Владимир Попов, „Чупливо. Избрани и нови стихотворения“,
изд. „Просвета“, С., 2012
Пет стихосбирки за четири десетилетия творчески път – така изглежда поетическото присъствие на Владимир Попов, изброено в книги. Автор, който не пише, ако не е премислил това, което иска да каже, и не казва това, което не е почувствал дълбоко. Основната линия на неговото писане е автобиографична с типични за времето си разклонения като (все)човешка болка от военния ужас във Виетнам през 70-те години и нравствено осмисляне на политическите събития в България на прехода от 90-те. Петата книга, излязла тази година, „Чупливо”, е различна от предходните четири, не само защото е юбилейна (авторът навършва седемдесет години), а преди всичко защото е неговият собствен опит да обходи и обобщи написаното до този (и в този) момент, да направи равносметка на личното си самопостигане като поет. Едва ли случайно вътре има седемдесет текста, сякаш по един за всяка година живот.
Лесно се забелязва най-характерната черта на „Чупливо”: това не е стихо-сбирка, сбор от стихотворения, а цялостна и концептуално промислена лирическа книга, от жанра, познат като лична антология, въведен в българската литература от Яворов и Пенчо Славейков. Заглавието очевидно представлява метафора на духовния свят, населен от автора. Около три четвърти от текстовете са стари творби, започвайки с 1975 година, още преди да е излязла първата стихосбирка „Тайна”. Само че всички стари книги са „развързани” откъм някогашната си цялост, стихотворенията прелитат свободно между годините и се обединяват в нови цикли, назовани според доминиращи посоки на духовния опит: „Най-скъпото”, „Милост за ближния”, „Бдение”… Книгата има кръгова композиция: тя започва с ценностите, които ръководят битието на един млад човек, и завършва с тяхното препотвърждаване като житейски ориентири, останали неизменни в продължителността на дългогодишния опит. Стихотворната сърцевина е обрамчена от два малки цикъла с лирични фрагменти, и двата наречени „Калейдоскоп в черно и бяло”. Калейдоскопът е свързан с духовното зрение на човека; в него се подреждат-разпадат-подреждат частиците на това, което наричаме „свой живот”. Бързам да кажа, че с внимателното и задълбочено промисляне на поетическата структура, която трябва да бъде сложна и разнообразна като живота и в същото време организирана в няколко специфични посоки, които са най-характерни за един конкретен живот, книгата „Чупливо” представлява рядко срещано и значимо явление в нашата най-нова поезия. Тя показва това, което лесно забравяме – че поезията не е само импулсивна потребност от изповед или желание за ефектна комуникация с другите хора, а преди всичко изкуство, което трябва да бъде овладявано търпеливо и бавно, и работа, която трябва да бъде извършвана с воля за съвършенство.
Но нека да кажа нещо и за съдържателните опори в поезията на Владимир Попов. Те могат да бъдат наречени по много различни начини: от „остарели” и „демодирани” до „всечовешки” и „вечни”. Преди всичко – това е поезия на екзистенциалния делник; необикновеното, ексцесивното, извънмерното тук нямат никакво място. Лирическият герой не напуска измеренията на своето лично, дори домашно, пространство. Той е винаги „при себе си”, „у дома”; от най-близките хора го разделя само една (метафорична) врата, на която винаги би могъл да почука. Ценностите, върху които е изграден неговият свят, датират навярно „откак свят съществува”: домът, семейството, децата, приятелите, любовта. Сред тях на първо място попада семейството. Честно казано, не знам дали има по-„семеен” поет в българската литература. Всъщност това е и неговият „неизмислен жребий”: „на своите деца поне да си потребен”. Може да изглежда минималистично, но семейството, близките хора в действителност са само фокусът (или отправната точка), през който се вижда и преценява светът. Оттук нататък се разтварят концентрични кръгове, в които попадат родният град, приятелите, другите поети, с които автърт често е в диалог, Отечеството, съвремието, светът… Най-важното обаче е там, че отношението към дома и семейството задава нравствения модел, поражда позицията на личното, дори интимно съотнасяне/съизмерване на лирическото преживяване с всичко, което се случва и много близо, и много далеч. За такъв тип лирическо мислене разстоянията и времето нямат значение; преди да се случи „навън”, всяко събитие се е случило вече „вътре”, то има своя матрица в зоната на интимния опит. С тези свои особености поезията на Владимир Попов е необичайно явление във второто десетилетие на 21 век: тя не разделя (почерци, школи, епохи), а свързва; не мисли хората като различни, а търси общото и „вечното” в тях.
Забел.: Текстът е публикуван във в. „Култура“, 30.11.2012, № 41.