Произведения на литературата и изкуството са създавани през цялото съществуване на човешкото общество, но авторското право като съвкупност от правни норми възниква и се оформя едва през последните няколко столетия. То съвпада по време с появата на печатарската техника, която за първи път създава възможност за възпроизвеждане на литературни произведения по механичен път и тяхното тиражиране, а не чрез преписване на ръка. Това води до възникването на нова група занаятчии и търговци − печатари и книжари, заинтересувани да ползват изключителните права върху отпечатаните книги. Системата постепенно се оформя институционно и през 1709 г. в Англия се стига до първия закон за авторското право в света, т.нар. Закон на кралица Анна. Век по-късно във Франция се появява прототипът на съвременните авторскоправни закони. Така се създават две различни законодателни системи − англо-американската, според която авторското право се разглежда като обикновена материална собственост, и континенталната, която признава и моралния елемент − връзката между творбата и личността на автора. В България първите авторскоправни норми залягат в Търговския закон от 1897 г., а по-късно − в Закона за авторското право от 1921 г. До приемането на новия закон през 1993 г. действа Законът за авторско право от 1951 г.
Субективното авторско право възниква от момента на създаване на произведението. Това е юридически факт, който поражда авторското правоотношение, т.е. субективното авторско право. За него не са от значение художествената стойност на произведението, неговата големина или завършеност, професията на автора, образованието или политическите му пристрастия. Само той обаче, с малки изключения, може да реши дали създаденото от него да бъде огласено и кога, на кое място и по какъв начин.
Авторското право възниква за автора със създаването на произведението. [1] То може да бъде облечено в материална форма (книга, картина), но да бъде и устно изразено. Една лекция (реч), дори да не е написана предварително, се обективира външно чрез самото й произнасяне. Но за да се смята едно произведение за създадено, неговото изпълнение трябва да е изпълнено пред други хора. Тогава по-късното му възпроизвеждане и разпространение може да става само със съгласието на автора. По това се отличава литературният текст, изразен в устна форма, от литературната идея или концепция, които макар и написани, не представляват обект на защита от авторското право. Това е така, защото една и съща идея може да бъде развита и осъществена по различен начин, като всеки автор влага собствен подход и стил. Подобни въпроси се поставят в практиката на медиите по отношение на новините, съобщенията за станали събития, фактите. Те са изрично изключени от авторскоправна защита.
Обект на авторското право е всяко произведение (или част от него) на литературата, изкуството и науката, резултат на творческа дейност − литературни, музикални, сценични, аудиовизуални и фотографски произведения; произведения на изобразителното изкуство и архитектурата; проекти, карти, схеми, подготвителни скици, планове и други; графични оформления на печатни издания; преводи и преработки на съществуващи произведения; аранжименти; периодични издания, енциклопедии, сборници, антологии, библиографии, бази данни и други, които включват две или повече произведения или материали. Не са обект на авторското право нормативни и индивидуални актове на държавните органи за управление и официалните им преводи; идеи и концепции; фолклорни творби; новини, факти, сведения и данни.
Не е необходимо по някакъв специален начин авторското право да се афишира, официално да се регистрира или да се търси намесата на държавата. При евентуален спор всяка от страните трябва да докаже, че е създала произведението. Това може да направи чрез различни доказателства − документи, показания, експертизи и т.н. Материята на авторското право остава слабо изследвана както от доктрината, така и от съдебната практика.
Носител на авторското право е лицето, което създава произведението. Неговото име или друг идентифициращ знак са посочени върху творбата освен ако не се докаже друго. Носители на авторско право могат да бъдат и лицето, което със съгласието на автора е разгласило за първи път произведението; направило превода или преработката; осигурило създаването и издаването на произведението; лицето, извършило подбора и подреждането на произведения и материали, включени в сборници, антологии, библиографии, бази данни и други, освен ако в договор не е предвидено друго (авторите запазват правата си върху самостоятелно обособените части и е нужно предварителното им съгласие за включването на материалите им в общото произведение); създателят на произведение на изобразителното изкуство и архитектурата, дори когато негов собственик е друго лице; създателят на портретно изображение на друго лице; работодателят − за компютърни програми и бази данни, създадени в рамките на трудовото правоотношение, освен ако не е уговорено друго.
Носителят на авторското право не може да се противопостави на използването на цитати от неговото произведение (в обем, оправдан от целта) при посочване на източника и името на автора, ако е означено. На части или неголям брой малки произведения (без компютърните програми и бази данни) в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване (такова ползване е допустимо само за научни и образователни цели при посочване на източника и името на автора). Като текуща информация в периодичния печат и другите средства за масово осведомяване − речи, отчети, проповеди и други или части от тях, произнесени на публични събрания или на пледоарии в съдебни процеси. Да възпроизвеждат по фотографски, кинематографичен или аналогичен начин, както и чрез звукозаписване или видеозаписване произведения, свързани с актуално събитие, за да бъдат тези произведения използвани от средствата за масово осведомяване в ограничен обем, оправдан от целите на информацията. Да възпроизвеждат произведения, постоянно изложени на обществени места, или да ги излъчват по безжичен път или чрез кабел, ако това се извършва с информационна или друга нетърговска цел. Да изпълняват вече разгласени произведения в учебни или други образователни заведения, ако не се получават парични постъпления и не се заплащат възнаграждения на участниците. Учебните и други образователни заведения могат да възпроизвеждат по репрографски или друг аналогичен на него начин части от публикувани или малки произведения, както и да презаписват части от филми и други аудиовизуални произведения или произведения, записани върху звуко- или видеоносители, ако се ползват с научни или учебни цели. Да възпроизвеждат вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба. Обществени библиотеки, документационни центрове, научни институти и други могат да възпроизвеждат в малки количества чрез репрографски, фотографски или аналогичен начин вече публикувани произведения (без компютърни програми и бази данни), при условие че това се прави с научни цели или за съхраняване на произведението, а екземплярите не се разпространяват извън възпроизвеждащата организация. Да използват детайли, фрагменти и отделни елементи от сгради и архитектурни проекти при посочване името на автора, ако е означено. Радио- и телевизионните организации, на които авторът е отстъпил правото да излъчват произведението му по безжичен път, имат право без негово съгласие и без заплащане на отделно възнаграждение да осъществят звуко- или видеозапис за целите на разрешеното еднократно излъчване. Да изготвят копия от вече публикувани произведения, но само ако са за лично ползване. Това не се отнася за компютърните програми и архитектурните произведения.
Авторското право се закриля, докато авторът е жив и 70 години след неговата смърт. Ако произведението е създадено от двама и повече автори, срокът започва да тече след смъртта на последния преживял съавтор. Авторското право на сборни произведения (енциклопедии, периодични издания и други) продължава 70 години след публикуването им. Ако произведението се публикува на томове, части, броеве или епизоди, срокът се изчислява за всеки от тях поотделно.
Когато произведението е създадено в рамките на трудово правоотношение, авторското право принадлежи на автора, но работодателят има изключително право, без негово разрешение и без заплащане на възнаграждение (освен ако в трудовия договор не е уговорено друго), да използва създаденото произведение за свои цели.
Авторското право на произведение, създадено по поръчка, принадлежи на автора му (освен ако в договора за възлагане не е предвидено друго), но поръчващият има право (освен ако не е уговорено друго) да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която то е поръчано. Когато има сключен договор за публикуване в периодично издание, авторът на поръчаното произведение няма право без съгласието на издателя да предлага същото произведение или части от него за печат в други периодични издания или като отделно издание, както и за излъчване по безжичен път преди публикуването му от издателя. След публикацията авторът има право да използва произведението освен ако писмено не е било уговорено друго. Тези ограничения за автора не важат (освен ако не е уговорено друго), когато са изтекли 15 дена за вестниците и 3 месеца за списанията от датата на предаване на ръкописа и издателят не го е публикувал или не е уведомил в тези срокове автора, че ще публикува произведението с посочване на броя, в който ще бъде поместено. Издателите на периодични издания са длъжни да връщат оригиналите на произведения на изобразителното изкуство, оригинални документи и илюстрации, предложени им за публикуване (освен ако писмено не е било уговорено друго).
Повечето правни системи разглеждат компютърните програми като разновидност на литературните произведения, но подобно схващане поражда много спорове. Нашият закон е отделил особено място на този специфичен творчески продукт. Кръгът на защитените обекти е очертан в чл. 3 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) като произведения на литературата, науката и изкуството. Подобно изброяване обаче е твърде условно и неизчерпателно. Прави впечатление, че в закона липсва изискване за оригиналност и новост на произведението, както и за художествената му стойност. За да бъде обект за защита по закон, достатъчно е да бъде създадено в резултат на положено интелектуално усилие. Или с други думи, на закрила се радват и гениалната, и бездарната творба.
Интерес представлява и въпросът за правото върху заглавието. В Европа този въпрос е спорен. Дълго се е приемало, че то е неотделимо от произведението и не може да бъде обект на самостоятелна защита. Авторският закон от 1957 г. във Франция, в сила и днес, го обявява за защитен обект, но при условие че е оригинално. Законодателствата в Португалия, Испания, Швейцария и други страни не съдържат подобна разпоредба. Българският закон също мълчи по въпроса. Подразбира се обаче, че заглавието, като част от произведението, трябва да бъде до известна степен обособено и да отговаря на общите условия, посочени в чл. 3, както и да е резултат на самостоятелна творческа дейност.
Два члена от българския Наказателен кодекс се занимават с престъпленията срещу интелектуалната собственост − 172-ри и 173-ти. Алинея 1 от чл. 172а се отнася до деяние, известно в чуждестранната литература като контрафакция. [2] Тя наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава с техническо средство или използва по друг начин чуждо произведение на науката, литературата или изкуството без необходимото по закон съгласие на носителя на авторското право. [3]
Възпроизвеждане, разпространяване, излъчване или предаване чрез техническо средство са понятия, включени в чл. 18, ал. 2 от Закона за авторското право и сродните му права. В допълнителните му разпоредби (§ 2, т. 3, 4 и 5) първите три са официално дефинирани. Всички обаче са част от по-общото понятие използване, към което принадлежат и публичното представяне или изпълнение на произведението (чл. 18, ал. 2); публичното показване на произведение на изобразителното изкуство и на произведение, създадено по фотографски или аналогичен на него начин (т. 6); превеждането на произведението на друг език (т. 7); преработката на произведението, което означава приспособяването и внасянето на всякакъв вид промени в произведението, както и използването му за създаване на ново, производно от него произведение (т. 8); реализирането на архитектурен проект чрез построяване или изработване на обекта, за който той е предназначен (т. 9). Използване по смисъла на чл. 18, ал. 2, т. 3-8 включително означава посочените действия да се извършват по начин, даващ възможност произведението да бъде възприето от неограничен брой лица. В този смисъл и неспоменатите в чл. 172а имуществени авторски права са под негова закрила. Наказанието от ал. 1 се налага и на всеки, който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава чрез техническо средство или използва по друг начин звукозапис или радиопрограма, телевизионна програма, софтуер или компютърна програма без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право (ал. 2).
В този смисъл остава донякъде неясно и понятието софтуер, чиято дефиниция липсва в Закона за авторското право и сродните му права (има обаче управление и контрол на софтуерни активи от органите на държавната власт и местното самоуправление − чл. 71а) и не подлежи на защита от него. Налага се и пояснението, че по силата на чл. 3, т. 1, ал. 1 компютърните програми са част от литературните произведения и правата над тях са авторски, а не сродни, независимо от факта, че и досега никой не е дал задоволително обяснение що е компютър, а в допълнителните разпоредби на ЗАПСП липсва определение за тях. Това поставя и въпроса какво е съотношението между двете понятия. Явно е, че не се покриват − в противен случай нямаше да останат разграничени. Ако пък се покриват частично, излиза, че Наказателният кодекс има предвид и обекти, незащитени от закона. От всичко това не могат да последват каквито и да е правни последици, което е сериозен пропуск за защитата на обектите на авторското право и носителите и обектите на сродни права.
Според чл.172а, ал. 2 наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава чрез техническо средство или използва по друг начин звукозапис, видеозапис или радиопрограма, телевизионна програма, софтуер или компютърна програма без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право. Ако деянието по ал. 1 и 2 се извърши повторно или се причинят значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода от една до пет години и глобата се увеличава почти двойно (ал. 3). За маловажни случаи деецът се наказва по административен ред по Закона за авторското право и сродните му права (ал. 4). Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, когато принадлежи на виновния (ал. 5).
До изменението през 1995 г. Наказателният кодекс съдържа само един текст, уреждащ защита на авторството, и той е за плагиатството.
Представата ни за плагиатството, за съжаление, е твърде повърхностна, на моменти дори неясна. Плагиат е латинска дума и първоначално означава „крадец на хора, душепродавец” [4], а по-късно − крадец изобщо. Плагиатството е действие на плагиат, т.е. мисли, образи или мелодии, взети от чужда творба и представени като свои, с други думи кражба на труд, който се преследва от закона. [5] Иван Вазов например се оплаква, че стихосбирката му „Пряпорец и гусла“ била издадена в Пловдив като „Народна стара песнопойка“, а на последната й страница се мъдрело многозначителното „Забранено е да се препечатва”. Сред най-известните случаи на плагиатство са коварното отнемане на Моцартово музикално произведение от Салиери; а у нас − че Николай Хайтов преписал книгата с истории на един родопчанин; поетът Христо Фотев ощетил художника, създал стихотворението „Господи, колко си хубава“; група „Каффе“ откраднала музикален мотив от известна песен и т.н. Сред плагиатите обаче има и драстични случаи − с носителя на Нобелова награда Михаил Шолохов, който не затихва над половин век.
В живота плагиатството се схваща многозначно, тъй като е свързано в една или друга степен с други близки понятия като епигонство, компилация, подражателство и заимстване.
Плагиатство е налице, когато един обект с контекста му са идентични на друг обект с контекста му. Тогава може да се каже, че появилият се втори във времето обект, дело на човек, е плагиатство на първи (по време) обект, дело на друг човек. Например един текст с контекста му − на друг текст с контекста му; една песен − на друга песен, и т.н.
Епигонство (от гр. – „роден по-късно“) има при два обекта с един и същ контекст, но външно единият до известна степен се различава от другия, но все пак вторичният обект търпи влиянието на смисъла на първичния. Тогава сътворилият първичния обект се нарича истински автор, а „авторът” на вторичния − посредствен подражател. Например при преразказване, без да е променена гледната точка, преразказвачът е епигон; или съчиняващият речта си в духа на Цицерон; или посредственият художник, опитващ се да нарисува творба с „почерка” на Гоген.
Компилация. Става въпрос за създаването на „механично” събрана цялост, често еклектична, която включва по нещо от по-рано създадени, самостоятелно и „органично” единни цялости (сътворени като оригинали). Не може да се говори за компилация обаче, ако отделни елементи са обединени в общо цяло, което е „пронизано” от единна и уникална идея − тогава е налице истински творчески продукт.
Подражателството води началото си от древногръцкото mimesis, което набляга, че всички изкуства се основават на подражанието. По-подробно теорията на мимесиса е разработена от Платон и Аристотел. Подражателството носи смисъла на репродуциране, което не успява да прерасне в творчество и дори се превръща в порочно с прекомерното си копиране.
Заимстване пък означава нещо взето отнякъде и поставено на друго място. Само че в едни случаи то е похвално (за ястие, заимствано от китайската кухня), а в други − порочно (заимствани мотиви от едно в друго художествено произведение). Така в дадени случаи заимстването може да се изтълкува като плагиатство, компилация, епигонство, истинско творчество или новаторство. [6]
Законът обаче не се занимава с различното дефиниране на понятието плагиатство. В Наказателния кодекс (чл. 173) то е еднозначно и ясно и категорично се отнася до онзи, който издава или използва под свое име или псевдоним чуждо произведение на науката, литературата, изкуството или значителна част от него (ал. 1), или до онзи, който представи за регистрация или регистрира от свое име чуждо изобретение, рационализация или промишлен образец (ал. 2).
В чл. 174 от Наказателния кодекс под силата на същото наказание като в чл. 173 (лишаване от свобода до две години или глоба, както и обществено порицание) попада онзи, който чрез злоупотреби със служебното си положение се включи като съавтор на изобретение, рационализация, промишлен образец или на произведение на науката, литературата или изкуството, без да е взел участие в творческата работа по неговото създаване. Това всъщност е вариант на плагиатството и е без значение дали деецът е целял материална облага за себе си или за другиго. Новият текст 172а от 1995 г. предвижда наказание лишаване от свобода до 3 години и парична глоба за всеки, който извършва т.нар. интелектуално пиратство.
В част четвърта на отменения с Указ №122 на президента на Република България от 19.05.2010 г. Закон за научните степени и научните звания [7] също се санкционира плагиатството като явление. В чл. 30, ал. 2 се постановява научната степен (научното звание) да се отнема и когато бъде установено, че трудовете, въз основа на които е дадена, или значителни части от тях, са написани или създадени от другиго. В чл. 35 на наследилия го Закон за развитието на академичния състав в Република България отново се казва, че от академична длъжност се освобождава лице, когато бъде установено, че трудовете или значителни части от тях, въз основа на които е придобита научна степен или е заета академична длъжност, са написани или създадени от другиго.
Духът на закона по отношение на плагиатството като явление (за съжаление, в наши дни то като че все по-често се превръща в закономерност с помощта на технологията „копи – пейст”) е спазен и при последните промени от 2012 г. в Правилника за устройството и дейността на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (чл. 129, ал. 2, т. 2), където за установено плагиатство по предвидения в закона ред със заповед на ректора се прекратява или по взаимно съгласие трудовото правоотношение с научно-преподавателските кадри. Заповедта на ректора се издава по предложение на факултетния съвет или съвета на департамента. [8]
Материята на авторското право повдига интересни въпроси, тъй като е слабо изследвана. Печалната истина е, че повечето автори или не познават достатъчно добре правата си, или не вярват в справедливото прилагане на закона. В действителност българското законодателство съдържа доста подробна уредба на различните способи за закрила − като се започне от гражданските искове и се стигне до наказателните санкции. Гражданскоправната защита се състои в това, че всеки носител на авторско право, както и всеки легитимен негов ползвател може да предяви поотделно следните искове: иск за обезщетение за вреди от неправомерно използване на произведението му; иск за изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, както и на възпроизвеждащите устройства; иск за придобиване по тяхната себестойност на иззетите екземпляри, негативи, матрици, клишета и др.; иск за неоснователно обогатяване от неправомерно изплатени авторски хонорари. Извън тези, условно наречени имуществени искове, законът е предвидил и защита на неимуществените права на автора чрез иск за установяване кой е автор на дадено произведение, иск за преустановяване на неправомерното използване в бъдеще на авторско произведение (тези искове не се погасяват по давност). [9]
След 1993 г. Законът за авторското право и сродните му права претърпява няколко изменения. Той се състои от 102 члена, обособени в четири дяла (авторско право; права, сродни на авторското право и други особени права; защита на авторското право и на сродните му права; приложим закон) и единадесет параграфа, обхващащи допълнителни, преходни и заключителни разпоредби. Разработен е в духа на най-доброто от европейската континентална система, като в основата му е залегнал испанският закон. Законодателят е дал гъвкава уредба на имуществените елементи на авторското право, като съдържанието на закона е наситено с разпоредби, предоставящи и проявяващи се като основни ориентири при прилагането и защитата на авторските права.
Бележки:
1. Закон за авторското право и сродните му права. // Държавен вестник, бр. 59, 29.06.1993.
2. Саракинов, Г. Авторско право и сродните му права в Република България. С., изд. „Сиби“, 1995.
3. Наказателен кодекс. //Държавен вестник, бр. 92, 1992.
4. Брожка, И., Д. Делиделвов. Латинско-български речник. Пето поправено и допълнено издание. Пловдив, книгоизд. „Хр. Г. Данов”, 1936.
5. Български тълковен речник. Трето издание. С., изд. „Наука и изкуство“, 1976.
6. Попов, Г. За плагиатството. // Наука, 2002, №2.
7. Закон за научните степени и научните звания. // Държавен вестник, бр. 36, 09.05.1972.
8. Правилник за устройството и дейността на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, 2012.
9. Дончева, М. Закрила на авторското право върху литературния текст. Web Design Team, 1999.