Аз не съм писател, а разказвач. Всичките ми разкази са абсолютно достоверни – места, събития, хора.
Някои критици ме дърпат за езика по повод краткия ми разказ за Милко/Мюмюн, дето някои турци много държат да е само Мюмюн, ама не е. Не е бе, хора. Мюмюн е роден, расъл, образован, отслужил военната си служба в България и се е клел като воин пред българския флаг. Зорлем натирен от държавата-мащеха и отпратен да е чужд сред свои. За него Милко му е по-мило и близко до ума, сърцето и душата, защото това му е детството, образованието, казармата, Родината. Не е важно аз как го наричам, а на него кое му е по-мило и драго!
Мюмюн/Милко не е плакал за мен, а заради мен, която му занесе българска реч, омайна, сладка, дъх на Родина, спомени за детство, училище, казарма, за неговата истинска същност.
Та като почнах с Милко/Мюмюн, да завърша с двете камериерки/чистачки в хотела ни. Две български туркини от Габрово. Скришом идваха в стаята ми, защото патронът ги следеше зорко, заради трудовата дисциплина. Когато ги почерпих с каквото имах: кашкавал, сланина и суджук и плаках и аз с тях, размениха стеснителни погледи и се нахвърлиха като невидели. Едната ми вика:
– Ружке, Ружке, добре си ти, миличка. Когато искаш си ходиш в България, а ние тука сме едни прости слугини. Нямаме го тука туй, дето го имахме в България. Работа, нормирано работно време, уважение. Дойде края на месеца – знаеш си заплатата, а тук те използват за всичко, хокат, дебнат и не плащат. Все от нас да мине, че вече няма де да се дяваме. Защо тъй се извъртя таз пуста политика, че ни съсипа животите?
И тъй по няколко пъти на ден идваха крадешком, докато корабът пристигна и трябваше да напусна хотела. А едната ми вика:
– Ружке, и като ти се случи да идеш на Габрово – да идеш да поздравиш моята комшийка Бонка, че много хубаво живяхме с нея. Кафето си пиехме заедно, то Великден у тях, Байрама у нас. Що плетки изплетохме за мъжете, за децата, то покривки на една кука… Като има някой зор от нас, и айде на дувара и вика. Тя на работа – аз гълча нейните, аз на работа – тя моите деца. Кусур и махнá никога за нищо никой не придиряше. Хубав живот живяхме, като хора, а тук… Хем чужди, хем слугини, бедни, гладни… Като видиш Бонка, да й кажеш, сестро, не съм я забравила и много съм за нея плакала и сигурно ще плача, докато съм жива.
– Къде живее Бонка, дай адрес, нарочно ще ида.
– Не помня вече улицата, то много години минаха, много мъка, много дертове…
– Е, как? Вече можете да си идете, да си търсите правата!
– Оф, сестро, никъде не можем да идем, малко ни плащат. Парите за нищо не стигат. Мъжете ни като се събраха в кръчмата с местните, и се изоглавиха. Друго е тук, не е като в България. Мъка, сестро, много мъка… Там, ако ти посегне, ще идеш на комшийка да се оплачеш, на бригадира, на кварталния. Тука няма на кого. Като куче си. Тъй набързо ни оринаха, че и къщата не можахме да продадем, барем някой лев щяхме да вземем. Кварталният обеща като я продаде, да ни прати парите, ама нямаме хабер, а и вече не чакаме…
И пак плакахме, прегръщахме се и се разделихме.
Бонке от Габрово, с хубавия двор, с многото цветя и добрина, ако си помниш комшийката, туркинята (и аз като нея й забравих името на туркинята, а тя забравила името на улицата, но не и твоето), да знаеш, че е в Измир и много здраве ти праща и се моли за теб да си жива и здрава, и много й е мъчно за теб, Бонке!
За мен остана буцата в гърлото и тяхната болка и мъка да си ги нося с мене си.
Забел.: Текстът е публикуван за първи път във Facebook.