Уроците на многоликия Боян

Боян Биолчев на 80

Панайот Карагьозов

 

проф. дфн Панайот Карагьозов

 

          Идеята за тази кратка ретроспекция задочно ми подхвърли командирът на граничната застава в Резово, който преди години попитал в тамошната кръчма: „Абе, Бояне, не мога да разбера какъв си точно – веднъж те пишат професор, друг път – писател, трети път – декан, ректор и какво ли не“. Професионално деформираният офицер явно е виждал света дихотомно като „отсам границата и отвъд границата“, а човешкото присъствие в него – статично и еднозначно. Знаел е, че не може по едно и също време да си военен и цивилен и не е разбирал, че хора като Боян Биолчев преминават през личния си и обществен хронотоп динамично и многообразно; не е допускал, че по едно и също време някой може да е многолик и многофункционален. Боян-Биолчевото разнообразие се състои от множество образи и същности, органично вплетени в битието му на преподавател, учен, администратор и писател.

          Моето университетско битие започна да лъкатуши около Боян Биолчев от есента на 1974 г., когато аз бях второкурсник, а той – наш асистент по славянски литератури. Бяхме свикнали с консервативно костюмираните професори Иван Леков, Петър Динеков, Емил и Владимир Георгиеви, Куйо Куев и Стоян Стоянов и когато в аудиторията влезе млад здравеняк с напъхани в ботушите дънки, кожено яке и кожена – тип кондукторска – чанта, момичетата онемяха, а момчетата помислихме, че се е объркал. Ще добавя, че тогава асистентите Никола Георгиев и Симеон Хаджикосев също водеха семинарните занятия напълно костюмирани и с вратовръзки, а Здравко Чолаков и Кирил Топалов си „позволяваха“ да ходят по сако. С течение на времето не само видът, но и изказът на младия нестандартен асистент продължи да ни радва и изненадва. Тогава още не бе въведен предметът „Странознание“, а повечето от нас не бяхме ходили в чужбина, поради което неговите разкази за Краков и майските студентски празници, за Дубровник, на чийто ренесансов площад е играл футбол, и за Сазавската Мадона, която се кара на невръстния Исус, ни се струваха далечна и непостижима екзотика. Толкова свикнахме и привикнахме към разкрепостеността на асистента, че когато веднъж оправда малкото си закъснение с това, че размишлявал върху въпроса дали истинските вегетарианци трябва да спят само с растения, колежките се засмяха, без да се изчервят.

          По-късно проф. Боян Биолчев ми е бил катедрен ръководител, декан и ректор, а аз за кратко – негов зам.-декан и декан. Апогеят на моето административно „превъзходство“ обаче бе, когато Ректорът Биолчев се пошегува, че аз, като шеф на Катедрата, съм единственият му началник в Университета. През десетилетията съвместно сме разработвали редица научни проекти, писали сме кариерни рецензии един за друг и напук на йерархията – никога не сме преставали да седим на една маса. Няколко пъти съм седял и в неговата кола, в която той ми преподаде първия урок по администрация. През изпълнената с обществено напрежение 1995 г. в раздрънканата му лада (сгушен на задната седалка, между харпуните и водолазните костюми) с него проведохме кратък уточняващ диалог. Боян: „Какво ще кажеш, ако се кандидатирам за декан?“. Аз: „Ами, какво? Добре за теб, добре за катедрата и добре за факултета“. Боян: „Да, ама ако ме изберат, ще те предложа за заместник“. Аз: „Със сигурност ще те изберат, а вероятно и мен“. Пауза. Боян: „Да, ама аз нямам намерение да си променям начина на живот“. Втора пауза. Аз: „Аз – също.“ Кратка пауза и поантата-урок: „При това положение ще трябва да намерим още някой да върши работата“. Вторият урок по административна психология бе неговото прозрение, че деканът по-лесно може да промени интериора, отколкото личния състав. Така Деканът Биолчев построи почивната база в Синеморец, а аз – вдъхнах нов живот на Филологическата библиотека – по-известна като „Гълъбарника“.

          По-важно от материалното наследство, разбира се, е научното и проф. Биолчев в продължение на повече от четиридесет години подготви хиляди (да – хиляди!) слависти и българисти и остави на следващите поколения монографиите „Пътят на едно Възраждане. Самобитност и европейски традиции в поезията на Полския ренесанс“ (1987), „Отвъд мита. Адам Бернард Мицкевич между осанката на народния пророк и homo ludens“ (1995), „Станислав Виспянски – Енциклопедист на неоромантизма“ (2003) и множество студии, статии и предговори. Наред с академическите си ипостаси, както е установил и шефът на заставата, Боян Биолчев е известен и плодовит писател, който е оставил зад себе си двайсетина сборника с разкази, в които се изявява като обаятелен повествовател и невероятен майстор на късото изречение и поантата. Той е автор и на романите „Амазонката на Варое“ (2005), „Антарктида – окото на космоса“ (2011) и „Преселението“ (2018), в който лаконичното прозрение „Няма лоши народи – има лоши хора“ е актуално за всяко време и пространство.

          Писателят Биолчев ми преподаде и задочен урок по писане. Преди много време четящата ми майка ме срази с констатацията: „Твоят Биончев (не знам защо за нея той беше „мой“ и „Биончев“) пише много по-добре от тебе – всичко му разбирам, а твоето на какво мяза?“. „Майко, в момента ти четеш не разкази, а моята дисертация, която на всичкото отгоре е на руски“ – опитах да се оправдая, но тя продължи: „Какво като е на руски? Пак нищо не разбирам“. Това се случи преди повече от тридесет години и оттогава много ми се искаше и аз да напиша някой разказ, а тя да го прочете. Случи ми се съвсем наскоро и се надявам, че тези, които са чели на земята, продължават да четат и на небето.

          Бояне, благодаря ти за уроците, споделените години и бутилки. Честит юбилей и на многая лета!

 

Забел.: Текстът е публикуван за първи път във в. „Литературен вестник, 2022, № 43, 5.

 

Публикувано в Литературознание, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *