Димитър Димов
Цитирана реч и цитирана мисъл в романите на Димитър Димов
За писателя Димитър Димов съзнанието заема водещо място като философска категория, въз основа на която той тълкува света във философски смисъл, а човека – в психологически аспект [1]. В основите на Димовата еволюционистка философия откриваме идеята за движението на човечеството от по-ниска към по-висока степен на осъзнаване като цел на съществуването. В този смисъл Димовите персонажи изпълняват предназначението на човека такова, каквото е формулирано от К. Г. Юнг – „да създава все повече и повече съзнание“ [Автобиография 1994: 321].
Това отношение към „съзнаването“ обуславя избора на наративни стратегии в повечето творби на автора. Димитър Димов заема определено оптимистична позиция относно възможностите на Субекта да проникне в съзнанието на Другия, както и в собственото си съзнание. Затова авторът изгражда текстове, които сигнализират достъп до психичния свят на персонажите, независимо дали този достъп е пряк, както в нараторния модус на разказване, или е опосредстван, както в рефлектория модус, при който съзнанието на някой персонаж е издигнато в „централен интелект“ на разказа [2].
Условността на разказването по принцип не различава изреченото от помисленото [Женет 1994: 122]. Какво се случва обаче, когато говоренето влиза в противоречие с мисълта, когато изреченото и помисленото създават паралелни смисли? Когато мисълта коригира или даже отменя казаното? Как трябва да се интерпретира подобен разказвачески похват? Какво място заема той в изграждането на психологическата гледна точка на наративния дискурс?
Разликите между това, което някой казва/мисли, и това, което има предвид, са от особена важност за писателя Димитър Димов. Не е достатъчно да разберем, трябва да вникнем в постоянно изплъзващия се смисъл на изреченото, помисленото, означеното – така можем да перифразираме интелектуалното кредо на всички персонажи, излезли изпод перото на Димитър Димов.
Това прави особено интересни моментите, в които наред с цитираната реч на диалога се въвежда и цитирана мисъл.
В романите на Димитър Димов се очертават няколко различни типа цитиране на реч и мисъл, които се тълкуват взаимно. Тук се разглеждат два от тях: успоредното диалогизиране и вътрешния диалог.
Успоредно диалогизиране – привидно и същинско
Как бихме могли да живеем в общество, ако не се лъжем един друг! Сарказмът на този прочут афоризъм, взел на прицел куртоазията на френската аристокрация, е ключ към тълкуването на третата глава от романа „Тютюн“.
Когато прозира флирта, който приятелката й Зара започва със Спиридонов, Мария си позволява израз на открито недоволство: „– Не флиртувай с баща ми, когато кара колата“.
Реакцията спрямо тази откровеност Димов описва в едно единствено, точно и изчерпателно изречение: „Лицето на Зара трепна виновно и малко уплашено, а Спиридонов безуспешно се помъчи да определи дали в гласа на дъщеря му имаше истинско негодувание или само закачка“. Но за разказвача Димов е по-важно да предаде не само и не толкова спонтанните реакции на двамата, колкото последвалото прозрение, благодарение на което двамата съзнават, че Мария не желае „да я смятат за глупачка“, че тя е „единственото същество, което не трябваше да се лъже“. Това прозрение провокира Зара да отговори на откровеността с откровеност и вместо да отрече флирта, тя заявява на приятелката си: „– Ти почваш да ревнуваш“.
Едва назована, истината отново се отдръпва зад маска, щастливо изнамерена от Зара: кокетирането й със Спиридонов не е флирт, а опит да разсеят меланхолията на преуморения от работа възрастен мъж: „– Нека го развеселим малко“.
Разсъжденията на Мария за фалша на светското общество, с който е принудена да се примири (макар и неохотно, макар и не без вътрешна съпротива), са в центъра на разказването до края на този епизод. От тези разсъждения става ясно, че за да запази собственото си достойнство и това на хората от обкръжението си, Мария е изнамерила така наречените „формули“; чрез тях младата жена означава по приемлив начин неприемливи, неудобни, унизителни ситуации, например срещите на майка й с нейния любовник. Затова с такова облекчение възприема „формулата“, според която флиртът на Зара с баща й може благовидно да бъде представен като „ексцентрично и невинно хрумване да се разсее уморен човек“.
Но много скоро тази формула се оказва недостатъчна – последвалите събития я взривяват. В разказа това провокира използването на един изключително рядък за фикционалната проза похват, зает от драматургията, който тук ще наречем паралелно диалогизиране. Ето как изглежда то:
„За миг двете изпитаха желание да поговорят открито, но това желание се удари веднага в стената на формулите.
– Беше забавно, нали? – рече Зара.
– Кое?
– Флиртът с баща ти. („Не се преструвай“ – помисли тя.)
– Да, той има нужда от малко почивка. („Колко си мръсна!“)
– И аз помислих това. […]
Зара се повдигна и облегната върху махагоновото табло на кревата, също запали цигара. Диалогът с думи, между които безмълвно се провираха мислите им, продължи отново.
– Мислех, че ми се сърдиш – рече Зара след малко.
– За какво? („Не симулирай чувствителност!“) […]
– Защо не дойдеш и ти с нас?
– Защото е горещо.
– С автомобила няма да бъде горещо.
– Добре, ще помисля. („Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко“)
– Аз настоявам да дойдеш, защото ми е неудобно да пътувам с татко Пиер сама.
– Ах!… Така ли? – Мария се разсмя. („Значи, търсиш параван!“)
– Да, мила!… („Само ти ли имаш право да пазиш името си?“)
– Съжалявам много… Не ми се пътува далече.„ („Нямам желание да се потя в горещината, за да пазя името ти.“) [„Тютюн“, с. 42–43]
В приведения по-горе откъс това, което персонажите изричат, не отразява онова, което имат предвид. Уточняването и коригирането на смисъла се осъществява чрез въвеждане на още един – вътрешен, имплицитен – диалог, който протича едновременно с външния, експлицирания.
Репликите на имплицитния диалог имат специално прагматично оправдание за съществуването си: те нарушават принципа на учтивостта, формулиран като стремеж за запазване на „лицето“ [3] – на онзи публичен образ, който всеки член на обществото си изгражда и поддържа чрез социалната интеракция. Забраната за нарушаване на принципа на учтивостта е толкова силна, че двете приятелки Зара и Мария не биха могли да я пренебрегнат в открит разговор; това би означавало явен конфликт между тях, може би даже срив в отношенията им. Затова на помощ им идва имплицитният диалог.
Така, използвайки условността на цитираната мисъл наред с тази на цитираната реч, Димитър-Димовият дискурс контрапунктно съвместява две социопрагматично обусловени комуникативни стратегии: първата стратегия е на външно, формално придържане към добрия тон на светското общуване, която отдава дължимото на принципа на учтивостта, а втората е нейна корекция – на опълчване срещу светските условности, което подкопава принципа на учтивостта, без да елиминира светското общуване. В резултат от първата стратегия се поражда смисълът на експлицирания диалог; втората стратегия генерира семантиката на задкулисните, неизречени, но достатъчно ясни за адресата послания, съдържащи се в имплицитния диалог.
Прагматичните особености на помислените, но непроизнесени реплики предопределят семантиката на съставящите ги лексикални единици. В тях откриваме редица лексеми, съдържащи семантичния компонент „прикриване на истината“: преструвам се („Не се преструвай“ – помисли тя.“); симулирам („Не симулирай чувствителност!“); лицемеря („Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко“); параван („Значи, търсиш параван!“).
Помислените, но неизречени реплики, графично откроени чрез затварянето им в скоби и кавички [4], разкриват истинския смисъл на водения диалог, като демаскират фалша на произнесените изречения.
Въвеждането на паралелно диалогизиране в наративния дискурс е възможно само доколкото разказвачът Димов има доказано по-оптимистично отношение към възможностите за достъп до съзнанието на Другия. Това отношение позволява двете млади жени да разговарят с „думи, между които безмълвно се провираха мислите им“. Зара и Мария са в състояние да разбират неизреченото благодарение на способността си да проявяват емпатия, която позволява на едно човешко съзнание да тълкува друго, макар и да не му е дадено да проникне в съзнанието му. Съвременната психология изследва човешките възможности за емпатично разбиране на психичните процеси, извършващи се в съзнанието на Другия, в рамките на нова научна парадигма – theory of mind [5]. Тази нова теория описва вродената потенциална способност на човека да разпознава и разбира състоянията на чуждото съзнание, включително вярванията, желанията и емоциите му, без да му приписва своите собствени.
Подобен принцип на изграждане на диалога откриваме в още една, доста по-ранна Димова творба: недовършения „Роман без заглавие“. И тук, както в романа „Тютюн“ – паралелното диалогизиране позволява по-детайлно психологическо портретиране на персонажите в особено драматичния момент, когато Адриана и Мария за първи път се срещат очи в очи. Техните овъншнени реплики намират своето истинско тълкуване в помислени, но неизречени съждения. Диалозите, в които от време на време се включва и бащата на Адриана, фабрикантът Гайтанов, заемат няколко страници (146–148; 151–153), за да отразят дръзкото премерване на силите между двете съперници за любовта на Адамов, подмолно протичащо под маската на светска доброжелателност. Ето някои от паралелните реплики в тези диалози:
„– Къде сте учили, госпожице? – попита милионерът.
– В училището. („Не е Робърт колеж“!) [разговарят Гайтанов и Мария, с. 147] […]
– Негова близка ли сте? – попита Адриана. („Роднина или приятелка?“)
– Да. („Какво те интересува това?“) [разговарят Адриана и Мария, с. 147] […]
– Откога сте тук? – попита Адриана.
– Отскоро. („Няма да пресмяташ годините ми.“)“ [разговарят Адриана и Мария, с. 148]
Отново трябва да се подчертае, че въвеждането на паралелно диалогизиране в наративния дискурс е възможно, доколкото разказвачът Димитър Димов има доказано оптимистично отношение към възможностите за достъп до съзнанието на Другия.
Вътрешният диалог – тайно продължение на външния
Както споменахме, паралелни диалози, които предполагат тълкуване на произнесените изказвания чрез и наред с непроизнесените, се срещат изключително рядко във фикционалната проза. Също така необичайни са случаите, в които един от персонажите мислено продължава диалога със своя комуникативен партньор. Функцията на тези вербализирани мисли отново е те да останат скрити, неовъншнени.
Такава помислена реплика не е предназначена за огласяване, защото артикулира тайно мнение, отношение, емоция, желание; следователно не бива да напуска субективното съзнание, което я е породило. Все пак помислените, но премълчани реплики тъкмо от гледната точка на това субективно съзнание са част от протичащия диалог: подсказват ни го формите на персоналния дейксис, които са във второ лице и директно препращат към адресата.
Ето как изглеждат неогласените цитирани мисли на Мария при първия й разговор с Борис в третата глава на „Тютюн“:
„– Въпросът, по който искам да говоря, засяга първо интересите на фирмата, а после уволнението ми – хладно забеляза той.
„О-хо!… – помисли тя. – Веднага побърза да ме намразиш. Това показва, че си доста сприхав и горделив. Но не мисли, че аз съм като баща си… […] аз съм малко по-друга, отколкото мислиш.“ [„Тютюн“, с. ?]
Наред с констатации за действията на Борис („Веднага побърза да ме намразиш“) и за характера му („Това показва, че си доста сприхав и горделив“), помислените, но неогласени реплики на Мария съдържат волеизлияние („Но не мисли, че аз съм като баща си…“) и въпрос („Значи, не разчиташ на мене?“). Така текстът залага капана на неразрешим прагматичен парадокс: функцията на последните два речеви акта е да провокират действия от страна на Борис, но те не биха могли да изпълнят тази своя функция, защото са обречени да останат затворени в съзнанието на Мария, недостъпни за събеседника й!
Прагматичният парадокс на подобни неизречени реплики отново се оказва добре премерена наративна стратегия. Тя подсказва на читателя къде преминава демаркационната линия между „говорещата навън“ Персона и „артикулиращата навътре“ Личност (по К. Г. Юнг). Персоната, Маската гради и поддържа публичния образ на Личността, но също така участва във формирането и поддържането на публичния образ на Другия. Затова „говорещата навън“ Персона е социално ангажирана, впримчена и оплетена в противоречивите, взаимно изключващи се прагматични игри на диалоговата реципрочност. Персоната е принудена да робува на условностите, ако не желае да загуби „лицето“ си. Личността е свободна – но само докато е скрита, защитена зад маската, зад Персоната. Затова Личността говори „навътре“ винаги когато съществува опасност да застраши Персоната със своята фриволност – да изрази нещо нелицеприятно, като например присмех, злобна ирония, презрение, незачитане на Другия (вж. малко по-долу, където Фани разговаря с Гонзало). Като фриволност обаче може да се тълкува и нещо много по-невинно, например коментарите относно личността и деянията на Другия (в цитирания вече диалог: „Това показва, че си доста сприхав и горделив“ [източник]) или относно собствената личност (в цитираните помислени реплики: „Но не мисли, че аз съм като баща си… […] аз съм малко по-друга, отколкото мислиш“ [източоник]), доколкото те биха се сторили на събеседника неуместни. Ето поредният пример на прагматичен парадокс между явната и скритата комуникация от романа на Димитър Димов „Осъдени души“:
„– Ако стане нужда да бягаме, вие спокойно можете да разчитате на едно място върху платформата независимо от решението на отец Ередиа.
„Ще бъде чудесно Ередиа да те види, когато офейкваш“ – помисли тя злобно.“ [„Осъдени души“, с. 443].
С недопустимата фриволност на Личността можем да обясним и факта, че Фани отрича да е казала нещо (в следващия пример), когато под влияние на емоционалната си възбуда тя неволно произнася на глас репликите, които е артикулирала в мислите си. В тези насочени навътре реплики Фани се обръща към Ередиа по драстично груб начин – с „преподобни глупако от Дружината на Христа“, като го заплашва („Ти ще ми платиш скъпо…“ [източник]) и пророкува унижението му („Ще видиш до какви унижения ще стигнеш, как ще се влачиш в краката ми, как ще молиш за милост!“ [източник]). Това фантазирано, затворено в съзнанието търсене на „думи, които щяха да се забиват в сърцето му и да пускат кръв“, е заредено с толкова необузданата ярост, че Фани не може да си позволи обективирането му чрез реч за другите. Затова тя незабавно пресича опитите на Кармен („Казахте ли нещо, сеньора?“ и „Помислих, че говорехте преди малко“ [източник]) да тълкува насоченото навътре говорене като адресирано към реален събеседник. Фани отрича очевидното – че затвореният в съзнанието й словесен поток е избликнал навън; тя предпочита да го деградира до илюзия, до слухова измама („Така ти се е сторило“ [източник]), вместо да признае, че афектът й е отнел способността да контролира психичния си живот:
„Фантазията й рисуваше сцени на апокалиптична жестокост, съставяше планове, търсеше думи, които щяха да се забиват в сърцето му и да пускат кръв. „О, преподобни глупако от Дружината на Христа! […] Ти ще ми платиш скъпо, много скъпо за всичко това! Ще видиш до какви унижения ще стигнеш, как ще се влачиш в краката ми, как ще молиш за милост! Аз няма да напусна лагера, докато не си отмъстя, няма!“ […]
– Казахте ли нещо, сеньора? – сънливо попита Кармен.
– Не.
– Помислих, че говорехте преди малко.
– Така ти се е сторило.“ [„Осъдени души“, с. 437].
В последния пример Персоната на Фани отново е допуснала да придобие глас онова, което може да съществува само в мисълта, във фантазията на субективното. Не е ли това знак за отклонение от нормалното, пита се тя и не пропуска да си постави диагноза: „Господи, нима беше вече побъркана до такава степен, та говореше на себе си като луда?“ Това е пробив в Персоната, който отмята завесата към Личността и я оставя незащитена за страничния поглед; пробив, който маркира упадъка на интелекта, поражението му пред избликналата от несъзнаваното емоция, безсилието му пред нагонното начало.
Заключение: (не)достъпното съзнание на Другия
Описаните случаи на изразяване на нефактична артикулирана мисъл не са изчерпателни, но ни разкриват ясна тенденция в творчеството на Димитър Димов: за този автор изреченото често е твърде повърхностно и недостатъчно. За да се постигне истинска дълбочина и драматизъм във фикционалното уговаряне на психичните процеси, нужно е контрапунктно противопоставяне между достъпно и скрито, между изречено и премълчано, между адресирано към Другия и към себе си. Затова артикулираната мисъл, която уточнява, коригира или замества артикулираната реч, не е използвана с еднаква честота в романовото действие. Най-често тези наративни похвати се прилагат в моменти, когато рефлектиращото и саморефлектиращото се съзнание на персонажа се заплитат в растящи драматични противоречия.
Михаил Бахтин разкрива полифоничността на ренесансовия роман, в който всеки персонаж внася своя специфичен глас в общата (дис)хармония, но персонажите са монолитни, цялостни, затова гласовете им ги характеризират еднозначно и недвусмислено [Бахтин 1996]. Модерното съзнание не се вмества в един-единствен глас, нито в еднопосочно мислене, то е „шизоидно“ разпокъсано.
Двадесетият век пренесе през границата на столетията скептицизма, интелектуалните лутания, вътрешната нееднородност, разцеплението на личността, показа ни и изгубената способност за диалогизиране, с която заиграват дискурсите на абсурда.
От редица творби на новото време ни заговарят монодиалозите на един и същи тип модерно съзнание – на разпокъсания човек, поставен пред трагичното противоречие между интелект, душа и емоции. Но подобно психологическо портретиране е възможно поради убеждението на автора, че човек – като психическа същност – е достъпен за другите. Така романите на Димитър Димов ни представят психологическа гледна точка, при която раздвояването на саморефлектиращото се съзнание на Субект и Обект, на себе си и Друг отключва онази линия на разсъждения, която в по-ново време води до обобщенията на Пол Рикьор и интерпретациите на Марк Фрийман: самопознанието не се осъществява чрез пряк достъп до собственото съзнание. Да разбереш себе си изисква следването на същите херменевтични принципи, които са нужни и за разбирането на текстове [Фрийман 1993: 146)].
Бележки:
[1] В своето „Изказване-отговор за романа „Тютюн“ [Димов 1975: 219] той поставя съзнанието в основата на всички обяснения, които дава за творчеството си.
[2] Тук, както и в редица други свои публикации, прилагам теоретичния подход на П. Симпсън , според който разказът в трето лице може да бъде издържан в два различни модуса: нараторен модус, при който разказването става „от позиция извън съзнанието на който и да било персонаж“, и рефлекторен модус, където „въпреки рамката на третото лице всичко се разказва от перспективата на някой персонаж“, издигнат в център на съзнанието или в централен интелект на разказа [Симпсън 1993: 69]. По-подробно за модусите на разказване в романите на Димитър Димов вж. у Стоянова 2018: 54–56.
[3] По-подробно за понятието за лице (face), разработено през 70-те и 80-те години в социологията и социолингвистиката, вж. у Браун и Ленвисън [Браун & Ленвисън 1978; Браун & Ленвисън 1987]; Гофман [Гофман 2001]; Уотс [Уотс 2003]. Поддържането на негативното лице е свързано със стремежа на индивида да си осигури свобода на действието и да не позволява да му се натрапват, докато зад позитивното лице – положителната представа за себе си – се крие потребността на личността да се утвърждава и да получава одобрение, да буди възхищение; да бъде разбрана и харесвана, желанията й да бъдат споделяни от околните [Браун & Ленвисън 1987: 61].
[4] Особеното им графично оформление като че ли е аналог на специфичното гласово (интонационно) маркиране на онези реплики в театрална пиеса, които актьорът произнася встрани от партньора си или към публиката; по този начин, изглежда, написаното слово се зарежда с особен сценичен драматизъм.
[5] На български език това понятие може да се предаде описателно, като „теория на менталните състояния и модели“.
Ексцерпирана литература:
1. Димов 1996: Димов, Д. Тютюн. София: Труд.
2. Димов 1966-1967А: Димов, Д. Съчинения в шест тома. Том трети. Тютюн. Част първа. София: Български писател.
3. Димов 1966-1967Б: Димов, Д. Съчинения в шест тома. Том четвърти. Тютюн. Част втора. София: Български писател.
4. Димов 1975: Димов, Д. Съчинения в пет тома. Том пети. Незавършени произведения. Статии. Писма. София: Български писател.
5. Димов, Д. Осъдени души. София:
Ползвана литература:
1. Бахтин 1996: Бахтин, М. М. Философия на словесността. Том първи. Автор и герой в естетическата дейност. София: ЛИК.
2. Браун & Ленвисън 1978: Brown, P.; S. C. Levinson. Universals in language usage: Politeness phenomena. // Goody, E. N. (Ed.). Questions and politeness: strategies in social interaction. Cambridge University Press, 56–311.
3. Браун & Левинсън 1987: Brown, P.; S. С. Levinson. Politeness: Some universals in language usage. Cambridge: CUP.
4. Гофман 2001: Goffman, E. On face-work: An analysis of ritual element in social interaction. // Jaworski, A., N. Coupland (eds.). The Discourse Reader. London: Routledge, 306–320.
5. Ефтимов 2003: Ефтимов, Й. Морфинът срещу тютюна: булевардни ли са романите на Димов? // Константинова, Е., М. Иванова-Гиргинова (съст.). Случаят Димитър Димов. Литературни разследвания. София: Боян Пенев, 91–100.
6. Женет 1994: Genette, G. Die Erzählung (Aus dem Französischenvon Andreas Knop, mit einem Vorwort herausgegeben von Jürgen Vogt). München: Wilhelm Fink.
7. Куюмджиев 1987: Куюмджиев, Кр. Димитър Димов. София: Български писател.
8. Симпсън 1993: Simpson, P. Language, Ideology and Point of view. London: Routledge.
9. Стоянова 2018: Стоянова, Ю. Eрос и Агапе. Литературни превъплъщения. София: Св. Климент Охридски.
10. Уотс 2003: Watts, R. J. Politeness. Cambridge: CUP.
11. Фрийман 1993: Freeman M. Rewriting the Self: History. Memory, Narrative. London: Routledge.
12. Юнг 1994: Юнг, К. Г. Автобиография. Спомени, сънища, размисли. Записани и издадени от Аниела Яфе. Плевен: Евразия-Абагар.
Забел.: Текстът под сходно заглавие е част от втора глава на монографията „Ерос и Агапе. Литературни превъплъщения“. София: Св. Климент Охридски, 2018.