Всичко започна с едно постоянно, почти механично „намушкване“ на нашето внимание. Който е бил във „Фейсбук“ групата „Четем фентъзи“, дори за кратко, няма как да не е срещал името Кръстю Мушкаров. То изскачаше отново и отново – в теми, в коментари, в линкове към личния му сайт. С времето това име престана да бъде просто име и се превърна в усещане за натрапчиво присъствие.
При мен, а и при други членове на тази „Фейсбук“ група, случаят мина една крачка по-далеч. Името не остана само в публичното пространство. То влезе директно в личните ми съобщения. Два пъти авторът ми писа с предложение да прочета книгите му, а дори и да ги закупя, ако искам. Не като разговор, не като обмен на идеи, а по-скоро като търговска оферта, изпратена на напълно непознат човек. Точно в това се крие разликата между обикновена самореклама и нещо по-проблемно – границата между публичното и личното пространство беше прекрачена.
Случаят „Мушкаров“ не е толкова интересен заради самите му книги, а заради поведението му. Той настоява да бъде забелязан, и то на всяка цена. Социалните мрежи за него не са място за диалог, а бойно поле, на което трябва постоянно да присъства, за да не бъде подминат и забравен. Затова присъствието му се усеща като обсада – все едно някой чука непрекъснато на вратата, без да се интересува дали вътре има хора, които искат тишина, или не.
Тук се появява по-големият въпрос: Какво се случва с пътя към литературата? Преди години, ако някой искаше да стане писател, трябваше да мине през издателство. Редактори четяха, отказваха, връщаха ръкописи, караха авторите да пренаписват. Това беше болезнен, но нужен процес. Днес този филтър почти не съществува. Всеки може да си направи сайт, да качи текстовете си, да ги обяви за „романи“ и да се заяви като автор. Технологията, и особено изкуственият интелект, отвориха вратата, но през нея заедно с талантливите автори влязоха и много хора, които нямат нужната самокритика като творци.
Мушкаров е типичен пример за тази нова реалност. Той е автор, издател, редактор и търговец на собствените си книги в едно лице. В сайта му може да се намери всичко: електронни издания, печатни книги, описания и бяснения, хвалби. Дори когато успя да се появи в каталог на реално издателство („BlurPaper“), това не промени особено мнението на читателите за него. За тях съдържанието си остана същото – текстове без външен контрол, без сериозна редакторска и коректорска намеса, без онази писателска дисциплина, която превръща ръкописа в литература.
Още по-проблемно е, когато единственият „колектив“ от помощници на автора е собственото му семейство или друг близък човек. Когато някой от тях е редакторът, критиката много лесно се превръща в израз на морална подкрепа. А подкрепата не поправя слабостите. И така авторът започва да живее в илюзорен балон, в който всичко, което написва, му се струва значимо и добро, защото никой не му казва истината.
Затова и много читатели виждат в писането „Мушкаров“ не толкова художествен стремеж, колкото нужда от социално утвърждаване. Писането в такъв случай се превръща в терапия, в начин човек да си каже: „Ето, аз съм важен. Вече съм писател!“ Но не защото текстовете му са реално признати, а защото той самият си е дал тази титла.
От финансова гледна точка всичко това е безсмислено. Малки тиражи, разходи за печат, поддръжка на сайт… Но за Кръстю Мушкаров печалбата не е в парите, а в усещането за значимост и във възможността да бъде видян. В дигиталния свят той смята, че вече има желаната социална роля, име, дори публичен образ. Всяко продадено копие, всяко съобщение до непознат е доказателство за него, че някой го вижда. Но при това не осъзнава, че всеки път прекрачва недопустими граници.
Проблемът е, че когато такова поведение се умножи с десетки подобни случаи, цялата среда започва да страда. „Фейсбук“ групите се пълнят не с разговори за книги, а с авторски самореклами. Читателите се уморяват, дори когато не отговарят на хора като Мушкаров, и започват да свързват българското фентъзи не с представата за качество, а с усещането за натрапване. Така се ражда недоверие към всяко ново име, още преди да е прочетен и един ред, подписан от него.
Кулминацията в случая „Мушкаров“ настъпи, когато търпението на общността в групата се изчерпи. Оплакванията се натрупаха и хората започнаха открито да казват, че се чувстват притиснати, че не искат да получават лични съобщения, че не желаят постоянно да бъдат обект на самореклама. В крайна сметка единственото решение беше крайното – изключване на този автор от групата. Затова смятам, че описаният случай показва нещо много важно – че онлайн общностите развиват собствен имунитет към графоманията. Когато нещо стане твърде натрапчиво, то бива отхвърлено. Вярно, изстрадан, но продуктивен опит.
В крайна сметка случаят „Мушкаров“ не е просто поредният епизод или случай от развитието на една интернет група за литература, а диагноза на нашето време. Той е доказателство за свят, в който всеки иска да бъде чут, но никой не иска да слуша, камо ли да приема критика. Когато жаждата за признание стане по-голяма от самия талант, литературата се превръща винформационен шум, който накрая оставя само горчилка и умора у читателите.
Истинската литература има друго лице – тя не нахлува в личните имейли на хората, не се натрапва, не прави спам, за да докаже, че съществува. Тя има достойнство и чака да бъде открита. Когато шумът от скандалите се слегне и емоцията от известията утихне, остава само написаното. Литературата. Само дарбата на автора е крайният съдия, който решава дали един автор ще остане в сърцата на хората, или ще бъде запомнен като досаден пример за това как не трябва да се търси обществено внимание.
