Гореща лятна нощ. Заспиваме на отворени прозорци. Тишината изнемогва в мрака. Щурци дишат, скрити в тревите.
– Какво звъни? – пита ме Павел.
Звук от счупено стъкло, което се търкаля вън на стотици, хиляди парчета в приближаваща лавина от среднощен блясък, прорязващ тъмнината.
– Товарен камион за разделно извозване на отпадъци – отговарям. – Обръщат контейнера за стъкло.
В дъното на нощта се сгромолясва стъклен дворец и по земята се изсипват безброй късове от цветни камъни – ясписи, нефрити, топази, кехлибари, сапфири, тюркоази, малахити, цирконии, опали и рубини… Толкова много боклук!
Той се надига в леглото, за да чува по-добре.
Нощта е бяла. Пясъкът хрущи под стъпалата. Отблясъци раздират топлината. Дрънчене на кристали глъхти на талази. Тя танцува в паравана на нощта, голите й колена се срещат и разделят, тигровите й очи искрят, ахати късат кашмирената тъкан, гърдите й изтласкват ударно във въздуха звучни нанизи стъкло, които стигат до звездите.
– Не се казва звъни, а звучи – поправям го аз.
Камъните се удрят един о друг и трополят, търкалят се, стъкленият прах се стрива звънко, засиява светъл дим и магическата музика от колиета изчезва в небесата.
Той ляга пак и за първи път не може да заспи.
Зазвучава звънтежът на щурците, оплакващи строшените си крака в отъпканите треви на август.
Забел.: Текстът се публикува за първи път във Facebook.