Интервю с Председателя на Фондация „Фодар” Антоан Божинов по повод VІІ издание на международния фотофестивал Биенале „Фодар“ – 2011
Биенале „Фодар” стартира през 1999 г. като фотосалон. През 2011 г. то вече има мащабите на фотофестивал, в който участват 140 автори от 27 страни с 1247 фотографии.
Антоан Божинов
– Защо избрахте темата „Съвременни митове” за основна в Седмото издание на биенале „Фодар”?
– Ами, замислих се по въпроса за нагласата на обществото да митологизира. Тя е първосигнална. Случва се преди всичко друго. Една доза здрав скептицизъм решава проблема, но се оказва трудна работа. В съвсем близкото минало темата беше доста разчепкана в нашата хуманитаристика. Не съм я измислил, нито изровил от прашасал сандък. Да си припомним случая Батак, например. Всеки опит да се погледне трезво на проблема на масово ниво се посреща с недоверие и подозрение. Тази склонност е в основата и на консуматорското общество, маркетинга и рекламата, на политиката… Лидери изгряват и изчезват яко дим. Да се чудиш колко просто и колко сигурно работи митологизмът. Интересното е какво казват фотографите по въпроса.
– Твърдите, че фотографията по-скоро развенчава митове, отколкото ги създава. Потвърди ли се това мнение след „Фодар – 2011”?
– Причината да го кажа е в самата същност на фотографията – накъдето и да насочиш фотоапарат или видеокамера, виждаш това, което е. Машинката забелязва доста повече детайли и подробности от тези, които възприемат очите. Е, ако не си направил предварителна „подготовка” на видимото… Хубавото в постъпилите работи за Седмия фестивал беше, че нито един автор не се обърна към примерите, които вече дадох – нямаше политика. Имаше само един нескопосан реверанс към фолк дивите, но той e по-скоро изключение от правилото. По-голямата част от творбите бяха сериозни, изследваха проблеми открито и задълбочено, с критично отношение към „розовите очила” на митологизиращия поглед.
– Свои снимки са изпратили фотографи от другия край на Земята. Има ли някаква обща тенденция относно митовете и фотографията изобщо?
– Слава богу, нямаше авторефлексивни работи – фотография, която да се занимава със самата себе си. Не, не че е забранено, но тази територия е много тънък лед. Фотографията, естествено, също може да митологизира, да заблуждава – но примерите са известни и насочват към няколко теми, които отдавна са се превърнали в клишета. Широко разпространяваните снимки на диктаторите, например, са грижливо измислени от пропагандния апарат – Хитлер, Ленин, Сталин, Димитров, Живков… Ако имаше повече снимки, „божеството“ би се превърнало в човек с всичките си недостатъци. А отгоре погледнато, много неща могат и са обект на митологизация. Това е най-масовият продукт на въображението. B съвременния глобализиращ се свят не можем да сложим географски граници на този процес.
© Александър Осенски
– Посочете ни някои от отличените имена в Биенале „Фодар – 2011” и какви са техните послания.
– Много интересно е фотоесето на Кристофър Симс от САЩ „Театърът на войната – престорените села от Ирак и Афганистан” . В пустинни райони на централните щати Пентагонът построява селища, които са устроени както в тези страни, до последната подробност – архитектура, поминък и т.н. Наемат се емигранти от арабския свят, които играят местно население. Там се обучават антитерористи. Най-веселото е, че авторът на тази работа е нает да играе ролята на военен фотограф. Стилистиката, която той беше избрал, е визуална находка: кадрите са статични до нереалност, точно обратното на разпространената представа за военна фотография. Простички, квадратни, сякаш извадени от вечността, където ще отидат пак, след като ги видиш… Нещо като „кралят е гол”. Ако ги извадиш от контекста на тенденциите, които следва фотографията, ще изглеждат направени от турист с фотоапарат. Но сюжетите далеч не са туристически.
Други автори, които мога да спомена, са Сюзан Джоуси и Маркъс Уилямс – тандем от Нова Зеландия, които се занимават с трудностите при възприемането на света от десетгодишните. Виктор Антон изследва интегрирането на деца от маргинални общности в Италия. Йонек Йонексон от Германия пък е проследил ежедневието на магазинчета за бързо хранене на колела в Гърция. Йоаким Кочанич в серията „Рай” се вглежда в белезите на глобалното общество в днешна Швеция – микс от символи: от американската масова култура до свастиката. И още много… В конкурсната подборка участват 39 автора от 19 страни.
– Определили сте специална награда за „Хуманистична фотография”. Човекът ли е във фокуса на Вашия фотоапарат?
– Моят фотоапарат снима само хора… (Това в кръга на шегата) Но хуманистичната тема е една от основните причини да го има този конкурс. Правеше ми впечатление, че преди него цялата ни фотография, която се занимаваше с човека, го правеше по някакви заобиколни пътища и с други акценти – през жанровете: репортажна фотография, постановъчна, портретна и не знам още каква пресфотография. И това насочване неизбежно извикваше клишета, което пък от своя страна намаляваше въздействието на продукта. И реших, че трябва да се направи нещо. Към фотографията, която се занимава с хората, да се постави изискване тя да се интересува именно от хората, а не от себе си, изданията, салоните… Тук мога да добавя, че награденото фотоесе през 2009 г. „Буферна зона” на Мила Тешаева от Украйна, което показва трагедията на войната от 2008 г. между Грузия и Русия, през 2010 г. получи още едно отличие – Първа награда на престижния конкурс за нетрадиционна фотожурналистика на американската организация NPPA.
– В концепцията на фотофестивала „Фодар – 2011” личи особената Ви грижа към младите фотографи. С какво е по-различно „окото” на поколението, което тепърва открива света?
– Ами точно с това, че открива света! Е, понякога тръгват по отдавна утъпкани пътеки, но им е простено. Когато го има интересът, ще се научат. А и като видят какво се оценява, ще имат стимул за откривателство. Ще цитирам свободно Айнщайн: откритията в много случаи са правени от хора, които не знаят, че това, което са направили, е невъзможно…
© Антоан Божинов
– Като трети модул на фестивала се явява организираният теоретичен семинар с д-р Алеш Хръдличка, д-р Елисавета Мусакова, Ивайло Стоянов и др. Каква е ролята на теорията и към какво е насочена – към фотографските умения или към изграждането на самобитни творци?
– Хубав въпрос, който има точен и конкретен отговор. Биенале „Фодар” във всичките си модули се интересува от творческа фотография. То не е място, където се оценяват технически умения. Приемат се по подразбиране. Което значи, че ако нещо в изображението не е достатъчно изрядно, така е искал авторът.
Фотографията е технологичен феномен с много приложения в живота на човека. Ние се интересуваме от тази нейна част, която дава възможност на автора да изрази собствени идеи, поглед, отношение към заобикалящото го и да ги сподели с останалите по разбираем и оригинален, „свой“ начин. Теоретичният семинар е място за среща между мненията на безспорни ерудити в различни области на хуманитаристиката и фотографията и участници от по-широката публика. Поканените автори и експерти представят своята гледна точка, след което следва дебат. Задават се въпроси, спори се. И това, естествено, е насочено към младите – има какво да научат.
– В биенале „Фодар – 2011” имаше и съпътстващи изложби – колекции на десет изтъкнати фотографи от цял свят.
– Да, това е един много важен модул. Ако трябва да направим някаква градация в развитието на темата, то тя тръгва от единичната снимка, минава през серията (фотоесето) и достига до естествената си връхна точка в изложбите. Съвсем случайно през 2011 г. две от тях представят Токио – Жан-Кристоф Беше с прецизния поглед на фотодокументалист ни показва мегаполиса, който може да бъде навсякъде по света, а Натали Дауст влиза през „затворените врати” и разбива представата за самурая, патриархалния японски герой, показвайки много модерните напоследък хотели, в които жриците на любовта използват уреди, напомнящи тези на средновековната инквизиция… Можем да отбележим и изложбата на Олоф Ярлбро от Швеция за ситуацията в Непал, където след падането на монархията се поддържа напрежение от промонархични и промаоистки въоръжени групи, експозицията на Бабак Салари от Иран, който е снимал следвоенен Ирак. Интересна е и колекцията от архива на Атанас Даракулев, представяща живота в Смолянско през 20-те – 40-те години на ХХ век. Всъщност, изложбите са грижливо селекционирани, така че добри думи могат да се кажат за всяка от тях.
– Може ли посланията на „Фодар – 2011” да се преведат на словесен език? Какви отговори дава Биеналето или може би по-скоро задава въпроси към днешните хора?
– Тематичният формат на фестивала предполага ако не директни отговори, то поне сериозен размисъл. Един от основните принципи на „Фодар” е преминаването отвъд митологичното мислене, така че актуалната тема пряко поставя и въпроса за авторовите позиции, които толерираме. Иска ми се да се надявам, че нашите изложби, отхвърляйки всякаква показност и сензационност, подкрепяйки открития и честен поглед, както и оригиналността на визията, градят един достатъчно стабилен постамент и дават посока за задълбочени творчески търсения на младите артисти.
– Каква е по-нататъшната съдба на фотографиите от Биенале „Фодар – 2011”? Ще могат ли да се видят от повече хора не само в София, но и в провинцията?
– Да, благодарни сме на „XEROX – България”! С тяхна помощ бяха отпечатани повечето от изложбите на Биеналето, които остават на наше разположение и могат да бъдат показвани в бъдеще без ограничение в страната и зад граница.
Забел.: Текстът е публикуван в сп. „Свет„, 2011, № 3, с. 4-13.