Мочко не е бронзова фигурка от чешмичка, Мочко е човек.
Поне един Мочко има във всяко училище, някъде може и да са повече. Искам да кажа, че Мочко не е проекция на средностатистическия ученик, а на статистическата грешка.
По силата на случайността Мочко попадна тъкмо в нашия V „Б” клас. Всичко си му беше като на останалите деца: ръст, физиономия – без особени белези, както обичат да отбелязват докторите и паспортните чиновници. Но в човешкото общежитие може външно да изглеждаш в ред, ала вътре в главата ти някаква невидима, микроскопична частица, свръзка, винтче, чарк дава нищожно отклонение, което обърква работата.
Мочко, разбира се, си имаше име. Не очаквайте да го помня, знам само, че беше оставач, или повтарач, т.е. караше втора година пети клас. И с това не бе уникален; някои повтаряха и по повече от един път. По-стряскащото бе, че момчето май не можеше да чете и твърдо отказваше да го прави. Голяма работа, ще кажете, сега и в седми-осми клас сричат. Съгласен съм, аз и с дипломи за средно съм срещал неграмотни. Дебело ще подчертая обаче, че тук става дума за началото на 60-те години на ХХ век. И че училището ни се намираше на пъпа на София, като действието се развиваше в епохата на активно строителство на социализма. Да си неграмотен в пети клас при тия условия бе абсурдно.
Съученикът ми стана Мочко, когато се напика в час.
В час той обикновено мълчеше, седеше си сам на последния чин и ако другарката го вдигнеше, ставаше, но не отговаряше. За нищо на света. После си сядаше. Двойките се трупаха със същото постоянство в бележника му, както шестиците на зубрачката Сашка. При тях двамата властваше еднообразието на противоположностите.
Пропуснах, а сигурно е важно: децата имат детски очи. Научих го едва сега, от внучката ми Ани. Мочко нямаше. Хитри, палави са очите на децата, огънчета светят в тях. Нищо не ти трябва, гледай човека в очите и ще разбереш дете ли е. У Мочко погледът не изразяваше подобна емоция. Нямаше вид на тотално отсъстващ, по-скоро бе неприсъстващ – не знам как другояче да го кажа.
Никак не виждам Мочко с червена пионерска връзка и бяла ризка, както и сега ми се появяват Мишо, Чучи, Радко, Орлича, все приятели от училище (последните двама покойници). Не мога да си представя как Мочко произнася пионерската клетва (у къдравия Мишо, с характерното му заекване, картината е приятно раздвижена). Митко Палаузов също не се отразява в образа на Мочко. Детето герой не ни беше идеал, колкото и да се стараеха да ни го натъпчат в съзнанието.
За нас далеч по-интересен бе примерно Яйцо, бандит един малък, но иначе по-голям от нас, който бе ходил в изправително училище, а в двора на даскалото ни изникваше, докато играем физическо, зяпаше момичетата, държейки цигара плюс играчка някаква, неподходяща за възрастта му: бокс или чекийка – ей тъй, колкото да всява респект.
За Яйцо и възлюбената му Маца от осми клас се носеха легенди, като тая какво правели двамата, сврени в избата на училището, чиято врата бе избита. Чучи – като най-сведущ – я разказваше тая история с медицински подробности, неслучайно по-сетне завърши за доктор и още си практикува в „Пирогов”.
Яйцо, за когото така и не разбрах откъде иде прякорът му и представите ми си останаха леко цинични, е жив литературен герой, характерен и ярък. Ясно си беше, че ще го вкарат пак в изправителното училище, а после в затвора; че любовта им с Маца, макар и преходна, може да бъде изиграна от Иван Иванов и оная (как се казваше?) хубавица актриса, дето разсъблечена изглежда перфектно. Докато Мочко нямаше никакъв шанс да влезе в литературата, нито в киното. Не че с тоя разказ ще се настани там, просто за герои като Мочко никой не пише.
Та, ето на, Мочко се напика в час. Омокри си панталона отпред, под чина тръгна струйка, която бе забелязана от класа и събитието стана достояние на другарката Петкова. „Излез веднага навън!” – разпореди тя. Друго наказание не можеше да наложи. Момчето се завтече към вратата, потъна из коридорите и не го видяхме повече тоя ден. Другарката Петкова се помъчи да укроти класа и да си довърши урока, но неуспешно, непоправимото бе сторено.
На другия ден Мочко влезе в училище вече с прякора си. За прякора съм убеден, че присвоят ли ти го веднъж, то е завинаги. Освен ако друг прякор, по-силен, не го измести. Нашият Данчо Тъпака, здрав красавец, добряк, спортист, завърши две висши образования, игра ролята на директор, на мениджър, на бизнесмен и прочие, но си остана за нас Данчо Тъпака. Та и с Мочко тъй; той прие новото си име със същите чувства, с които приемаше останалото край себе си. Само веднъж го видях разплакан, по неясни причини го бяха набили в двора на училището през междучасието, та се беше наложило двама от друг клас да го прикрепят и доведат. Дожаля ни и го питаме: „Що плачеш, кво е станало?” Мълчи, сяда си на последния чин.
Мочко пак остана в V клас. После май го пратиха в друго училище. После… не знам. Изпадна от всякакви статистики, с което оправи отчетите на образователната система. Виждах го в махалата, но без да ме познава, не се и потрудих да му напомням за себе си. Казваха: Мочко пиел, Мочко крадял, Мочко го пребивали вкъщи, Мочко го изнасилили, Мочко станал еди-какъв си, Мочко пребил баща си.
Мочко това, Мочко онова. По някое време разправяха, че бил умрял. Нищо не мога да потвърдя.
Забел.: Текстът е публикуван в профила на автора във „Фейсбук„.