Театрален сценарий
Действащи лица:
- Президент на републиката
- Министър на вътрешните работи
- Политик
- Петев – телевизионен водещ и коментатор
Сцена 1
Президентският кабинет. Стаята е обзаведена с масивно, но не много отрупано бюро, поставено в дъното на сцената. Зад бюрото са окачени гербът и знамето. В единия ъгъл се виждат удобен стол и голям телевизор. Централното място на сцената е заето от голямо огледало, пред което президентът репетира.
Президентът: Скъпи сънародници,
Неусетно мина цяла година, откакто почти единодушно с 50 процента от половината от най-умната четвърт на населението ме избрахте за ваш президент, ръководител и обединител. Скромно се обръщам към вас (поглежда към телевизора), за да отбележим заедно годишнината от тази паметна дата.
За една година аз много направих, но и много научих. Така например разбрах, че пет-годишният мандат не ще ми бъде достатъчен, за да изпълня амбициозната си предизборна програма. Може да е минала само година, но като виждам, че въпреки усилията и денонощния ми труд не успях да постигна нищо съществено; че старите проблеми са си още тук, а непрекъснато се появяват и нови; мисля си, че в името на честността и прозрачността, заради които ме избрахте, е редно още от сега да ви заявя, че ще имам нужда от повече време. И така, от сега обявявам кандидатурата си за втори мандат!
През следващия мандат ще поправя всички грешки, които ще допусна през първия и точно затова чистосърдечно мога да ви обещая, когато най-сетне напусна президентството, ситуацията с нищо да не е по-лоша отколкото, когато дойдох. (На себе си.) Не, не, не става. Нещо не прозвуча добре… (Драска в бележките си и започва отново.)
Скъпи сънародници,
Много мислих през тази година. Мислих предимно за вас, но и малко за себе си. Мислих и реших, че малко сгреших. Особено когато ви казвах, че промяна трябва да има на всяка цена. Откакто съм президент, разбрах, че промяната е нужна, но може да е и опасна. Спомнете си предизборните ми обещания! За повече работни места, за по-хубави жилища и по-добро здравеопазване. Представете си сега, че след мен изберем някой, който реши, че е по-добрeхората да са безработни, бездомни и болни. Не, това е риск, който не ни е нужен. Тъкмо намерихме добър президент, за десетина години ще се поочука, хората ще го опознаят, ще го обикнат. Таман се научи на занаят и дайте да го махнем. Подобно мислене не е държавническо. (На себе си.) Хм, тук май се получи. А сега най-трудното. Отчет за изминалата година. (Отново към огледалото.)
Като всеки новоизбран държавник бях набелязал серия от мероприятия за първите ми сто дни на власт, (изведнъж се разсмива хитрешки) първото от които бе да изляза два месеца в отпуск. След предизборна кампания всеки има нужда от почивка. (С усилия си връща сериозния вид и продължава.)
Веднага след встъпването си се заех да проветря президентството. Възпитанието и духът на приемственост, за които гласувахте, не ми позволяват да опиша мръсотията, в която то бе затънало; задухът, който го изпълваше; прахът, който го затлачваше. Кабинетът миришеше на вкиснало, секретарките умираха от глад и от жажда, в деловодството плъхове прояждаха прогнили документи. Близо четири месеца правихме оборка и днес не се срамувам да ви поканя на Деня на отворените врати да видите колко деликатна и ароматизирана атмосфера цари в нашите кабинети. (През смях на себе си.) Стига се лигави, де. Работата е сериозна.
След това се заех с изграждането на екип. Признавам, в началото бе трудно. Като модерен управленец, аз не съм политик, а „експерт“. Необременен съм от трудов стаж. Независим съм от всякакви специални знания и идеологии. Но най-вече бях без ни най-бегъл контакт с държавната администрация. Не можех да разчитам нито на бивши сътрудници, нито на партии, политици, кръгове или централи. Това ми помогна да спечеля вашето доверие на изборите. Но сериозно ме затрудни изборът на екип или по-точно намирането на подходящите хора. Та затова… (замисля се и добавя), пакв духа на приемствеността…запазих старите служители. Те си знаят работата. Те са качествени професионалисти и използвам случая да им благодаря. (На себе си.) Което е още едно доказателство, че няма смисъл да се сменя президентът. Тези, които работят, и без това са си едни и същи. Ама това не мога да го кажа… (Пак към огледалото.)
И така, неусетно си мина цяла година. Доста неща промених, но без сътресения, без излишно напрежение, за да не ви създавам неудобство. Променях така, че всичко да си остане, както сте си му свикнали. Нека всеки да знае и занапред, промяна ще има. Но тя ще бъде толкова плавна, че дори няма да я усетите. (Затъмнение.)
Сцената остава тъмна. Единствено президентът се осветява от силен прожектор.
Президентът: Уф, да се свършва и тая най-сетне. Една година откакто ме тормози тази реч. То не бяха пиарки, сътрудници, писачи… То не бяха послания, недомлъвки, подмятания. Въобще предлагаха всичко, което най-мрази народът. Защо да говориш така, че обикновеният човек да има нужда от коментатори и анализатори, за да разбере какво си искал да кажеш? И то не много ясно. Хората не ги е много еня как казваш нещо си, те искат да знаят какво точно казваш. Те искат да си откровен. Може не винаги да харесват това, което казваш, но разбират ли те – ще ти имат доверие. А пък нали доверието било ключът за всичко в политиката?
И така, предлагаха ми моите приятели да се увъртам и да се офлянквам около послания за мир и взаиморазбирателство. Помислих аз как бих реагирал, ако ми заговори някой по тия теми, вместо да си ми пуснат сериала по телевизията. Щях да го препсувам. Що? Ако искам някой да ми говори за мир, любов и разбирателство, ще си пусна конкурс за красота. Запитах се после какво искам да кажа на хората? Какво наистина ми е на сърцето? Нали сам се определям като честен, нали се боря за прозрачност. А истината е, че ми харесва да си президентствам. Добре ми е. Не съм очаквал да ми се случи, ама ето – явно така е било писано, и сега не искам да се свършва. Ами защо тогава да не кажа на хората: „Оставете ме да си президентствам до пенсия, аз няма да ви преча“. Като чуха за това ми послание, сътрудниците ми замълчаха. С онова специфично мълчание на подчинения, когато не е съгласен с шефа. Стягаш тялото, придобиваш сериозно изражение, гледаш много умно и проницателно, сякаш ще кажеш нещо много важно и… мълчиш. Хванаха се на работа и го завъртяха някак си това ми послание. Е без тях не може, без политика не може. Не е прилично. Заплата вземам за тая работа! Хората искат да си прям, но не и да им говориш напълно открито. Звучи им цинично. Значи, от една страна, без празни думи и обещания, от друга – така, по-увъртяно да бъде, ама и да се разбира. Да го чуе човек и да си каже: „Брей, тоя не се надува като предишния, иначе е умен, а и е честен – иска да си остане президент, пък то кой не би искал!“. Ето, това трябваше да се получи. Дали стана? Хората ще решат.
То аз така виждам демокрацията. Ако има проблеми и трябва да се вземат решения, народът трябва да се намеси пряко. Аман от представители! Аман от политиците и техните партии! Така си разсъждавах аз и си ги говорих тия от дясно на ляво, на който иска да ме чуе. Сладкодумен съм така, имам дар слово, та се събираха хора да ме слушат. Предимно младежи. Аз живея близо до университета. И така по цял ден си четях вестника на всеослушание, коментирах и виках: „Писна ми от това, омръзна ми от онова. Тоя не мога да го понасям! Точно ти ли си седнал да ми обясняваш, че не те знам какъв си! Мръсна работа е политиката. Само конфронтации, машинации и инсинуации! Страх ги е, от народа ги е страх! Затова не го питат!“ Малко по малко, както си бях безработен – щото по това време бях експерт по усвояване на еврофондове, ама ние още не бяхме в Европа, та нямах много работа – почнах да обикалям по митинги и протести и щом чуя около мен, че се дискутира някакъв проблем, виках колкото ми глас държи: „Народът да реши! Чуйте гласа на народа!“. На един такъв митинг няколко момчета решиха да основат партия. Понеже другите си имаха работа и бяха заети, направиха мен секретар. Нямаше и много творци между нашите, та не можахме да й измислим име. Имаше и добри предложения, като „Комитет за устойчиво развитие“, ама го закъсахме с абревиатурата. В крайна сметка, понеже на другите им беше неудобно, кръстихме партията на мое име.
Бре, каква стана тя, как се извъртяха нещата, не знам, ама един ден ми се обаждат от телевизията. „Вие ли сте, викат, човекът с партията“. „Аз съм“, казвам. А оттам: “Моля, заповядайте в нашето предаване, ако искате да запознаете хората с вашите позиции“. Тъкмо си мисля, що пък точно мен ме канят, и ми разясниха: “На хората им омръзна все едни и същи да им обясняват нещата от живота. Само като видят партийните функционери, и превключват на друга програма. Търсят се нови лица!“. И ето ме в телевизията. Оказа се, че политиката се продава, зрителите се интересуват и политическите предавания са сред най-гледаните. Липсват обаче положителни герои. Е, аз влязох в тази роля и то малко без да искам. Явно камерата ме харесва, както се изрази едни продуцент, и започнаха много да ме канят. В какви ли не предавания участвах. Студийни, дискусионни. Но особено риалита. Бях жури, бях участник, какво ли не бях. Но навсякъде следвах моята си политика – да съм откровен. Питат ли ме нещо, което не знам – признавам си, че не съм наясно и казвам: „Ето, това е въпрос, по който трябва да се допитаме до народа“. Докато се усетя, и станах много популярен. Вестниците започнаха да пишат за мен. Разни коментатори ме наричаха „нов тип политик“, „човек от народа“, „модерен държавник“. Разглеждаха и разчленяваха новата идеология, която съм проповядвал.
За две години в партията постъпиха 400 000 души. По два и петдесет членски внос и ей ме на – милионер. Почна да ми увира главата. В устава на партията написах: „Това не е партия. Няма да има структура, нито ръководство. Решенията ще се вземат от всички членове с електронно гласуване. Обществото ще бъде уведомявано за решенията от секретаря на партията.“ С една дума – много мозъци, но една уста. Това беше нашата партия.
По това време идваха избори. Парламентарни. В сондажите моята партия – на първо място. Правителство трябвало да правя. Усетих аз, че тук нещата не отиват на добре. Членовете на партията не можеха да се разберат за листите – кой ще е пропорционално, кой мажоритарно, от кой район. Всеки почна да звъни и да се предлага за министър, за заместник, за не знам си какво си. Уж гражданска беше нашата работа, пък се оказа, че те всички управленци… Накрая се изнервих и казах: „Аз няма да участвам. Който иска постове и позиции да се кандидатира. Аз не я приемам тази система. Не я разбирам и ще се боря срещу нея. Не мога хем да съм против системата, хем да съм й съучастник.“ В партията имаше разочаровани, ама като прочетоха на следващия ден вестниците, им помина. „Основен играч отхвърля системата“, пишеха чуждите медии. „Създава се остро чувство за нелегитимност на изборната система“, каза един от най-авторитетните наблюдатели, някой си Петев.
Въпреки това повечето хора отидоха да гласуват. И каква стана тя? Резултатите 50 на 50. Ни дясно, ни ляво. Ни напред, ни назад. А в парламента, все същите мутри. Често ме търсят за коментар, а аз повтарям като мантра: „Не я разбирам тая система. Как хем народът не ги иска, хем все за тях гласува?“. Журналистите обявиха въпроса ми за риторичен и ме провъзгласиха за единствения политик срещу статуквото.
Признавам, че политиката вече ми беше влязла в кръвчицата и мисълта за власт започна да ми се услажда. А и от всякъде чувах, че само аз мога да помогна на народа. Казвам от всякъде, защото по това време при мен идваха една сурия бизнесмени, банкери, финансисти, лобисти и опортюнисти. И къде от добра душа, къде от наивност, къде от патриотизъм, къде поради внушенията на купища НПО-та и НЛО-та, реших да се кандидатирам за президент.
Понеже не ми се даваха пари, а и нямах много ясна програма, заявих, че не ще участвам в никаква кампания. Логично, мотото ми бе „Народът решава“ и аз само с него мога да говоря и дебатирам. Е, никой не можа да покани народа на дебат, така че аз си останах без сериозен опонент. Спечелих изборите!
Както и да е… Ето вече една година се справям отлично. Дотук никакви проблеми. Дано продължава така! (Прожекторът изгасва.)
Сцена 2
Президентът гледа в тавана, седнал на стола пред телевизора. Телефонът звъни.
Президентът: Президентът? (С гордост.) Аз съм. Кой? Министърът на вътрешните работи? (Притеснено.) Слушам ви, господин министър? Да ме видите? Че какво има да ме гледате? Да не сте решили да ме арестувате? Няма да го допусна! Не, бе, шегувам се. Чувството за хумор ми е характерно. Простете, слушам ви. Намираме се в кризисна ситуация?… Националната сигурност?… Звучи сериозно. Сигурни ли сте, че не преигравате? Не, защото… държа да отбележа, че досега не сме се виждали на живо и това се отразява добре и на двама ни. Не виждам защо да не продължим в същия дух. Така че правете там, каквото решите, а аз ще изразя подкрепа от тук. Или ще ви критикувам, ама интелигентно. Зависи как реагира пресата. Сега ние сме професионалисти, не може ако всички ви ругаят, да очаквате аз да се пъча да ви защитавам. Все пак аз трябва да изразявам общественото мнение. Ок?… По-сложно било. Добре де, кажете какво има?… Не е за по телефона? Искате да кажете, че ме подслушват?… Как стига с тия подслушвания? Хората все за тях говорят!… Много било важно? Това, което си говорим сега, да не би да не е важно. Тук става дума за взаимодействието между институциите… Добре де, добре! Елате, но тайно. Ангажирал съм се пред обществеността президентството да е прозрачно. В името на прозрачността не бих искал хората да разбират, че обсъждам тайни с вътрешния министър. Чакам ви! (Затваря и на себе си.) Какво ли иска тоя милиционер? Имам лошо предчувствие.
Телефонът отново звъни.
Глас: Господин президент, министърът на вътрешните работи е тук.
Президентът: Вече? Някой видя ли го да идва?
Глас: Той пътува от министерството до тук с лекия конвой. Четири коли охрана и бронетранспортьор. Но без сигнални лампи.
Президентът: Майко мила! А далеч ли е министерството?
Глас: Отсрещната сграда. Първата кола от кортежа така и не можа да тръгне, защото тя по принцип си паркира пред нашия вход.
Президентът: (Въздишка.) Добре, нека влезе.
Става и сяда зад бюрото си. Влиза министърът на вътрешните работи.
Министърът: Добър ден, господин президент! За мен е чест да ви видя… на живо!
Президентът: Здравейте! И аз се радвам. А друг видя ли ви по пътя насам? Бяхме казали дискретно…
Министърът: Категорично не. Бях видимо незабележим. Спрях само да поздравя журналистите пред министерството. Ей така, от учтивост… Не съм им казвал къде отивам. Разбира се, възможно е да са ме проследили.
Президентът: Да са ви проследили? Вас? Как е възможно?!
Министърът: С поглед.
Президентът: (Замислено.) Няма да се мине без изявление…
Министърът: Може да дадем съвместна пресконференция? Това, което имам да ви кажа, си заслужава, повярвайте!
Президентът: О, не, не. Не искам да ме виждат с вас!
Министърът: (Обиден.) Нима! А мога ли да знам защо?
Президентът: О, не се сърдете. Комуникационната ми политика забранява да се показвам с хора, за които има противоречиви обществени нагласи. Знаете ли, да си президент е самотно занимание.
Министърът: (Приятелското отношение е заменено със строго делово.) Добре, както прецените. Може ли вече да говорим по съществото на моята визита? Наистина няма време за губене.
Президентът: По принцип избягвам да говоря по същество. Моята роля е представителна. Аз съм обединител на нацията. Как да обединявам, ако заемам страна по същността на въпросите? За това си има институции. Като вашия пряк началник например. Защо не говорите с министър-председателя по въпросите, които ви вълнуват?
Министърът: Опитах, той ми каза, че ако въпросът е в моя ресор – да се оправям. Ако надвишава моите правомощия – да дойда да говоря с вас.
Президентът: Ето, затова в кампанията ми бе залегнала думичката „отговорност“. Само аз сам си се характеризирам с нея, а всички други бягат от трудните решения. И министър-председателят, дори вие самият. Не можете ли сам да решите проблемите на вашето ведомство?
Министърът: Не и този.
Президентът: Защо не?
Министърът: Защото и аз имам политически амбиции!
Следва мълчание, прекъснато от съобщението, което министърът получава на телефона си.
Министърът: Ето, пак са те. Настояват за отговор!
Президентът: Кои са те? Кой ви притеснява, докато сте на среща с президента?
Министърът: Терористите!
Сцена 3
Провежда се консултативен съвет по национална сигурност. Бюрото е изведено на преден план, застлано е със зелено игрално сукно и служи за маса за преговори. Пред президента, който седи на председателското място, има купища микрофони. От лявата му страна е министърът на вътрешните работи, а от дясната – политикът. Освен тях на заседателна маса личат силуетите на други, безмълвни участници в заседанието. Телевизионни камери са разположени навсякъде из сцената.
Президентът: Добър ден на всички! Преди всичко бих желал да благодаря на тук присъстващите, че се отзоваха светкавично на спешно свикания от мен консултативен съвет по национална сигурност. И веднага давам думата на министъра на вътрешните работи за доклад, защото когато чуете какво има да ни каже, ще разберете, че нямаме време за губене!
Министърът: (Сравнително дълго време си подрежда документи. Приема сериозен вид.) Уважаеми…
Президентът: (Прекъсва министъра.) Извинявайте, господин министър. Моля ви, искам само да направя едно уточнение, което струва ми се е важно. Това е първата подобна сбирка, откакто аз съм президент, и затова искам да съобщя за някои промени. Досега съветът е заседавал скришно, тихо-мълком, секретно. Все едно тука сме се събрали някакви престъпници или си говорим кой знае какво. От днес нататък всичко ще е явно, пред обществеността. Заседанието ще се предава директно по радиото, телевизията и интернет. Всичко, което си кажем, ще се записва и публикува. Ще има и преводи на стенограмите, ако някой от чужбина случайно се поинтересува от българската национална сигурност. Затова, моля ви, внимавайте какво казвате. Нека не даваме лош пример на хората. Каквото несъгласие има, може да си го изчистваме преди или след събранието. Тук не е място за спорове, а за консенсус и публичност. Сега бързам да дам думата на министъра, защото проблемът, поради който сме се събрали, не търпи отлагане.
Министърът: (Наглася се.) Уважаеми дами и господа, господин президент…
Президентът: Ох, господи! Забравих! Още нямам тези навици. Извинявайте, господин министър! Простете! Моля квесторите – поканете журналистите да влязат, включете камерите, нагласете микрофоните. (Чува се шум от влизането на множество хора и включването на машините. Президентът изключително любезно към новодошлите.) Кафенце, чайче да предложим?… Вода?! Разбира се! Моля, настанете се и дайте знак кога можем да започнем. (Към членовете на съвета.) Вие имате ли си всичко?! Много е важно да се чувстваме удобно. Бог знае заседанието колко ще продължи… Да, добре, заповядайте, господин министър! Извинявайте пак. А за вас кафе, май забравих да Ви попитам?
Министърът: (Видимо изнервен. Прибира си документите и подготвената реч.) Не, нищо не искам. Докато ние тук се настаняваме и се глезим с кафета и с чайчета, петнайсет български граждани берат душа в ръцете на опасни терористи. Ще бъдат убити, ако българската държава не изплати откуп от един милиард лева!
Общ шум. Глъчка. Щракане на камери и фотоапарати.
Президентът: Моля ви, тишина! Седнете по местата си. Ще има отговор на вашите въпроси. Тези отговори ще научим заедно, на живо. За първи път в историята на телевизията…, простете, на институцията. Господин министър, моля, споделете с обществеността малко повече информация.
Министърът: (Успокоително.) Дами и господа…
Политикът: Не, вас достатъчно ви слушахме! И има няколко неща, които бързам да ви кажа, защото поведението ви е неприемливо. Не можете просто така да идвате тук и да хвърляте такава бомба…То си има начини. Първо, в изказването си вие не поздравихте президента, с което показвате неуважение към институцията, към конституцията, към протокола, към елементарното възпитание и преди всичко към гражданите, които днес чрез средствата за масова информация присъстват на заседанието. Второ… (рязко смекчава тона) господин президент, вие днес отново доказахте, че сте държавник на гражданското начало, строител на нов тип демокрация, едновременно по-пряка от представителната и по-представителна от пряката. Но това ваше усилие бе погазено, смачкано, омерзено от абсолютно скандалния начин, по който тази толкова важна информация ни бе поднесена от този човек (сочи с пръст към министъра, но гледа към камерите). Без никакъв предговор и без елементарна контекстуализация той, като някакъв самодържец, си позволи да говори така, все едно това, което ще каже, е по-важно от онова, което гражданите ще чуят. Нямам нужда от повече, за да оттегля доверието си от този министър от името на гражданството, което представлявам!
Приглушен шум. Многократно се споменава думата „доверие“, шепнешком, но осезателно.
Министърът: Господин президент (но към камерите), чувствам, че губя доверието, без което не мога да изпълнявам ефективно функциите си. За мен оставката ми е морален акт. Възпитан съм в дух на рицарство, на чест и достойнство… Няма да стоя тук против волята на гражданите… Напускам! (Готов е да стане и да си тръгне, но не напуска мястото си.)
В залата настъпва невъобразим хаос. Пак щракат фотоапарати, чуват се откъслечни фрази на телевизионни репортери. Шумът е невъобразим…
Политикът: Да не сте мръднал! Тук сме се събрали да обсъдим остър проблем, който вие предизвикахте или поне заради вас и ние знаем за него. Вече цялата страна е пламнала в паника, всеки се обажда на близките си в чужбина да разбере как са, добре ли са. Вие дължите на нас и на обществото… Между другото нашата партия винаги е подкрепяла идеята за публичност при вземането на решения и използвам случая, за да поздравя президента за тази му инициатива! Та вместо с подробния си доклад вие, господин министър, ни занимавате със собствената си личност. При първата по-трудна ситуация подвихте опашка. Не, аз като лидер на движението, което първо свали доверието си от вас, заявявам, че не приемам оставката ви. (Ослушва се и се оглежда в очакване на реакция. Такава няма. Президентът и министърът го гледат неразбиращо. Става и ръкомахайки започва да крещи.) Вие чувате ли се? Какви оставки? (Към камерите.) Народе-е-е, нападнати сме! Страната ни е жертва на атака, а на нас ни замазват очите? Всичко това тук, целият този спектакъл, камерите, оставките, това е един цирк…сценарий, прах в очите ви. Не искат да ви кажат, че мюсюлмани, черни като смъртта, са дебнели с години възможността да отвлекат българи, най-вероятно още деца. Те може би вече са мъртви, жертви на страшни насилия. Представете си как някое от отвлечените хлапета стене, моли се за коричка хляб или капка вода, а вместо това носът му е разбит от приклада на брадясал, чалмоносан гигант! Вместо това ние се занимаваме тук с политика, с карикатури и се отдаваме на популизъм! България се напълни с турци, цигани, евреи и хомосексуалисти… Останахме неколцина свестни българи и точно тях да отвлекат! Нима очаквате да повярвам, че това е случайно? (Вече бесен към министъра на вътрешните работи.) Кажи бе, кажи на хората какво наистина се е случило? (Този път изказването е последвано от бурна реакция от страна на присъстващите в залата. Не става ясно какво точно е значението на тази реакция, но политикът е видимо доволен и обратно сяда на мястото си.)
Президентът: Моля ви, успокойте се! Прекалено сте афектиран! Нека все пак преди това обсъдим оставката на министъра. Имаме ли готовност да изберем нов министър?
От някъде прозвучава глас: В тежък момент като този си личат истинските държавници! Ние сме готови да поемем министерството.
Чуват се множество гласове: Как пък не? Откъде-накъде? Ти ли точно се обади?
Политикът: (Обобщава ядосано.) Против!
Президентът: Ясно, ясно. Предложението се отхвърля. Друг?
Друг глас: Мисля, че в така създалата се ситуация не можем да си позволим безвластие. Готов съм да се нагърбя с тази отговорност.
Политикът: (Още по-ядосано на фона на общия шум от отрицания.) Ужас! Против!
Президентът: Не се приема. (Към политика.) Вие?
Политикът: (Вече бесен.) За какъв ме мислите?Против!
Президентът: (Към медиите, но меланхолично и сякаш на себе си.) Когато трябва да се вземе решение, не мога да разчитам на никого. Сам съм… (Решително към министъра.) Господин министър, след като изслушах всички гледни точки, заявявам, че не приемам вашата оставка. Моля, преминете към доклада. Напомням ви, че няма време за губене!
Министърът: (Гордо и със самодоволна, леко презрителна, усмивка.) Благодаря, господин президент! (Продължава делово и съсредоточено.) Преди малко повече от 24 часа в министерството постъпи информация, че група български граждани са похитени, докато са пребивавали в чужбина по работа. За този кратък период от време успяхме да свършим следното, което е много. Установихме самоличността на потърпевшите, успяхме да осъществим контакт с тях чрез мобилния телефон на един от терористите. От разменените текстови съобщения става ясно, че освен ако не им бъдат заплатени един милиард лева, българите ще бъдат умъртвени. Терористите представляват необичаен профил. Те се високо образовани западноевропейци, християни, които наричат себе си „Групата на неоправданите“. Това е първата им подобна проява. Това са хора, загубили работата си след присъединяването на страни от Източна Европа към Европейския съюз и които обвиняват емигрантите от тези страни, че подбиват пазара на труда и се възползват неправомерно от социалната система на техните страни. Искат един милиард, тъй като според техните изчисления това са щетите, нанесени от този тип емиграция на националния им бюджет през последната година. Отвлечените са група инженери и общи работници, пратени от българска фирма зад граница, за да изградят фотоволтаичен парк по поръчка на тамошен търговски конгломерат. Това е засега, с което разполагаме, моля за инструкции какви да бъдат следващите ни действия.
Президентът: М-да-а-а, за инструкции… Давам думата на участниците в съвета. Как мислите е редно да постъпим?
Следва неразбираем брътвеж от всички страни. Чува се шум като от стая, препълнена с хора, в която всеки говори, без да слуша събеседника. Министърът и политикът са особено активни. Президентът върти глава ту в едната, ту в другата посока и гледа объркано. Изведнъж рязко настъпва тишина. Тя продължава известно време.
Президентът: (Сепнато, все едно се буди от лош сън.) Благодаря ви.Аз…Други становища?
Политикът: Господин президент, в час като този няма място за политически игри. Цялата нация трябва да застане като един зад отвлечените невинни жертви, чиито живот е поставен на карта и изцяло зависи от вашите действия. Вие сте този, към когото похитените, техните близки и роднини гледат с надежда. Не бих искал допълнително да нагнетявам напрежението, но задачата ви е съдбоносна. Освен да спасите съгражданите ни, изпаднали в беда, вие трябва да дадете ясен знак, че страната ни не ще толерира подобен шантаж. Че тя ще преследва и накаже всеки, който посегне на наши сънародници. Аз няма да шикалкавя като тук присъстващите. Няма да казвам, че партиите им са доказали неспособността си да се справя с кризисни ситуация и… (с явно усилие да сдържи емоцията си) не ще се крия зад емоцията, която случващото се предизвиква у нормалните хора. Недопустимо е дори да се обсъжда каквато и да е форма на плащане. България не може да влиза в договорни отношения с терористи. Тя обаче не може да гледа безучастно как колят децата й. Може да разчитате на моята подкрепа при вземането на правилните решения.
Президентът: (С напълно объркан, неразбиращ вид промълвява отчаяно.) Други идеи? (Към министъра.) Вие, може би… нещо по-конкретно?
Министърът свива рамене.
Президентът: (Умислен.) Обявявам десет минути почивка!
Микрофоните и камерите се изнасят. Министърът и политикът продължават да седят спокойно на масата и се споглеждат с прикрито задоволство. Президентът става и закрачва нервно напред-назад.
Президентът: Колеги, сега сме си между нас. Вие сте политици с много по-голям опит. Много такива кризи са ви минали през главите. Кажете сега сериозно какво трябва да се направи?
Министърът: Виж какво, на твое място аз нямаше много да се пъна. Ти тук нямаш правилен ход. Остави нещата на мен, пък да става каквото ще. Иначе каквото и да направиш, ще се обърне срещу тебе.
Политикът: А бе, я прати спецчастите. Да се погърмят малко – ще има жертви и от двете страни. С малко повече късмет някой и ще се спаси.
Министърът: Какви спецчасти, колега? Тях ги разформирова още предишното правителство, за да се бори с полицейщината.
Политикът: Тогава пратете някой друг! При всички случаи така ще излезеш мъжко момче, щото между нас казано, с твоите „народът да реши“ и „гласът на народа“ почваш да ни дразниш всичките. Айде вземи някакво решение и ти най-сетне.
Президентът: Ами да! „Гласът на народа“!
Политикът: Ей го, пак почна…
Президентът: Как не се сетих по-рано?
Политикът: (Към министъра.) Чаткаш ли нещо?
Министърът: (Замислен и леко притеснен.) Този май ще се окаже по-печен, отколкото си мислехме…
Политикът: Какво имаш предвид?
Президентът: (Победоносно.) Ще питам народа!
Политикът: Моля?! Тоя откачи ли, бе?
Президентът: Обещах за всички важни въпроси да се обръщам към народа. Какъв по-важен въпрос от това?! Нека всеки се изправи пред съвестта си и се запита по-важен ли е принципът да не преговаряш с терористи от човешкия живот. Да! Ще организирам референдум!
Политикът: (Тихичко.) Хитро. (Към президента.) Няма да мине номера… Хората ще писнат, че бягаш от отговорност.
Президентът: По-добре, отколкото да ме сметнат за некомпетентен.
Министърът: Това не е въпрос за референдум!
Президентът: Така се казва за всеки въпрос и затова никога няма допитвания.
Политикът: Ходът е популистки!
Президентът: Знаех, че ще го оцениш. Ще ме подкрепите, нали?
Министърът: (Разсеяно сякаш е някъде другаде.) Да, да, добре, добре…
Политикът: (Ухилен до уши.) Вие знаете, че аз съм си по принцип „против“. Обаче идеята ми изглежда добра.
Шум от влизането на множество журналисти, които си говорят превъзбудено. Камерите и микрофоните отново са навсякъде. Президентът е страшно сериозен.
Президентът: (Строго официално.) Добре дошли отново! Уважаеми членове на съвета, скъпи представители на медиите, през почивката всеки има време да остане сам със себе си, да се консултира със своята съвест и да обмисли какво трябва да бъде поведението му от тук нататък. България е изправена пред ценностен избор. Като демократична държава ние не може да си позволим да се поддадем на натиска на екстремистки формации, каквито и да се те. Мисля, че първата точка, по която се обединихме с представителите на различните политически сили, е, че няма място за преговори. А след като няма място за преговори, на терористите трябва да се отговори с категорично „да, ще платим“ или „не, няма да платим“. Въпросът, значи, е ясен. По него обаче ние не можем току-така да стигнем до еднозначен отговор. Трябва предварително да обмислим всички елементи, с които разполагаме. Това е и отговор, който извън конкретния случай касае и политиката ни спрямо злите сили занапред. Вие знаете, че цялата ми политическа кариера е изградена върху вярването, че по въпроси от общо национално значение, чиито отговор „да“ или „не“ тласка страната ни в една или в друга посока – по тези въпроси думата трябва да има народът. Не един човек, не отделна фракция, а целокупният български народ, суверенът! И така реших днес да издам указ за насрочване идната събота на национален референдум, на който трябва да изясним следния въпрос: „Съгласни ли сте държавата да заплати един милиард лева, за да спасим живота на нашите сънародници?“. (Към камерите.) Нека заедно докажем, че с демократични способи можем да надвием противниците на демокрацията!
Сцена 4
Президентът, все още не напълно облечен и с чаша кафе в ръка, е седнал удобно пред телевизора в кабинета си. На екрана се вижда Петев, облян в светлината на телевизионното студио. Усмихнат е и излъчва симпатия.
Петев: Добро утро и добре дошли в най-гледаното сутрешно предаване „Петев по първи петли“! Днес в предаването ще гостуват няколко от дежурните ни коментатори по икономическите, политическите и социалните въпроси. Предстои да чуем политически антрополог, социален педагог и един травматолог по най-наболелите и най-забавни теми на нашето ежедневие. Но преди това нека чуем вашия глас. Отварям линиите!
Звънене.
Зрител: Ало, в ефир ли съм?… Окей. Добър ден на вас и на вашите слушатели…
Петев: Зрители! Ние сме по телевизията.
Зрител: О, да, извинявайте. Понеже току-що се включвах по радиото…
Петев: Давайте, слушаме ви.
Зрител: Господин Петев, днес официално започва кампанията за насрочения от президента референдум за спасяването на отвлечените български работници. Нашата история не познава друго подобно допитване. Какъв е вашият коментар?
Петев: Ще се опитам да бъда пределно ясен. От юридическа гледна точка решението на президента да предизвика подобно допитване е несъстоятелно. Не може по въпрос, който изисква действия от страна на изпълнителната власт, да се консултира директно суверенът. Но за това ще говорим с нашите гости. Имаме ли друг зрител?
Позвънява друг зрител.
Зрител: Аз за друго се обаждах, но не мога да не взема отношение. Значи вие сте против участието на хората при вземането на подобни решения?
Петев: Вие не ме разбрахте. Аз съм „за“ провеждането на този референдум и ще го отразявам активно. Просто го намирам за противозаконен.
Зрител: Как така? Хем противозаконен, хем сте „за“?
Петев: Като гражданин съм привърженик на референдума, като специалист мисля, че той не е законен, но като изявен общественик съм длъжен да заема междинна позиция, за да не повлияя на хората. Не съм политик все пак…
Зрител: Да, не сте политик, но сте умен, нали ви дават по телевизията все пак. Като човек, който познава политическите процеси, какво мислите за поведението на президента в тази ситуация?
Петев: Той ме впечатли с неговата смелост. Не се поколеба в труден момент да вземе решение. Това е огромна отговорност, защото независимо от крайните резултати на референдума, той е този, който отговаря за успешното освобождаване на нашите съграждани.
Зрител: Ами ако народът каже, че не иска да се плаща за тяхното спасяване?
Петев: Вижте, трябва правилно да се постави въпросът, за да могат ясно да се направят изводи от резултатите. Хората не могат да се произнасят върху съдбата на похитените. Ясно е, че всички искат те да бъдат спасени, да се върнат живи и здрави по домовете си. Тук става въпрос за начина, по който това трябва да стане. Дали можем да упълномощим правителството да плати за тяхното освобождаване, или ще го принудим да търси други начини. Това е въпросът!
Зрител: И все пак… Ако терористите знаят, че няма да спечелят пари, това няма ли да застраши живота на нашите?
Петев: Съществува такъв риск, който президентът пое с насрочването на този референдум. Нека дадем думата и на други…
Зрител: Последен въпрос. Какви очаквате да бъдат резултатите?
Петев: Не се наемам с прогнози. Това е работа на други колеги коментатори. Аз съм привърженик на тясната специализация – нека всеки да говори това, от което разбира. Мога да кажа само следното: (поема дъх и изговаря доста предвзето) В политически аспект виждам едно утвърждаване на президента като гарант на демокрацията и поредното падение на партийно-политическата система, която не пропусна случая да докаже своята „импотентност“ и не успя да стигне да еднозначни отговори дори по ясния на пръв поглед въпрос за спасяването на българските заложници.
Президентът изключва телевизора. Замислен. Изведнъж на лицето му се изписва решителност и набира по телефона.
Президентът: Ало, Петев. Току-що те гледах по телевизията. Много ми хареса. Както винаги само ти си разбрал принципите, които защитавам. Исках лично да ти благодаря за подкрепата.
Петев: Ма, моля ми се. Аз такова… винаги съм готов да застана на ваша страна. Гражданското общество ви подкрепя…
Президентът: Наистина? Аз съм малко отделен от света в този кабинет. Кажи ми какви са настроенията?
Петев: Решението за референдум се прие много добре. Всъщност хората са афектирани от случващото се и са готови да се намесят.
Президентът: А как ще гласуват? „За“, „против“?
Петев: Няма значение. Важното е да гласуват масово. За вас широкото участие ще е политически успех, какъвто и да е резултатът.
Президентът: А ти как мислиш, дали да ги платим тези пари? Хора са това все пак! А от чуждите службите ми казаха, че съществува опасност да ги изколят като пилци. Похитителите били доста опасни…
Петев: Вашите съветници как мислят по въпроса?
Президентът: Не знам. Нямам съветници. Нали обещах, че ще съкратя драстично администрацията на президентството, за да намаля разходите по време на криза. Това обещание много се хареса на електората, ама сега тука една крушка няма кой да завие.
Петев: Е, как работите така?
Президентът: Ох, много е трудно. Особено като трябва да се взимат такива тежки решения. Понякога просто не знам какво се очаква от мен!
Петев: Аз в момента съм относително свободен. Предаването ми свършва преди обед. Що не ме вземете мене за съветник? Знаеш, имам опит в тези работи.
Президентът: Ама ти нали си журналист? Може ли да работиш за някоя институция?
Петев: Разбира се. То това си е част от работата. Неофициално, разбира се. Аз за това навремето напуснах партията. Изборите са трудно нещо. Борба в структурите, кампании, интриги… Журналистиката е друга работа. По-интелигентна. Ставаш по-известен, хората не те псуват, където те видят. Напротив, звезда си…
Президентът: Да, да… Аз те гледам всяка сутрин. А и хората те харесват. Назначавам те неформален съветник по сигурността. Хонорара ти ще си прецениш. Кажи сега за заложниците, как да постъпим?
По същото време на неопределено място се провежда тайна среща. Атмосферата е конспиративна.
Министърът: Здравей! Благодаря ти, че дойде.
Политикът: Здрасти! Радвам се, че се обади. Този референдум ми е сложен. Много исках да го обсъдим.
Министърът: Да. Хубаво е да съгласуваме позициите, да не вземем да защитаваме едно и също, че ще ни изядат и в партиите, и отвън.
Политикът: Ти какво ще застъпиш – „за“ или „против“?
Министърът: Много мислих и считам, че „за“ по ще ми отива на мен. Нали освен министър се водя и социалист. А те, социалистите, са все по държавата… Държавата това, държавата онова…Все нея изкарват на преден план да спасява хората. Та затова и сега мисля да кажа държавата да плати, па после да ги гоним терористите.
Политик: А бе ти всеки път така я изпипваш, че твоята все да е по-лесна. Ще излезеш и ще викаш „парите или хората“ и пак ти най-човечен, най-хрисим някак си… А аз – пак лош, фашист, нехуманен…
Министърът: Не си прав, значи. Винаги ти оставам марж. Не си лошият. Ти си народен трибун, реалист. Казваш на хората това, което искат да чуят. Високо говориш онова, което всички си шушукат тихичко…
Политик: Да, ама тоя път е различно. Как да кажа да ги оставим да пукнат завалиите?
Министърът: Че те повечето хора така ще си кажат.
Политик: Мислиш ли?
Министърът: Сигурен съм. Ти ако чуеш народа какви ги говори. Ти си бил лошият? Че ти си като агънце. Оня ден на среща с гражданите става един младеж и вика : „Как аз ще давам пари за тия, бе? Наши били, какво им е нашето?! Хукнали некъде по чужбина. Аз що не ходя в чужбина. Видели паричките и айде първи на келепира – нека им е сега. Те, вика, ако се бяха върнали, щяха ли да ми дадат от т’ва дет’ са се нагушили там!?“
Политик: Има логика…
Министърът: Друг един по едно време се провикна от дъното „Сънародници, сънародници, ама за един милиард, доста скъпо стъпват тези сънародници“.
Политикът: (Подозрително.) Ама ако е така, ти що не искаш да защитаваш тая позиция?
Министърът: Нали ти казах, не ми отива на социализма.
Политикът: Добре. Аз ще съм „против“, но ще ми гарантираш два дебата с някои мухльовци, да изглеждам победител. И четири часа медийно време да си изказвам тезата.
Министърът: А не искаш ли и да спечелиш изборите случайно?
Политикът: Знаем, че с „не“ няма да спечеля. А и не е редно. Що за народ ще е тоя, дето на такъв въпрос отговори с „не“. Обаче щом ще се губи, поне да е с достойнство. Трябва да блесна в кампанията…
Министърът: Един дебат и два часа по радиото…
Политикът: Един дебат чист, демек с някой, на който да му е обяснено да не се прави на умен и три часа радио.
Министърът: Окей.
Политикът: А, щях да забравя. Трябва ми и някой виновен за загубата. От партията ще ми търсят отговорност инак.
Министърът: Това си е твой проблем. Не мога всичко аз да правя.
Политикът: Тогава и аз ще съм „за“. Пък да видим колко ще струва твоята победа!
Министърът: О-о-о, хубаво. Кажи какво искаш?
Политикът: Трябва ми изкупителна жертва. С кого работиш от нашата партия?
Министърът:: Аз?! С някой от твоите?! Никога!
Политикът: Айде, де. Като дойде време, малко след резултатите, ще ми кажеш кой е и ще ми дадеш доказателства. Ще покажа на партията предателя и той ще понесе вината за загубата.
Министърът:: Хубаво, де, ама като няма такъв…
Политикът: Това са ми условията. Приемаш или отказваш?
Министърът: Добре. Разбрахме се!
Политикът: А, и последно. Държим ниска изборна активност.
Министърът: Много ясно. Няма да помпаме рейтинга на президента, я. Но не много ниска. Все пак победата ми трябва да има някакви реални измерения.
Политикът: 35-40 процента.
Министърът: Не повече от 50 при всеки случай.
Политикът: Разбрахме се!
Министърът: Успех.
Политикът: Честито!
Сцена 5
Президентът и министърът са пред телевизора и гледат предаването на Петев. Гост на предаването е Политикът.
Петев: Здравейте! Казваме „Добре дошъл“ в студиото на „Петев по първи петли“ на един от основните участници в кампанията за насрочения от президента референдум. И веднага към най-важното. Каква е позицията на вашата партия?
Политикът: Ние не сме партия, а национално движение.
Петев: Моля?
Политикът: Не ми се молете. Веднага искам да ви поправя, защото ми писна от внушенията на вашата, платена да обслужва политическите интереси, телевизия. Ние не сме партия! Партии са тия, дето от толкова време ограбват държавата и смучат кръвта на народа. Ние сме движение и се движим напред в интерес на хората и в защита на държавата.
Петев: Извинявайте… (слуша глас в ухото), аз трябва да реагирам на нападките към телевизията. Струват ми се неоснователни, аз… ето, каним ви да чуем и вашето мнение.
Политикът: Вие не се интересувате от мнението ми. Вие искате да внушите, че съм партиец, което значи че съм продажен и глупав. Искате да ме изкарате фашист, популист.
Петев: Надценявате ни. Как може да постигнем толкова много? Ние само ви задаваме въпроси. Тезите са си ваши, а именно те формират мнението на хората за вас и вашата организация.
Политикът: Вие преиначавате нещата. Ето колко време загубихме за глупости, вместо да говорим за истинския въпрос. Нашите хора, тия там, отвлечените, умират, а вие ме питате партия ли съм, движение ли…
Петев: Но вие подехте темата! Аз само…
Политикът: Вие само какво? Защо винаги аз трябва да се обяснявам. Защо не питате другите си събеседници какви са?
Петев: Добре, няма смисъл да продължаваме с този тон.
Политикът: А така ли… Като не ви изнася отговорът, да сменим темата. Хубав пример за безпристрастна журналистика, няма що.
Петев: Както и да е! Ще кажете ли в крайна сметка каква е позицията на вашата партия…
Политикът: Вие нарочно ли го правите?! Как да ви обясня, че ние не сме партия. Защо го правите? Защо ме провокирате по този долен начин? Кого обслужвате? Кой ви плаща да се държите така?
Петев: Съжалявам, движение, движение… Каква е позицията на вашето движение?
Политикът: По кой въпрос?
Петев: По въпроса за референдума, естествено, нали затова сме ви поканили.
Политикът: Съжалявам, но въпросът е неправилно зададен.
Петев: Така ли, защо?
Политикът: Въпросът въобще не е това.
Петев: Кое?
Политикът: За референдума.
Петев: А за какво?
Политикът: Вие кажете, нали вие сте журналистът.
Петев: Обърквате ме.
Политикът: Объркана ви е ценностната система, щом задавате такъв въпрос.
Петев: Че какво му е на въпроса?
Политикът: Ама това въобще въпрос ли е?
Петев: Какво искате да кажете? Отговорете!
Политикът: Ама какво има да отговарям на такава глупост. Референдум дали да платим за заложниците. На вас това как ви се струва?
Петев: Е-ми, малко ми е странно, честно казано. Аз отдавна се занимавам с подобни проблеми, но не съм чувал за такава инициатива. В предишно предаване вече имах възможност да коментирам. Хубаво е да се допитваме по-често до гражданите, но от друга страна, като журналист не мога да не…
Политикът: Аз, ако искате да ви оставя Вие да си коментирате въпросите, които сами си задавате. Да не ви се пречкам наоколо.
Петев: О, да, извинявайте, ама нали ме питате…
Политикът: Какво ви питам…
Петев: За референдума.
Политикът: Не това е въпросът.
Петев: Е, айде стига вече, кое е въпросът, за да ви отговоря.
Политикът: Вие трябва да го зададете, пък аз да отговарям. Що за предаване е това?
Петев: Най-гледаното, а вие започвате да прекалявате.
Политикът: Добре, ще мога ли да кажа най-сетне нещо?
Петев: Ще ми направите ли наистина тази услуга?
Политикът: Въпросът не е в референдума..
Петев: А, не…
Политикът: Референдумът е политически въпрос. Истинският въпрос е за хората, за заложниците, това е въпрос на живот и смърт. Какво ще излезе от допитването? Ще има загубили и спечелили политици и партии. Ще броим активност, ще проектираме към следващите избори. А отвлечените? За тях някой мисли ли? Какво прави правителството през това време? Министърът на вътрешните работи не слиза от екрана, то не бяха клипове, студия, говорилни…
Петев: Това е интересна теза…
Политикът: Вие не ми давайте оценки. Нашата партия няма да участва в този циничен политически спектакъл.
Петев: Партия ли казахте?
Политикът: Това ли е най-важното?
Петев: Не защото много държахте да…
Политикът: Аз му казвам, че бойкотираме референдума, той ме пита партия ли съм, движение ли съм!
Петев: Бойкот?! Това е новина! Това означава, че няма да заемете позиция по поставения въпрос.
Политикът: Точно това означава. Ние апелираме да не се участва в този фарс. Вместо това свикваме протест пред президентството с искане да бъдат взети незабавни мерки за освобождаване на българските граждани, задържани от чужди враждебни сили.
Петев: Какви могат да бъдат тези мерки?
Политикът: При всеки случай свикване на референдум не е една от тях.
Президентът гаси телевизора и почти тичешком излиза от кабинета си. Телефонът на министъра звъни, от отсрещната страна е политикът.
Политикът: Е, как бях?
Министърът: Бомба. Сложи го на място най-сетне тоя!
Политикът: Мерси. Благодаря ти и за въпросите, които ми подсказа. Не го оставих да зададе нито един.
Министърът: Да, да, добре се получи. Аз съм при президента. Измислих си повод да дойда насам. Исках да видя реакцията му. Бесен беше. Веднага след предаването избяга на някъде. Сигурно да звъни на Петев. Глупакът мисли, че онзи е негов човек. Чакам го заедно да те оплюем.
Политикът: Плюйте колкото искате. Мене ме интересува реакцията на хората. Ще дойдат ли да протестират?
Министърът: Това няма значение. Важното е да не отидат много да гласуват. При висока изборна активност всички сме зле. (Замисля се.) Макар че и ако никой не отиде да гласува… Ние не се ли бяхме разбрали ти да си „против“?
Политикът: Да, обаче… (Изведнъж притеснен.)/ Ти нали не си от наивните?
Министърът: (Раздразнено.) Ей, аз от кога съм в занаята?
Политикът: В политиката договорките са относителни!
Министърът: Ти само не се отнасяй прекалено.
Политикът: (Доволно се смее.) Голяма работа си, да знаеш!
Министърът: (И той доволен.) Добра работа свърши. Остани си със здраве.
Политикът: А бе… А замислял ли си се… с тия хора какво ще стане?
Министърът: С кои? С отвлечените? Ще ги пуснат, бе. Нали са ги хванали европейци. Това са бели хора, не са някакви канибали. Ще се върнат по живо, по здраво, ще ги снимат малко по телевизията и ще ги забравим.
Политикът: Прав си. Няма какво да им се случи.
Министърът: Хей, и без това, честно, ние с какво можем да им помогнем? Гледай си политиката, останалото е божа работа.
Сцена 6
Президентът е сам в кабинета си. По риза е, с леко охлабена вратовръзка. Говори си сам.
Президентът: Дотук всичко върви наред. Организацията е на ниво. Хората все пак гласуват. Не са колкото се надявах, ама то е и още рано. Ако го добутаме до 50 %, ще е истински успех. Ще им видя тогава физиономиите на старите кучета… Това ще е маркер в българската политика. Какъвто и да е резултатът, ще вляза в историята като първия политик, дал думата на народа по такъв въпрос. Само хората да гласуват… Да не ги домързи само!
Нахлува министърът на вътрешните работи.
Министърът: Господин президент!
Президентът: Вие? Какво правите тук?
Министърът: Страхувам се, че нося лоши новини!
Президентът: Не се учудвам. Не се сещам да сте идвал насам за нещо добро.
Министърът: Част от заложниците са… загубени!
Президентът: В смисъл, че не знаем къде са?
Министърът: В смисъл, че са убити.
Президентът: Какво?! О-ле-ле, о-ле-ле! Какво да правим сега?
Министърът: Дано успеем да спасим останалите. А иначе терористите ще ги преследваме и вдън земя!
Президентът: Това е ясно! Аз за референдума говоря!
Министърът: А… Предполагам, че ще трябва да го отмените.
Президентът: Абсурд! Толкова пари отидоха, толкова усилия положих… А и дотук всичко върви добре. Кампания – перфектна. С „да“, с „не“, с бойкот… както си му е редът. Участие – прилично. Не можаха ли тия да устискат още няколко часа?!
Министърът: Господин президент! Говорим за живи хора! Така де… бяха живи.
Президентът: Господи! Прав си. Каква трагедия, каква ужасна трагедия! Кои са убити? Колко са убити? Вие как разбрахте за това?
Министърът: Получих съобщение по телефона.
Президентът: По телефона? От терористите?
Министърът: От терористите. Мога да ви го покажа.
Президентът: Прочетете го!
Министърът: Превеждам дословно: „От кампанията разбрахме, че някои се съмняват в нашата сериозност. Решихме да аргументираме позицията си с няколко разстрела. Хората намаляха, необходимата сума – не!“
Президентът: (Като на себе си.) Боже мой, изверги! Не вярвах, че ще се стигне до тук. Петев каза да не обръщам внимание на предупрежденията на службите. Те, ченгетата, били параноици по начало. Заплахата не била реална… похитителите били европейци… Всичко се превърна в политика някак си…
Министърът: То не се превърна самó.
Президентът: (Стреснат.) Моля?
Министърът: Въпросът за заложниците не стана политически ей така от само себе си.
Президентът: (Като в транс.) Нима референдумът бе грешка?
Министърът: Някои елементи, да не кажа трупове, сочат натам.
Президентът: Дали пък не трябваше да определя по-ранна дата? Вчера например хората бяха живи!
Министърът: Дали пък сам не трябваше да решите какво да правите?
Президентът: Може би трябваше да реагирам по-бързо?
Министърът: Може би трябваше да реагирате някак си… Но късно е за това, господин президент. Няма смисъл от угризения. Не забравяйте, че други все още чакат вашата помощ.
Президентът: Да, прав сте.
Министърът: Позволете тогава да осъществя контакт с терористите. Ще им обясня, че референдумът е провеждан по вътрешнополитически причини и ще започнем преговори.
Президентът: Друго имах предвид. Прав сте, че са останали още заложници. Референдумът все още има смисъл. Въпросът е променен, как да кажа, количествено, но не и качествено.
Министърът: Продължавате значи в същия дух?!
Президентът: Разбира се, извинете моментната ми слабост. Все пак още съм нов в политиката, позволих си да се разчувствам. Референдумът трябва да продължи. Нито дума за трагичните събития не трябва да излиза от тази стая.
Министърът: Хората все някога трябва да разберат.
Президентът: След това. Ще задоволим гласувалите с „да“, като платим за оцелелите. А гласувалите с „не“ няма да смеят да критикуват това решение след убийствата. Ще е налице пълен национален консенсус за действията на държавата оттук нататък независимо от резултатите от допитването. Каква друга може да е целта на Обединителя на нацията?!
Министърът: Мамка му! Бързо се учите на политика!
Президентът се фръцва високомерно и излиза от стаята, оставяйки министъра сам и умислен в кабинета си. Министърът изчаква известно време, уверява се, че президентът е вече далеч, и звъни по телефона на Петев.
Петев: (Започва да говори със страшна скорост.) Тъкмо щях да ти звъня. Наистина съжалявам за онова предаване. Нямах предварителен разговор с тоя кретен. Продуцентите ми го набутаха. Важен бил. Влиятелен бил. Щял за „не“-то да се застъпва. А, аз го знам от сто години, че е луд. Помня го откак прохождаше… Бях намислил да го натисна здраво, исках да му задам всички въпроси, дето ти ми ги даде, а той не ме остави да кажа и дума. Тоя бойкот беше непредвиден да знаеш, аз нямам нищо общо с тая работа. Очаквах да се обадиш веднага след това, а ти чак сега. Ясно е, че си бил много ядосан. Президентът обаче ми звъня…
Министърът: Спри се малко! Чуй ме! Не за това ти се обаждам.
Петев: А-а-а, ама ти не гледа ли предаването?
Министърът: Не, казах да ми го запишат…
Петев: О-о-о, ми недей го гледа тогава… Нищо особено…
Министърът: Ай, сиктир с твоето предаване! Току-що излизам от президентството. Говорих с президента.
Петев: (Провлечено.) Така ли? И той к’во-о-о?
Министърът: Той нищо. Аз обаче…(Мълчи многозначително.)
Петев: Хи-хи-хи, казвай де?
Министърът: Съобщих му, че част от заложниците са убити.
Петев: Стига, бе. Вярно ли е това?
Министърът: Вярно е. Ти първи получаваш информацията.
Петев: Душичка! Какво искаш в замяна?
Министърът: Чакай. Това не е всичко. Президентът ще скатава информацията до след вота.
Петев: Този е луд. Той разбира ли какво ще му се случи, ако хората научат?
Министърът: Разбира той. Неадекватник! Аматьор! Поне един съветник да си беше намерил като хората…
Петев: Какво искаш от мен?
Министър: Ти по цял ден висиш в телевизията. Кога питаш, кога отговаряш, обърках се вече. Искам да уредиш едно хубаво репортажче в подходящото време.
Петев: По-точно?
Министърът: Половин час преди края на изборния ден. Някой да съобщи новината, а друг да поиска коментар от президентството. Малко по-късно ще се включа и аз.
Петев: (Замислен.) Президентът или ще излъже и ти ще го разобличиш, или ще си признае без бой, че е знаел.
Министърът: И в двата случая е свършен.
Петев: А после?
Министърът: После хората ще потърсят някой с опит, някой, който и друг път е бил изправен пред кризи.
Петев: Тебе?
Министърът: Мене.
Петев: Сложно е… Трябва да се подготви… Много хора са нужни…
Министърът: Действай! Или ще си помисля, че още си близък с президента! Знаеш какво ще се случи с близките му след скандала…
Петев: (Обидено.) Сакън! Глупости сега не ми се слушат… Ще направя необходимото, но… защо точно аз? Коментатори, журналисти – бол…
Министърът: Просто… изглеждаш ми читав човек.
Пълно затъмнение. Прожектор осветява министъра, който е в центъра на тъмната сцена.
Министърът: Край! Заровете са хвърлени! Дотук добре. Следва импровизация. Трябва да остана концентриран. А ще е нужно и малко късмет. Нещата се развиха по начин – непредвидим. Идеята за референдума беше толкова идиотска, че когато замислях историята със заложниците, само за нея не се бях сетил. Сигурен бях, че тоя смотаняк, президентът, ще се уплаши и ще си плати като поп.
Когато той спечели изборите, изведнъж осъзнах, че моята не ще я бъде, че аз никога няма да управлявам. Болезнено проникновение! Посветил съм целия си живот на тази страна, на този народ… на моята амбиция. Изкачвах партийната стълбица търпеливо, смирено. Хора трябваше да умрат от старост, за да се открие и за мен местенце под партийното слънчице. Дадох всичко. Времето си, енергията си, душата си. Работих твърдо, бях лоялен. Не успях да създам семейство, а в нашия занаят това е важно. За имиджа е важно. Някои политици имат повече жени и деца отколкото избиратели. Както и да е… Политика!
Сравнително млад станах министър и тогава вярвах. Вярвах, че съм избран, че съм различен, че ще успея там, където другите се провалят. И, господи, как исках да успея, исках да бъда полезен. Вечер преди да заспя, си представях какво ще пише за мен утре – не във вестниците, там вече знаех какво пише – в учебниците по история. През деня ми се струваше, че хората ме обсъждат по масите, в кръчмите, по къщите и си казват: „Евалата! Бива си го тоя!“. Ама за да говорят така, трябва да им се помогне на хорицата да заживеят по-добре, и аз наистина точно това исках. Интересите ни съвпадаха така да се каже… Само че то това не е толкова лесно. Като угодиш на едните, скачат другите. Дадеш на глухите, дойдат слепите. Вкараш някой в затвора, те всички вземат, та се уплашат. Не го вкараш – всеки си прави каквото си иска. Държава е това, бе хора, не е шега работа. Скапана държава, но държава все пак! Както и да е… Власт!
Когато загубихме управлението, за мен беше страшно. Изведнъж телефонът замлъкна. Стана някак си тихо, прекалено спокойно. Работата ми остана за друг, а други достойни като че ли нямаше. Реших да взема нещата в свои ръце. Да създам партия. Толкоз премиери видях, толкоз президенти. С някои бях приятел, с други враждувах, но непрекъснато в мен се повтаряше глас: „Ти можеш повече. Ще се справиш по-добре. Ако беше на негово място…“. Всичко тръгна добре, партията се разрасна, създадоха се структури, местни лидери, присъствахме в медиите и тогава… Появи се някакъв да крещи по площадите: „Народът да реши! Чуйте гласа на народа!“. Изведнъж партиите излязоха от мода. Дойде времето на гражданското общество. Дойдоха избори и какво – избраха някакъв кретен, само защото бил различен от мен! До вчера бях опитен политик с изявени лидерски качества, когото хората разпознават. Днес съм част от статуквото, тиранин, злоупотребяващ с медийното си присъствие. Помислих върху тази дилема, поогледах се, запознах се с новия президент и след кратка медитация се надигна в гърдите ми отдавна забравеният боен вик на дедите ми: „А бе, аз що ви не…“
През годините създадох контакти. Издействах си пак да бъда министър. Този път – на вътрешните работи. Първо намерих групата терористи – тя всъщност е само от един нашенец, но опериращ в чужбина. Бяха го сгащили, че източва здравната им система. Тамошните полицаи ми казаха, че хората при тях са много насъскани срещу такива като моя човек и могат да направят някоя пакост. Тогава ми светна и бързо намерих една група работници, заминаващи на гурбет. Като ги отвлече моето момче, обявих цена от един милиард с идеята да се спазарим за няколко милиона. Обаче… тоя идиот с неговия референдум… Проточи се много работата. Въобще много се бях притеснил.
Но както често се случва в живота, точно когато най-малко очакваш, когато напълно си се отказал и когато си се настроил за най-лошото – хоп, изненада, мечтата ти дебне в засада. И те връхлита право в муцуната. Кой да предвиди, че моят пишман терорист ще излезе касапин? Много вдигна залога. Като излезе наяве лъжата на президента и ако аз освободя останалите заложници, най-накрая ще дойде и моят миг. Жалко, че хора трябваше да загинат, за да се стигне до това, в крайна сметка естествено, развитие на нещата. Но ако пък наистина се случи, то смъртта им не ще да е била напразна. Тяхната саможертва ще докара на власт управника, който страната ни заслужава. Ще направя всичко възможно техният подвиг да не е напразен. (Навежда глава като че ли отдава почит.)
Сцената се осветлява. Телефонът на министъра звъни и вибрира в джоба му.
Министърът: Очаквах да се обадиш.
Глас: Ей, министърче, взе здраво да ми писва. Нищо не се случва, както ти го предрече. Да се чуди човек как може да говориш толкова много и поне едно вярно нещо да не уцелиш. Само ги хрантутя тия тука, а пари – ядец.
Министърът: Какви пари бе, хаирсъзин? Кой ще ти даде пари сега? Що утрепа хората?
Глас: Заради телевизора!
Министърът: Моля?!
Глас: Ми скъсаха ми нервите тия твоите празнодумци. Брей, що ум ръсиха, що мозък! Кажи, как е възможно толкова умници да се грижат за тая държава, пък тя да е на това дередже? Теории, конспирации, експертизи…
Министърът: И какво общо има това?
Глас: Ми, по цял ден ги слушам, бе човек. Нали съм, как го викат, заинтересована страна и следя дебата. Уж да знам какво става, а те само ме объркват.
Министърът: Какво общо има това с хората, които изби бе, психопат такъв?!
Глас: Ми, то по цял ден дрънканица! И то от ранно сутринта. Не си си изпил още кафето и бам – сутрешен блок. Караници, скандали, дебати… Не издържах накрая!
Министърът: Какви ги дрънкаш, бе ?!
Глас: Не издържах, ти казвам. Страшно се изнервих. Или мене си трябваше да гръмна, или… Е, избрах второто.
Министърът: Божичко, да се беше гръмнал поне!
Глас: Не можех. Нали съм ти обещал, че ще свършим работа.
Министърът: Добре, да си дойдем на думата. Искам да освободиш останалите заложници.
Глас: Няма проблем. Само първо трябва да ми дадеш паричките.
Министърът: Парите после!
Глас: После в магазина. Аз не работя на лизинг.
Министърът: Чуй ме бе, идиот с идиотите! Сега нямам пари, но ако пуснеш заложниците, имам възможност президент да стана.
Глас: Поздравления! Ама аз тия тука всичките ще ги изтрепя.
Министърът: Чакай! Стой мирен! Помисли малко. И да искам сега да ти дам, няма от къде да взема пари. А на теб няма кой друг да ти ги даде. Но ако стана президент, ще си имам бюджет. А който си има бюджет, си има парички…
Глас: Колко парички?
Министърът: Един милиард.
Глас: Моят милиард?!
Министърът: Нашият!
Сцена 7
В телевизионното студио на „Петев по първи петли“.
Петев: Провален референдум, президент в оставка, но все пак щастлива развръзка – заложниците са освободени. Можем ли да обобщим така ситуацията, господин министър?
Министърът: Преди всичко искам да изкажа съболезнованията си на семействата на загиналите.
Петев Да, разбира се, важно е… Но вие спасихте останалите лично, геройски…
Министърът: Иска ми се да се бях намесил по-рано.
Петев: Но нямаше как. Онзи, който трябваше да действа, да се вслуша в думите ви, избра да си играе евтини политически игрички – този безумен референдум загуби толкова ценно време.
Министърът: Така е, така е… За съжаление е така.
Петев: Като си помисля, че ако не беше нашето журналистическо разследване, още можеше да не знаем за трагичния край на сънародниците ни… Фарсът щеше да продължи и другите също щяха…Не, не искам да си спомням за това…
Министърът: Недейте, недейте…
Петев: Добре, че се появихте вие. Как успяхте да ги освободите?
Министърът: След анулирането на референдума и отказа на президента да обяви резултатите в изборната нощ ръцете ми бяха развързани за директни преговори с терористите. Отидох лично при тях.
Петев: Но те можеха да ви задържат? Вие сте рискувал живота си!
Министърът: Приех този риск. Аз съм се клел да служа на обществото. Не се замислих нито за секунда.
Петев: Слушам ви и не мога да не ви задам въпроса: господин министър, вие ли сте най-смелият човек в държавата?
Министърът: Мисля, че у нас има много достойни мъже… и жени… и деца. За съжаление, те не бяха на отговорни длъжности по това време.
Петев: И все пак, не сте ли вие най-смелият? Единственият, който се престраши?
Министърът: Е, само аз отидох – да. Но това не значи…
Петев: Нека включим в разговора и другия ни събеседник. За първи път след приключване на кризата на едно място са събрани основните защитници на националния ни интерес. Единият се изяви в ролята на спасител, другият пръв в това студио заклейми безумието на провеждания референдум.
Политикът: Точно така. Аз бях единственият, който се обяви против виновника за унизителната ситуация, в която се оказа страната ни преди намесата на министъра. Имам предвид мекушавия ни бивш президент. Нека вече е ясно на всички, че на страната й е необходима твърда ръка, здраво управление.
Министърът: Искам да се възползвам от случая да благодаря на всички за това, че не политизираха излишно поемането на властта в мои ръце след оставката на президента и така улесниха преговорите с терористите.
Петев: А аз нека уточня, че президентът в оставка отказа да участва в днешния ни дебат или по-точно, тъй като няма какво да ни каже, решихме да не го каним.
Политикът: Тук обаче е човекът, който бе най-близо до него през цялото това време. Говори се дори, че вие сте бил негов съветник и довереник. Така ли е, господин Петев?
Петев: Това е долна лъжа. Не съм бил съветник на президента. Нито смятам да бъда такъв на когото и да е, бил той президент, министър или патриарх. Аз съм посветил живота си на журналистиката. Как бих могъл да бъда обективен, ако съм във връзка с тази или с онази политическа фигура? Не че някои колеги не го правят…
Политикът: И все пак вие афиширахте близост с президента, защитавахте неговите позиции през цялата кампания и всъщност бяхте с него до онзи инфарктен момент, когато наместо резултата от изборите, той обяви смъртта на половината заложници и подаде оставка. След това настана суматоха и камерите ви загубиха. А това не се случва често.
Петев: Тази близост не се дължеше на мен, а на президента, който умело манипулираше масите, експлоатирайки моя авторитет и познанията ми в областта на… в много области. Ако искате да знаете, дадох му един съвет и то точно онази вечер, за която говорихте. Дори за това бях там, за да му кажа в очите, че е време да спре да политиканства и да се съсредоточи върху спасението на хората. Не забравяйте, че именно аз разкрих истината. (Напълно смирено.) Сега, поглеждайки назад, разбирам, че съм го посъветвал да направи това, което по-късно стори министърът на вътрешните работи.
Затъмнение. Единствено политикът остава осветен.
Политикът: (Към публиката.) Уф-ф-ф, най-сетне нещата да си дойдат на мястото. Сега левите ще се скарат с десните, а МВР-то ще си взема властта. Доста ме поизплаши тоя момент с гражданството и промяната на статуквото. Макар че, като се замисля, за мен пак си имаше място. По отделно или в партии, като политици или като експерти, хората все ще си мразят управниците. А освен тях ще мразят и другите хора. Идентифицирай по-многобройната група, кажи й, че бедите й идват от по-малобройната, подкрепи го това с империалистките амбиции на една-две чужди държави и с тъмните планове на някое тайно общество и не ти мърдат 10 % на изборите. А с десет е най-сладко – хем си сред елитите, хем никой не те търси за нищо.
Епилог
Президентът прибира нещата от бюрото си. Странен е, движи се като сомнамбул. Изведнъж телевизорът се включва сам. Там се виждат министърът, Петев и политикът, облечени като обикновени граждани, които си пийват и си говорят в телевизионното студио сякаш са в кварталната кръчма.
Петев: А бе, пичове, аз казах ли ви, че един от тия умрелите се оказа, че ми бил приятел. (Към министъра.) Видях му снимката в предизборния ти клип.
Министърът: Не, не си ни казал.
Петев: Да бе, мама му стара. Заедно учихме в техникума. После даже за малко се засякохме на работа. Добро момче беше. Работяга. И той като мен беше по онова време – с жена, дете… мизерия!
Министърът: Ужас! Пусти му късмет. Все на добри хора ще се случи. Не на тия, дето ги гледаме по телевизията.
Политикът: Късмет… Късметът ни е свършил, още щом сме се родили в тая държава!
Петев: Стига, бе. Държавата ти виновна. Ти нали беше патриот, националист!
Политикът: Патриот съм вярно… Ама понякога просто… да остават хорицата в чужбина… сами… а ние тука да се караме за кого да гласуваме… Повръща ми се от политиците!
Министърът: Как да е… Станалото станало.
Петев: И сега какво? Пак избори за президент?
Политикът: Да бе, писна ми вече! Битка след битка! Даже новите кандидати не ги знам кои са.
Петев: Вчера ги интервюирах. Нови са вярно, ама пак същото – един бил ляв, другият – десен, има и такива, дето са в средата. Има и против системата, ако не си харесаш някой от главното меню.
Министърът: И за кого ще гласуваш? Кажи смело, ти ги разбираш работите.
Политикът: Разбира ги той. Само ръси мозък по телевизията… Досега каквото е казал, то е обратното.
И тримата се смеят.
Петев: За някой от вас ще гласувам сигурно… или няма да гласувам въобще. Моето приятелче сигурно и то щеше да гласува за вас… а може би не. Той беше умно момче… Ама, айде и ние сега. Няма да си разваляме настроението, я. Една събота имаме! Ха, наздраве!
Телевизорът угасва. На лицето на президента се изписва разбиране. Хвърля всичко, което е събрал обратно на бюрото. Взима само огледалото и напуска сцената.
Край.
Забел. №1: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.
Забел. №2: „Скъпи сънародници“ е първи литературен опит на автора. В предходна версия текстът е участвал в конкурс за сатирична комедия на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ – София (януари 2013 – януари 2014 г.) под заглавие „Референдум“, а в настоящата си версия е участвал в конкурс „Славка Славова“ на театър 199 „Валентин Стойчев“ (ноември 2013 – януари 2014 г.). Досега не е поставян на сцена.