Чумата

Литературен сценарий за игрален филм

По идея на Пламен Панев

 

Боян Биолчев

С почит към големия български майстор на словото Йордан Йовков

 

 

1.

          Началото на деветнайсти век. Годината на чумата. Крайпътно ханче. Мъглива утрин.

          Наоколо – волски коли,  конски каруци, чува се пръхтенето на добитък, притропването на коне. Вътре, в кръчмата в огромен оджак ври казан със супа. Рано станали мъже са по масите. Кръчмата е по-стара от историята – в нея прелитат епохи заедно с дрехите, но кръчмата си е същата.

          На една маса са Юрдан и Йоно. Баща и син.  Бащата – над четиредесет, синът – около двайсет. При тях идва ханджията. Носи две глинени купи със супа.

          – И да плащаме – казва му Юрдан.

          Ханджията кимва, сяда при тях.

          – Лошо време е за път. Да се вдигне мъглата, пък тръгнете.

          Юрдан поставя две монети на масата.

          – Две не стигат! – засмива се ханджията.

          – Я! – усмихва се и Юрдан. – То в Йерусалим е по-евтино.

         – Да, де – отвръща ханджията. – Ама сте вече хаджии. За хаджии е по-скъпо.

          Юрдан добавя още една монета и казва на сина си:

          – Йоно! Изведи конете.

          – Разгеле – казва кръчмарят. – И за тях трябва да доплатиш. Цяло лято ми ядоха от сеното.

          – Кон посяга на сено само зимата – смее се Юрдан. – Пък и конете не са хаджии. Тях няма да ги дереш като нас.

          – И внимавайте! – казва вече сериозно ханджията. – Нагоре  селата пищят, чума има. При нас още е чисто, ама…

          – Знам. Но ние друг път нямаме – казва Юрдан.

          – Глад  ги гони.  В селото се оплакват. Примъква се другоселец, дявол го знае чумав ли е, или не, грабне  хляб и бяга. Като сянка. Хората оръжие вадят вече.

2.

          Йоно излиза от хана.

         И вижда как от широката врата на яхъра се появява на кон загуглен човек, влачейки за юздата втори кон. Техните коне!

          – Стой! Стой! – изкрещява Йоно.

          И се втурва натам. Вторият кон познава гласа му и започва да се дърпа. Този миг забавяне позволява на Йоно да наближи крадеца и да хване юздата на своя кон. Крадецът я пуска и поема в пълен галоп към мъгливото поле. Видимо е добър ездач. Йоно се мята на коня и препусва след него.

          От кръчмата изтичват няколко души. Първи са ханджията и Юрдан.

          От колите и каруците се приближава към тях дребен селянин. Той несъмнено е видял какво е станало и казва на Юрдан:

          – Един хайдук се опита да отмъкне конете ви, но синът ти докопа юздата на своя и оня я пусна. А момчето се метна на коня и полетя след хайдука.

          – Нали крадели хляб! Кон за какво му е? – ядно казва Юрдан.

          Ханджията и дребният селянин се споглеждат.

          Дребният се решава, приближава се до Юрдан, за да е по-далече от другите мъже, и тихо  казва:

          – Карат ги в най-чумавите села и продават месото. Гладният не пита конско ли е, или магарешко… Който няма пари дава и пафтите на жена си. Ей това е! Злато и сребро сега там нищо не чини.

          Ханджията вижда, че лицето на Юрдан потъмнява и му казва:

          – Да пиеш едно кафе, хаджи? Докато се върне момчето ти. Ще се повърти в мъглата и ще си дойде.

          Юрдан отвръща с железен глас:

          – Без двата коня той няма да се върне. Ще гони хайдука до дупка. Та да му каже колко струва месо от бащин кон… Слагай кафето!

          И тръгва към входа на кръчмата.

          Преди да влезе вътре, вдига очи нагоре и прошепва:

          – Господ с тебе, сине!

3.

          Йоно язди коня в тръс. Мъглата е гъста. Той задържа коня. Скача от него и се вглежда в земята. Пътят едва се очертава. Но все пак личат следи. Особено ясен отпечатък има в една вдлъбнатина, където се е задържала повече влага. В отбелязаната конска подкова един от задните зъби лисва.

          Йоно се втренчва замислено в  следата и поставя пръст там, където би трябвало да има дупчица от зъба, после бавно се изправя. Мъглата е все така млечна бариера пред погледа.

          Йоно се мята на коня и потегля, следейки губещите се и появяващи се извивки на пътя.

4.

          Конска двуколка. Дребният селянин държи юздите. До него седи Юрдан.

          – Широк човек си! – казва селянинът. – Сигурно си много богат.

          Юрдан го поглежда и не казва нищо.

          – Що хаджии съм карал… Някои с едни коли – лъскави, с два коня, от Цариград чак до нашето село идват. Паралии, ама стиснати. Пазарят се до грош. А ти пристигна с двуколка, по-никаква от моята, но даде без дума каквото поисках.

          – За страха – казва накрая Юрдан. – Към чумата ме караш.

          – Тя май не ме харесва. Сума пъти съм ги гледал болните. Черно нашарени и на буци по кожата. Ти виждал ли си?

          – Не.

          – Не ти и трябва. Налетиш ли на чумави, не ги гледай отблизо. От стари хора съм чул – тя, болестта, прескача между хората, ама, понеже е заживяла в тях, не може да скочи по-далече, отколкото човек скача. Не я ли наближиш, няма да те стигне.

          Двуколката се отдалечава по черния път, а в небето срещу нея се смесват червеникавите отблясъци след залеза с настъпващия здрач.

5.

          Нощ. В дъното блещукат хилавите светлини на малко село.

          Чува се тропотът на коня и скърцането на колелата и веднага проехтява силен глас:

          – Стой! Къде сте тръгнали?

          Дребният селянин придръпва юздите и двуколката спира.

          – Пътя следваме – отвръща той.

          – Не се приближавайте! През село не може да минете!

          В тъмнината светва газена лампа. Някак изведнъж, защото е била скрита под кожух. Виждат се двама млади мъже. Този, който държи лампата, още намята със свободната си ръка кожуха върху раменете си.

         – Кои сте? – виква пак първият. – Кой пътува нощем!

          – Мислехме да преспиме в селото – казва Юрдан.

          – Ама кои сте? Питам.

          Дребният скача от двуколката.

          – Това е чорбаджи Юрдан. А аз го карам към Делиормана. Идва от хаджилък.

          Първият мъж му виква:

          – Не се приближавай! Там стой!

          – Е, че аз си стоя.

          – Какво има? – с нисък глас пита Юрдан. – Ще си платиме, както се полага!

          – Кой ти гледа парите! – намесва се мъжът с газената лампа. – Чума вършее нагоре селата. Никого не пущаме. От ляво има горичка, заобиколете я и пак ще излезете на пътя. Хайде, да ви няма!

          Дребният се мята в двуколката и я подкарва. Юрдан се обръща назад. Миг след това светлината изчезва.

          Той пита:

          – Защо я крият тая лампа?  

          – За да не ги заобиколи някой и да се шмугне в селото. Хлапета. Който иска да не го видят знае как да стане невидим. А тия се чучнали на пътя. Хайдук по път не ходи. Той идва пеша по пътечки стъпка по стъпка, а си тръгва с кон… – Дребният се сепва и  притеснено добавя: – Да прощаваш, чорбаджи! Изпусна ми се приказката…

          Двуколката се разклаща силно, колелата затракват по камънак. Юрдан казва:

          – Я спри тука. Да оборим глава, докато се съмне.

          –А бе, още сме близко до тия. Да не вземат да ни издебнат, да преброят с кои пари искаш да плащаш.

          Чорбаджи Юрдан вади от торбата си пищов-кремъклия и го оставя до дясната си ръка.

          Мои пари който брои не му излиза сметката. Тука ще дремнем. И разпрегни кончето! Ще си пощипе трева между камъните. Спокойно ли е животното?

          – От мене е по-спокойно – усмихва се Дребният. – Ти нали каза да взема ракия!

          – Казах.

          – Е, аз взех две.

          – Какво чакаш тогава!

          Дребният вади две бъклици. Подава едната на Юрдан, отваря втората и казва:

          – По чумаво не се казва „На здраве“, а „Зло да ни подмине!“

          – Сега ли го измисли?

         – А, отдавна, ама щом пипнах бъклицата, и се сетих.

          – Добре, тогава! Зло да ни подмине!

          – Точно така! На здраве!

6.

          Селска кръчма. Седят на една маса само няколко мъже. Кръчмарят стои зад тезгяха и ги гледа с примижало око. Във въздуха тегне неизразен с думи страх и сляпа омраза, че си в беда, без  да има назован виновен, а чумата се бави и само преди нея в селото пълзят  стръвно слухове. Газената лампа виси над главите и фитилът й леко потрепва.

          – Говорят – казва първият селянин. – Младите заграждали пътищата към селата си, а ние тука – нищо. Всякакъв може да дойде.

          – И за какво му е да идва? – казва втори селянин.

          – Много кражби ставали. Обере те някой и на всичко отгоре донесе чума в селото.

           – От нас какво ще вземе? Глад виси над главите ни. Глад! Изметохме последното жито. А на полето никой не смее да иде.

          – Чумата не пита гладен ли си, или сит – казва третият.

          Едър мъжага изчаква да отзвучи настаналата тишина и казва:

          – Хамбарите на Юрдан пращят. Оградата му – два човешки боя. Тука хората броят житни зърна, а той  хаджилък прави. Че и сина си води, дето има още жълто около устата.

          Най-старият, старейшината, казва:

          – Ти от край време му имаш зъб.

          – Имам му зъб, ама глигански зъб. Ей такъв!

          Старейшината примирително казва:

          – Е, хората казват, че помагал човекът…

          Мъжагата го прекъсва:

          – Помагал! От две години ме гони за дребен дълг. Бавел съм се. Ще обеднее от мене.

          Вторият селянин се усмихва:

          – Като дойде чумата, ще ни плати всичките дългове!

          Мъжагата се изправя:

          – Настъпи ли пълен глад – пръв ще му разбия вратата! А вие пращайте младите келеши да ви вардят от крадци. И пазете на босия цървулите…

          Мъжагата тръгва бавно навън. От вратата казва:

          – Качете се късно вечер на хълма. Само да е ясно времето. Докъдето ти поглед стига,  горят огньове. Хората не си поплюват. Чумав ли си – палят ти къщата.

          После той бавно излиза. А кръчмарят слага една резка на стената с калем и казва:

          – Не знам откога му е дългът при чорбаджи Юрдан. Но на мене и днеска не плати.

7.

          Двуколката скрибуца по втвърдената кал на пътя. Юрдан държи юздите, а дребният спи с кожух под главата. Отпред  се открива поглед към стихнало в долината село.

          Вдясно от пътя е спряна каруца. До нея двама мъже с дълги, дебели почти като греди летви избутват от каруцата някакъв товар. Когато двуколката наближава, Юрдан се изправя и вижда ясно – зад каруцата  бяло зее  широка яма. Гасена вар. Двамата селяни избутват човешки труп, който с плисък пада долу. Вдървените му, изпънати над главата ръце плясват последни, сякаш мъртвецът иска да изплува обратно от бялото.

          Юрдан се прекръства и им виква:

          – Погребение е, все пак! Къде ви е попът?

          Мъжете го поглеждат с уморени очи. Единият посочва ямата и казва:

          – Там.

          Другият е по-приказлив.

          – Далече спряхте. Не бойте се от нас. Не ги товарим ние. Близките хвърлят  чумавия в каруцата и после всичко, дето е живяло в къщата, си вдига партакешите и отива в горичката.

          – Какво да правят в горичката?

          – Нищо. Щом са живели с чумавия, не остава никой от тях в селото. Там си стоят и се молят да не вали. А като запалим къщата им, надигат вой от гората като вълци…

          Първият мъж добавя:

          – Само с къщата на тоя се чудим какво да правим. От двете страни е залепена за съседските. А хората в тях са здрави.

          И после почти без да прекъсва и със същия, сякаш изтръскан от  последните капки съчувствие глас, казва:

          – Да ви се намира малко хляб?

          Юрдан кимва на  дребния:

          – Хвърли им един самун.

          Дребният колебливо го поглежда, но се подчинява веднага. Вади от голямата торба един самун и го хвърля на тревата до мъжете.

          И Юрдан и дребният виждат нещо, което ги кара да гледат с широко отворени очи.

          Мъжете изтичват в далечната част на ямата, потапят си ръцете във варта и след това дълго ги изтриват в тревата.

          После се втурват към хляба, сграбчват го едновременно и в ръцете им остават две половини. Дъвчат яростно и не поглеждат изобщо към Юрдан и дребния, сякаш вече ги няма.

          Юрдан сяда и подкарва двуколката. Като въздишка се откъсва от устата му приказката:

         – Звярът има много още да се учи от човека…

8.

          Йоно бавно язди коня си и непрекъснато се оглежда. Спира, ослушва се и отново чуква с пети хълбоците на животното. Този ден мъглата вече я няма. Крехки лъчи на слънцето се прокрадват през тънките облаци.

          Двайсетгодишното момче е изгладняло като мъж. А на седлото е закачена единствено дървена бъкличка. Вода. Йоно взима бъкличката, разтърсва я, после я отваря и отпива от нея само една глътка. Поглежда коня – водата не стига за половин човек, а за човек и кон…

          И в този миг нещо привлича погледа на Йоно. Неясно, въпреки прозирния ясен ден. Йоно притисва по-силно коня и той потегля в тръст. След малко  далечината става вече по-видима. При две самотни дървета в равното поле има кон.

          Йоно препусква натам. Преди да закове до коня, вижда, че на земята под главата на животното седи загугления крадец и се държи, поклащайки се, за юздата.

          Йоно скача на земята и изкрещява:

          – Сега ти ебах майката!

          Крадецът с мъка се изправя и прави няколко крачки, за да се отдалечи от коня. Йоно го настига с два скока и го удря с всички сили с юмрук в качулката. Тя отхвръква, а крадецът полита прав като свещ и пада на гръб. Но, преди да се строполи на земята, Йоно вижда черните петна по лицето и шията му и мътната течност, която изтича към рамото му от спуканата буца.

          Крадецът лежи на земята неподвижно. Може би е притихнал в очакване на още удари. Но Йоно, стъписан, стои и гледа лицето му. Крадецът се обръща по корем и припълзява, за да е по-далеч от юмруците. Безсмисленото пълзене на болен и бит.

          Но Йоно не пристъпва. В очите му няма вече ярост, а не се появява милост.

          Мята се на коня си, завърта го към другия кон, навежда се, хваща юздата му и за миг спира, за да хвърли последен поглед към падналия.

          А той изхърква:

          – Хубав кон… Ако бях здрав, нямаше да ме хванеш… 

9.

          Милица – седемнайсетгодишна. Край нея се върти майка й – зряло хубава, с живи очи.  Държи малко огледало в ръка, като се мъчи да направи невъзможното: Милица да види в цял ръст отражението си в огледалцето. Двете са в стаичка в къщата им, подредена в приветлив народен стил, спазен при оскъдица.

          Милица е облечена в сватбена дреха според тогавашния порядък и майка й, както е обичайно, търси някакъв недостатък.

          – Това тука не ми харесва!

          Милица не знае къде е това тука, защото и не поглежда какво точно сочи майка й.

          – Голямо чудо!

          – Как голямо чудо?

          – Аз може и да не я облека.

          – Какви ги говориш.

          – Мамо, кой ще ме гледа в това чумаво време! Не ги ли виждаш, че едва надзъртат навън като мишки от дупка.

          – Взимаш сина на чорбаджията, ще гледат и още как! Ще зяпат не като мишки, като орли ще зяпат! И после ще те одумват, докато им окапят езиците.

          – Изобщо не ме е грижа какво ще кажат за мене. Да си дрънкат, каквото щат…

          Започва да съблича роклята:

          – Грижа ми е само Йоно какво ще каже!

          Майката я поглежда, замисля се и после в погледа й плъзва топла ирония.

          На сватбата женихът не ти гледа премяната. Мъжът започва да те помни, като я свалиш.

          Сватбената дреха е много трудна за събличане и Милица, докато я дърпа ядосано,  казва задъхано:

         – Аз, както гледам, докато я сваля, той ще заспи!

          Майка й започва да се смее.

          – Знаеш ли, че си права? Всички ще зяпат не как си облечена, а ще чакат да се спънеш, преди да стигнете до попа.

          Милица я поглежда дяволито:

          – Ти спъна ли се на сватбата?

          – Не. Баща ти се спъна… Господи, и аз какво говоря. Светла му памет на татко ти… Без време те остави сираче.

          Милица веднага възразява:

          – Че то и Йоно е сираче. Майка му откога е в гробищата.

          – Не споменавай гробища…  Навести ли ни чумата, всички сме за там…

          – Че какво ме е грижа за чумата, щом ще се омъжвам!

          Майката не мигва при тия наивни до смях думи. И  рязко, със сурово лице, казва:

          – Детенце! И Йоно, и баща му още никакви ги няма. Отдавна трябваше да са тук. Човек не знае кому какво е писано… Мисли за себе си!

          – Аз за себе си без Йоно не мисля!

          – Ама не си още булка. Поверие има – ако жената е трудна, кръвта й се преобръща и чумата я прескача…

10.

           Двуколката. Дребният се е върнал  при юздите. Юрдан е легнал отзад с глава върху кожуха,  сгънат  целият, защото е доста по-едър. Но все пак е успял да се закрепи, без тръскането да го подхвърля.

          Препречват пътя им трима изпосталяли юнаци. Разбойниците по време на чума не са много по-различни от наплашените праведници.

          От тях говори само единият. Явно често са повтаряли същото и той най-добре се е справял.

          – Къде си тръгнал, аркадаш?

          – Спрял съм. Нали виждаш.

          Юрдан, ориентиран по гласовете, че не е обикновена размяна на думи, леко надига глава и поглежда с едно око.  Прошепва на дребния:

          – Кажи, че караш чумав.

          И покрива главата си с кожуха.

          – Един тука, чумав, карам. Дано не умре по пътя… А и да умре, негова си работа. Мене ми е платено.

          Говорещият разбойник  не се връзва на приказка веднага и казва:

          – Да го видя тоя, аз бързо лекувам чума!

          Двамата зад него ехидно се засмиват.

          Разбойникът пристъпва към двуколката и поглежда отзад. Като вижда кожуха, казва на дребния, отстъпвайки две крачки:

          – Я дръпни ти кожуха!

          Дребният се колебае, защото не знае Юрдан какво е намислил. Разбойникът изръмжава:

          – Глух ли си! Махай кожуха!

          Дребният отмества кожуха от Юрдан, който скача, изправя се на крака, размахвайки пищова си, и изревава:

          – Е, сега ви ебах майката!

          И скача от двуколката.

          Разбойникът по инстинкт хуква към другите двама, които също побягват, но миг след това и тримата спират и се обръщат, вдигайки оръжията си. Юрдан ги изпреварва, защото пищовът му вече е насочен и стреля. Един от тях изпищява, явно уцелен в крака, но не знаем кой точно е куцащият от тримата изчезващи в дерето разбойници.

          Юрдан се мята в двуколката до дребния и извиква:

         – Бързо, камшика!

          Дребният с разширени от вътрешна съпротива очи шибва коня с камшика и двуколката полита, мятайки се на ляво и на дясно по пътя. Когато навлизат в долината, дребният казва:

          – Грешно е да мъчиш уморен кон да препуска.

          Юрдан веднага отвръща:

          – По-тъпо нещо не съм чувал!

          Дребният кимва:

          – И аз. Ама ако ми умре конят, аз за какво да съм жив?

          – Жена нямаш ли?

          – Не. Коя ще търпи скитник!

          – Умрялата. Моята, лека й пръст, ме търпеше и докато беше жива.

          Страничните склонове се разстъпват и пред двуколката се открива широко поле. И някъде там, в ляво, край един хълм, гладък и заострен като пясъка в пясъчен часовник преди обръщане, е селото на Юрдан. Няма огън в него, нито небето отгоре е замътено от разнасящ се дим на стар пожар. И Юрдан въздъхва облекчено. Щом нещо не се вижда отдалече, отблизо и да се види, не е толкова страшно. Той казва тихо:

          – Ей там е моето село.

          Дребният вдига рамене. Но погледа му привлича нещо в далечината над селото. В предхълмието има едно ярко бяло петно. Дребният пита:

          – Това там какво е?

          – Кое?

          – Това, бялото на големия хълм.

          – Манастир.

          – А защо е толкова бял?

          – Дадох им малко пари, за боя и за майстори. Като да съм знаел. На черна чума – бял манастир.

          – И ти, ей така – отиде да им дадеш парите си?

          – Не. Те дойдоха. Мой приятел, монах, отец Матей. Гълъбарят. Всичките му гълъби са бели.

          Дребният му мята един от характерните си погледи, дето не можеш да разбереш възхита ли има в него, или подигравка.

          – Ей, чорбаджи. Много широк човек си ти!

          – Имаш ли още нещо за казване, или да тръгваме вече?

          – Нямай грижа. Знаех си, че ще пристигнем навреме.

          – Навреме за какво?

          Селският философ отвръща:

          – Да пристигнем.

          Мълчат известно време и после дребният казва:

          – Все ми се искаше да те попитам, ама не идваше сгода. Дума не отрони за сина си. А те виждах, че през цялото време не ти излизаше от главата. Как издържаш, бе, чорбаджи Юрдане…

          – Не знам. Все си мисля, че като стигнем в село, той вече ще е там.

          Дребният казва насилено бодро:

          – Там ще е. Бог помага на добрите хора.

          Юрдан въздъхва.

          – Бог е създал и лошите.

11.

          Йоно язди коня, привел рамене от умора. Не води другия кон за юздата, защото животното вече е привикнало да върви отстрани, без да изостава и без да избързва.

          Тревата е зелена. Конете са охранени. И така бавно пристъпват – два сити коня и един гладен човек. И три жадни същества.

          След малко през влажната утринна омара трепва тих ромон. Конете сами избързват. И пред тях в малката долчинка заиграват синкави светлинки по струите на поток. Йоно скача в движение на земята, двата коня навеждат шии към водата. А между тях коленичи човекът.

           Наситил жаждата, Йоно вдига глава и от другата страна на потока вижда цяло гнездо с пресни пърхотки. Прескача потока, сяда, обкрачвайки гнездото, и започва да гризе пърходка след пърходка. Пред двата коня, които даже не поглеждат свежата трева.

12.

          Двуколката бавно влиза в селото. Дребният се озърта и забавя с юздите хода на кончето. Юрдан също гледа под вежди пустите улици. Насочва с ръка дребния накъде да кара. Пердето в една къще се отмества и виждаме в прозореца лицето на майката на Милица. А двуколката продължава през мегдана и Юрдан усеща, че стотици очи през спуснати  пердета се забиват в него като свредели.

          Дребният казва:

          – Тия защо се плашат от чумата? Както гледам, те вече живеят като умрели.

          Думите му карат Юрдан да се замисли. Той казва:

          – Ако имаше чумави, щеше да личи още на влизане. Само страх има. Страхът е чумата на душата. Карай, ей там, в края на улицата е моята къща.

          – От тука виждам, че последната е твоята. Чорбаджийските къщи винаги имат такива високи огради, та да не се вижда колко богато се живее вътре. Ама хората, като не виждат, завиждат повече.

           И като усеща, че Юрдан не подхваща приказката му, добавя:

          – Ей, чорбаджи Юрдане! Нали си ме знаеш? Аз така си приказвам. От малък се обаждам, все където не ми е работа и все на калъч. И все ме биеха по главата. Затова си останах дребен.

          Юрдан се засмива:

          – Да си беше мълчал.

           – На човека и езикът му е от  Господа. На един дал дълъг,  на другите – къс. Тпрууу!

          Двуколката спира пред чорбаджийската къща. Юрдан скача от колата и застава пред широката порта. Стои така известно време, без да почука. След време поглежда дребния и му се усмихва. После се обръща пак към портата и извиква високо:

          – Отваряй де! Знам, че надзърташ отвътре.

          Малката врата в голямото крило на портата мигновено се отваря и изскача един ратай – от тия хора, дето е трудно да им запомниш лицето, защото, като говорят, прескачат от крак на крак. Той  казва в скоропоговорка:

          – Чорбаджи, нали си ни оставил да пазим! През чумаво време врата бързо не се отваря. Ха, добре дошъл!

          Ратаят върти очи ту към дребния, ту към Юрдан. Видимо се учудва, че не вижда Йоно с тях. Но не отронва приказка за това. Ако чорбаджията не каже, не ти е работа да питаш. Но самият чорбаджия също не пита. Вътре не го посреща Йоно.

          Юрдан се обръща към дребния:

          – Влизай! Да си починете и ти, и конят. Утре ще си тръгнеш по ранина.

          – Не, веднага тръгвам. Щото на обратно пътят ми е доста по-дълъг.

          И понеже Юрдан го поглежда леко озадачено,  че на връщане един път нито е по-къс, нито по-дълъг, дребният обяснява:

          – Не мога да мина, откъдето дойдохме. Тия, тримата пъзльовци, като ме видят, че съм без тебе, веднага ще станат юнаци.

          Юрдан кимва в съгласие и нарежда на ратая:

          – Дай му ядене. Много от всичко. А… и напълни му двете бъклици.

          И тръгва към къщата. Но след първата крачка се спира и се обръща към дребния, бъркайки в кесията, измъкната от пояса, за който е вързана с къс канап. Подава  едра пара на дребния. Той веднага я взема, но все пак не без думи:

          – Нали ми плати още в хана?

          Юрдан махва с ръка.

          – Ей, чорбаджи Юрдане, широк човек си ти!

          – Вече два пъти ми го каза.

         – Ама тука си още по-широк.

          Юрдан се обръща  усмихнат, но лицето му веднага потъмнява. Минава през портата, следван от ратая. Наистина го няма Йоно. Притичва само вторият ратай.

13.

          Майката на Милица излиза от къщата,  на чийто прозорец сме я видели.  Проследява с очи двуколката, която преминава край нея. Дребният държи юздите с ведро лице на човек след неочаквана печалба. После тя тръгва към къщата на Юрдан.

          А Юрдан оглежда двора, сяда на една дълга маса от яка талпа с наредени около нея столове, рязани също от дъбов ствол.

          Единият ратай идва с димящ глинен филджан кафе. Поставя го пред Юрдан и  отива да затвори портата. Но в момента, когато двете крила ще се захлупят, през пролуката се провира майката на Милица. Тя уверено пристъпва към масата, където седи  Юрдан, и още преди да дойде до нея и преди да седне срещу чорбаджията, Юрдан казва на ратая:

          – Донеси още едно кафе!

          Ратаят устремно се стрелва, за да изпълни нареждането.

          Майката сяда срещу Юрдан и казва:

          – Защо го няма Йоно?

          Вторият  димящ филджан сякаш долита пред нея на масата. А ратаят този път със ситна, но достатъчно бърза стъпка се скрива обратно в къщата.

          Юрдан казва абсолютно спокойно:

          – Ще си дойде.

          – Случило ли се е нещо?

          – Нищо. Вече е мъж. За ръка ли да го водя!

          – Вече десет години няма майка, та да се държи за полата й.

          Юрдан смръщва вежди:

          – Милица вече четиринайсет години няма баща. Защо се ровиш при мъртвите? Какво искаш да кажеш с тая приказка?

          – Защо не ме взе, когато беше време? Ако ме беше взел, нямаше да трошим сега тая приказка.

          – Ако не беше избрала кротушкото, за да го командариш, когато аз не бях още чорбаджия, а само див щурак, сега нямаше да дъвчем тия глупости.

          Майката на Милица отправя синкав поглед към Юрдан. Очите й не казват нищо, но тя го казва:

          – И сега не е късно.

          – Рано е.

          – Винаги съм те мислела.

          – Понякога ти личеше.

          – А ти?

          – На мене никога нищо не ми личи.

          Тя  скача от масата. Усмихва се назидателно с поглед към вратата.

          Юрдан казва:

          – Не си изпи кафето!

          – Рано е! – отговаря  майката и си тръгва, без да се обръща до самата порта. Там спира за момент. Но пак не се обръща и после излиза навън, тихо затваряйки малката врата.

 14.

          Вратата на кръчмата се отваря и на прага застава Юрдан. Вътре седят посърнали, обезверени мъже, седят някак омекнали, а столовете им не издават познатото скърцане, защото мъжете са неподвижни, вгледани почти без поглед в тънките шийки на юзчетата.

          Очите се обръщат  към новодошлия и веднага настъпва оживление. Възгласи:

          – Чорбаджи Юрдан, чорбаджи Юрдан, най-после, дочакахме го…

          Юрдан обаче продължава да стои на вратата. Лицето му е като замръзнало. Възгласите излиняват и угасват. Юрдан пристъпва към тезгяха на кръчмаря. Спира се пред него и казва:

          – Здравей. Сипвай юзче!

          После се обръща към останалите:

          Какво висите тука като на погребение?

          Всички мълчат.

          – Има ли чума в селото?

          Кръчмарят тихо отговаря.

          – Няма… още… за сега…

          – Значи, помен правите преди погребение. Така ли да разбирам?

          Познатият ни селянин – старейшината, казва:

          – Юрдане! Не кори хорицата. Страх има в селото. Децата се съклетясаха, женурята не смеят да излязат от къщи…

          Юрдан, знаейки, че в село невидяно нещо няма, го прекъсва:

         – Не всички.

          Никой не смее да се усмихне дори вътрешно. Старият продължава:

          – Ние, дето сме тука, направихме пътеки само от къщата до кръчмата и обратно.  А на полето никой не смее да припари… Мълва има, чумави крадци вилнеели…

          Старият замълчава, а Юрдан високо казва:

          – Наздраве!

          Изпива юзчето до край и добавя със същия сватбен тон към кръчмаря:

          – Наливай на всички! От мене.

          Кръчмарят тръгва по масите с гюм в ръка. Докато ракията бълбука в тесните гърла на юзчетата, Юрдан прав, със светнали очи продължава:

          – Значи, сега няма  живот, само ако ни прескочи чумата, живот ще има? Никой не е станал от гроба, а вие живи лягате в него! Знаем ли колко ще се задържи тая черна хала по селата? Господ само знае. И какво – да не живеем, да се откажем от живота, преди да ни е отнет? Да седим с провесени носове в юзчетата. И само гащите ни да треперят. Жените да стоят в къщите като в турски харем. Ако сами се отказваме от живота си, бъркаме се в промислите на Бога! Защото ви казах – да пострадаме като други или не, това е неговата воля, но наша воля е да живеем докрай…

          Мъжете като че ли са престанали да дишат. А докато Юрдан си поема дъх, старият кротко казва:

          – Чуй ме, Юрдане! Ти не беше тука, не знаеш всичко. Глад има в селото. Страх или не, но като не излизаш в полето, реколта няма. Мъка е, не виждаш ли изтънелите вратове… Какъв ти живот! Глад! Свиреп глад, хаджи Юрдане.

          Юрдан се сепва. За миг се усеща неловко, че е пропуснал най-важното, но се овладява и вдига ръка:

          – Няма глад от днес! Отварям хамбарите, по една крина жито на всеки,  изнасям бъчвите, кой каквато глътка има. Открита ще стои тежката  порта! Моята къща е в нашето село и от двора ми гладът ще си иде, а чумата ще се изплаши да влезе. Хайде,  тръгвайте всички, аз водя!

          Той излиза от кръчмата пръв навън с бавна, широка крачка. Мъжете малко се забавят, но после един по един се провират през вратата  на мегдана. Юрдан поема по улицата към къщата си и  запява една песен – песен, която всички знаят от деца. Тъжна песен, която българинът пее, когато си отдъхва. Постепенно другите я подхващат и мелодията се извисява във високото като пробудена душа на селото.

          И от къщите, плахо пристъпвайки, започват да излизат хора.

15.

          Милица се опитва да издърпа майка си навън от къщата:

          – Идвай, бе, мамо! Да видим какво става. Щом се пее, значи няма страшно.

          – Не ме е страх от нищо. Какво да излизам, като се връщам отвън?

          – Може Йоно да си е дошъл.

          – Ако си е дошъл, трябвало е най-напред  при тебе да дойде, на мен ръка да целуне, а не да врещи по селото.

          Милица махва с ръка и излиза от къщата сама. Цяла върволица се е проточила по мегдана. Някои дори подтичват със ситна стъпка. С почтителната свенливост на обнадеждения гладен.

          Но Милица, виждайки, че всички се насочват към чорбаджи-Юрдановата къща, направо хуква натам. И все пак лови думите от тълпата, че ще се яде и пие. Някои предвидливо държат в ръка глинени чаши.

          В двора ратаите вече са изтърколили бъчва, единият реди хляб, сирене и пъстърма на широката маса, другият точи ракия в кой каквато съдинка подаде.

          – Чорбажи Юрдан къде е? – пита задъхано Милица ратая при бъчвата.

          – Завря се някъде. Немà си работа да каже, че опрощава всички дългове. Народът е сграбчил крините и хукна да го гони да не пропусне някого случайно. Ама сигурно е наблизо.

          Разбира се, има разпиляно жито по двора, но ратайската приказка си е на едро, защото миг след това от къщата излиза Юрдан и веднага около него се образува кръг на страхопочитание. Той идва при ратаите и казва:

          – На гладни се налива малка глътка. Давайте повече хляб и сирене. А пъстърма с ракията да замезват. Хайде!

          И едва тогава забелязва Милица. Усмихва й се, а тя  притичва и му целува ръка и почти  преди да се отделят устните й, казва:

          – Къде е Йоно?

          – Ще дойде. Забави се, да свърши една работа. Аз му наредих. Ще се върне скоро! Майка ти къде е?

          – Остана в къщи.

          Юрдан казва на ратая, който налива ракия:

          – Отиваш, взимаш хляб, сирене и пъстърма, наливаш едно баденче ракия и тичаш да го занесеш на майка й.

          Ратаят го гледа объркано, защото го чака цяла редица с медни джезвета, дървени похлупци и още подобни изобретения, от които се пие повече или по-малко удобно. Юрдан му казва:

          – Заминавай! Аз ще наливам. Милица ще ми помага.

          Милица е щастлива да помага, цялата е в усмивка и от лицето й лъчи предусещането за триумф на жената.

          После камерата се оттегля и от високото се вижда и пълният с хора обширен двор, и цялото, опразнено вече за добро село. И се разнася от гласове след прясно пиене песен, весела, закачлива песен, която българите пеят, когато радостта им се поуталожи. И тя пълни ефира – една напоена с наивна човещина преграда пред невидимата и безгласна чума.

16.

          Виждаме в гръб Йоно. Двата коня вървят вече плътно един до друг, сякаш са впрегнати в невидими хамути.
Следим ги до момента, когато достигат превала към долината и те се очертават като сенки на фона на огромна панорама, позната ни вече през очите на Юрдан и дребния – широко равно поле, в което някъде в ляво се вижда конуса на хълмчето и под него селото на Юрдан. Родното село  на Йоно. А по-надалече нараства масивът на по-високи заоблени хълмове. В началото на склоновете, в полите белее манастирът.

          Погледът ни постепенно изпреварва конете, насочен вече към Йоно. И постепенно лицето му се открива. То е нашарено с тъмни петна.

 17.

          Пиршеството е в разгара си. Хората плъзват по улиците, опиянени може би повече от забравения страх, отколкото от ракията.

          Мъжагата също вече се е появил. Доволен, с широка глътка и разиграни ръце. Но когато го приближаваме, усещаме че от време на време той внимателно оглежда къщата.

          Виждаме и майката на Милица.  Тя все пак е дошла и й помага да подава храна и ракия на хората. Ратаят се върти около тях в опит да помага и той, но ракията вече яко го е хванала и него.

          –Майката казва на Милица:

          – Отпъди го тоя ратай. Пиян е като тараба. Само разлива по земята…

          Ратаят дочува това с изпитания, изострен за кавга пиянски слух, отива при майката, застава пред нея и се покланя.

          – Няма вече ратаи. Няма чорбаджии. Всички сме равни!

          – Я, като си равен с чорбаджиите, почни да събираш боклуците, че ще затънем вече в тях.

          Ратаят отново й се покланя, което му дава инерция за солидно залитане напред, а следващото изправяне го изстрелва с не по-малка сила назад:

          – Ще събирам каквото кажеш, боклук след боклук, ама ако ми сипеш една ракия. Ти да ми я сипеш! Чорбаджийска свекърва да ми сипе!

          И понеже това му се струва достатъчно, приема разговора за завършен и, без да дочака чорбаджийската ракия, се насочва към едни събани с крак на куп парчета изпуснат хляб и счупени глинени съдове. И залитайки, започва да ги приритва с крака до стената, където се образува на ръка разстояние от предишната същата купчинка. И после, с характерната за замътената от внезапната глътка глава, нацелва с очи майката на Милица и й извиква, ухилен и над ушите:

          – Житото после ще го събирам зърно по зърно…

          Юрдан се е качил на чардака. Гледа тая тълпа, която до вчера се е крила от невидимата смърт, как днес пиянски криволичи в събудения си порив отново да докосне живота. И в очите му трепва съмнение – може ли един човек да промени хората в смразяващите им страхове и дивите им радости. И има ли човешки смисъл в това, което сам сега прави.

          Юрдан бръква в пазвата си и вади един дървен кръст, който виси на канап на врата му. Целува го и казва:

          – Исусе… Без тебе пет хляба и две риби не стигат!

18.

          Йоно с двата коня спира в средата на мегдана. Олюлява се, за момент запазва равновесие и се мъчи да събере в очите си познати къщи, познати лица. Къщите са същите, лицата са други. Изкривени от внезапен ужас, те мигновено изчезват от погледа му.

          В последно усилие да се задържи Йоно стисва юздата, но се свлича бавно от седлото и пада долу. Известно време юздата му помага да надигне глава. Но силите му и черната немощ се борят в него. Юздата изхвръква от ръката му и Йоно се отпуска на земята. Чува се хрипливият звук на дъха му. Животът не бърза да го напусне.

          Страшни писъци се разнасят. Хората тичат в различни посоки, блъскайки се един в друг. Повечето се скриват в къщите си. Чува се непрестанно думкане от затръшвани врати – нелеп тъпан на хорото на страха. Никой не се приближава до Йоно. Само конете стоят на място самотно спокойни в суматохата.

          Тичат хора и от двора на чорбаджи Юрдан. Наближават и рязко спират далече от Йоно. Думата „чума“ се носи във въздуха, прокрещяна през сковани устни.

          Притичват Милица и майка й. Милица се втурва към Йоно. Майката я хваща за дрехата и крещи:

          – Стой, моля ти се, не виждаш ли, чумав е! Милице!…

          Милица се откъсва от майка си. Тя понечва да я последва, но се спира и пристъпвайки от крак на крак, заридава отдалече.

          Милица стига при Йоно. Присяда и го грабва в прегръдките си. Гали по главата и говори тихо: само на него, единствено на него.

         – Йоно, Йоно, дойде си, Йоно, тука съм Йоно… При тебе съм! Аз съм, Милица. При тебе съм Йоно…

          За миг престава да  говори и от устата й излиза писък на ранено животинче. После тя пак започва да нарежда като в някаква монотонна тъжна песен.

          От къщата тича към тях Юрдан. Кръгът на онези, които още не са се изпокрили по къщите, се разгръща и пак замръзва по-далече от слепените в  прегръдката Милица и Йоно.

          Юрдан за миг спира, после тръгва бавно, с отмерена, твърда крачка. Стига до Милица и Йоно. Подхваща момичето под мишниците, а то така се е вкопчило в Йоно, че Юрдан вдига и двамата. После хваща само Йоно с намерение да го прехвърли напряко върху седлото на коня и кимва на Милица да отстъпи, което тя, срещайки погледа му,  машинално изпълнява. Но Йоно, дошъл на себе си,  казва на баща си:

          – В нашата къща се влиза прав!

          Юрдан продължава да го крепи, но Йоно леко го отблъсква с ръка, със същата ръка се  хваща за седлото, а с другата потърсва ръката на Милица. Тя стисва неговата. Остават така, докато Юрдан осъзнае какво трябва да направи и казва:

          – Вярно, сине.

          И повежда коня за юздата.

          Другият кон понечва да тръгне до първия, както са пътували ден след ден, но се обърква, защото там, където той е вървял, са Йоно и Милица. И животното изчаква, за да поеме последно след тях.

          Вече всички в селото се изпокриват. Юрдан, Милица, Йоно и конете бавно вървят по пустата улица. Достигат до отворената порта, разчекната докрай от пияните еднодневни щастливци. В мига, когато влизат в двора, край тях, залитайки, но с огромна бързина пребягват от двете им страни ратаите и се запиляват в първата странична уличка.

          Юрдан се насочва към къщата. Но Йоно казва:

          – Не ща в къщата. Тука ми постелете. Да погледам небето.

          Юрдан казва на Милица:

          – Донеси рогозка!

          Тя изтичва в къщата, оглежда се стреснато, защото за първи път влиза в нея. Но още в  първата стая зърва рогозка на пода, грабва я, хуква навън и я разстила върху изтъпкания чим на двора.

          Йоно пуска седлото на коня и сяда, почти сривайки се, на рогозката. И докато Юрдан се оттегля зад конете, Милица сяда до Йоно. Той й казва:

          – Чумав съм.

          – Зная.

          – Ще се заразиш и ти.

          – Няма. Ти ще оздравееш.

          Йоно се усмихва горчиво и поглежда нагоре:

          – Търсихме Господа на Божи гроб и го няма там. Възнесъл се е на небето. Гледам небето и все не го виждам…

          Милица потресена мълчи. Йоно й казва:

          – Донеси ми вода.

          Милица скача и тръгва към къщата. На входа е застанал Юрдан. Милица му казва:

          – Жив е!

          А той с набраздено от непоносима мъка лице, приспивно тихо казва на Милица:

          – Още е жив… Снахичке…

          Очите й  са пресушени от преглътнат плач, но тя казва с настървено бодър глас:

          – Той няма да умре! Няма. Искам да ни ожениш! Сега да ни ожениш. Наистина да съм ти снахичка…

          – Трябва да е пред Бога. Свещеник трябва…

          – Нищо. Ти знаеш какво нареждат свещениците. Сам го кажи. Нали Бог вижда и чува отвсякъде.

          Юрдан се замисля, отмята глава, изтичва при портата и със страшна сила затръшва двете й  крила. Ударът отеква и вътре в двора, и навън в селото като гръм от разгневения Господ, когото напразно търси с очи Йоно.

19.

          Майката на Милица. Тя бавно се приближава към портата на чорбаджи-Юрдановата къща. Пристъпва до самата врата и вдига ръка, за да почука. Ръката й замръзва над главата и после бавно пада надолу. Майката дълго стои неподвижно. После тя пак вдига ръка и втори път сякаш отново се вдървява цялата. Не успява да се пребори със себе си и ръката й отново пада безжизнено край тялото. Майката бавно се навежда, сяда на земята, след това припълзява до ъгъла на вратата, сгушва се там, опирайки глава в дебелите й талпи и изхлипва. И остава така – на границата между страха и майчинството.

20.

          Йоно е легнал вече на рогозката все така загледан в небето. Юрдан се навежда над сина си, заслушан в пресекващото му дишане. Преценява, че това още не е агония. Кимва на Милица да го последва. Влизат в прилепения към къщата и оградата яхър. Двата коня са вътре.

          Юрдан отмества наредени вертикално широки дъски на стената и открива голяма, скована от тежки греди врата. Издърпва я навътре и тя се отваря с ръждив писък. От външната страна вратата е покрита с камъни, прикрепени  върху скрити под варна замазка пирони. Просто  тя е част от зида на високата ограда около цялата къща.

          – Трудно се отваря, но, ако се наложи, ще успееш. Разбиват ли отвън портата, бягаш оттука и право в горичката.

          – А Йоно!

          – Няма да смеят да го доближат.

          – Ама къде отиваш ти?

          – Трябва. Просто трябва да свърша нещо. Ще се върна. Пръскай Йоно с вода. И се моли за здравето. И за неговото… и за твойто…

          Юрдан извежда двата коня и притегля с прикрепено в долния й край желязо вратата. После натрупва клонки върху желязото. Оградата изглежда като недокосната. За непредубедено око.

          А Милица пристъпва към Йоно с менче в ръка. И напръсква с разтворени пръсти лицето му.

21.

          Юрдан препуска с двата коня по една пътека. Пътеката лъкатуши и накрая излиза на равна полянка пред белия манастир.

          Юрдан скача, още преди конят да е спрял напълно. Изтичва към входната порта и започва да чука силно. Отваря му един послушник.

          Юрдан задъхано пита:

          – Отец Матей в манастира ли е?

          Послушникът се подсмихва:

          – Гълъбарят ли? Къде ще е? При гълъбите!

Юрдан преминава през манастирския двор. В ъгъла има дълга маса, на която са наредени клетки с гълъби. Всичките бели. Там е и отецът, който им сипва шепи трохи от една гаванка. Чува стъпките на Юрдан, обръща се и се усмихва:

          – Върнал си се! Как да ти викам вече – чорбаджи Юрдан или  хаджи Юрдан чорбаджи?

          Юрдан вади кръста от пазвата си, вдига го пред очите му и казва:

          – Викай ми както досега: Брате!

          – Кажи, Брате!

          – Имам нужда от тебе.

          – Толкова добро си направил за тоя манастир… А за гълъбите – те пък не могат да говорят. Сега за първи път искаш нещо. Казвай!

          – Ще дойдеш ли веднага с мене в селото?

          – Какво му е сложното? Идвам и толкова.

          Отец Матей обаче усеща по тона на разговора, че нещата не са случайни. Вглежда се в Юрдан.

          – Да няма вече чумав в селото?

          – Има. И няма да те лъжа. Синът ми е.

          – Какво трябва да направя?

          – Годеницата му е при мен. А ония навън, като им мине страхът, ще дойдат да запалят къщата. Докато се връщах от хаджилъка, се нагледах на пожари по селата.  Сега идва и моят ред.

          – Знам вече, опявал съм чумави. На десет души двама не се заразяват. А сега, когато болестта вече прегаря – стават пет на пет. Не питам повече. Ще ми кажеш другото по пътя.

          – Сега ще ти го кажа. Като дойдат да горят къщата, тя трябва да е празна. Ще скрия момичето в малката пещера, под бялата скала между манастира и селото. Обещай, че ще се погрижиш за нея.

          Отецът го поглежда особено.

          – А Йоно? Прежали ли момчето си?

          – Него никога няма да прежаля. Но знам какво виждам. Ти обещай за момичето!

          – Няма да ти обещавам. Просто ще го направя.

          – Има и още нещо.

          Отецът вече не гледа нито с въпрос, нито с насмешка. Поел е задължение и знае, че каквото и  още да чуе, ще го изпълнява докрай.

          Юрдан сваля широкия си, издут колан. Кемер за жълтици – както го наричат по онова време. Подава го на отец Матей и казва:

          – Достатъчно злато има в него. Както съм чул от тебе – за два живота на пресметлив човек, за един живот на разсипник и за половин живот на глупак.

          – Сега разбрах. Ако не ме броиш от третия вид, ще остане някой грош и за момичето.

          – Парите са твои. Да тръгваме.

          – Чакай малко.

          Отецът оглежда клетките, сковани от дървени летви, и накрая вдига една.

          – Взимаш тоя гълъб. Където и да си, ако отвориш вратичката и той сам излезе, ще похвърчи малко наоколо и ще се върне в клетката, ако, разбира се, не си го уморил от глад. Но ако го извадиш с ръце и го пуснеш – ще долети право при мене. Ще знам, че трябва да отида при пещерата. По-сигурен знак няма.

22.

          Мъже са се събрали на площада. Чува се как викат един през друг:

          – Чума се гони с огън…

          – Тая къща трябва да изгори…

          – Какво чакаме, да плъзне по селото ли…

          Най-старият вдига ръка. Старейшината на селото. Мъжете постепено млъкват.

          – Хора! Не знаем дали ги е съборила вътре чумата всички. Ако има живи, голям грях си слагаме на душата. Живи да ги изгорим… Оградата е висока и чумата е затворена с тях. Няма как да прехвръкне. Да изчакаме! Чуйте стареца. Добро сме видели от Юрдан. Като изгорим доброто, какво  ще ни остане…

          Мъжете се умълчават. Познатият мъжага стои най-отзад. Оглежда с присвити очи мъжете, но си мълчи.

23.

          Юрдан и отец Матей препускат с конете през горичката. Отпред се очертава нейният край и в дъното задната стена на Юрдановата къща.

          Юрдан спира коня. Кимва на отеца. Двамата скачат от конете. Привързват ги.  Внимателно оглеждат от края на горичката ливадата. После я пресичат бързо. Юрдан отваря вратата с желязото. Двамата влизат в къщата. Юрдан затваря вратата. Излизат от яхъра. Милица седи до Йоно. Като ги вижда, скача и притичва към тях зарадвана, но веднага се връща и помага на Йоно да стане. После казва на свещеника.

          – Готова съм…

          Отецът стреснато поглежда Юрдан:

          – За какво е готова?

          Милица изпреварва отговора:

          – Готови сме.

          А Юрдан настоятелно казва:

          – Ще ги ожениш.

          – Така не става. Има ред… Няма да е по канона.

          – Брате! 

          Отецът поглежда Юрдан отново. Вижда решителното му лице. Прекръства се, вдига нагоре поглед и казва:

          – Господи, разреши ми да съчетая тия твои чеда! Пиши греха на мене.

          После се се обръща към Милица и Йоно. Светналото лице на Милица до белязаното от чумата лице на Йоно. И така, както едва стоят, сякаш те са по-изправените, а целият останал свят е готов да падне долу, отецът отново се прекръства и казва на Милица:

          – Как ти е името?

          – Милица.

          Отецът се вглежда в Йоно.

          – Йоно, добре ли ме чуваш?

          И той, и Юрдан впиват тръпни очи в момчето.

          Йоно кимва.

          Отец Матей въздъхва облекчено и казва:

          – Йоно, Милице! От сега мъж и жена сте. Каквото Бог е съчетал, човек да не разлъчва.

24.

          Каменната врата се отваря. Юрдан и отецът излизат от нея и претичват до гората. Отиват при конете. Отецът казва:

          – Какъв канон, бе, брате! Какъв канон за тая мъка… Ама ти да си жив. Мине ли тая хала, здрави ли сте, а ако и аз съм здрав, парите ти са у мене.

          Поглежда Юрдан изпитателно.

          – Трети ден мина ли, откак се върна Йоно?

          – Днеска е трети ден.

          – До третия ден не ви ли улови, ще прескочите. Моли се сега ти за мене…

          Отецът се засмива от сърце.

          – На мене ми е първи ден!

          Мята се на коня и казва с друг глас на Юрдан:

          – А кой ще го върне тоя кон?

          – Конят е на Йоно. Ти виждаш. Няма да му трябва вече.

          Отецът кимва и потегля с коня обратно по пътя. Но след няколко метра спира, обръща се и казва на Юрдан:

          – Ако беше само ти, идваш в манастира и толкова. Ама жена в мъжки манастир! Но все нещо ще ми дойде на ум.

          – Знам!

          Юрдан му махва с ръка, хваща юздата на своя кон и тръгва към каменната врата. В другата ръка държи клетката с гълъба.

          И отдалече виждаме как влиза с коня в къщата и как вратата се затваря.

25.

          Няколко мъже наближават портата на чорбаджийската къща. И пак говорят  едновременно почти едно и също. Някой се сеща и извиква:

          – Ей, живи ли сте вътре?

          Мълчание.

          – Има ли жив човек вътре?

          Отново отговор няма.

          Няколко души започват да думкат с юмруци по портата. Отвътре внезапно изтрещява изстрел. Всичките хукват назад. И се спират на разстояние.

          Мъжагата изкрещява:

          – Какво чакаме, бе, да ни избие ли? Чума ни докара, по нас стреля! Само огън за него!

          Селяните след тоя изстрел и думите на Ммжагата също освирепяват. А озверял мъж иска бърза пепел.

         – Тичайте за факли! Свърши се тая!

          – Ще гърми по хората!

          Отстрани, подпрян на едно дърво, стои старейшината, гледа ги и промълвява: “Господи, не им зачитай това за грях! Те не знаят какво правят!“

          Всички се пръсват към къщите си, за да вземат парцали с газ и за пореден път да викнат на жените си да не пускат децата и сами да не си подават носа навън.

          Мъжагата, обаче, свива в първата уличка, заобикаля къщите и се връща от другаде при оградата на чорбаджи Юрдан. Започва внимателно да я оглежда – методично и търпеливо, като хищник.

26.

          Дворът на Юрдан. Милица стои права и гледа прясната пръст с мъртво лице. Милица прикляква и заравя ръце в пръстта. Навън все по-разсвирепени кънтят виковете на селяните.

          Юрдан й  казва:

          – Тръгваме. Нямаме миг за губене. Бързо!

          Милица мълчи още известно време, после сграбчва шепа пръст, изтичва при портата и я мята с отчаяна сила над нея, навън – срещу обезумяващия крясък.

          Изтичва обратно при Юрдан и двамата влизат в яхъра. Пълни дисаги са преметнати над седлото на коня, а върху тях е привързана клетката с гълъба.

          Юрдан отваря вратата. Извеждат коня. Той старателно затваря вратата и отново закрива желязото с клони. Мята се на седлото. Подава ръка на Милица и направо я вдига да  седне зад него. Поема бавно, за да няма шум от копитата към горичката и когато достига пътя в нея, вдига коня в галоп.

          Виждаме ги и през други очи. Мъжагата се е прилепил за оградата достатъчно далече, за да не го видят, и достатъчно близо, за да види той всичко.

          Изчаква известно време, после се прокрадва, отваря вратата и влиза.

          Оглежда яхъра. Очите му шарят като невестулки и блестят в полумрака като златото, което е в ума му, а той иска да го намери тука, преди чорбаджийският имот да потъне в справедливи пламъци.

          Нахълтва в къщата. Обикаля стаите – обръща всичко на пода от местата, където той би скрил злато, ако го имаше.

          Навън вече се чуват крясъци и пращене на сухи дърва в нов огън. Мъжагата с мъка се откъсва от златната треска. Излиза навън. Жълторчервена светлина играе под портата. При тая каменна ограда там е единственото място за огън.

          Мъжагата се оглежда. Надзърта обратно в яхъра. Вижда голяма тенекия. Черна отстрани. Той я вдига и усеща, че е тежка. Изтичва с нея навън, отива при ъгъла, където оградата е залепена за къщата, засилва се и плисва газта от тенекията върху керемидите на стената и дървения ъгъл на горната стая. После излива останалото върху къщната врата. И тича към яхъра. Мята тенекията в струпаното в единия край сено и излиза навън.

          Затваря вратата. И хуква покрай оградата.

          Излиза на улицата и тичешком приближава тълпата пред портата.

          Има ли огън, хората се разпалват като децата. Мисъл няма. Пожарът често тръгва от зла ръка,  а се подклажда от тия, иначе кротки хорица, дето просто искат да хвърлят своята съчка.

          Мъжагата стига до портата и извиква:

          – Така ли се пали огън! За нищо не ви бива!

          Изтръгва факла от ръцете на селянин, който се чуди какво да прави с нея, тъй като всичко освен портата е камък.

     Идва Юрдан. Носи голям железен кръст. Забива го в пресния гроб.

          Мъжагата изтичва при ъгъла на къщата и запраща факлата. Огнената топка, пускайки искри от вятъра на летенето, пада точно върху оградата. В момента, когато се чува възглас на разочарование от тълпата, лумва огън, който веднага припълзява нагоре по носещата греда и захапва тънките летви на покривния сачак.

          Огънят бързо се разгаря. Не след дълго жълто-червени езици лизват керемидите. Жарна топлина започва да лъха към улицата и мъжете отстъпват назад.

          А мъжагата се измъква настрани и го виждаме как тича по страничната улица. Достига къщата си, втурва се в нея и миг след това изскача с пушка в ръцете.

          А огънят обхваща вече цялата къща на Юрдан. Свистенето на старото дърво на гредите е като старчески плач, а пукотът на керемидите отмерва последните мигове на най-хубавия дом на едно бедно село.

           Мъжагата спира при последната ъглова съборетина. Между нея и пламналия чорбаджийски дом има само една уличка. Мъжагата заобикаля пожара отдалече и достига до  горичката. Той се обръща назад, за да се убеди, че огънят няма изгасване, след това нарамва пушката и тръгва по познатия ни път.

27. 

          Пламъците вече се издигат високо над къщата. От тях нагоре продължават гъсти струи дим, които сякаш пронизват озареното небе.

          Около отиващата си към висините къща на чорбаджи Юрдан вече има не само мъже. Жените и децата са се престрашили и са дошли да видят как черната чума бяга с черния дим от селото.

          Нелепа радост е обхванала хората, усмивките наподобяват гримаса върху отвикналите да се смеят лица.

28.

          Юрдан и Милица излизат на коня върху полянка на билото на малкото възвишение. И долу се открива цялото поле. Двамата се обръщат.  И в погледа им нахълтва с цялата си неведомост и необратимост това, което е. Времето е ясно и пламъците на пожара в селото са вече бледи като призраци. Но черният дим ясно се откроява и те виждат как с него душата на къщата се издига във висините. Милица промълвява:

          – Запалили са къщата!  Защо?

          – Има ли значение. Друго нещо е важното. Че ние с тебе не сме вътре. Не поглеждай повече натам. Гори само миналото. Нека си гори.

          И той смушква коня.

          Пристигат при  бяла скала. Тя е впита в основата на следващо, малко по-високо възвишение. Входът на пещерата е някак скрит, но е достатъчно голям, за да влезе в пещерата и конят.

          Но Юрдан сваля от коня клетката, дисагите и един широк плъстен китеник, плясва леко задницата на животното, то пристъпва към близкото дере, където има по-зелена трева и започва да пасе.

          Юрдан и Милица влизат  в пещерата. Юрдан веднага постила китеника и казва на Милица:

          – Трябва да поспиш. Едва гледаш.

          Той вади от дисагите кремъклията пищов.

          – Това винаги ще е при тебе.

          Юрдан й обяснява как се вдига петлето, как се държи и как се стреля.

          – Ще ми се налага да те оставям сама. Не можем да останем тука за дълго. Трябва да търся къде да идем. Ако дойде някой да те заплашва, докато ме няма,  вдигаш пистолета, насочваш го, но не натискаш веднага спусъка. Викаш: „Чумава съм“ и тръгваш към него. Ако не отстъпи, бъди готова, но стреляш, само ако видиш, че те напада и съвсем от близо, за да уцелиш. Разбра ли?

          – Не искам да ме оставяш сама!

          – Спокойно. Заспивай. Сега само ще пообиколя навън. Да огледам. Слагам го тук – до главата ти и винаги ще е там, нали! И най-важното – най-напред дърпаш петлето, докато щракне и да се чуе…

          Милица почти не го чува. Казва:

          – Страх ме е от тъмното!

          Юрдан вади от дисагите кандило, от малко шише го пълни с олио, вади след това огниво и прахан, пали фитила и го слага в кандилото. Призрачна светлинка едва-едва докосва стените на пещерата.

          Юрдан прави знак на Милица да се опита да заспи. После успокоително й махва и излиза навън.

          Юрдан се оглежда. С поглед на човек, който очаква винаги лошото и иска пръв да го забележи.

          Няма никой – тишина.

          Здрачът вече пълзи  от долината, където огненото кълбо на пожара край гроба на Йоно напразно се мъчи да го разсветли.  

          Лицето на Юрдан се сгърчва от безпомощна, безответна мъжка болка.

29.

          Мъжагата бавно, оглеждайки се, върви по пътя. Той е все още в ниското и  когато се обръща,  с безизразни очи се взира в озареното от пожара небе над преминатата вече горичка.

          Мъжагата свежда поглед. Долу тъмното вече се сгъстява. Той сяда край пътя. Нетърпелив да продължи и опитен, за да не го прави.

30.

          Покривът на чорбаджийската къща рухва. Тътен, облак от прах и дим,  през който летят искри и жар. Хората отстъпват стреснати, но миг след това се разнася тържествен възглас.

          Майката на Милица – задъхана, с раздърпана коса, с тъмни кръгове под очите. Виждаме я как се суети край гъстата навалица от селяни, как им вика нещо, което никой не чува.

          Лицето й се сковава в гримаса на отчаяние и мъст. Тя  се врязва в тълпата,  разблъсквайки всичко пред нея, достига края на описания човешки кръг около къщата, изскача от редицата на последните, плувнали в пот от дъха на пожара мъже и изтичва до портата.

          А самата порта не се разгаря. Първият огън продължава под нея само да тлее, защото не успява да подхване  тежките греди и е напълно забравен от хората след избухването на истинския пожар. Майката разритва главните до вратата. Започва да удря с юмруци по нея и да крещи отчаяно:

          – Детето ми! Вътре е детето ми!  Детето ми гори! Зверове, зверове! Зверове!

          Обръща се и тръгва с вдигнати над главата си юмруци към селяните, които се разстъпват пред нея, очаквайки удари, но тя минава през тях, гледайки озареното небе, което тя не може да достигне с юмруците си.

          И тогава с  продран, разтреперващ натоплените селски уши глас тя закрещява:

          – Да горите в ада! Чумата да стигне това село, чумата да ви порази, в огън да се скриете от нея…

          Разширява се кръгът от изплашени лица, защото селянинът се бои панически от клетви,  а тя тръгва сама по пустата улица, обръща се и за още по-голям ужас, особено на жените, лицето й просветва в безумна усмивка. Майката започва да подскача като в нелепа ръченица, напявайки:

          – Чумо, чумице… Ела тука, чумице! Мила Милице, майчино детенце, и ти да ми дойдеш, мама да прегърнеш… Чумо, мила моя, дете да ми върнеш, ти ела при мене, аз ще те прегърна… Ихууу!

          После поема, пеейки все така  по улицата. Смалява се  надолу като парцалена кукличка, а песента й, която вече почти не се чува, напуска заедно с нея  погледа ни.

 

31.

          Светлинките на кандилото играят по стените, все едно че камъкът има дъх.

          Милица седи на китеника. Обгърнала е колене с ръце. Казва на Юрдан:

          – Защо така се грижиш за мен? Защо не се спасяваш сам…

          – Снаха си ми. Това малко ли е?

          – Ти знаеше преди дори да ми мине през ума, ти знаеше, че свещеникът ме омъжва за мъртвец.

          – Просто съм видял много смърт.

          – А ние защо сме живи?

          Юрдан мълчи. Милица повтаря:

         – Защо?

          И тогава той казва:

          – За да умрем по-късно. Има време за всичко.

          Юрдан вади от ризата си дървения кръст:

          – Виждаш ли тоя кръст? Лежал е, докато се освети, на гробната плоча на Спасителя… Я стани!

          Милица се изправя. Юрдан й прави знак да го доближи и тя пристъпва към него. Той сваля от врата си кръста, премята връвчицата през главата й. А тя, неочаквано за него, хваща с две ръце ръката му. Юрдан измъква ръката си и казва:

          – Твой е. И за добро, и за лошо. Но сега е само за добро, защото повече лошо… за къде. Бог вижда…

          –А чумата. Зад нас ли е?

          – Навсякъде да е. Да не е вътре в нас!

          Милица сяда на постелката и го поглежда с други очи.

          – Майка ми каза нещо… Каза ми, че ако жената е трудна, кръвта й се преобръща и болестта не влиза в нея.

          Юрдан вдига рамене, но е видимо притеснен от внезапните й думи. Мълчи. Милица също мълчи. Страхът  от смъртта и поривът на пробуждащата се жена са вкопчени в нея заедно.

          Милица ляга на китеника и казва:

          – Ела до мене. Студено ми е.

          Юрдан остава неподвижен, стои така известно време и изведнъж тръгва навън. Милица панически извиква:

          – Ела!

          Юрдан се обръща. С променено лице. После сякаш прекрачва една непреодолима до този миг преграда и сяда до Милица. Тя го придърпва към себе си.

           Един мъж в силата си и една жена с изпепелено моминство. И двамата отчаяни, но живи.

          Дрехите им почти не падат от тях. Любят се непохватно. В пориви и свян. Въздишката засяда в гърлото й, тялото му е раздадена болка и мъжки плам в мълчание.

         Когато се отпускат на китеника, лежат дълго без дума. После тя промълвява:

          – Не е грях!

          Той става рязко и излиза навън. Изплувала е тънка луна. Погледът му мъчно се провира в тъмнината, сякаш търси селенията на мъртвите. Юрдан сяда на един стърчащ бял камък. И остава така, загледан в невидимото.

32.

          Зазорява се. В новородената светлина е Юрдан. Той седи на камъка неподвижно. Така е чакал до зори. И въпреки че вече светът става видим, той не вижда нищо.

          Става, бавно отива и влиза тихо в пещерата. Милица спи дълбоко. Той пристъпва навътре и взима клетката с гълъба. Излиза навън. Внимателно отваря клетката и изважда с две ръце гълъба. Обръща се към бялата скала, зад която, някъде нагоре, е манастирът. И пуска птицата. Тя мигновено се издига и полита натам.

          Юрдан сяда обратно  на камъка.

          Зад гърба му се чува див крясък:

          – Стой! Да не си мръднал!

          Юрдан се обръща.

          Мъжагата е насочил към него пушката. Юрдан става и пристъпва спокойно към насоченото оръжие:

          Чумав съм. И да стреляш… и да не стреляш…. все ми е едно…

          – Стой там, не ме наближавай!

          – Какво искаш? Нали ти опростих дълга.

         – Какъв дълг, бе! Златото искам! Който бяга не си остава златото  в къщи. Давай ми златото и сте живи! И ти, и момичето.

          Юрдан прави още една крачка към него и мъжагата, отстъпвайки назад,  изкрещява:

          – Не ме наближавай, ти казвам!

          – Как да не те наближавам? Злато ли искаш, или чума? Юнако!

          Мъжагата е парализиран от страх пред чумата, но никога не го е било страх от мъже. Изревава:

          – Спри ти казах!

          Но Юрдан с бавна, отмерена крачка продължава да се приближава към него.

          Мъжагата насочва пушката малко над хълбока на Юрдан, вляво, там, където, достигне ли те куршум, губиш кръв бавно. И натиска спусъка, защото Юрдан все така върви към него. Застават за кратко неподвижно и двамата. Юрдан само поглежда към запалената от близкия изстрел дреха, където е прелетял куршумът. И вдига спокоен поглед към мъжагата, който виква победоносно:

          – Златото! Или стрелям пак!

          – Стреляй!

          – Няма нужда. Ударил съм, където трябва. Бавно ще умираш, та да имаш време да ми кажеш, къде си скрил златото.

          Изведнъж от пещерата изскача Милица с насочен пищов и мъчейки се да зареди петлето, крещи към мъжагата:

          Чумава съм, чумава съм…

          С бърз поглед той вижда колко непохватно държи оръжието момичето, засмива се към Юрдан, който продължава да стои прав и казва:

         – Сега трябва да ви убия и двамата.

          Милица се бори с петлето, но тича с насочен пищов към мъжагата, който вече дори не я поглежда. Наблюдава Юрдан в очакване той най-после поне да приклекне от раната.

          В същия миг пищовът изгърмява.

          Ударен в гърдите, мъжагата с удивен поглед се втренчва в момичето, сгъва се и пада.  Юрдан прави  заповеден знак с ръка на Милица да се отдалечи. Тя не диша, а свисти. И отстъпва гърбом към пещерата.

          Мъжагата хърка тежко на земята. Куршумът го  е пронизал в средата на гърдите. От устата му се проточва струйка кръв. Юрдан му казва кротко:

          – И за какво ти беше това?

          Мъжагата мърда устни. Пронизаните му дробове не тласкат достатъчно въздух, за да изпълзят навън думите. Юрдан допълва:

          – Забравих да ти кажа. Не съм чумав.

          Мъжагата мръдва отново устни. Широко отворените му очи се втренчват още по-силно в Юрдан от пълзящата отвътре смърт. Юрдан хваща пушката му за цевта, пристъпва към  белия камък, на който бе дочакал изгрева, и с пълна сила стоварва оръжието в него. Разхвърчават се трески.

          Юрдан мята встрани оголената цев  и бавно тръгва към Милица, която стои неподвижна и пресекнало хлипа. Пищовът е паднал в краката й. Когато той наближава, тя притичва и се гушва в него. Юрдан нежно й казва:

          – Всичко свърши. Няма страшно.

          Юрдан се навежда, взима пищова и с мъка се изправя. А Милица поглежда дрехата си – по нея има кръв, веднага вдига поглед и чак сега вижда раната над левия хълбок на Юрдан.

          – Ама ти, ранен си!

          – Знам. Изчакай ме тука…

          – Как да чакам! Защо да чакам?

          Юрдан я поглежда, хваща брадичката й и й казва:

          – Вече всичко можеш сама. Трябва да промия раната в дерето. Не искам да гледаш. Това до тука ти стига.

          Посочва й заповеднически входа на пещерата.

          – Стоиш там и ме чакаш. Ще си дойда!      

          Юрдан тръгва с колеблива крачка, но още щом се скрива от погледа на Милица, поема не към дерето, а завива нагоре покрай скалата. Не се отдалечава много. Сяда на земята и започва да зарежда пищова, вадейки от неокървавения си десен джоб фишек с барут, парцали и оловно топче.

33.

          Отец Матей препуска надолу по хълма. Опитният ездач умее да държи при наклон назад тялото си, за да облекчи коня.

          Юрдан чува конския тропот. Изправя се, залитайки още повече, пъхва пищова в пояса си и отправя поглед нагоре със спокойно, безстрастно лице.

          В галоп се задава отец Матей. Той скача от коня, вперил поглед в червеното петно над хълбока на Юрдан, което е видял още отдалече.

          – Кой беше! Жив ли е?

          – Аз съм  жив. Още. И нямам време.

          – Да превържа раната!

          – Няма смисъл. Човек така само по-дълго се мъчи.

          – Брате, какво да направя?

          – Нищо. Само слушай… Милица е долу край пещерата. Слизаме, взимаш я и изпълняваш това, което си ми обещал.

          – Не съм обещавал, но, както ти казах, ще го направя.

          – Помни – аз застрелях човека.

          – Кой човек?

         –  Тоя, дето ще го видиш, като слезем.

          – Ама…

          – Казах ти, че нямам време. Слушай! Второто е. Ако момичето е бременно, детето е на Йово.

          Отецът го поглежда недоверчиво, с леко присвито око.

          – Как така от него?

          – Нали ги оставих сами, когато дойдох да те взема! Три часа…

          Отецът кимва, по-скоро в знак, че повече няма да пита.

          Юрдан натъртено казва:

          – Къде ще скриеш момичето?

          – Намерил съм къде. И през чумавото има още свестни хора.

          Юрдан кимва, хваща се за седлото на коня и казва:

          – Да слизаме.

          Милица ги пресреща пред пещерата. Отецът спира коня и бавно слиза от него, загледан в трупа на мъжагата. Милица започва да говори задъхано и пресекнато:

          – Ама той стреля по Юрдан, рани го, а аз…

          Юрдан я прекъсва.

          Какво аз, какво ти! Аз го застрелях. И повече не говори.

          Отецът казва:

          – Какво ще го правим?

          – Нищо. Тоя да си лежи тука. Ти с момичето си нагоре, аз с моя кон – надолу. Милице, качвай се при отеца!

          Милица пристъпва към Юрдан. Стресната, безпомощна и примирена, че това, което той казва, е последното, на която тя може да възрази. Вади кръста от ризата си, целува го, обръща се, пристъпва към коня, на който отецът вече се е метнал, и с негова помощ се качва зад него. И казва глухо на Юрдан:

          – Дори не ми даде да ти измия раната…

          Юрдан не отговаря.

         Отец Матей му казва:

          – Лек път, брате! За където отиваш.

          Смушква коня и веднага го вдига в галоп.

34.

          Юрдан влиза с коня в селото. Но от ниската страна. Едва се крепи на седлото. Бавно язди по дългата улица. Забелязват го през прозорците. Никой не излиза.

          Юрдан спира коня до една къща преди мегдана. Срива се от него. Завързва юздата за кола на портичката и извиква:

          – Бай Кольо!

          Не извиква втори път.

          Вратата на къщата се отваря. Излиза старейшината, човекът на изстраданата вярна дума. Сепва се и спира на входа на къщата. Юрдан посочва животното и казва:

          – Грижи се за него.

          – Юрдане, ама какво…

          Юрдан тръгва нагоре по улицата и казва високо, гърбом към стареца:

          – Не питай!

          Юрдан тръгва към къщата си. И старейшината вижда, че от крачола му се проточва струйка кръв.

          – Юрдане… Кървиш!

          Юрдан, пак без да се обръща, отговаря:

          – Знам. Не се бой. Няма да умра от чужд куршум!

          Достига бавно до каменната ограда, зад която я няма вече къщата му. Портите са широко отворени. Юрдан влиза в двора. В дясно – един окаден зид и тънки ивици закъснял пушек. В ляво – непокътнат от огъня – гробът на Йоно.

          До гроба, с ръка на железния кръст лежи майката на Милица. Тя скача и засмяна му казва:

          – А, добре дошъл свате! Аз дойдох да видя децата и малко дремнах при тях. Постой ти сега малко, да не са сами.

          И тръгва към отворената към селото порта. Започва да подскача по детски от крак на крак, тананикайки нейна си мелодийка.

          – Юрдан сяда до гроба. Вдига очи нагоре и казва:

          – Сине, кръвта ти е в нея!

          Бавно изтегля пищова от пояса си. Притиска дулото към сърцето си. Мълчи известно време, кимва сякаш на някого и натиска спусъка. Изстрелът го отмята назад и той всъщност ляга до гроба.

          Издигаме се над него и така, както се отдалечаваме, проследени от отвъдния му вече поглед, виждаме как ръката му конвулсивно стисва кръста.

 

Забел. №1: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

Забел. № 2: Филмовият сценарий до сега не е екранизиран.

 

Публикувано в Сценарии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *