на 1905 г. Но малко по-рано в сп. „Мисъл” (кн. 6, 1905 г.) излиза цикъл негови стихове „Самота” с посвещение „На г-ца Дора Г.” и цикъл „Стихове” на самата Дора Г. По страниците на „Мисъл” влюбеният „майстор” и „ученичката” се срещат пак в кн. 8, където той печата спомен от Македония („В плен”), а тя – стихотворен цикъл „Теменуги”. А през целия отрязък от годината двамата поддържат обширна кореспонденция, в която си разменят свои стихове.

          Искам да кажа, че „Евреи” всъщност носи скрито посвещение на Дора Габе, кодирано в първата редакция чрез заглавието и мотото. Дори когато Яворов заличава мотото, остава заглавието, което ориентира читателя за насочеността на творбата, ала скрива биографичните и психологическите подбуди за създаването й. Имаме кодиран „разказ”, в който отвъд общата картина на безкрайното безотрадно еврейско скитничество, отвъд богоборческия протест се разкрива съдбата на едно семейство и на една любима жена. Доста по-късно, без да споменава мотото и без да подозира за това скрито посвещение, Лео Коен прозорливо ще напише: „Евреи” е философска поема на еврейската мартирология, която поетът ни рисува с четката и размаха на проникновен, дълбок художник.” [6]

          От по-сетнешното поведение на Дора Габе, както и от спомените й за антиеврейските гонения у нас по времето на Втората световна война, които тук спестяваме [7], можем да заключим, че у нея е налице  познатата „двойственост” на българското еврейство, изразяваща се и като интегрираност в родното общество, и като запазване на изконната еврейска принадлежност. Това до голяма степен е уникално балканско явление в сравнение с еврейското битие в някои европейски страни, където е съществувал по-изразен антисемитизъм и расизъм…

          Логично е накрая да се запитаме, дали тази „двойственост”, която по своему е определяла и самосъзнанието на Дора Габе, не се е пренесла по някакъв начин и в нейното творчество. Тоест, дали като има толкова стихотворения за българската земя и за Добруджа, тя няма и свое еврейско стихотворение? Оказва се, че има не едно, а доста повече. Ето някои примери. В „Прокоба” Дора Габе пише:

Защо ме тегли неспокоен дух далече

съдбата ли на мои прадеди бездомни,

събудена в кръвта, прокобата изрече,

или от векове душата ми я помни?

          Това не е ли същият мотив, който Яворов интерпретира отначало докрай в стихотворението „Евреи”? Дори и някои от използваните думи и образи силно си схождат у двамата. Яворов – „не повяхна в спомена си дух”, Дора Габе – „Защо ме тегли неспокоен дух далече”; Яворов – „Безкраен път на бездомна върволица”, Дора Габе – „съдбата ли на мои прадеди бездомни”. И т.н.

          И още едно стихотворение на Дора Габе – „Земя”:

Бог изпрати Архангел с меч

да прогони и двама от рая,

и откри им се пътя далеч

все нататък, нататък в безкрая…

 

И те нямат ни ден, нито час

ни за поглед, ни дума сърдечна,

все ги тласка невидимий глас

все ги тегли примамката вечна.

          Отново е налице мотивът за прогонването, за безкрайното скитническо пътуване, за напразната надежда, за търсенето на обетованата земя, за божието не-милосърдие и пр., които извикват паралели с Яворовото стихотворение „Евреи”. При по-внимателно вглеждане можем да открием сходства и в ритъма на двете стихотворения.

          Най-типична в контекста за „двойствеността” на еврейката българка е мини-поемата на Дора Габе „Друговерка”. Тя е създадена през 1933 г., когато – вече утвърдена не само в България, но и извън границите й, – поетесата се намира в Братислава.

          По-долу ще цитираме части от творбата:

Друговерка

Няма купувачи

в будката за стари книги,

в гетото на Братислава.

– Стоката му под праха остава.

– Не чува, седнал е на прага и чете.

– Книгата е по-голяма

от мършавото тяло.

– Листите обръща

от дясно към ляво.

Часовника върви обратно.

– Ей, продавачо.

 

Измъкна погледа от книгата,

погледна ме през двойни очила

и рече:

– Зная те, ела! –

И сне от лавицата тежка, стара книга

и я отвори.

Тогава изведнъж си спомних как повтори

баща ми преди смърт:

„Да не забравиш, че си внучката

на цар Давида!”

А продавача рече:

– В твоето сърце лежи

двехилядигодишната обида,

а в твоите очи останаха

звездите на Обетованата.

Тъй рече старецът и тъй ми се усмихна,

че завъртя стрелките си обратно

часовника на моето време.

 

Ах, продавачо, дай ми тая книга:

в нея ще намеря може би

кътче да се свия,

защото съм жена – полудете, –

защото не по силите ми е да нося

две съдби

в едно тъй мъничко сърце.

          „Друговерка” е създадена близо 30 години след „Евреи” на Яворов. Но тази поема има доста общо с творбата на учителя й, поне що се отнася до редакцията с мотото, публикувана в сп. „Мисъл”. Ще наблегнем върху нейния силно разпознаваем автобиографизъм. Натрапчивото усещане за „друговерство”, появата на бащата и особено „двехилядигодишната обида” у лирическата героиня – „внучката на цар Давида” – пряко кореспондират с цитираната от Яворов „Антисемитска прокламация”, където евреите са нарочени като „прокълнато от Бога племе”. Има и един особен маркер – часовникът, който върви обратно, т.е. към спомените, към семейната бежанска сага, към интимните изживявания от най-ранната младост на една „жена – полудете”. В този контекст поетесата влиза в задочен, подсъзнателен (впрочем кой знае!) диалог със стихотворението на своя учител и любим, изплаквайки заедно с това и драмата на собствената си двойствена съдба: „защото не по силите ми е да нося / две съдби / в едно тъй мъничко сърце”.

          Но по-дълбинните анализи и паралели, разбира се, тепърва предстоят…

­

­­

Бележки:

[1] Съвсем наскоро се запознах с публикацията на Димитър Михайлов, базирана на открити и притежавани от него екземпляри от сп. „Мисъл” (1905 г.), където Яворов (очевидно подготвяйки книгата си „Безсъници”) собственоръчно е нанасял поправки върху стиховете си и е зачертал мотото към „Евреи”. Вж. Михайлов, Димитър. Неизвестни Яворови поправки. Щрих към историята на стихосбирката „Безсъници” // Михайлов, Димитър. Яворов и другите. В. Търново, 2015, с. 77.

[2] Мешеков, Иван. П. К. Яворов – поет богоборец. // Мешеков, Иван. Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 525.

[3] Сарандев, Иван. Дора Габе. Литературна анкета. С., 1986, с. 105.

[4] Пак там, с. 26.

[5] Пак там, с. 153.

[6] Коен, Лео. Евреинът в българската литература. // Библиотека Пробуда, г. 2, кн. 6. С., 1939, с. 15.

[7] Сарандев, Иван. Цит. съч. С., с. 69–71. Вж. също: Кралева, Снежина. Докосване до Дора Габе. С., 1987, с. 171–175.

­

Забел.: Текстът е публикуван за пръв път в сборника „Яворов – 140 години от рождението на поета. Нови изследвания“, изд. „ДАР-РХ“, В. Търново, 2019, с. 109-119.

­­

Публикувано в Литературознание, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *