През погледа на литературната критика в България
Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен „бакалавър” – юли 2012 г.
Детски фентъзи клуб „Светлини зад сенките“
Съдържание:
І. Увод
1. Цели на изследването
2. Какво е юношеска литература?
3. Развитие на съвременния юношеския роман в България и по света
ІІ. Методи при подбора на изследваните книги
1. Критерии за избор на книгите
2. Популярни разновидности на реалистичния роман в юношеската литература, издавани в България
ІІІ. Погледът на българската литературна критика
ІV. Ролята на мотива за инициация при изграждането на персонажи в съвременния реалистичен роман
V. Героинята в реалистичния роман
1. Грозното патенце – „Дневниците на принцесата”, „Уроци по целуване” и „Тина и половина”
2. Злата кралица като малка – „Интригантката” и „Малки сладки лъжкини”
3. Снежната кралица – „13 причини защо” и „Крадецът на книги”
VІ. Героят в реалистичния роман
1. Момчешки работи – „Дневникът на един дръндьо”
2. Един за всички и всички за един – „Островът”
3. Жестоки малки мъже – „Лагерът на невинните”
VІІ. Герои и теми табу в юношеската литература
1. Има ли неудобни герои за световната юношеска литература?
2. Пренебрегнатите в България
VІІІ. Заключение
ІХ. Библиография
І. Увод
1. Цели на изследването
Целта на настоящата дипломна работа е да проучи трансформациите на литературните герои в реалистичните романи, определени като „юношеска литература” (Young Adult Literature) за периода от 2000 до 2011 година.
Новите образи, ценностната система на персонажите, езика и топосите на действието трябваше да бъдат разгледани и отразени през погледа на българската литературна критика.
Идеята на това изследване е да установи променя ли се ролята на младежите в днешно време, според литературата, която четат. Успява ли тя да осъществи комуникация с младия читател и какви са посланията й към него. Ако приемем, че литературата като система от комуникационни кодове изправя огледало пред публиката с целта не е просто да я отрази, а да я повлияе и промени, то какво провокират образите, които виждат юношите в своите книги?
Литературният герой, който при създаването си е чисто виртуална личност, заживява свой собствен реален живот, защото е част от медийно послание и специфичните кодове на поведението му се запечатват в подсъзнанието на читателя и рано или късно той реагира на тях. Това важи в много по-голяма степен за младите читатели, които са още по-предразположени към външните влияния и послания на глобалната комуникация, от която литературата също е част.
2. Какво е юношеска литература?
Границите между детската и юношеската литература се предопределя най-вече от възрастта на читателите. Истината е, че тя винаги е била неясна, но все пак някои принципни положения са установени.
Обикновено юношеските романи са ориентирани към читатели на възраст от 12 до 18 години. Понякога горната граница се разтяга до 25 години. От този тип литература се очаква да отговори на сложните въпроси, свързани със съзряването, които възникват в юношеството. Темите, езикът и комуникационните стратегии на младежкия роман все пак трябва също така да се съобразят и с факта, че макар аудиторията им да е любопитна и готова вече за по-сериозно отношение, тя все още трябва да бъде предпазвана от някои елементи от света на възрастните.
Междувременно особеностите й я отличават коренно и от темите, езика и комуникационните стратегии и на детската литература, въпреки че двете имат общ корен и понякога си кореспондират.
Съществува и така наречената „средна възрастова група” от читатели, които са между 10 и 12 годишни. Отделно някои книги за възрастни получават признание сред библиотекарските организации, като „подходящи” или „представляващи особен интерес” за юноши.
3. Развитие на юношеския роман в България и по света
В изследването са включени критически текстове на български и чуждестранни критици. На тях се пада не леката задача да откроят „стойностните” послания от тенденциозните, сензационни и дори опасни на моменти залитания в изкуството, които в днешния глобален свят твърде лесно достигат и пускат корени в богатата на какви ли не идеи и ценности почва. Когато става въпрос за посланията, отправяни към юношите – най-емоционалната, лесно впечатляваща се и поддаваща се на манипулации част от населението, вниманието трябва да е още по-засилено.
За съжаление, в процеса на проучването се оказа, че като цяло българската литературна критика проявява твърде слаб интерес към жанра на юношеската литература. Налага се цялостното впечатление, че той не се възприема сериозно.
Друг проблем е, че доколкото такава критика съществува у нас и осъзнава значението на юношеската литература при възпитаването на култура на четене в младите хора, нови заглавия в този жанр рядко попадат в обхвата на по-задълбочени изследвания. Като цяло анализът на това, което четат младите хора, не е насочен към настоящето, а преразглежда отново и отново класическите произведения. Тази забавена реакция съответно води до ниско качество на подбор при преводните заглавия и понижени и дори размити критерии за родните.
Освен текстове на българската критика в това изследване са използвани и статии на журналисти в западни периодични и онлайн издания.
Най-много са текстовете на американски автори, тъй като дебатът около литературата за младежи в Америка е в много по-напреднал етап и е постоянно явление. Това вероятно се дължи и на многото организации на библиотекарите, родителите и дори читателите, които се интересуват подчертано от произведения, предназначени за тийнейджъри. Освен това от средата на настоящето десетилетие там се наблюдава небивал разцвет на жанра на юношеската литература, която преобръща книжния пазар и става негова основна тяга.
Основна роля за това възраждане на жанра отново имат множеството асоциации на библиотекарите, които полагат наистина специални грижи за литературата, предназначена за млади читатели. Учредяват се ежегодни награди за нови произведения и автори, допринесли за развитието и популяризирането на жанра. Изготвят се списъци с подбрана литература за младежи, като се обръща специално внимание на интересите и навиците им, свързани с четенето. „Неохотните” млади читатели не се изолират като „загубени за литературния свят”, а се търсят възможности за насърчаване и изграждане на читателски навици у тях.
В България положението не е толкова розово. Макар на Запад количеството на излезлите годишно нови заглавия да не е критерий за тяхното качество, все пак сред калта се откриват и „златни жили”. У нас не може да се говори дори за период на количествено натрупване, който евентуално да доведе до едно-две постоянни качествени явления. Малкият брой на излизащите заглавия преди всичко се дължи на тесния роден пазар. Преводните заглавия, които достигат до младите български читатели, не са особено разнообразни в жанрово и тематично отношение. Издателите обикновено изчакват да се уверят в успеха на книгата в чужбина. Като най-сигурно доказателство за това се приема адаптирането на роман за големия екран или превръщането му в телевизионен сериал. След това, стъпвайки върху широката медийна кампания около филмовата адаптация, издателствата се престрашават да посегнат към книгата и да предложат историята й в оригиналния й литературен вариант. Излишно е да се коментира до какво води безразборното подбиране на заглавия с единствен критерий – бърз комерсиален успех.
От друга страна, българските автори също не са особено заинтригувани от писането за по-млада аудитория, най-вече заради отношението което срещат и те, и критиците, и изследователите на този тип литература.
ІІ. Методи при подбора на изследваните книги
1. Критерии за избор на книгите
Книгите, избрани за целите на това изследване, трябваше да отговарят на няколко основни условия:
1.1. Ориентация към възрастовата група от 12 до 18 години
Точно тази възрастова група се има пред вид, когато се пише и издава юношеска (тийнейджърска, или young adult) литература. Това е периодът, в който младежите започват активно да взаимодействат с масовата култура – чрез телевизията, новоизградените приятелски кръгове, училищната среда и не на последно място, новата комуникативна среда – интернет. В този период започва и детерминирането на личността спрямо другите – семейството, приятелите, обществото. Това „отделяне” и самостоятелното изграждане се допълва и от постепенното увеличаване на личната свобода и отделянето на индивидуално пространство, както и относителна финансова независимост – джобните пари. Така книгите, към които младежите посягат в тази възраст, до голяма степен са предмет на техните лични интереси и търсения.
1.2. Първите издания на български език да са излезли в периода от 2000 до 2011 г.
От заглавия, които са част от поредици, в това изследване се разглежда камо първата книга, която представя героите, сюжета и топоса на действието. Тя трябва да е публикувана след 2000 година. Така например изключително популярната поредица „Хари Потър”, която промени коренно пазара на детската и юношеската книга както по света, така и в България, не намира място в настоящето изследване тъй като първото издание на „Хари Потър и философския камък” се появява в България през 1999 г. Разгледаните тук книги са съвсем нови произведения от световната и българска проза, ориентирана към юношите. Те претендират да отговарят на новите нужди и въпроси на тийнейджърите.
1.3. Реалистични сюжети
Тъй като основната цел на това изследване е да се проучат моделите на поведение на героите, които оказват влияние върху съвременните младежи, като най-подходящи за целта са избрани само романи, които предлагат реалистични сюжети. Разбира се, това не означава, че ролята на фантастичните романи не се отчита, но в голямата си степен в момента те не предлагат жанрово разнообразие и многообразие на гледните точки. Модерният фантастичен роман третира вечните проблеми на израстването и съзряването, но усилията на героите са насочени по-скоро към справяне със ситуации, които не кореспондират директно с тийнейджърската действителност. Младежите ги избират по-скоро като бягство то действителността. Но в справянето с истинските предизвикателства на възрастта повече се отъждествяват с героите от романите с реалистични сюжети.
1.4. Изследваните книги трябва да са получили награда или поне номинация за такава в областта на юношеската литература
Такива са наградата „Принц” [1], присъждана всяка година от Асоциацията на американските библиотеки за юношеска литература (YALSA) [2]; годишният списък на YALSA, който включва 10-те най-добри нови заглавия в жанра – Best Books for Young Adults (BBYA) [3]; медал „Карнеги” [4] – най-старата и престижна британска награда за детска и юношеска литература.
Тъй като дори най-престижната награда не може да подсигури масов успех на едно литературно произведение, в изследването са включени и няколко заглавия, които не печелят отличия и са по-скоро обект на критика, но са добили изключителна популярност сред тийнейджърите и попадат в американските и световни класации за най-продавани заглавия. В България филмите и сериалите, правени по тях, изпреварват хартиените носители и дори провокират тяхното издаване, за да се задоволи интереса на младите читатели към любимите им герои и истории. Затова освен наградени романи са подбрани и такива, които попадат в читателската класация на YALSA – Teens’ Top Ten (TTT) [5] или които от своя страна водят до създаването на специални списъци с нови категории.
1.5. Юношеските романи на български автори трябва да са излезли след 2000 година
Тези романи също попадат в обхвата на това изследване. Те са подбрани така, че да се постигне максимално жанрово разнообразие.
1.6. Избрани книги
- „Дневниците на принцесата” [6] от Мег Кабът, издателство „Либра Пъблишинг”, 2002 г. Попада в списъка Best Books for Young Adults 2001;
- „Уроци по целуване” [7] от Луис Ренисън, издателство „Кръгозор”, 2005 г. Номинирана за наградата „Принц” през 2001 г. Избрана е сред петте книги, получили специално отличие;
- „Тина и половина” от Юлия Спиридонова-Юлка, издателство „Кръгозор”, 2009 г.;
- „Малки сладки лъжкини” [8] от Сара Шепърд, издателство „Ергон”, 2009 г. Бестселър на „Ню Йорк Таймс”. В България поредицата става популярна благодарение на едноименния сериал;
- „Лагерът на невинните” от Ясен Калайджиев, издателство „Женда Х.Н”, 2010 г.;
- „Дневникът на един дръндьо” [9] от Джеф Кини, издателство „ДуоДизайн”, 2010 г. Избрана в Teen’s Top Ten на YALSA за 2008 г.;
- „Крадецът на книги” [10] от Маркъс Зюсак, издателство „Пергамент”, 2010 г. Печели наградата „Принц” за 2007 г.;
- „Интригантката” [11] от Сесили фон Зигесар, издателство „ИнфоДар”, 2010 г. Може би е най-популярният в момента юношески чиклит. В България книгите от поредицата са издадени заради небивалия успех на сериала „Клюкарката”;
- „Островът” от Александър Секулов, издателство „Сиела”, 2011 г.;
- „13 причини защо” [12] от Джей Ашър, издателство „Ентусиаст”, 2011 г. YALSA’s Best Book for Young Adults за 2008 г.
2. Популярни разновидности на реалистичния роман в юношеската литература, издавани в България
Две нови мощни вълни, които нахлуват в юношеските книги от рафтовете за възрастни, са дамските „чиклити” и трилърите.
2.1. Чужди заглавия
Сред заглавията, които се концентрират върху действителността и съвременните реалности, най-бързо се развива „литературата за мацки”. Тя представя съвременния свят на жените лековато и хумористично.
Според Сюзън Ферис „чиклитът често представя модерни, стилни, устремени към кариерата героини, обикновено на възраст 20-30г. Жените, представени в тези романи, често са обсебени от външния си вид или имат мания за пазаруване.” [13]
Същите са и характеристиките на тийнейджърските заглавия, които представят живота, проблемите и съревнованията на гимназиситките. Единствената разлика е възрастта на героините – от 13 до 17-18-годишни.
Заглавията, кореспондиращи си с дамския „чиклит”, които се разглеждат в това изследване са „Дневниците на принцесата”, „Уроци по целуване” и „Интригантката” („Клюкарката”), чиято телевизионна версия е може би най-популярният сред тийнейджърите сериал в последните години.
Почти толкова популярен е и едноименният сериал по книгата „Малки сладки лъжкини”. Тя попада в изследването като представител на все по-бързо развиващия се юношески трилър. В България са издадени всички 11 публикувани до момента книги от поредицата, които се радват на огромен успех.
По-традиционните форми на юношеската литература – забавните реалистични романи и книгите, които разглеждат проблемно въпросите за съзряването, вписването в средата, приятелството, любовта, секса и семейните отношения, дори смъртта също не са загубили популярността си и са представени от произведенията на български автори и няколко по-популярни преведени чуждестранни произведения. Най-добрите представители на това течение, излезли през последните десет години, са „Дневникът на един дръндьо”, „13 причини защо”.
„Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак се изправя като самотен остров сред четивата, които се занимават с живота и проблемите на съвременния юноша, защото действието в него е разположено изцяло в границите на миналото. Трудно е да се определи къде точно е мястото на трагичния исторически роман сред останалите. Определен като юношеска литература, той се занимава с тежки теми – като моралните измерения на войната, загубата на близките, самотата. Въпреки че Смъртта в историята е персонализирана и дори се проявява като разказвач и донякъде активен участник в сюжета, което придава на историята привкус на модерна фантастична приказка, романът в същността си е суров реалистичен разказ за войната, видяна през погледа на малката Лизел. Затова попада сред реалистичните заглавия, където елементът на фантастичното не се намесва във фабулата на произведенията.
2.2. Български предложения
Българската юношеска литература в последните десет години търси нови начини да се доближи до своите читатели. В това изследване попадат три заглавия, излезли през разглеждания период. Те не са единственото, което българските автори предлагат на родните тийнейджъри, но са най-популярните и всеки от тях има свой собствен уникален подход към младежката аудитория.
„Островът” на Александър Секулов и „Лагерът на невинните” на Ясен Калайджиев са от типа романи, които гледат на детството с мъдростта на отдалечения от него пораснал човек, но може би точно заради това правят изключително точен негов разрез и ни го показват всички сблъсъци и въпроси, свързани с порастването. Първият е носталгично претворяване на позабравените във века на компютърните игри приключения, завоевания и откривателския дух. Текстът на Ясен Калайджиев пък носи силна, по-скоро отрицателна емоционална натовареност в ретроспективния разказ за юношество, твърде рано ограбено от илюзии и мечти.
През очите и в дневниците на тийнейджърите пък надзърта Юлия Спиридонова – Юлка. В момента тя е най-нашумялата българска писателка на тийн-романи, които са родни реплики на преводните „чиклити” за момичета. Първата й подобна книга „Тина и половина” имаше голям успех със свежото си чувство за хумор и усет за езика на днешните тийнейджъри. Романът беше последван от продължението „Графиня Батори”, а през 2012 г. Юлка представи и гледната точка на момчета в „Макс. Всичко на макс”. „Макс” не влиза в това изследване заради датата си на издаване (2012 г.), а „Графиня Батори” е твърде близка и като тематика, и като сюжет с „Тина и половина”.
ІІІ. Погледът на българската литературна критика
Професионалният поглед на литературната критика е жизненоважен, когато става въпрос за детска и юношеска литература. За ролята на критиката пише една от най-изтъкнатите изследователки в областта на детската и юношеската литература – Маргарита Славова: „Азбучна истина е, че художествените постижения на една литература се измерват с произведенията, които са издържали изпита пред читателя и проверката на времето. И че подобни произведения се създават от надарени и самобитни творци. Една от нелеките задачи на критиката е първа да открои и насърчи таланта, както и своевременно да подготви читателската публика за адекватна среща с него. Колкото и парадоксално да изглежда, нерядко шансовете на писателя (и на литературата!) се предопределят тъкмо от способността на критическата мисъл навреме и с вещина да оцени по достойнство оригиналното и продуктивното в текущия литературен процес, превръщайки се в негов катализатор.” [14]
Критиката на произведения, насочени към най-младите, се оказва непопулярно занимание в България и на нея се гледа несериозно.
Литературата за възрастни обсъжда с читателя (или се проваля в обсъждането) на естетическите, морални и духовни търсения и стойности на книгата, но той вече има достатъчно натрупан жизнен опит за подобна дискусия и е изградил вече свой естетически вкус и ценностна парадигма. Детската и юношеската литература от своя страна показва за първи път на своите читатели (или слушатели) света извън непосредственото и безопасно обкръжение на семейната среда. Литературата е предназначена да конструира светове и колкото и реално и близко да е тяхното представяне до читателя, въпреки всичко те не са неговата непосредствена реалност. Именно затова информираният, „обученият” читател знае към кой конструиран свят да посегне и с какви цели. На децата в най-ранна възраст пък се поднася само най-безопасното, избрано от техните родители. Юношата обаче е в онзи етап на своето развитие, в който е време сам да изгражда вкуса си към литературата (и към света), но все още няма опита, за да я отсее. Той има нужда едновременно от право на избор, но и от насоки в първите стъпки към „самостоятелния си литературен живот”, така както има нужда от тях и в другите му сфери.
В тази точка се пресичат и сблъскват масовият вкус и критиката. От една страна, масовият вкус прави решението по-лесно и донякъде по-съобразено с нуждите на индивида, който иска да се приспособи към своята среда. Книгите се избират като маратонките – „нося маратонки, каквито носят моите приятели, чета това, което четат те”. Но това, което четат другите тийнейджъри се определя преди всичко от предложенията на пазара. Ако той предлага жанрово разнообразие, ако поема рискове с издаването на книги, които не са написани в матрицата на лекия бестселър, има шанс за възпитаване на добрия вкус за книги, а и за живота в юношеска възраст.
Българският пазар, за съжаление, не отговаря на тези условия. Заглавията са малко, избират се на база на успеха на екранизациите им, което съвсем не може да гарантира литературната им стойност. Българските издатели предпочитат да не поемат рискове – те издават само книги, чиито истории вече са станали популярни и имат свои почитатели в интернет. Дори многобройните световни награди, които се присъждат всяка година в областта на юношеската литература, не могат да ги убедят в успеха на едно или друго заглавие.
Такъв пример е романът „Мост към Терабития” на Катрин Патерсън – книгата отдавна е влязла в златната съкровищница на световната юношеска литература и е донесла не една и две награди на своята авторка от цял свят. Първото му издание е от 70-те години, а у нас излиза едва през 2010 г. след успеха на зрелищната холивудска адаптация (която, между другото, не е първата).
Тази плахост в подбора на книгите, които се превеждат у нас, може би донякъде се дължи на отсъствието на сериозна литературна критика в периодичните издания по отношение на юношеската литература. Проблемите около създаването и развиването на литературно творчество за по-млади читатели не са от вчера. Маргарита Славова ги очертава още в средата на 90-те години: „Например въпроса за високомерно-снизходителното отношение към създателите на творчество за деца и към неговите изследователи. Един въпрос, който продължава да бъде болезнено актуален и отвежда към други въпроси: за правомерността и точността на художествения „аршин”, който се прилага към посочения тип творчество и от издатели, и от критици; за мястото и вниманието, което (не) му отделят сега съществуващите периодични издания за литература и критика; за неотложната необходимост от тясно специализирана трибуна за системна научно-теоретическа и критическа дейност в тази област. (…)
Въпросът за оценъчните подходи, прилагани към детската литература, често е занимавал нейните изследователи, мнозина от които констатират разминаване в критериите на литературата за възрастни и на литературата за деца, от една страна, и в критериите на критиката и книгоиздаването, от друга страна. В първия случай това е резултат от криворазбрано тълкуване на спецификата на детската литература, а във втория произтича от извънлитературни съображения, от замяната на естетическата ценностна система с друга – в последно време – откровено комерсиална.” [15]
За нея се говори „по-често в минало, отколкото в настояще време” [16]. Анализите и сериозните научни трудове на утвърдени имена като Маргарита Славова и Томислав Дяков са ориентирани преди всичко към класическите образци на детската и юношеската литература – приказките на Братя Грим, на Ханс Кристиан Андерсен, романите на Астрид Линдгрен, на българските класици като Елин Пелин и Ангел Каралийчев. Това е напълно оправдано, тъй като разглежданите от тях произведения са се утвърдили като най-доброто, което световната литература може да предложи на четящите младежи. Чудесно е и че сравнително новата поредица за „Хари Потър” също вече е обект на по-сериозни анализи и критически текстове.
Въпреки това прочитът и дискусията на най-новите заглавия се случва основно в нелегитимните интернет пространства – блоговете на запалени почитатели (чието мнение и оценка често съдържат изключително точни и полезни попадения), форумите (BG-Mamma.com, Teenproblem.net и др.), където юноши и родители се ориентират едни други за подходящите заглавия.
Липсата на сериозни разработки върху подбраните в това изследване заглавия затруднява, но не изключва възможността да се разгледат трансформациите и етапите на развитие на героите.
ІV. Ролята на мотива за инициация при изграждането на персонажи в съвременния реалистичен роман
В статията си „Мотиви за инициацията в прозата за деца” [17] Томислав Дяков разглежда митовете като наративна част от древните ритуали за посвещаване на младежите и отбелязване на тяхното съзряване и включване в общността вече като зрели индивиди. По-късно митовете стават основа на устното народно творчество и пренасят основните качества на героите и изпитанията, през които трябва да преминат, за да се докажат достойни за място в социума, в приказките. Те пък от своя страна са опората на художествената литература, която наследява ролята на мита като ритуал за посвещаване.
Ролята на съвременните романи за юноши не се е променила. Героите им въплъщават онези ценности и качества, които са нужни за израстването на съвременния младеж и успешното му интегриране в социума. Както казва прочутият испански философ и писател Мигел де Унамуно: „Всяка епоха ражда героят, който й е нужен.” Това важи в пълна сила за литературата – всяко поколение търси и създава героите, които са му нужни, за да го преведат през трънливия път към съзряването.
Като се опира на традиционните тълкувания за социалната роля на литературните герои, това изследване ще направи опит да очертае съвременните изпитания, с които се сблъсква младото поколение, обясненията и решенията, които им поднася юношеската литература в последните десет години.
Всяко пътуване в юношеската литература започва неизменно от едно и също място – от детството и неговите наивни първични представи за света, които с напредването на историята и развитието на героя, постепенно биват развенчани или утвърдени като правилни и стойностни за общността.
В най-древните родови общества съзряването се е отбелязвало със специалния за това обред на инициацията (посвещаването). Във вече цитираната по-горе статия „Мотиви на инициацията в прозата за деца” Томислав Дяков дава общи сведения за посветителния ритуал и неговата особена важност в цикъла на индивидуалния и племенния живот:
„Арнолд ван Женеп [18] отбелязва, че независимо от това, какъв е типът общество, всеки индивидуален човешки живот се състои в последователно преминаване от една възраст в друга и от едно занимание към друго. Тези промени в повечето случаи са придружени от специални ритуали и актове, от обредност, която в диахрония се свързва със сакралното (…) Човек, природа и общество са взаимосвързани: светът е подчинен на ритми, време и пространство са обединени в спирален континуум [19] (…) Човекът (…) в определен момент се намира завъртян около себе си и обърнат към свещеното вместо към обикновеното – „профанното”, или обратно. Такива промени на състоянието не минават, без да смутят социалния и индивидуалния живот и, за да се смекчат вредните последици, съществуват известен брой обреди на преминаване” [20]. Един от най-важните преходни обреди е инициацията (посвещаването) – неофитите преминават от групата на децата в групата на възрастните, зрели хора, т.е. повишават социалния си статус. Чрез нея психофизиологическият „хаос” се трансформира в социален „космос”, регулират се и социално се „обуздават” личните емоции [21]. Постъпателният ход на обреда има няколко фази – отделяне, преминаване, приобщаване; откъсването от социалната структура е символично, следват различни изпитания, общуване с демоничните сили, ритуално пречистване и завръщане в „друга част на социума”. Самото битие на юношите извън йерархията ги поставя в „антиструктурното” състояние на братство отхвърлени, макар и временно. [22] (…) След него (посвещението) те, вече пълноправни членове на обществото, имат правото и задължението да продължават рода. Ключов момент в обреда е т.нар. „временна смърт” на неофита, след която той възкръсва (умира за „стария” си живот и се ражда за „новия”).”
Младежите трябва да докажат своята зрялост, като преминат през различни физически и психически изпитания (включително телесни изтезания, разкъсване на плътта, а понякога и осакатяване). Неизменна част от обреда е и наративното предаване на тайните знания и мъдрост на общността чрез митовете.
С развитието на цивилизацията обичаите, свързани с посвещаването на младите в зрелостта, са се изменяли и придобивали нови форми, които да съответстват на новите нужди на общностите.
Както отбелязва Дяков: „В исторически план обредните практики, съпътстващи инициацията, се променят: изчезват анахронични и унизителни елементи, други пък се редуцират и трансформират, възникват също така нови елементи. Като цялост обаче смисълът на посветителния обред се запазва – и в религиозните, и в светските обичаи на различните общества (и в различно време). [23] Неговите реликти можем да открием в разнородни ритуали и церемонии: кръщаване, ръкополагане, брак, изпращане на абитуриенти, войници, държавни изпити, състезания, издигане в работата (или започване на работа), специализиране в заниманията.” [24]
Променя се и наративната част на ритуала. Митът е бил средството, с което жрецът е въвеждал юношите в сложната обредна система на племето чрез разкази и описания на изпитанията и геройствата, през които младежите трябва да преминат, за да се докажат. С времето фолклорната традиция на приказката отстранява до голяма степен обредните елементи, които съдържа мита, но запазва функциите му:
„Както твърди Е. Мелетински, приказката с нейния интерес към съдбата на личността не може да не използва широко митологични мотиви, свързани с ритуали от посветителен тип. Нещо повече, с времето инициационните мотиви стават символи на самата героичност; изпитанията на неофита дават обща структура, сюжети, мотиви и символи на приказното повествование. Ходът на трансформация от мит към приказка обаче е белязан от важни черти, натрупвани постепенно с течение на времето: деритуализация и десакрализация на мита (и ритуала), отслабване на строгата вяра в истинността на митологическите „събития”, съзнателно развиване на измислицата, загубване на етнографската конкретност, замяна на митическите герои с обикновени хора, на митическото време – с приказно-неопределено, отслабване или загубване на етиологизма, пренасяне на вниманието от колективните съдби към индивидуалните и от космическите към социалните, „с което е свързана появата на редица нови сюжети и някои структурни ограничения…” [25] Фолклорната „конкретизация” на мита следва посоката на движение от митични представи към художествени образи, съответно и към художествена условност, а това са промени, които настъпват и при трансфера на фолклорно към литературно повествование, т. е. авторизацията [26]. Това двойно „пречупване” на мита може да се определи като почти цялостна „смяна” на текста, на смяна, при която се запазва цялостният код – инициацията.” [27]
Запазеният цялостно код показва, че колкото и различни да са произведенията за юноши тематично и жанрово, без значение кога са написани, всички те носят общите белези на митологемата „живот – смърт – живот” (детство – препятствия/изпитания/проблеми/дилеми – съзряване).
Първоначалната точка, от която тръгва героят, е особено важна, защото дава възможност на читателя да се идентифицира с него дори подсъзнателно. Тъй като съвременното общество е разслоено по много признаци и белези – расови, религиозни, социални, идейни и др., е нужен детайлен разрез на условията, в които израства героят. Те до голяма степен определят и личностните му представи, и първичната му ценностна система. Тук се залага началото и на по-нататъшната връзка „персонаж-читател”. Ако героят произхожда от среда, напълно различна от тази на читателя, и мотивациите му са непонятни за него, той не би могъл, условно казано, да намери „поуката, която да го въведе в социума”.
Днес обаче съществува и обратната взаимовръзка. Както отбелязва Дяков, „творба може вторично да се фолклоризира или да генерира митове.”
Много наистина го правят, показвайки хиперболизирани или силно изопачени до абсурдност картини – понякога създадени съвсем целенасочено, за да иронизират и осмиват, но изградени толкова реалистично, че постепенно успяват да се наложат като критерии за действителност в масовите представи. Но не е ли магията точно в това – да ни накара да вярваме, че това, което четем е истина, макар да знаем, че всъщност може да не е или да е силно изопачена снимка на света ни?
Маргарита Славова разглежда проблема за фантастичното като вторична условност в детската литература, но от съжденията й могат да се направят изводи и за възприемането му от юношите: „За разлика от възрастния, който като читател държи сметка (в повечето случаи) за вторично-условния характер на фантастичното, (…) при детето фантастичното не е осъзнато като условно, нереално, за него то е безусловно, реално. И това е така, защото детското, все още неразвито, естетическо съзнание води малките до „наивно” възприемане на художествените текстове, без отчитане на естетическата дистанция, до една почти прагматична рецепция, при която на преден план излизат интересите на самия читател, а художествената фикция преминава в илюзия, даваща възможност за въображаемо попълване на дефицитните реалии на детството, за проверка на собствените възможности и мнима себереализация, като в детската игра. (…) Детето твори играта според мярата на подражанието и мечтата, както и на свой ред играта „твори човека у детето.” [28]
Юношите имат по-развито естетическо съзнание от децата и отделят фантастичното от реалното в художественото произведение, но още им е трудно да разграничат докъде свършва реалността в историята и откъде започва фикцията. Макар и пораснали и забравили играчките, в живота на юношите играта не е престанала да съществува като тренировка за скорошния сблъсък с вече усещания, но все още непознат свят на възрастните. Твърде често юношата играе (и обикновено преиграва) ролята на „голям човек”, ръководейки се именно от поведенческите модели, научени от съпътстващите го навсякъде изначални сюжети на приказките и митовете.
Защо да не му стига все пак съзнателният естетически филтър, за да разграничи фикцията и реалността? В крайна сметка много поколения преди него са се справяли великолепно с тази задача.
Разликата е в света на аудио-визуалната култура, в която израстват днешните младежи. „Облъчването” със сигнали и послания идва практически от всякъде. Една история, излязла от кориците на книгата и пусната по тези канали, има съвсем друго въздействие. Целта са по-първичните нива на съзнанието, където кодовете не се обработват, но влияят непосредствено на поведението и се записват и натрупват.
Картината и звукът имат възможности, за които писменото слово може само да мечтае. Непосредственият му ефект не е толкова силен. За да бъде по-привлекателен за свръх динамичното младо поколение обаче му се налага да прибягва до тези нови похвати и канали на разпространение, усвоени от кино-индустрията.
Не случайно най-новата маркетингова стратегия при представянето на книги е създаването на кратък клип към тях, който предава в образи анотацията от корицата.
Романът обаче не се спира до използването на възможностите на мултимедийния канал, но и сам търси пътища да „визуализира” езика си. Той все по-често създава усещането, че е написан като за кино – като лека разширена версия на филмов сценарий.
Това важи в особена сила за юношеската литература, която и в миналото се е стремяла да бяга от прекалената статичност в образите и езика, за да задържи вниманието на читателите си, които предпочитат действието и диалога пред дългите описания.
Във всички свои форми и жанрове днес юношеската литература почти се е отказала от разгръщането на картини, които се разтварят в следващи картини, предразполагат към съзерцание, релаксация и са създадени за естетическа наслада. Тяхната функция в миналото да помогнат на читателя да си представи невъобразимите чудеса, родени от авторовата фантазия, е изчерпана в съвремието, защото читателят с помощта на новите технологии е виждал почти всичко.
Юношеският роман се стреми към все повече динамика, непрестанен съспенс. Приключенията и обратите трябва да следват един след друг, като задъхани, фрагментирани сцени от филмова лента. Частите, в които сюжетът не се развива и отсъства действие, се ограничават до минимум. Нещо трябва непрекъснато да се случва, за да задържа нетърпеливо пърхащото внимание на читателя. Литературата вече не се стреми да „разказва”, а да „показва”, като използва нови техники, заети от киното и фрагментарното писане в интернет.
Проблемът тук идва отново от способността на децата и юношите да разграничат „истината” от „измислицата”, защото те все още нямат необходимия опит да отсеят къде свършва реалността и откъде започва фикцията. Ако литературното произведение получи и своя филмова адаптация, границите между художествената измислица и реалността съвсем избледнява. Затова е от особена важност да се внимава не само какво се разказва, а и как се разказва.
V. Героинята в реалистичния роман
Героинята в реалистичните романи за тийнейджъри претърпява няколко сериозни трансформации през последните десет години. В жанрово отношение романите, в чийто център е образът на съзряващото момиче, могат да се разделят на няколко групи: изградени по модела на дамския чиклит и книгите, които приемат минорен тон при проследяването на препятствията, пред които е изправен водещият женски персонаж.
И двата типа разглеждат първите сблъсъци на младото момиче с другите и със самата нея. Основните изпитания на героинята са свързани с откриването и/или запазването на истинското приятелство, първата любов, сексуалното съзряване, преодоляване на конфликта между героинята и общността (това обикновено е училищната среда, която е представена като затворен снобски кръг с железни вътрешни правила и строго определени социални роли на индивидите), между героинята и семейството й и най-вече разкриване на собствения й личностен потенциал и осъзнаване на специалната й роля в космополитен план.
По-леките тийнейджърски четива предлагат жизнерадостен и оптимистичен поглед върху сблъсъците и се ръководят докрай от приказното построение на историята, в която на финала е осигурен „щастливият край” – Доброто побеждава Злото.
По-сложната мрачната юношеска литература не винаги довежда читателя до подобна развръзка. Героинята може да не се пребори за „място в света на живите”, като собственият й опит и самооценка я правят негодна да се завърне в общността.
Женските образи в изследваните романи с реалистичен сюжет могат условно да се разделят на три типа поведенчески модели, които притежават основните белези на инициацията, и имат за цел отъждествяване на читателя с героинята или пълно антагонизиране между тях: грозното патенце, злата кралица като малка и снежната кралица.
1. Грозното патенце – „Дневниците на принцесата”, „Уроци по целуване” и „Тина и половина”
Романите с главна героиня тип грозно патенце търсят близост с младия читател, като му представят най-лесния път за идентификация с нея – неувереното момиче, непохватно, бъркащо на всяка крачка в новите територии на живота, които му се откриват. Героинята е аутсайдер – непохватна в общуването със съучениците, неопитна в отношенията извън най-тесните връзки в семейния и приятелския кръг, който обикновено се изчерпва с едно-две момичета, носителки на сходни характеристики. Те са установили, че не пасват в „снобската” училищна среда и видимо са се примирили с положението си. Вътрешно обаче имат тайното желание да бъдат приети и търсят начини да го постигнат. Главната героиня се стреми едновременно да натрупа житейски опит (обикновено в сферата на любовта) и да разгърне скритите си заложби, да докаже потенциала си. В процеса на израстване тя разбира, че качествата й, които са несъвместими и нееднородни с ценностите на общността на връстниците, могат да я включат успешно в по-широката група „отвън”, в „истинския” свят на възрастните, където за нея ще има специално място.
Героинята, изградена като грозно патенце, и историята, която ползва идейната рамка на приказката на Андерсен, носят потенциала на „съвършеното отъждествяване” [29] и въздействат силно на младата аудитория (и не само). Ето как Гергана Апостолова разглежда фазите на емоционално отъждествяване според приказката, които отговарят напълно на фазите на развитие на действието в юношеския роман:
„Установяване на различието като отклонение от нормата – за самия индивид физически, за индивида в семейството, в социума, (…) в самоунижението – като негативно самоосъзнаване на индивида; преход-отражение, последвано като самоосъзнаване като друга норма, признаването на принадлежност към висшата норма от другия социум, общокултурна реабилитация. (…) Движението е от обективното през социално-субективното към индивидуално-субективното и, обратно – от индивидуално-субективното през социалното към обективното.” [30]
Началната точка на символичното пътуване на героинята „към себе си” започва от стария й живот, който се разгръща в детайли най-вече чрез конкретното й представяне като личност, сведения за средата, в която живее, отношенията й със семейството и приятелите.
Примери за съвременни „грозни патенца” в юношеската литература са Мия Термополис („Дневниците на принцесата”), Джорджия („Уроци по целуване”) и българската им „съмишленица” Тина („Тина и половина”).
Характерен и за трите романа е разказът от първо лице. Историите на Мия и Джорджия изцяло са конструирани под формата на дневници. Тина започва направо да разказва за проблемите си, но с развитието на романа също става ясно, че историята й е написана и сякаш споделена специално с читателя.
Веднага се създава типична за този тип романи атмосфера на интимна близост и пряк контакт между героя и читателя. Механизмът, който поддържа връзката, е емпатията, която предизвиква спонтанното съчувствие и към трите героини, които в изходната точка на историите си имат съвсем сходни проблеми, всъщност присъщи и нормални за всички момичета на тяхната възраст. Но и трите ги изживяват и говорят за тях с емоциите и фатализма, характерни за неопитния младеж, който тепърва ще попада в трудни ситуации и ще усвоява законите на социума, които не се припокриват напълно с правилата на гимназиалния живот.
Героините усещат голямата промяна и големите предизвикателства, които им предстоят. Намираме и трите в началната фаза на тяхното развитие и пътя им към инициацията: говорят за себе си като за „отклонение от нормата”; външният им вид не отговаря на „общоприетите стандарти”, което ги кара да се чувстват недобре в собствената си кожа; предстои им началото на нов етап в училище – гимназията, където им е отредено най-ниското стъпало в йерархията.
Главната героиня в „Уроци по целуване” – Джорджия е самоиронична, саркастична и забазвна тийнейджърка, чийто най-голям проблем е липсата на опит в любовта – целувките и момчетата са непознатата територия, в която трябва да се навлезе. Тя не харесва външния си вид – чувства се грозна, готова е на всичко за по-голям чифт гърди. Отчаяно се опитва да се впише в средата, но двете с най-добрата й приятелка непрекъснато взимат погрешните решения, които ги превръщат в социално неадекватни и аутсайдери.
„Събота, 11.35 ч. В живота ми има шест много сбъркани неща:
1. Имам една от онези подкожни точки, които никога не излизат на повърхността, но си се спотайват там по един особено червен начин за следващите две години.
2. На носа ми е.
3. Имам три-годишна сестра, която май е пишкала някъде в стаята ми.
4. След четиринадесет дни лятната ваканция ще свърши и Сталаг 14, директорката госпожа Симпсън Фюрера и бандата й садисти, наречени „учители”, ще се върнат.
5. Много съм грозна и трябва да отида в приют за грозници.
6. Отидох на парти, облечена като пълнена маслинка. (…)
Вината е изцяло на Джас. Може идеята за пълнената маслинка да беше моя, но тя не ме спря, както всеки приятел трябва да направи. Дори ме насърчи. (…) Ние с Джас въведохме една система от едно до десет за оценяване на целувки и други такива работи. (…) Проблемът е само, че и двете изобщо не сме имали вземане даване с момчета.” [31]
В „Дневниците на принцесата” Мия е единствено дете на самотна майка-художник. За нея гимназията е началото не на нов живот, а на серия от възможности да се изложи пред съучениците си. Повече от всичко на света тя се страхува страшната й тайна – че майка й започва връзка с неин преподавател, може да бъде разкрита и това да привлече вниманието върху нея. Мия също може да се опре единствено на най-добрата си приятелка – Лили Московиц, която според нея е единственият й съюзник. Неувереността на момичето идва най-вече от факта, че външният й вид автоматично определят мястото й – на дъното на йерархията, в училищната социална стълбица.
„Вторник, 23 септември.
Понякога изглежда, че всичко, което правя, е лъжа.
Майка ми мисли, че потискам чувствата си по отношение на това.
Казвам й: „Не, мамо, не го правя. Мисля, че е наистина хубаво. Щом ти си щастлива, и аз съм щастлива.” Мама смята, че не съм откровена с нея.
Тогава ми дава този дневник. Иска да записвам в него чувствата си, защото, както казва, очевидно не чувствам, че мога да ги споделя с нея. Иска от мен да пиша за чувствата си? Добре, ще го направя:
Не мога да повярвам, че ми причинява това!
Сякаш не е достатъчно, че всички вече ме смятат за смотанячка. На практика съм най-голямата смотанячка в цялото училище. Нека си го кажем направо: висока съм метър и петдесет, плоска съм като дъска и съм заек. Колко по-смотана мога да бъда?
Ако в училище разберат за това, съм мъртва. Това е то. Мъртва.
О, Боже, ако наистина съществуваш, моля те, не им позволявай да разберат за това.
В Манхатън има четири милиона души, нали? Това прави около два милиона мъже. Така че сред тези два милиона тя реши да излиза точно с г-н Джанини. Не можеше да излезе с някого, когото не познавам.
О, не. Трябваше да излезе с моя учител по алгебра.
Благодаря ти, мамо. Много ти благодаря. (…)
Видях как Джош Рихтер си вкара езика в устата на Лана Уайнбъргър миналата седмица. Имах възможността да ги видя съвсем отблизо, понеже се бяха облегнали на шкафчето на Джош, което е точно до моето. Догади ми се. Въпреки че не бих имала нищо против, ако Джош целуне мен така.” [32]
Гласът на Тина напълно се слива с този на другите две героини. Тя също използва саркастичен и силно емоционален жаргон, за да изрази отношението си към собствената си неудовлетворителна личност, към семейството, което вече не я разбира, към новото училище, което я плаши, и дори към най-добрата си приятелка – Ержи, която – като в горните два случая, я подкрепя, но не прави живота й по-лесен.
„Направо умирам, когато ми казват: „Животът ти едва сега започва”. Не могат ли да се сетят за някой по-изтъркан лаф?
Алоу, не животът, а проблемите ми едва сега започват. Не че си ги нямам достатъчно и сега. (…)
Приличам на модел от списание. От главата надолу обаче съм като два модела, при това, точно тези двата не са от най-кльощавите…Винаги съм била пълничка, но последните две години какво стана, не знам. Вече приличам на хипопотам. Не мога да се гледам. (…)
На четиринадесет години съм, никога не съм излизала с момче, за целуване пък съвсем да не говорим. (…)
Ето ме и мен в пълния си сланинесто-загубеняшки блясък. Седя си сама, заклещена в някакъв миниатюрен чин. (…) Не познавам никого. Около мен щъкат кльощави готини мадами и няколко типа, които не са за изхвърляне.” [33]
Главната героиня винаги е придружавана от още едно грозно патенце – най-добрата й приятелка, която единствена я разбира, защото преживява същите проблеми. Обикновено тя или е любвеобилно, срамежливо момиче, което се явява гласът на разума и дава съвети – какъвто е примерът с Джас в „Уроци по целуване”, или е свободомислеща, интелигентна, здраво стъпила на земята и е представена през силно феминистичните си възгледи. Образът на най-добрата приятелка е отработен и изграден до степента на съвършена матрица. Отличничката по алгебра Лили Московиц („Дневниците на принцесата”), която води собствено телевизионно шоу, компетентна е по всички въпроси и отказва да мълчи, е литературна близначка на Ержи („Тина и половина”), която е любимка на учителката по химия, прави шумни експерименти в дома си, предпочита тъмната готическа визия и се изживява като лошо момиче, като никога не спестява на Тина хапливите си забележки.
„Уроци…” и „Дневниците…” са създадени почти по едно и също време, което е една от причините да са подчинени на една и съща структура. „Тина…”, е създадена в доста по-късен период като българска реплика към популярния модел. Героите са развити детайлно, но поставени заедно споделят едни и същи личностни характеристики. Освен главните героини и техните най-добри приятелки, мултиплицират се и образите на популярната съперница-гаднярка (Линдзи, Лана и Мила), момчето-мечта, което се оказва неподходящо и неочакваната любов в лицето на добър приятел.
Трите героини напълно се сливат в матрицата на грозното патенце. Проблемите им са нещо, което всяка тийнейджърка преживява и затова може да разбере и възприеме тона на гневното самосъжаление, с което момичетата оплакват злочестините си. Общи черти на изказа им са и духовитите и остроумни забележки за всичко, което ги заобикаля, динамичното и жизнерадостно темпо, с което протича разказът. „Записването в дневник” на чувствата и обговарянето на негативните ситуации с хумористични средства е представено като начин младежът да се противопостави на отчаянието и да се освободи от тревогата.
Разгледано в контекста на древните ритуали за инициация, воденето на дневник се явява написване на собствена приказка, създаване на епос на личността. В края на изпитанията на съзряването, когато героят се завръща в социума, където заема полагащото му се място, той поглежда назад към трудностите през призмата на натрупания вече житейски опит (в случая личната история, записана в дневника). Историята става важна и за тези след него, които черпят идеи за собствената си борба и пътища на израстване.
„Чиклит” прозата за юноши, написана под формата на дневници, няма претенции да бъде сериозен пътеводител и възпитател на младите момичета. Но все пак тя „изживява” себе си като интимен разказ за личния опит, който трябва да бъде споделен и то в писмена форма, т.е. предназначен за повече от един реципиент. В продълженията на поредицата „Дневниците на принцесата” се говори за „няколко излезли неофициални автобиографии” на Мия, като се имат пред вид излезлите вече книги, които са добили широка популярност. В романа на Юлия Спиридонова – „Графиня Батори”, където мястото на главната героиня се заема от най-добрата приятелка на Тина – Ержи, тя направо е помолена да допише тяхната история, а в третата книга също се говори за предишните като за реално публикувани книги.
Тази разновидност на юношеската литература не се стреми да възпитава и поучава, а търси диалог с младия читател за проблемите, с които се сблъсква всеки ден. В него присъстват и са засегнати сериозни теми като приятелство, близост, доверие, секс, самочувствие, масови стереотипи, наднормено тегло, диети, наркотици, срещи с непознати, семейни кризи. Юношеският „чиклит” говори за тях откровено, но с оптимистично чувство и вяра, че след като прочетат книгата, читателите вече ще са готови да ги посрещнат и да направят верния избор.
Въпреки че остава много популярен сред юношите, това наивно течение в литературата за тийнейджърки напоследък е изместено от все по-популярните романи за лоши момичета, които представят поведенческия модел на „злата кралица като малка”.
2. Злата кралица като малка – „Интригантката” и „Малки сладки лъжкини”
Началото на романите за тийнейджъри и по-специално за момичета, които преобръщат модела на класическата приказката и разширяват фокуса към „злата кралица” и нейната гледна точка, е поставено от американската писателка Франсин Паскал в началото на 80-те години с романа й „Гимназия Суит Валей”. Нейните героини са красиви, русокоси близначки, абсолютно еднакви на външен вид, но характерите им са диаметрално противоположни. Двете са вплетени в непрестанно съревнование за лидерство в гимназията им, където всички интриги и мръсни номера са позволени. Писателката твърди, че идеята й е била да създаде гимназиален вариант на сапунена опера. Поредицата й (включва около 152 книги), според нея, става толкова популярна, защото по това време юношеска литература, насочена специално към момичетата, почти не е имало.
Днес жанрът отново процъфтява, но на него продължава да се гледа с недобро око от страна на родители, литературна критика и образователни институции. Обикновено героините са на около 16 години и се смята, че момичетата, които ги четат, също са в тази възрастова група, което позволява вулгарен език, сексуални елементи, злоупотреба с наркотици, алкохол, пари и власт да се обсъждат по-свободно и на тях да се гради фабулата. Въпреки това трябва да се отбележи, че тези книги са привлекателни и за 13-14-годишните младежи, които все повече ги предпочитат. В популярната поредица „The Clique” (на български издадена от издателство „Кръгозор” като „Клубът на великолепните”) героините са точно на тази възраст, но през цялото време „играят на големи” по-добре от самите възрастни.
Новата вълна, заляла световния книжен пазар на този тип литература през последните десет години, се дължи до голяма степен на феноменалния успех (в книжен и телевизионен вариант, по света и у нас) на поредицата „Клюкарката” („Gossip Girl”), която на български език е преведена неточно като „Интригантката”. Историята проследява живота на няколко свръхбогати тийнейджъри от нюйоркския хайлайф, които непрекъснато водят войни за популярност и гимназиална власт помежду си. Всички герои са въвлечени в непрестанни интриги и заговори, които целят да наранят и унижат съперниците, а най-големият опиат в общността им е клюката.
Книгата става толкова популярна сред тийнейджърите (и не само), че въпреки ниската от страна на родители, по-скоро негативните реакции на американската литературна критика, и липсата на каквито и да е награди в областта на юношеската литература, привлича специалното внимание на YALSA. Президентът на асоциацията Пам Холи създава отделен списък със заглавия, подбрани от тийнейджъри-почитатели на поредицата – YALSA recommends books for young adults who enjoy ‘Gossip Girl’ series [34]. Госпожа Холи заявява, че е „хубаво да има повече литература за момичета” и вярва, че „днешните млади момичета естествено ще надраснат този жанр и рано или късно ще се ориентират към сериозните произведения”.
Едноименният сериал има още по-главоломен успех и се е превърнал в наръчник за любовни отношения и безкраен извор на цитати особено за младите момичета.
Освен с „Интригантката” новата вълна от книги, чиито главни героини са изградени по модела на злата кралица като малка, е представена в това изследване и с първата книга от поредицата „Малки сладки лъжкини”. Може да се каже, че историите им са идейни последователи на два нашумели сериала – респективно „Сексът и градът” и „Отчаяни съпруги”. „Интригантката” и „Малки сладки лъжкини” използват силно експресивен език, съсредоточават се върху детайлите, отдават почит на вещите и марките, действието им е задъхано, съспенсът е засилен и т.н. – все елементи, присъщи на съвременната книга, създадена с идеята да бъде филмирана, но и на свой ред повлияна от филмовата индустрия. Така се създават новите митове. Те циркулират между екрана, музикалния клип и книгите, а носителят на посланията им – медийният образ (без значение реален или фикционален), е съвременният герой, който проповядва новите модели на инициацията.
Новата мода сред тези модели е пълна противоположност на грозното патенце. Злата кралица като малка е красивото, богато момиче, което не просто се е вписало в училищната „снобска общност”, а я е създало и определя правилата в нея. Тя е непорасналата кралица, която стои пред огледалото и се бори със зъби и нокти да бъде „най-красива на земята”.
Може би като опит да се пародира класическия приказен модел, на който в крайна сметка се опират сюжетите на всички детски и юношески романи, от злодей и противник на героинята, злата кралица като малка получава главната роля в цяло ново течение на тийн-романите за момичета. Началната точка за нея е животът-приказка и изглежда, че тя вече е усвоила всички уроци и закони на социума. Пътуването й започва от върха, за да поеме стремглаво надолу към социалното и моралното дъно, където я очаква равносметката. Злата кралица като малка трябва да потърси нов смисъл и нови ценности в живота си и да позволи на закърнялото си по-човечно Аз да изплува и осъществи „завръщането й към живота”.
Представянето, личностите и средата на типичната зла малка кралица е коренно противоположно на класическия модел за невинното младо момиче, което започва от дъното, но благодарение най-вече на добротата достига върха.
И в двете разглеждани поредици историята е разказана от саркастичен и дори на моменти злобен глас, спотайващ се зад кулисите. Той знае всички тайни и следи всяка стъпка на героините. Коментира и злорадства при всяко тяхно падение. Авторът се дистанцира от основните си персонажи. Той се скрива зад анонимен глас, който няма принос за развитието на сюжета, а само чисто композиционната функция да следи героите отблизо. Всевиждащият и всезнаещ разказвач има достъп до интимното им пространство и знае всичките им тайни. Фокусът е максимално близък и се създава усещането за надничане през шпионката. В „Интригантката” разказът се води от анонимен клюкарски блог, който знае всичко за всички. Анонимният глас зад него заявява, че не просто познава, а е част от света на богатите тийнейджъри, за които няма невъзможни и забранени неща. Въпреки това тонът на „статиите” му е саркастичен, циничен и злобен:
„Добре дошли в нюйоркския Горен Ийст Сайд, където аз и приятелите ми живеем, ходим на работа, играем и спим – понякога и заедно. Всички живеем в просторни апартаменти, имаме собствени спални, бани и отделни телефонни линии. Имаме неограничен достъп до пари, пиячка и каквото друго си поискаме, а родителите ни рядко са вкъщи, така че имаме и огромно лично пространство. Ние сме умни, наследили сме класическа красота, носим фантастични дрехи и знаем как да купонясваме. (…)
С. се е върнала от пансиона. Косата й е по-дълга и светла. Мистериозните й очи сякаш крият нови тайни. (…) Ако не внимаваме, С. ще спечели учителите ни, ще носи роклята, в която не можем да се поберем, ще изяжда последната маслинка, ще разлива кампари по килимите ни, ще открадне сърцата на приятелите и братята ни, и изобщо ще ни съсипе живота, както само тя си знае.
Аз ще внимавам. Ще бдя над всички. Очаква ни щура и дяволита година. Усещам го.
С любов,
Интригантката”. [35]
Към главните женски персонажи – „С.” за Сирина и „Б.” за Блейър”, няма никаква проява на съчувствие или топло отношение. „Клюкарката” изразява общите чувства на общността към двете „най-красиви и популярни” – ревност, завист и страх от превъзходството им. Всеки иска да бъде като тях, но понеже не може, никой не ги обича.
Подобен е подходът към представянето на героините от „Малки сладки лъжкини” – Ария, Емили, Хана, Спенсър и изчезналата им лидерка Алисън. Жанрово поредицата е по-различна от „Интригантката”, тъй като може да се определи като трилър-мистерия. Но героините и техните проблеми са съвсем същите, а разказът отново се води от циничния глас на демиурга:
„Върни се мислено няколко години назад, в лятото вежду седми и осми клас. Почерняла си от излежаване край облицования с камъчета басейн, облякла си новото си потниче с гол гръб (нали помниш, че всички носеха такива), а умът ти е зает с онова готино момче от съседното училище, чието име няма да споменаваме и което подрежда дънките на „Абъркомби” в мола. Хрускаш си шоколадовия корнфлейкс, точно както го обичаш – обилно полят с обезмаслено мляко, и зяпаш лицето на момичето върху гърба на картонената опаковка от въпросното мляко. ИЗЧЕЗНАЛА. Сладка е – може би по-сладка от теб – и гледа дръзко. (…) Чудиш се как така някой, който… ами, който толкова прилича на теб, е изчезнал. Мислеше, че само онези момичета, дето ходят по модни конкурси, свършват върху опаковките от обезмаслено мляко.
Е, помисли пак. (…)
Може би Алисън не бе подозирала за участието на останалите, но те определено знаеха за нея. Тя беше съвършена. Красива, духовита, умна. Популярна. Момчетата мечтаеха да я целунат, а момичетата, дори по-големите, искаха да бъдат Алисън.” [36]
И в двата романа се „имитира контактна комуникация с предполагаемия възприемател чрез „посветителско” разказване.” [37] Читателят е привлечен като равностоен участник в един спектакъл. Светът, който ни се представя от самото начало, прилича на куклена къща, където всеки малък детайл е точно копие на действителността, но погледнат отдалеч е пластмасов, изкуствен. Разказвачът предлага „една игра на кукли”, която уж само наблюдава и коментира, но в действителност сам той е маска, зад която се крие авторът-„кукловод”.
Основната идея на тази безмилостна „игра на кукли” е да се покаже тъмната страна на славата и властта. Борбата на героините не е да стигнат до върха, а да се задържат на него, което се оказва може би по-трудната битка, защото така и не й се вижда краят.
В „Интригантката” се оказва, че гимназията е твърде тясна за двете малки зли кралици – Сирина и Блейър. Социалният статус и историите им са почти еднакви – богати, красиви, умни, с безупречни светски маниери, деца на разведени родители, които нямат време за тях.
Основните различия между тях са в характерите – Блейър е манипулативна и властна снобка, перфекционист във всичко, тя очаква животът й и този на хората от обкръжението й да се развиват, както тя ги е планирала. Тя не знае как да губи и за победата няма твърде висока цена. В изходната си точка тя е антагонистът, “Кралицата-майка”, която „коли и беси” в нюйорксаката гимназия, където се развива действието.
Насреща й се изправя „златното момиче” Сирина – бивша най-добра приятелка, изчезнала по мистериозна причина в момент, в който Блейър се нуждаела от нея. Сирина е изградена като антипод на Блейър със свободолюбив, безразсъден на моменти характер и леко поведение. Когато се завръща неочаквано от пансион в чужбина, се оказва, че трябва отново да извоюва мястото си на върха в социалната стълбица на гимназията си, ако иска изобщо да се задържи в нея. Оказва се, че в света на злите кралици като малки да си на върха е въпрос на оцеляване.
Ролята на най-добрата приятелка като верен поддръжник и опора на главната героиня е силно видоизменена. Тя отново е най-близкият човек, който познава злата кралица като малка по-добре от всеки друг, но точно по тази причина се явява и най-големият й противник. Трудно е също така да се определи кой от двете е протагонистът и коя – антагонистът, защото ролите им непрекъснато се сменят.
Началните точки в пътуването на двете героини в „Интригантката” се оказват диаметрално противоположни въпреки еднаквия им произход и социален статус. Сирина се завръща у дома препатила, за да открие нови предизвикателства пред себе си. От самото начало на книгата тя показва, че знае как да „играе” в лъскавия си свят, но не иска, защото вече е имала възможността да провери същността му и тя се е оказала куха. Процесът на инициация при нея вече е започнал.
Междувременно Блейър е в изходната позиция. Въпреки увереността и самочувствието си, в духовно отношение пътят й тепърва започва и води стремглаво надолу към осъзнаването, че властта й в затвореното снобско общество, което обитава, е просто илюзия. Тя ще трябва да изгуби водещата си роля в него, за да намери новото си място.
В този тип романи за тийнейджъри е прието героите да опитват от всичко опасно и да злоупотребяват с всичко забранено. Цигари, алкохол, наркотици, секс, кражби и хранителни разстройства са задължителни елементи на жанра. Въпреки недоволството на родителите, които намират за недопустимо твърде натуралистичното представяне на тези теми в популярната литература за юноши, всъщност тийнейджърите я търсят точно заради тях.
В юношеството се появяват тайните, експериментите, бунтът и желанието да се „опита забраненият плод”. Може би е по-добре първите срещи с тях да бъдат на страниците на книга. Различните романи обаче представят досега на подрастващите със забраненото по различен начин. Обикновено героите реагират чисто по младежки – като към нещо непознато или нещо, което знаят, че ще надживеят, със страх или с любопитство. „Забраненото” е част от света на възрастните и досегът им с него обикновено ги разтърсва, защото в крайна сметка юношите може да са пораснали, но още не са съзрели.
В „Интригантката” този тип подход е преобърнат. Забраненото е част от живота на тези младежи още преди началото на историята. Те приемат напиването, злоупотребата с наркотици и безразборния секс като неизменна част от живота им, която на пръв поглед не оставя дълбока емоционална следа у тях и не води до сериозни последици. Те са спокойни, хладнокръвни, пресметливи и цинични. „Играта на възрастни” при тях се е видоизменила в преждевременно порастване и загуба на илюзиите и юношеските трепети на първооткривателството и нарушаването на правилата.
Ситуацията е същата в „Малки сладки лъжкини”. Действието започва, когато героините са на възраст 16-17 години, но става ясно, че те вече са натрупали твърде много опит, който ги прави „зрели за възрастта им”. Всяка книга започва с ретроспекция, която ни представя момичетата в реалното начало на историята им, която се оказва история на паденията им. А тя започва още в началото на гимназията, т.е. на възраст 13-14 години.
Средата им е различна от тази на нюйоркските богаташи в „Интригантката”. Тя е още по-консервативното и снобско общество на средната класа в Америка, където неокосената морава е смъртен грях. Сюжетът се върти около „Момичетата на Роузууд” – затвореното общество на петте най-популярни момичета в предградието, което се разпада след изчезването на лидерката им – Алисън, която ги е събрала. Няколко години по-късно останалите четири – Спенсър, Ария, Хана и Емили, са се отчуждили, но са продължили по пътя на падението и са натрупали много нелицеприятни тайни зад гърба си. Тогава започват да получават мистериозни послания от „А”, с които ги изнудват и заплашват, че тайните им, които само Алисън е знаела, ще бъдат разкрити. В поредицата всъщност е заложена идеята за моралното, което не винаги е еднозначно, и за последствията от лъжата. Повечето проблеми и нещастия, които сполетяват героините, са следствия от собствените им лъжи и лоши постъпки.
Четирите главни героини имат различни характери и подчертано индивидуални заложби: Спенсър винаги е първа по успех в училище и във всичко, с което се захване, Ария има артистични заложби, Хана е новата „училищна кралица” с усет към модата, а Емили е успешна спортистка. Но за успехите всяка е платила тежка цена – тайните им са свързани с жертвите, които е дала всяка, за да достигне собствения си връх – ментални и хранителни разстройства (неконтролируеми изблици на гняв, булимия и анорексия), наркотична зависимост, връзки с по-възрастни мъже, потискана хомосексуалност, изневери и ранна бременност.
Животът им повече прилича на живот на възрастен, а лъжата и манипулацията са тяхна втора природа.
Може да се каже, че процесът на загуба на невинността за героините и в двете книги е приключил много преди началото на разказа. Все пак се оказва, че винаги има какво още да се научи. Макар героините твърде рано да са успели да „влязат в майчините си обувки на високи токчета” и дори са овладели майсторски тайните на увереното дефилиране с тях, дълбоко в себе си те си остават пренебрегнати малки момиченца, които се страхуват от истинския свят, в който се оказва, че правилата са по-различни, а те не са всесилни.
От друга страна, на моменти те сякаш са кукли (детски атрибути на играта), облечени и гримирани от жесток кукловод като възрастни и принудени да участват в жесток спектакъл, където никой не харесва ролята си, но трябва да я изиграе докрай. Процесът на инициацията и тук се доближава най-силно до първичните си форми, където младежите са изведени почти насила от дома и детството, за да бъдат подлагани на жестоки и унизителни изпитания, да сформират своя собствена общност на силните, където най-важното е да оцелееш, за да се завърнеш в „света на живите” като нов човек.
В този смисъл романите от рода на „Интригантката” и „Малки сладки лъжкини” се явяват уроци по съвременна инициация и то най-вече на жените, които в древността всъщност не са били допускани до обреда, а са участвали единствено като негови пасивни елементи. Феминизмът и новата роля на жената в обществото променят тази традиция. Книгите, които имат фемининна централна фигура, показват силата, възможностите, но и цената, която трябва да плати силната жена за позицията си на лидер. Мъжките образи също са важни и имат ключова роля за развитието на сюжета, но често са поставени в позицията на „ябълката на раздора”. Това е преобръщане на традиционните представи, характерно за модерната литература, където жената е инициативната, властната, борбената, а мъжът до голяма степен е пасивен (макар и не лишен от право на избор и собствено мнение), подчинен и склонен да се примири с отреденото му място във феминистичната подредба на света. Това също обяснява привлекателността на романите за злите кралици като малки сред младите момичета – те искат да четат за други момичета, които се явяват „индивидуализирана колективна душа” [38]. Героините, които не се страхуват да бъдат силни до жестокост, а волята им за победа не би се спряла пред нищо, въплъщават в себе си мечтите на цялото им поколение, което се стреми към зрелостта и света на възрастните от все по-ранна възраст.
В същото време краят на поредиците за лоши момичета носи някакъв урок и наказание (понякога тежко, понякога не чак толкова) за силната героиня, което има за цел да реабилитира доброто в очите на доверчивите млади читатели. Авторка на „Интригантката” – Сесили фон Зигесар, която е майка на две деца, казва: „Винаги съм се възмущавала от книги, които поучават, а героите им са твърде добри: не псуват и казват всичко на майките си. Разбира се и аз искам да съм отговорната майка, която казва: „О, има ужасни последици, ако правиш секс, взимаш наркотици или стигнеш до хранителни разстройства.” Но истината е, че аз и моите приятелки се забърквахме с всички тези неща. И всички влязохме в добри колежи и израснахме като добри хора. Това е истината, която трябва да се каже.” [39]
Литературата, дори детската и юношеската, все пак трябва да остава честна спрямо живота. Всъщност авторите на книги като „Интригантката” вярват и разчитат на зрелостта и критичния поглед на своите читатели. Дали наистина младите момичета могат да се справят с всички задачи, с които ги натоварват, и едновременно с това просто да се забавляват с тези леки четива?
Трудно е да се каже, но определено се наблюдава тенденцията почитателите на юношески романи за богатите и известните да развиват особен фетишизъм към бляскавия живот и модните марки, които на килограм се изсипват в страниците.
„Проблемът е ценностната система, в която „гаднеенето” е върхът, родителите се изключват, конформизмът е всичко, а ценностите, които подчертано отговарят по-скоро на нуждите на възрастните, са представени като значими на тийнейджърите. Книгите имат кичозен характер – опаковат покварата в симпатична обвивка.
В света на момичето от „A-List“ или „Clique“ ( популярни поредици от типа на „Интригантката”), правото е на страната на богатите и те са добрите в зависимост от размера на състоянието им. Седмокласнички имат „Palm Pilots” (скъпи високотехнологични устройства), червени „клъч-чантички” от „Coach” (водеща дизайнерска марка в Америка), кредитни карти „Visas” или мобилни телефони в специални калъфчета „Прада”. Успехът и провалът са изцяло обозначени от материалните придобивки – най-вече от марките. Разбираме, че новото момиче в училището живее в пълно неведение за социалните норми, понеже пазарува в „J. Crew” и носи „Keds”, а майка й шофира презрян „Taurus” вместо „Lexus”. В книгата „Back in Black“ групата от популярни тийнейджърки прекарва уикенд в „Палм хотел и казино”. Марките са толкова задължителни в повествованието, че започваш да се чудиш дали няма сключена сделка за продуктово позициониране: „Vanity Fair” винаги приготвяха кошници-подаръци… Миналогодишните съдържаха преносими джубоксове „Del”, шишенце парфюм „Angel” от Тиери Мюглер и смартфон „PalmOne Treo 600”.” (Страниците с авторските права в последната книга от поредицата „Интригантката” включва списък с дрехите, използвани за корицата: „златно потниче с пайети „Iris Singer”, рокля в прасковен цвят „Bibelot@Susan Greenstadt” и т.н.)” [40]
Младежите може и да осъзнават, че героите и историите са измислени, може да не харесват поведението им и да изпитват морално удовлетворение от падението на злата кралица като малка, но няма как да не бъдат привлечени и повлияни подсъзнателно от блясъка и луксозните детайли в този свят на съвременни принцове и принцеси. Защото все пак всяко момиченце – дори порасналото, тайно си мечтае да бъде принцеса. Въпросът е, че стандартите за щастлив и удобен живот се вдигат нереално високо и съвременното момиче е подтиквано към меркантилност и потребителско отношение към света и другите. И тъй като малцина могат да си позволят „приказния” жизнен стандарт рано или късно се стига до неудовлетворението и чувството за малоценност, защото „най-доброто” остава извън границите на достижимото.
3. Снежната кралица – „13 причини защо” и „Крадецът на книги”
Третият тип героини на реалистични романи, които откроява това изследване, не могат така лесно да бъдат категоризирани и е трудно да се намерят общите черти, които ги обединяват. Парадоксално понякога те се оказват диаметрално противоположните им реакции към света, които обаче са съпоставими и сравними заради менталното и подсъзнателно поле, на което се случват. Снежните кралици се разгръщат и „изживяват” процеса на инициацията си най-вече на подсъзнателно ниво. Те могат да бъдат окачествени като различните проявления на „феминистичния хуманен образ” [41], който Гергана Апостолова открива в приказката „Снежната кралица” на Ханс Кристиян Андерсен, разделен и персонифициран в Герда, Снежната кралица, малката разбойничка, финландката и лапландкат. Те модифицират в нов приказен вариант ролята на жената в народната приказка и фолклора, която е имала твърде ограничено отношение към инициацията на юношите. Това се случва само когато жената е видяна като вещица. За разлика от другите два типа героини – грозното патенце и злата кралица като малка, снежните кралици поемат функцията на вещицата.
Вещицата като символен образ във фолклора, а по-късно като конкретизиран и мотивиран персонаж в литературата за юноши се свързва с образа на пазителя на границата между живота и смъртта. Тя е била единствената знаеща, можеща и властваща жена в предмодерната епоха.
„Независимо, че са хора, статусът им [на вещиците] в йерархията е този на медиатори между различните светове – земния божествения, хтончния.” [42]
Във фолклорната традиция вещицата е двойствен образ, който ту е въплъщение на злото, ту мъдър помощник и учител на героя. Но помощта й никога не идва даром, тя не е следствие на безкористен алтруизъм. За нея героят винаги заплаща с нещо скъпо, подлаган е на изпитания, но всички те са с цел да осъзнае по-добре собствените си възможности и да се възпита на човешки стойности. Ролята на вещицата е да въведе индивида, а чрез него и социума в сакралното, в древната мъдрост и да разкрива пътя към истински стойностния човешки живот. Той неминуемо минава през смъртта – понякога символична, за да се достигне от стария живот в новия. Вещицата е пазител на тази граница – между смъртта и живота, между живото и неживото, между сакралното и битовото. Тя е интуитивната жена, която използва силата на подсъзнанието, за да достига до космичната мъдрост.
В съвременния роман за юноши вещицата присъства все по-често с една или друга роля – тя отново може да е добра или лоша, да има централна или периферна роля в повествованието, да притежава сръхестествени сили или просто интуитивна първична мъдрост. Тя не винаги е виждана като вещица, но притежава много от характеристиките на образа. В реалистичната литература за юноши понякога се появяват герои и героини, които извървяват пътя на избраните, превръщат се в своеобразни „жреци” и „вещици” в своята общност. Как се ражда вещицата в реалистичния роман?
В двата романа „Крадецът на книги” и „13 причини защо” героините – малката Лизел и Хана, до голяма степен носят чертите на посветени вещици. Тяхна отличителна черта преди всичко е съществуване на границата между живота и смъртта. Те се оказват пазителки и носителки на метафизични тайни и знания, които сами са разкрили чрез интуицията и способността си да виждат цялостната картина, недостъпна за останалите. И двете използват метафизичното си разбиране и познание на света, за да повлияят на непосредственото си обкръжение. Но способностите и знанията си те не получават още в самото начало на повествованието, а постепенно биват посветени в тях от собствените си преживявания. Те също преминават през „символичната смърт” (за Хана тя всъщност е съвсем реална, но гласът й достига до хората, на които трябва да сподели прозренията си, дори от отвъдното). Такова е посвещението на всяка вещица – тя трябва първо да срещне смъртта, където й се разкриват тайните на живота, и да се върне в света на живите, като пазителка на това знание. Съдбата на тези героини е по-различна от тази на другите, разглеждани в това изследване. Затова Лизел и Хана могат да бъдат определени като две различни проявления на снежната кралица.
Композиционно и идейно двете произведения – „Крадецът на книги” и „13 причини защо”, са изградени съвсем различно. Изглежда, че единствената им допирна точка е темата за смъртта, която обаче има различна функция. В „Крадецът на книги” смъртта е пресонифициран образ, който се явява и разказвач. Придадени са й по-скоро положителни черти – тя не разбира човеците, тяхната война, през която „ се е отворило доста работа”. Смъртта разказва историята на малката Лизел, защото я е съпътствала през цялото й детство. Всъщност тя я посещава на три пъти, като последният път комуникацията им е пряка: Смърт споделя с героинята, че е запазила и чела книгата й, в която тя описва живота си по време на Втората световна война; Лизел е впечатлена и пита дали я е разбрала; отговорът на Смърт е, че не просто разбира – тя е „обсебена от хората”.
В „13 причини защо” смъртта е болезнено реално явление. Тя е собственият избор на Хана, която решава да сложи край на живота си след поредица несвързани помежду си нещастия, които изживява в гимназията. Усещането за смъртта обаче е туширано от постоянното присъствие на мъртвото момиче чрез записи, които е направила преди да се самоубие и които разпраща на 13-те души, които държи отговорни за смъртта си. Хана ги поставя в невъзможната ситуация да изслушат отправените им обвинения или да рискуват те да станат обществено достояние. От света на отвъдното тя разкрива истините на живота, като очертава по-голяма картина, в която отделните, нямащи нищо общо една с друга постъпки, с които са я наранили тези хора, се оказват свързани в безкрайната нишка на личното й страдание. Целта на Хана (и авторът, скрит зад отвъдния й глас) е, да се замислим какви отпечатъци оставят действията ни в живота на другите.
Сюжетът на „13 причини защо” започва от смъртта на Хана. Тя все пак остава основният персонаж чрез касетите, които е записала преди смъртта си, но през цялото време тя е присъствието от отвъдното – момичето, което говори от пространството на смъртта. В този смисъл съвсем уместно е да се счита, че Хана е преминала своето „посвещение във вещерството”. Хана е избрала света на мъртвите пред този на живите, защото е отказала да се бори, не е издържала ритуала на инициацията. В този смисъл и буквално, и метафорично, тя не успява да се завърне сред живите като възрастен, а избира да остане на границата, откъдето да отправи предизвикателство към живите.
Тя е новото превъплъщение на Снежната кралица – вещицата, която властва в страната на вечната зима (светът на мъртвите) и „отвлича” в него живите, които трябва да сглобят парченцата на огледалото на злото. Може да се каже, че дори в оригиналната приказка Снежната кралица винаги е била не просто антагонист на Герда, а едно от нейните потенциални бъдещи Аз – Герда, която никога не е успяла да спаси своя Кай и е останала завинаги сред ледовете на Северния полюс. Подобна е ситуацията с Хана. Тя дори има свой собствен Кай – може би единственият й истински приятел – Клей. Хана е била първата му любов, но и той получава записите й и е принуден да сглоби късчетата от загадката, което означава, че също носи вина за смъртта й.
Героинята се превръща в снежна кралица, защото е грозно патенце, което никога не е стигнало до метаморфозата си. Тя е обикновеното момиче в една обикновена гимназия. Не носи маркови дрехи, животът й не се върти около това с кои обувки да излезе, не се бори за първото място в каквото й да е.
„Причините на Хана” се оказват – с няколко изключения, обичайните, но и истински проблеми, с които се сблъсква всеки гимназист: първата й целувка се превръща в кошмар, когато момчето, което е целунала, разказва на всичките си приятели, че „са стигнали до края”; друг съученик я посочва като „Най-готиния задник в заешкия клас”; „титлата” става причина за скарване и отчуждаване с най-добрата й приятелка; съученици, които я използват; лоши шеги на неин гръб; кражбата и публикуването на поемите й без нейно съгласие; неподходящ съвет от страна на учител. Може би най-сериозната причина на Хана е изнасилването на купон, но то е и единственият акт на насилие срещу нея, на който тя няма как да противодейства.
Всъщност докато е жива, Хана е пасивен наблюдател на собственото си страдание. Тя го изживява дълбоко, приема всичко сериозно и лично (нещо съвсем типично за един тийнейджър), но не намира сили да му се противопостави. Мотивът за инициацията при нея е изцяло преобърнат – тя е по-активна в смъртта, отколкото е била в живота си, отказвайки да се противопостави или да реагира на предизвикателствата. Реакцията й идва след смъртта и се състои в „раздаване на справедливост” на неволните виновниците, които не са се замислили за последствията от егоистичните си действия.
Все пак пасивността на Хана може да се обясни именно с крехката психика на тийнейджърите, за които и най-обикновеният училищен сблъсък е краят на една илюзия. Хана намира начин да отвърне на удара, като на свой ред сложи край на илюзиите на „противниците” си, но собствената й смърт изглежда ненужно висока цена за такова отмъщение.
Приятелят й Клей в крайна сметка се оказва невинен за смъртта й, но продължава да носи отпечатъка на „студената целувка” на изповедта на Хана.
Отговорността е на обичайните заподозрени – нахакани момчета, които смятат, че трябва да получат всичко, което искат, разглезената мажоретка, която се интересува от героинята единствено от користни причини, жестоки шегаджии, отхвърлени неуверени ухажори, които се опитват да се възползват от емоционалната й нестабилност, съученици, които й мислят доброто, но не се свенят да нарушават личното й пространство, възрастните, които не осъзнават какво действително се случва в юношеския свят и опитът им се оказва неадекватен на потребностите на младежите.
Историята на Хана е историята на онези, които се отказват и пропадат в борбата на младежите да достигнат зрелостта. Тук тя е представена като борба на живот и смърт, в която победителите оцеляват, а победените отпадат от състезанието. Какъв е смисълът от посланията на Хана, когато чуждото чувство за вина и разкаяние не могат да й върнат живота? За нея – никакъв, но за другите участници в събитията – катализатор на инициацията, равносметка за това докъде води безогледното желание да постигаш целите си на всяка цена.
Не случайно героинята, антагонистите й и неприятностите, които й се случват, са клиширани образи – те трябва да са максимално лесно разпознаваеми, за да достигне младият читател по-лесно до посланието, което скрито се отправя и към него. Книгите, които третират сериозно проблемите на съзряването, обикновено поставят героите си в драматични ситуации без изход, за да маркират „клопките” пред читателя. Образът на Хана трябва да е пасивен, за да бъде „изтласкана” до ръба и да се превърне във вълнуващия образ-олицетворение на „падналите в борбата с живота” – предупреждение какво става, когато се предадеш и когато не си даваш сметка за последствията от действията си.
Малката Лизел също е вещица, снежна кралица. Нейната история е представена изцяло от Смъртта, която я среща за първи път на погребението на братчето й, за чиято душа е дошла. Това е първият контакт между тези два основни персонажа и макар Лизел да не разбира за него, той я белязва до края на живота й – точно както я белязва загубата на братчето й, първата от още много, които ще трябва да преодолее. За разлика от Хана, която рухва под натиска на изпитанията на юношеството, Лизел се сблъсква още в началото на живота си с ужасите и трагедиите на най-страшната война, която човечеството някога е виждало. Тя намира свой начин да се бори и да поддържа духа на хората в общността си – приемното си семейство, първия си истински приятел, неутешимите съседки, изгубили децата си по бойните полета, и беглеца, скрит в мазето на къщата й. Лизел е друг вид снежна кралица – Герда, която достига студения Северен полюс, за да загуби там всичко, което обича, но да намери сили да се завърне в света на живите.
Малкото момиче отвръща на ударите на живота със свой собствен странен ритуал – краде книги, от които после чете на близките си в бомбоубежището, докато над тях се изсипва адът на войната. „Вещерството” се превръща в съдба, която тя не осъзнава. Съжителстването й със Смъртта, способността й да достига до хората, които са на границата между живота и смъртта (болният евреин Макс, страдащата и апатична госпожа Холтцапфел) и да ги връща обратно в света на живите с помощта на „силата на думите”, бунтът срещу човешкия закон и неговата нечовечност – всичко това подготвя малката Лизел за важната й роля на летописец на тази ужасна война. Това е роля и на просветения човек, мъдреца на групата, чрез който познанието се съхранява и предава на следващите поколения.
От полуграмотното, умиращо от глад момиченце, на което всички в училище се подиграват Лизел се превръща в опора за хората от своята улица, в ангел-хранител за заключения в подземието Макс и не случайно е единствената, която оцелява след последните бомбардировки над улица „Рай”. Смъртта може да я харесва и да не бърза да я отнесе, но малката снежна кралица е загубила всички – дори своя Кай (приятелчето й Руди). Такива са животът и смъртта – непредвидими, но винаги справедливи.
Бомбардировките и смъртта на близките й са краят на ритуала по нейното посвещаване в света на възрастните – все пак човек пораства, когато загуби най-скъпите си неща. Образът на Лизел е натоварен с тежки и сложни послания – едновременно културно-исторически и изконно-човешки. Тя е сред онези малки герои, които не спират да се борят и съзнателно да търсят доброто. Затова и получават своето заслужено място в света на възрастните, където рядко ги чака приказен финал „и заживели щастливо до края на дните си”, но все пак се случва.
VІ. Героят в реалистичния роман
Момчето-герой на съвременния реалистичен роман като цяло има същите проблеми като тези на женските персонажи. В съвременното общество неравенството между половете е почти изличено и момчетата и момичетата трябва наравно да доказват способностите си и да търсят мястото си в света.
Все пак биологията и социо-културните нагласи предопределят разликите в начина, по който те постигат целите си и се доказват пред общността и самите себе си. От младежа традиционно се очаква да бъде активен и инициативен. Той трябва да „извоюва” своята мъжественост. Раздялата с детството е тежък удар и за момчетата, от които се изисква дори още по-настоятелно себедоказване пред общността. Стереотипите изискват от младежа да покаже сила, съобразителност, способности да защитава себе си и близките си. Но кога момчето осъзнава, че играта вече е тренировка за живота, а детството му е към своя край? Какво точно се очаква от него и дали обществените очаквания за живота му са и негови собствени? Трябва ли да бъде победител на всяка цена?
Като начало трябва да се отбележи, че юношеската литература, ориентирана специално към момчетата, в последните няколко десетилетия драматично намалява. Това до голяма степен се дължи вероятно на все повечето жени-писатели, които се ангажират с този тип литература.
Блогът MyHomeBooks.com публикува интересен материал по въпроса за отношението на момчетата и книгите:
„Статистиките показват, че момчетата, още на училищно ниво, изостават с броя прочетени книги… и после така и не наваксват. Което ни кара да се замисляме, защо при условие, че все повече и повече книги за тийнейджъри излизат на пазара, момчетата не могат да открият света на книгите така, както го правят момичетата. (…)
Дали проблемът не е, че момчетата не се чувстват предразположени да се наслаждават на книга, написана от жена? (…) Момичетата са склонни да четат книги от момчета – за момчета, докато самите момчета бягат от книги, свързани с момичета. И има много примери за това. Един от тях е свързан с авторката на Хари Потър. Знаете ли защо на корицата Роулинг е изписала инициалите си, вместо името си? Защото нейните издатели сметнали, че ако момчетата знаят, че книгата е написана от жена, няма изобщо да посегнат към нея. (…)
В своя сайт, Джон С. изтъква, че „момчетата не се чувстват удобно да изследват света на чувствата и емоциите, които намират в художествената литература (…), че не могат да открият подходящите модели, които да следват (…) и че след като преобладаващата публика на художествената литература са жени, те не виждат четенето като мъжествено занимание.“
Е, това е нещо ново; тенденция, която се засилва с годините. (…)
Идеята на Робърт Липсайд е, че това е по вина на маркетинг индустрията.
Според него, към момчетата трябва да се подхожда по различен начин, като се набляга на книги с теми като Избор, Страх, Възможности, Взаимоотношения. Няколкото книги по лавиците за момчета са натъпкани с празно съдържание и една сладникава поука накрая. А другото естество от преобладаващи книги са написаните видео игри – а да ги гледаш на екрана е много по-завладяващо. В статията се споменава, че момчетата имат нужда от малко повече реалистична художествена литература за себе си. Но вината не е само тяхна. Повечето издатели признават, че три четвърти от таргет групата им са момичетата. А авторите, от своя страна, се опитват да се вместят в изискванията, за да си запазят дохода.” [43]
На българския пазар нещата стоят по същия начин. От юношеската литература, която се превежда на български, броят на книгите с главен герой момче е в пъти по-малък от този на книгите с женски образи за протагонисти. „Хари Потър” все още остава най-популярното литературно момче в книжарниците наред с други класики от по-добрите времена на литературата, създадена с мисъл за „малките мъже”. В това изследване съотношението между книгите с момчета протагонисти (а те не винаги са ориентирани само към мъжката аудитория, много от почитателките им са момичета) и тези с история, разказана от женската гледна точка (което, разбира се, не изключва автоматично интереса към тях от страна на момчетата) е едно към три в полза на вторите.
Правят се опити – дори от жени писателки, тази тенденция да се обърне. Юлия Спиридонова-Юлка издаде през 2012 г. продължение на успешните си романи „Тина и половина” и „Графиня Батори”, което този път е ориентирано специално към момчешката аудитория – „Макс. Всичко на макс”. Вероятно книгата ще има успех, тъй като Юлка отново се обръща към читателите си с неподправената стилистика на собствения им жаргон и успява достоверно да улови гледната точка на тийнейджъра.
Като цяло книгите на български автори, които говорят за проблемите, свързани с израстването на силния пол, в обхващания от изследването период отново изостават количествено от „момичешките”. Нито една от двете български книги в списъка на това изследване – „Островът” и „Лагерът на невинните”, не е типичен съвременен юношески роман. Този факт в никакъв случай не ги прави „неподходящи” за тийнейджъри или неактуални от гледна точка на съдържание и проблемност. Напротив, в тях са залегнали вечните и класически ситуации на противоборство и пробуждане на мъжествеността в юношеството. Но те не се дистанцират достатъчно от позицията на възрастния, историите не се разказват като автентични непосредствени емоционални изживявания, а като спомени на зрял човек, който ги наблюдава от дистанцията на времето с поглед, обърнат навътре към себе си. В този смисъл доверието на младежите е трудно за спечелване, защото те чувстват текста като поучение, а не като нечие лично преживяване, което да предизвика емпатия в тях.
Нормално е момчетата в юношеска възраст (а и по-късно) да не намират никакви отговори на важните си въпроси в толкова популярния днес сред младите момичета „чиклит”. Всъщност той отрежда второстепенна и абсурдна (дори унизителна) роля за всяко истинско момче. За него са отредени три позиции, максимално опростени и изчистени от каквато и да е собствена мотивация, различна от клишираната – гаджето-мечта, което отвътре се оказва не чак такъв принц, какъвто е отвън, най-добрият приятел, който често еволюира и до третата позиция – на срамежливеца, който се оказва истинската любов на героинята. Животът му извън училището и отношенията му с героинята почти не са показани, гледната му точка (дори когато е натоварен с функцията на разказвач) остава без значение. За интересите и мечтите му се говори малко или никак. Може би единствено Дан и Нейт от „Интригантката” получават свои собствени характери и цели. Но в същността си поредицата е изцяло насочена към момичетата и шансът някоя от книжките със смеещи се девойки на корицата в бонбонен цвят да попадне в ръцете на момче е практически никакъв.
Какво наистина искат да прочетат момчетата в една книга?
Както вече беше посочено по-горе, само три са книгите, които попадат в жанра на реалистичните романи, а главните им герои са момчета, които правят първите си стъпки в съзряването. Това са „Лагерът на невинните”, „Дневникът на един дръндьо” и „Островът”. Те са твърде различни и по отношение на техниката на въвеждане на читателя в историята, характерите на героите и техните първи изпитания и затова всяка книга ще бъде разгледана самостоятелно. Трябва да се подчертае, че въпреки че количествено те са по-малко от „дамските” заглавия, сюжетно и идейно са много по-разнообразни, бягат от клишетата и привличат читатели извън възрастовата си група, и сред нежния пол.
1. Момчешките работи в „Дневникът на един дръндьо”
Дневниците не са запазена територия само на момичетата, които изливат в тях бушуващите чувства от първите вълнения на юношеството. Много класически момчешки книги са написа под формата на дневник, който запечатва приключенията на младите първооткриватели.
И днес момчетата изпитват желание да пишат за премеждията и победите си, просто не искат „хрониките” им да се наричат „дневници”:
„Първо да се разберем: това е ХРОНИКА, а не дневник. Знам какво пише на корицата, но когато майка ми отиде да купи въпросното нещо, ИЗРИЧНО й казах да вземе такова без надпис „Дневник”.
Страхотно. Само това ми липсва – някой глупак да ме види с тази книжка и да получи грешно впечатление.
Освен това трябва да подчертая още сега, че това беше идея на МАЙКА МИ, не моя.
Но ако тя мисли, че ще си изливам „чувствата” тук или нещо такова, значи е откачила.
Така че не очаквайте да пиша в стил „Мило дневниче, това”, „Скъпо дневниче, онова”. [44]
Грег е слабичко и дребно момче все още в началното училище, но вече държи да подчертае своята мъжественост по първичния възможен начин – разграничаване от атрибутите и елементите на женския свят.
В началото на пубертета юношите и от двата пола се сблъскват с проблемите на коренната промяна, бушуващите хормони, несигурността и неудовлетвореността от заобикалящата ги среда. Те имат нужда да премислят и споделят своите наблюдения, защото сетивата им тепърва се събуждат и откриват света извън собствения им Аз. Те реагират на него преди всичко с изливане на чувства и емоции – това е естественият подход.
Но ако в миналото дневникът е бил важен атрибут на израстващото момче – негов личен летопис, то днес изглежда, че е изцяло окупиран от момичетата, които настъпателно навлизат и в чисто мъжките пространства, адаптират дрехите, езика, книгите, играчките, цветовете, музиката към себе си. Това „смесване” и размиването на границите още в начална възраст между „момчешките” и „момичешките” работи плаши момчетата. Защото в социо-културната традиция основен белег на мъжествеността е неженствеността. За да бъде „мъжко”, едно нещо трябва да бъде недостъпно и безинтересно за жените.
„Дневникът на един дръндьо” показва с комичен и закачлив стил несъответствието на тези разбирания в съвременния свят. Това не е целта на романа, но целият начин, по който е изграден героят, показва точно това. Кльощавият и забавен Грег заявява намерението си и полага всички усилия да се впише в представите за „мъжественост”, да се разграничи от женското начало, но въпреки това все нещо не му се получава – „хрониката” му си е чист дневник, нормалното отношение към момичетата му донася само подигравки от тяхна страна, увлечението му по рисуването и комикса му го изкарват „натегач” и „подмазвач” в лицето на съучениците.
Всъщност се оказва, че това е истинският път на Герг към възмъжаването – отстояването на позицията му на различен. Какво като пише и рисува сценки от живота си, или че другите му се подиграват – той знае, че има талант и един ден ще стане „богат и известен”, но дотогава ще трябва да се примири с факта, че е „заседнал в основното училище заедно с шайка малоумници” [45].
Остроумен, на моменти хаплив език, духовити картинки, които допълват, а не илюстрират текста, и много самоирония са силата, с която дръндьото отвръща на ударите на вселената. Той показва, че да натрупаш мускули, да се бръснеш и да тормозиш по-малките не са единствените начини за едно момче да докаже, че е пораснало. Модерната епоха предлага и други пътища за талантливите младежи – духовното израстване не е задължително да е лигаво и „момичешко”. Престараването на Грег да „се впише” води до все повече грешки и провали, чиито последствия го отдалечават от желаното място на „популярен” ученик. Но все пак това е първата крачка в света на големите – сблъсък между желанието да се впишеш на всяка цена и негодуванието срещу високите изисквания, които не можеш да покриеш; погрешните решения, последиците за твоя сметка, но и възможността все пак накрая да дадеш най-доброто от себе си. В края на първата книга животът на Грег съвсем не става такъв, какъвто му се иска да бъде, но героят отправя оптимистичен поглед към новото си положение и разбира кое наистина е важно за него.
В интервю за вестник „Гардиън” Джеф Кини отговаря на въпросите на деца за своя герой, какво го очаква и защо дръндьото не бива да бъде съжаляван:
„Дори от корицата на първата книга се вижда, че той, като цяло, не е щастлив. Но никой не е виновен за това, само той самият. Той взима грешни решения и има доста „плоска” гледна точка. Аз си мисля, че не трябва да съжаляваме Грег, макар че животът му няма да се подобри. […]
Смятам, че децата се отъждествяват с Грег, защото той е несъвършен. В детската литература често деца постъпват героично или най-малкото се държат като зрели възрастни. Това, което харесвам в моя персонаж е, че се държи като истинско дете. Така се чувствах аз на неговите години, такива бяха и моите приятели тогава.”
Дръндьото не е плосък, както казва авторът. Той е дете, което навлиза в проблемния свят на юношите. Нещастията за него тепърва предстоят, грешките – също. В литературата за деца и юноши е толкова важно да се покажат грешките, колкото е важно да се покажат и правилните решения. Защото опитът е количественото натрупване на грешки до момента, когато ще доведе до качествено ново решение – правилното. Това се и случва в края на първата книга.
Илюстрациите, които изобилстват по страниците на книгата, не са допълнение, а по-скоро неразривна част от цялостния наратив. Те имат двойна функция. На най-повърхностно ниво може да се каже, че те затвърждават и продължават тенденцията на писане на съвременните романи (при това не само юношеските) като за кино – с изобилие от техники, които провокират визуалното мислене в конкретни образи и картинки. Като елемент от разказа в тази книжка похватът е използван много сполучливо, защото освен всичко останало той взима пред вид фрагментния, накъсан стил на четене, който е характерен за днешните младежи, израснали в интернет пространството.
На втори план изобилните илюстрации изразяват една основна и доказана разлика между начините на възприемане на света от момчетата и момичетата. Мъжката гледна точка към света е по-конкретна, реалистична, емоционалното оцветяване е по-бедно. Момчетата притежават пълната палитра от чувства и емоции, които имат и момичетата, просто са по-пестеливи в използването им. Авторът Джеф Кини, който всъщност по професия е аниматор и дизайнер на компютърни игри, умело е пресъздал света на момчетата със средствата, които им влияят най-силно.
„Дръндьото” Грег е свеж образ, който връща позабравения „момчешки глас” от класическите приключенски романи. Развръзката на историята показва и как се гради истинското мъжко приятелство, което се ражда не от многото думи, а от малките саможертви. Дръндьото може и да не попада на страниците на най-популярните деца в годишника на класа, но разбира, че това съвсем не е най-важното.
2. Един за всички и всички за един – „Островът”
Съвсем различен е тонът на романа на Александър Секулов – „Островът”. Той е носталгично приключение назад към по-стари времена, когато момчетата са прекарвали летата си в съревнование, приключения, завоюване на „свои територии” с първите истински приятели и появата на любовта, която променя всичко.
Героите на романа нарочно представляват странна сбирка от деца с различна възраст, националност и езици. Те се срещат на единственото възможно за това място – малък гръцки остров, неотличим на никоя карта, където времето е спряло или по-скоро се преповтаря отново и отново в безкраен цикъл.
Водещи са фигурите на три балкански деца с различен произход и съдби, които никога не биха се срещнали, ако не са различните правила на момчешкото лято:
„Николас на 13 години, с прозрачна кожа, цар на войната.
Армандо, на 13 години, албанец, крал на мира.
Алекс, на 8 години, българин, опасен инат.” [46]
Те са приятели, пирати и бранители на една обща крепост – Пиратския остров. Те са безкрайно различни, но това не им пречи. Докато това лято не се оказва последното в детството им, и първата им крачка в света на големите, който не е толкова толерантен, действията имат последици, смъртта е реалност, а любовта се оказва недостижима за колективно съпреживяване – тя не може да се поделя и всеки я иска за себе си.
Николас е гордият малък капитан, „зает да изчислява посоката на движение по слънцето, а това не е работа за всеки”. В него се оглеждат децата на модерната епоха, които от раждането си са „граждани на света”. С твърде много родини и майчини езици те са в центъра на един вълнуващ живот, който е безкрайно пътешествие, но и завинаги остават самотни и без корен. Родителите му са българи, той самият е роден в Солун, живее в Швейцария, но летата си прекарва на гръцки остров. Говори много езици, но не владее до съвършенство нито един. Притежава много играчки, но малко приятели. За него винаги някой се грижи, затова той не е свикнал да се грижи за никого, дори за себе си. Многозначието и незавършеността му са най-добре предадени през шеговитото му представяне от Армандо:
„Той е от много места и с много имена. Техните му викат Николай, приятелите в България – Ники, съучениците – Николас.”
И Габриела му измисля ново име – Нико. Николас дружи с детето на албанските бежанци – Армандо, защото са на една възраст, което автоматично прави интересите им общи, а с „хлапето” Алекс – по принуда. За него играта на пирати и контролът над голата скала, която във въображението на момчетата е истински Пиратски остров, са въпрос на овладяване на единствените късчета стабилност в морето на бурни промени, какъвто винаги е бил животът му.
Трите момчета избират островчето за свой летен дом и грижливо го изграждат година, след година. Той е това, което ги обединява в едно, но и което им дава индивидуалната опора, от която се нуждаят.
За разлика от Николас, албанчето Армандо е може би дори твърде пораснало за своите 13 години. Той не раздава заповеди, но е естественият лидер, когато стане въпрос за плуване, оцеляване или измисляне на разумен план. Армандо е дете на албански бежанци, които работят в хотелчето, където са отседнали семействата на приятелите му през ваканцията. Ежедневието му не е безгрижно пилеене на дните, а освен забавления, той трябва да работи и да помага на родителите си. Армандо чувства най-силно социалното неравенство между тримата, но то се превръща в източник на напрежение само извън времето на играта. Играта и островът са шансът на Армандо да се изяви и дори да докаже, че превъзхожда другарите си по знания, умения и съобразителност, когато става въпрос за островен живот и оцеляване.
Да властват на Пиратския остров за него е въпрос на чест, защото това е последната крепост на детството му. Загубата на малкото парче скала го събаря:
„У Армандо чувството на понесена обида бе като куче, което върви след него и ожесточено го лае. (…) Тълкуваше мълчанието на приятеля си като нарушаване на свещен съюз. Усещането, че между него и бялото момче винаги ще има невидима граница, която не може да бъде изличена от безгрижните и щастливи часове, прекарани заедно в морето и по скалите, и която винаги може да бъде издигната като непревземаема крепост, окончателно се втвърди.”
Оказва се, че приятелството свършва, когато общата ценност е загубена, а всеки в общността вече има различна цел. Николас открива любовта и тя не му дава покой, кара го дори да забрави за отнетия остров и гордостта. Армандо също става нейна жертва, но едва много по-късно, по време на корабокрушението.
Красивото и смело ирландско момиче ги предизвиква и отнема символа на тяхната мъжественост – властта над „техния си” остров. Така жената, проникнала в тайното братство на трите момчета, отмъква съкровището им и успява да ги раздели, за да ги завладее един по един. Въпросът пред тримата герои е искат ли да си върнат острова, или вече е време да намерят нещо по-важно от него?
Въпреки целеустремеността на Армандо, той може да се справи само в групата си, където се чувства сигурен, защото е твърде разумен да вярва в успеха на един самотен кръстоносен поход. И той, и Николас прекрачват прага на детството и навлизат в обърканите измерения на юношеския живот. Те тепърва ще трябва да се ориентират в него и да търсят своя път на инициация.
Междувременно един от „тримата мускетари” не се предава най-вече от чист инат – малкият Алекс. Той наистина е, както обещава авторът, „опасен инат” и страшен хитрец. Алекс е будното дете, което знае и разбира твърде много (или може би точно толкова, колкото трябва) за възрастта си. Той е неугасващият и неуморим детски дух, който преследва целта – връщането на приятелството, до самия край.Той винаги е „под-гот-вен”, т.е. където не му достигат сили и умения, хлапето използва главата си и торбата с хитрости. Той е единственият, който продължава борбата и прави невъзможното възможно, за да си върне Острова, детството, приятелите и честта.
Алекс е твърде малък, за да разбере напрежението между двамата „старши мускетари”. Рано му е, но въпреки това въпросното лято носи промяна и за него:
„За Алекс състезанието донесе слава и популярност. Хората го разпознаваха и спираха, потупваха по рамото за кураж в името на отбора. Вследствие на вниманието хлапето изпадна в крайна превъзбуда, излезе в своя, самостоятелна орбита и за три дни извърши куп немислими до този момент неща.”
Временната раздяла и скарването между приятелите ги захвърля в бездната на самотата и мрачните облаци на действителността нахлуват в синьото небе на детството им. И в крайна сметка всички разбират, че трябва на всяка цена да си върнат Острова и лятото.
Играта вече не е игра – тя се превръща в сблъсък на живот и смърт между два лагера, където в последствие се оказва, че няма злодеи и врагове, а само невинни мечтатели с дух на приключенци и завоеватели. Момчетата откриват, че с приятелите и враговете си приличат. От приятелството до съперничеството ги дели само една любов. А от войната до приятелството – само едно корабокрушение.
Не случайно българската критика определя романа на Секулов като завръщане на позабравения у нас юношески жанр. Тази книга притежава всички елементи на класическите приключенски книги за истинското момчешко приятелство, авантюрите в дивото и играта, която съвсем не е на шега, а истинска тренировка за живота, който очаква малките мъже.
3. Жестоки малки мъже – „Лагерът на невинните”
Романът на Ясен Калайджиев коренно се различава и като настроение, и като поглед към детството от другите „момчешки” роман в това изследване – „Дневникът…” и „Островът”. Докато дръндьото е комична история за гадостите и трудностите да си ученик, разказана през погледа на самия ученик, в „Лагерът на невинните” през историята ни води порасналият вече Огнян, а гласът му е пълен с огорчение и ненавист. Това не е и разказ за едно безгрижно лято с приключения и борби между хлапета с ожулени колене и насинени глави, каквато е случаят с „Островът”. Това е гневен поглед назад към седмицата, в която се е провалил животът на едно добро момче.
Като такъв описва себе си порасналият вече Огнян. Разказът му за летния лагер за надарени деца със специални таланти на моменти се прекъсва от разсъжденията му за детската психика, парадоксите в света на децата и възрастните, поучения за преценяването на собствените сили и можем ли да очакваме помощ и закрила от авторитетите. Самата история е конструирана като ретроспекция, оцветена от мъдростта и житейския опит на вече порасналия мъж.
Поради тази причина „Лагерът на невинните” не е класическото юношеско произведение, а по-скоро тежък и тъжен урок, че световете на възрастните и на „невинните деца” не са разделени с някаква висока ограда, а реалностите на единия непрекъснато се преплитат и влизат в реалностите на другия. Когато светът на „големите” е жесток и в него правото е на страната на силата, в юношеското пространство „играта на големи” става жестока и прераства в неконтролируем тормоз.
Разказвачът, който си припомня всяка болезнена подробност от фаталния лагер, не изгражда пред читателя нито един симпатичен герой, който да извиква съчувствие. Единствено самият централен образ – на младия Оги, е представен като добро и незлобливо момче, което естествено чувства дълг да се притича на помощ на по-слабите. Преди да попадне в лагера за деца с таланти той никога не е имал сериозни проблеми сред връстниците си най-вече заради завидните си физически данни – високият ръст го предпазва от закачките на момчетата, а хубавата външност го прави привлекателен и желан от момичетата. Преди заминаването еденственото, което тревожи бегло Оги, е ще има ли по-голям хубавец от него сред другите деца, въпреки че сам си признава, че това е чиста суета, защото по това време момичетата почти не го вълнуват.
Но още с качването си на влака всичко се променя и момчето попада в ада на затворената юношеска общност на тийнейджъри, оставени без родителски надзор, която не се поддава на контрола на учители и възпитатели. Тук „царе” са побойниците от спортното училище – Румен, Илия и Красьо, с които нашият герой успява да се спречка още преди влакът да е потеглил. Отрядната не го харесва от първия миг, единствените хора, които познава – съучениците му Дияна и Христо, не се интересуват от него и го използват най-безцеремонно, единственият, който иска да дружи с него, е клюкарят Росен „Фъкоф”, на който също не може да се разчита.
Злобата и ненужната жестокост се изливат на все по-големи вълни върху Огнян и той накрая се удавя в тях. Докато чете „Лагерът на невинните”, описанията за древните ритуали за инициация на младежите, достигнали до нас с най-бегли подробности за изтезанията, на които са били подлагани участниците, за да достигнат до своята зрялост, неволно отново изникват в съзнанието на читателя. Ако литературата наистина представя моментна снимка от развитието на цивилизацията ни, то произведения като текста на Ясен Калайджиев плашат с усещането, че човечеството не е направило и крачка напред от варварството.
„Играта” в лагера е игра на безсмислена патологична жестокост, необяснимо поведение на група младежи спрямо по-слабите. По-лошото е, че тази картина е описана детайлно и достоверно и човек се замисля дали това наистина не се случва с младежите, когато родителите не са наоколо и няма кой да ги предпазва от самите тях.
Огнян е интересен събирателен образ на пасивния младеж, който дори сам се определя като „една от жертвите”. При него не се осъществява целият затворен цикъл на инициацията. Целта на изпитанията, които трябва да преодолее младежът, е да го доведат до най-ниската възможна точка, но не да го унищожат, а да го накарат да открие в себе си сили да се изправи, да се завърне, за да продължи рода и на свой ред да напътства децата си в тайнствата на видоизменения обред.
Огнян оживява след нанесения му побой в кулминационния момент на романа, но на символично и на психично ниво остава завинаги сгърчен там, в лагера, където би трябвало младежите да изживяват невинността си. Той никога не забравя за причинената му болка, продължава години наред да „следи” всички участници в събитията на злополучното лято, посвещава живота си на възпитанието на чуждите деца, а накрая разбира, че заради фаталния удар в слабините си не може да има свои.
В зряла възраст вече сам се определя като „лишен от мъжественост” и продължава да размишлява над смисъла на юношеската жестокост и несправедливостта в живота, където винаги някой пада жертва, а за насилниците няма възмездие.
Романът на Калайджиев е твърде песимистичен разказ, който отразява трудната за преглъщане (особено в юношеска възраст) истина, че в живота не всеки получава заслуженото и някои просто са белязани да страдат. Както, докато лежи в болницата, Оги решава да обясни ситуацията на родителите си: „понякога на добрите момчета се случват лоши неща.” [47]
VІІ. Герои и теми табу в юношеската литература
Бурното развитие на литературното течение за юноши непрекъснато изправя писателите пред предизвикателството да търсят все нови и нови неизследвани и непригодени за този тип литература теми. Докато у нас дебатите за юношеската литература и нейната всеядност се разгарят само около поредната холивудска адаптация на юношеска книга с мрачен сюжет, изпълнена с насилие, смърт, наркотици и секс, в чужбина споровете са нескончаеми. Обикновено въпросът е какво трябва да се избягва в юношеската литература? По-рядко се задава въпросът какво трябва да присъства, а всъщност го няма? Кои са темите, които авторите отбягват, а от тийнейджърите се интересуват и търсят? Има ли нови групи в обществото, които не са представени в литературата на младите?
Като цяло жанрът вече отдавна не се срамува и страхува от героите, които са различни. Напротив – след появата на очилатия и кльощав Хари Потър, който няма приятели, докато не попада в магьосническия свят, различните и неразбраните, „чудаците” и „загубеняците” стават най-търсените и благодатни образи.
1. Има ли неудобни герои за световната юношеска литература?
„Лошите герои” получиха свой глас, а постъпките им най-накрая бяха мотивирани с нещо повече от „гаднеене”. Темите табу в миналото като ранната бременност, хомосексуализма, живота на тийнейджърите от малцинствата в големи мултикултурни общества като американското вече не се считат за скандални и неподходящи по страниците на реалистичните младежки четива.
Американската асоциация на библиотекарите и специалният й отдел за юношеска литература се стараят да отличават подобни книги и да съдействат за по-широкото им разпространение и популярност сред младите читатели. Подобни заглавия са „The First Part Last” (история, която разказва едновременно за живота на афро-американските тийнейджъри в гетото и неочакваната бременност в ранна възраст); „A Step From Heaven”, „American Born Chinese” (и двете третират адаптацията на младежите с азиатски произход, които изживяват сблъсъка между културите на източното и западното общество); „Annie on My Mind” (за осъзнаването на хомосексуалността).
Героите са все по-разнообразни от гледна точка на социално положение, произход, мотивации и себеусещане. От изолацията на малките религиозни общности до хаоса на уличния живот и членуването в банди – спектърът от персонажи, които имат какво да разкажат на младите читатели, е пълен и разнообразен.
Доколко всички тези различни гледни точки дават реална представа на днешните младежи за света, в който живеят, и адекватни модели за поведение, е трудно да се отговори. Важното е, че почти никой не е изключен от системата.
Може би като единствен пропуск това изследване отчита незадоволителното число на сравнително малкото съвременна юношеска литература, която разглежда проблемите на младежите с увреждания.
2. Пренебрегнатите герои в България
Разглеждайки внимателно всички герои на юношеските романи, издадени през последното десетилетие в България, изненадващо е, че родният пазар на юношеска литература не се страхува да от теми, които се приемат за чувствителни и силно противоречиви в общественото пространство.
Например сюжети, които включват хомосексуалността и етническите напрежения като проблем, не се отбягват от издателите. Но при по-внимателно вглеждане този анализ установи, че те твърде рядко са и централни теми в издаваните у нас книги. Две големи изключения са „Крадецът на книги” и „Островът”.
В „Крадецът…” самият замисъл на историята не оставя възможност за избягване на темите за ксенофобията, антисемитизма и омразата към различния. Но все пак това не е една от обичайните книги за Холокоста и основните й идеи са по-сложни от показването на кървавия геноцид с етническа основа.
В „Островът” Александър Секулов също се докосва до идеята за съжителството между различни нации, с твърде тежко обременена историческа памет. Но и неговата идея е да покаже по-скоро какво обединява децата по света и какво ги противопоставя едни на други. А то не е в националистичните идеологии и предразсъдъците, а в чисто човешки следствия на съзряването.
Въпреки разцвета на юношеската литература и у нас в последните години – все повече преведени чужди заглавия, все повече заявки от страна родните писатели за възраждане на този тип произведения, проблемът за живота на малцинствата остава незасегнат. В Америка издаването на книги, които отразяват проблемите на съвременните чернокожи младежи или на емигрантите от други раси и етноси е поощрявана и се полагат целенасочени усилия за популяризирането им. Юношите от тези групи се сблъскват от най-ранна възраст с проблеми, които далеч засенчват терзанията, свързани с израстването – расизъм, престъпления, ранна смърт на приятели и роднини, ниско образование, социална система, която ги изолира, ранна бременност, наркотици.
Ако се вгледаме добре, ще разпознаем проблеми, свързани и с малцинствата в България. Но книги с такава тематика не се превеждат, още по-малко пък се пишат от наши автори. А са нужни, защото маргинализирането на младежите от малцинствата в най-ранна възраст и стереотипите, които се изграждат сред младото поколение, рано или късно ще прераснат в открити обществени рани. Засега обаче този тип заглавия остава непривлекателен за българските издатели, които не вярват в успеха им на родния пазар.
Представянето на нетрадиционна сексуална ориентация като централна тема в литературно произведение също е немислимо. Или по-скоро отношението е безразлично, защото, темата не се отбягва в поредиците „Малки сладки лъжкини” и „Интригантката”. Но това не е достатъчно, защото така представен, хомосексуализмът играе „поддържаща” роля спрямо останалите теми и е по-скоро интересен ефект, отколкото сериозно поставен пред младото поколение проблем.
Юношеската литература в България е консервативна не по идейни съображения, а от вялост и сляпо преследване на продажби. Тя си остава литература за бели деца от и над средната класа и предимно момичета.
VІІІ. Заключение
Целта на тази дипломна работа бе да разгледа задълбочено най-новите герои на днешните юноши и да направи анализ на моделите на поведение, които закодираните в тях послания изпращат.
От времената на древните митове, през приказните традиции героят винаги се явява в общественото пространство като леко преувеличен, но събирателен образ на ценностите, надеждите и проблемите на колективния дух. Независимо дали почива на наистина съществувала историческа личност, чието име и реални характеристики отдавна са забравени, или е откровен плод на фолклорната или авторова фантазия, героят е въплъщение на всички качества и способности, от които читателят или слушателят имат нужда, а насреща му се изправят всички страхове и капани на собствения му живот.
Въпреки че литературният герой днес дели мястото си с много нови „съмишленици” – комиксовите, филмовите, дори героите от компютърни игри, неговата роля в изграждането на характера и мирогледа на юношите не намалява. Защото всички те се градят по модела на литературния герой и намират опора при изграждането си в още по-древните модели на епическия разказ и мита. За това, че литературният образ не е изгубил своята значимост в съвременната комуникационна среда, свидетелства нарастващият брой книги, които се правят по компютърни игри, сериали или филми. Особено, когато са насочени към младежите.
Преди белег за успешен сюжет и завладяващ литературен герой беше адаптацията му за екран, която да осъществи масова среща между него и публиката. Днес този процес е двустранен – популярността на герой, роден извън литературната среда, „търси” аудиторията и от страниците на книгата.
В този процес на търсене на публика през всички комуникационни канали може би най-активна в момента е юношеската литература. Интересът към нея се възражда с бързи темпове – в чужбина след появата на „Хари Потър”, а у нас – малко по-късно, през 2009 г. след окончателната заявка за завръщане и бурно развитие на литературата на младите, която даде успехът на новата вълна начело със „Здрач”.
Четат ли наистина младите хора и достигат ли посланията, които литературата им праща? Дори да не са изкушени от хартиения носител, юношите са облъчвани навсякъде от посланията на юношеската литература, защото в момента тя е любим източник на сюжети за филмовата индустрия, а и за развитието на компютърните игри, най-запалени потребители, на които са именно младежите на възраст от 12 до 18 години.
Затова независимо дали осъзнават това или не, съвременният литературен герой стига до тях, а все още необремененото младежко съзнание попива личността и качествата му.
Вероятно може да се поспори и до каква степен тийнейджърите наистина се ръководят в живота си и взимат решения по примера на литературните герои. В никакъв случай не може да се говори за сляпо подражание или послания от единствен източник – литературата. Съвременните младежи израстват в силно наситена от послания комуникационна среда, но литературата намира нови начини да привлече вниманието им и да се включи в общия тон.
Много от новите послания и литературни модели, които тя им дава са всъщност стилизирани отражения на поп културата, отправяни по други канали – като рекламата или музикалните клипове. Но веднъж изградени като самостоятелни образи, тези литературни герои заживяват свой собствен живот и продължават на свой ред да генерират утвърдителни или пародийни съобщения за тенденцията, която очертават.
Юношеските романи са променили до голяма степен и посланията си, и начина, по който общуват с читателите си.
Общите тенденции в развитието на юношеския роман, изграждането на персонажите и посланията им могат да се обобщят в няколко извода.
Първо, юношеската литература се стреми към все по-опростен и конкретен образен език. Такава е тенденцията като цяло в писането под влияние на развитието на интернет текстовете. Съвременният читател, особено по-младият, трудно задържа вниманието си върху дълги пасажи или информация, която непосредствено не извиква конкретни образи в съзнанието му. Затова съвременният наратив е изпълнен с детайли и конкретни елементи от популярната култура.
Като цяло литературната индустрия продължава да се ориентира предимно към аудиторията на момичетата. Жените писатели и женските водещи образи в повествованията са все повече. Тенденцията при изграждането на персонажа има няколко посоки – „доброто момиче” постепенно бива изтласкано от центъра на повествованието към периферията, за да освободи място на „лошото”. Женските образи стават все по-силни, все по-дръзки и с все по-сложно оцветена мотивация.
Мъжките персонажи са почти изоставени – освен когато не им се отрежда водещата роля в чисто приключенски истории. Поради малкият брой „момчешки” книги, издадени у нас през последните години, е трудно да се очертаят нови последователно развиващи се насоки при изграждането на мъжкия персонаж. Може би единственото, което може да се каже за него със сигурност е, че той все по-често изпада в ролята на доминирания пол, а не обратното. Дори в приключенските романи, в които по традиция той е водещият и силният, днес му е създадена конкуренция в лицето на силни и самоуверени женски образи.
Най-характерна черта на съвременния юношески роман и неговия герой е преждевременната зрялост и драматично изживяване на проблемите. Образите, които се представят на младия читател, се натоварват все повече с проблеми и послания, които досега са се смятали за територия на възрастните. Никога зрелостта на литературния герой не е била толкова напреднала в толкова ранна възраст.
Съвсем видим е и ефектът от това представяне – все повече юноши, които „играят на големи” твърде сериозно и бързат да опитат от всичко забранено.
ІХ. Библиография
1. Апостолова, Гергана. Краят няма значение. // Непознатия Андерсен. С., 2008.
2. Дяков, Томислав. Мит, обред и литература. Мотиви на инициацията в художествената проза за деца и юноши. С., 2004.
3. Зигесар, Сесил фон. Интригантката. С., 2010.
4. Калайджиев, Ясен. Лагерът на невинните. С., 2010.
5. Кини, Джеф. Дневникът на един дръндьо. С., 2010.
6. Книгите и силният пол. // My Home Books., 05.01. 2012.
7. Секулов, Александър. Островът. С., 2011.
8. Славова, Маргарита. Българската Пепеляшка. С., 1997.
9. Славова, Маргарита. Детската книга – на кръстопът или на път? // Култура, 27.01.2006, № 3.
10. Славова, Маргарита. Метаморфози на приказното. С., 1997.
11. Спиридонова, Юлия. Тина и половина. С., 2009.
12. Шепърд, Сара. Малки сладки лъжкини. С., 2009.
13. Asher, Jay. Thirteen Reasons Why. Penguin Books, USA, 2007.
14. Cabot, Meg. The Princess Diaries. HarperCollins, UK, 2000.
15. Ferris, Susan. Chick Lit: The New Woman’s Fiction. Routledge Publishing, 2005. // Jasna News, 2007, № 1 (23), p. 21.
16. Kinney, Jeff. A Diary of a Wimpy Kid. Amulet Books, USA, 2007.
17. Nussbaum, Emily. Gossip Girl: The New Young Adult Novel — Adolescence Plus Wealth Equals Big Sales. // New York Books, 30.05.2005.
18. Rennison Louise, Angus. Thongs and Full-Frontal Snogging. Piccadilly Press, UK, 1999.
19. Shepard, Sara. Pretty Little Liars. HarperTeen, USA, 2006.
20. Von Ziegesar, Cecily. Gossip Girl. Little, Brown & Co, USA, 2002.
21. Wolf, Naomy. Young Adult Fiction: Wild Things. // The New York Times, 12.03.2006.
22. About YALSA. // Young Adult Literature Services Association .
23. Zusak, Markus. The Book Thief. Picador, Australia, 2005.
Бележки:
1. The Michael Printz Award for Exellence in Young Adult Literature – наградата „Майкъл Принц” се присъжда за отлични постижения в областта на юношеската литература.
2. Young Adult Literature Services Association (YALSA) е част от Американската асоциация на библиотеките (ALA).
3. Best Books for Young Adults (BBYA).
5. Teens’ Top Ten. // YALSA.
6. Cabot, Meg. The Princess Diaries. HarperCollins, UK, 2000.
7. Rennison Louise, Angus. Thongs and Full-Frontal Snogging. Piccadilly Press, UK, 1999.
8. Shepard, Sara. Pretty Little Liars. HarperTeen, USA, 2006.
9. Kinney, Jeff. A Diary of a Wimpy Kid. Amulet Books, USA, 2007.
10. Zusak, Markus. The Book Thief. Picador, Australia, 2005.
11. Von Ziegesar, Cecily. Gossip Girl. Little, Brown & Co, USA, 2002.
12. Asher, Jay. Thirteen Reasons Why. Penguin Books, USA, 2007.
13. Ferris, Susan. Chick Lit: The New Woman’s Fiction. Routledge Publishing, 2005.// JASNA News v.23, no. 1, Spring 2007, p. 21.
14. Славова, Маргарита. Добра фея или зла мащеха?! // Славова, Маргарита. Българската Пепеляшка. Маркос 2001, 1997.
15. Славова, Маргарита. Добра фея или зла мащеха?! // Славова, Маргарита. Българската Пепеляшка. Макрос 2000, 1997.
16. Славова, Маргарита. Детската книга – на кръстопът или на път? // Култура, 27.01.2006 г., № 3 (2398).
17. Дяков, Томислав. Мит, обред и литература. Мотиви на инициацията в художествената проза за деца и юноши. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004.
18. Gennep, A. van. Les rites de passage. Paris, 1909; Женеп, А. ван. Класиране на обредите. // АВС на етнологията. Т. 1. С., 1992, 120-125.
19. Элиаде, М. Космос и история. М., 1987; Eliade, M. Rites and Symbols of Initiation: The Mysteries of Birth and Rebirth. N.Y., 1965; Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. С., 1994; Попов, Р. Народен календар и митология. // Българска етнография, 1990, № 1, 31-38.
20. Женеп, А. ван. Класиране на обредите. // АВС на етнологията. Т.1. С., 1992, 124-125.
21. Мелетински, Елеазар. Поетика на мита. С., 1995, 313.
22. Turner, Victor. The Ritual Process Structure and Antistructure. Chicago, 1969.
23. Богданов, Богдан. Празникът в традиционната и модерната култура. // Празници и зрелища в европейската културна традиция през Средновековието и Възраждането. С., 1996, 5-11; Stanner, W. On Aboriginal Religion. Sidney, 1966; Женеп, А. ван. Класиране на обредите. // АВС на етнологията. Т.1. С., 1992, 121-123; Лев-Старович, Зб. Сексът в световната култура. С., 1993, 17, 20, 71, 73; Кюизьоние, Ж. Етнология на Европа. С., 1993.
24. Захариева, Св. Присъждането на научно звание като посветителен ритуал. // Българска етнология, 1995, № 3, 3-20.
25. Мелетински, Елеазар. Поетика на мита. С., 1995, 365.
26. Вж. подробно тук: Диалог на културите и култура на диалога.
27. Дяков, Томислав. Мит, обред и литература. Мотиви на инициацията в художествената проза за деца и юноши. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004.
28. Славова, Маргарита. Белетристика за деца и фолклорната приказка. // Славова, Маргарита. Метаморфози на приказното. Маркос 2001, 1997.
29. Апостолова, Гергана. Краят няма значение. // Непознатият Андерсен. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2008.
30. Апостолова, Гергана. Краят няма значение. // Непознатият Андерсен. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2008.
31. Rennisonq Louise, Angus. Thongs and Full-Frontal Snogging. Piccadilly Press, 1999.
32. Cabot, Meg. The Princess Diaries. HarperCollins, 2000.
33. Спиридонова, Юлия. Тина и половина. Кръгозор, С., 2009.
35. Зигесар, Сесил фон. Интригантката. ИнфоДар, С., 2010.
36. Шепърд, Сара. Малки сладки лъжкини. Ергон, 2009.
37. Славова, Маргарита. Комуникативни стратегии на литературната приказка за деца. // Славова, Маргарита. Метаморфози на приказното. Маркос 2001, 1997.
38. Думи на философа Мигел де Унанумо, казани за съвсем друг тип литературни герои, но актуални и днес, в новото време за литературните герои, които то ражда.
39. Nussbaum, Emily. Gossip Girl: The New Young Adult Novel — Adolescence Plus Wealth Equals Big Sales. // New York Books, 30.05.2005.
40. Wolf, Naomy. Young Adult Fiction: Wild Things. // The New York Times, 12.03.2006.
41. Апостолова, Гергана. Краят няма значение. // Непознатият Андерсен. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2008.
42. Дяков, Томислав. Вещицата като персонаж във фолклора и в литературата за деца и юноши. // Дяков, Томислав. Мит, обред и литература. Мотиви на инициацията в художествената проза за деца и юноши. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004.
43. Книгите и силният пол. // Myhomebooks.blogspot.com, 05.01. 2012.
44. Кини, Джеф. Дневникът на един дръндьо. ДуоДизайн, 2010.
45. Кини, Джеф. Дневникът на един дръндьо. ДуоДизайн, 2010.
46. Секулов, Александър. Островът. Сиела, С., 2010.
47. Калайджиев, Ясен. Лагерът на невинните. Женда Х.Н., 2010.
Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.
Здравейте!
Аз съм авторът на „Лагерът на невинните“ – една от посочените в дипломната работа книги – и е страхотно да науча, че има хора, които следят задълбочено литературата и посвещават времето и енергията си в анализиране на процесите в нея. При това не в сегмент, който да ги постави на гребена на вълната – т.е. като поредните клакьори на „наложените“ и „модерни“ автори, а в една може би пренебрегвана, но всъщност много важна част от нея каквато е юношеската литература. Важността на тази литература, естествено, произтича от разбирането, че тя е натоварена с много повече функции, отколкото литературата за възрастни. А пренебрегването ѝ (от автори, критици и институции, лансиращи стратегии и финансови ресурси) е още един пример, че в човешкия свят истински важните и стойностни неща остават невидими.
Живеейки със съзнанието за този факт, аз с удоволствие откривам, че всъщност има хора като Денка Колева, които притежават достатъчно задълбочено съзнание, за да откриват истинските стойности и да насочат усилията си към тях. Освен това тя е демонстрирала отлични познания по темата, завидни аналитични умения и богат език.
Благодаря ѝ и за това, че моята книга е влязла в полезрението ѝ, както и за достоверния анализ, който като цяло ѝ е направила. Разбира се, мога да имам някои много малки забележки, които са една от целите на коментара ми, без да ги задълбочавам и превръщам в акцент. Всъщност ето някои:
– Книгата е издадена през 2009 г., а не през 2010 г., както е споменато.
– Авторката споменава, че „разказвачът не изгражда пред читателя нито един симпатичен герой, който да извиква съчувствие… (освен главния герой)“. Но аз мисля, че има такъв герой – Габровецът. Споменавам това само за пълнота. Съзнавам субективността на едното или другото твърдение и не ги намирам за толкова съществени, що се отнася това да е недостатък на сюжета, защото в съзнанието ми изплуват някои емблематични за юношеската литература книги, в които също не мога се сетя да има положителни герои (освен главния да кажем) – „Спасителят в ръжта“ или „Повелителят на мухите“ например.
– Относно твърдението, че гласът на разкавача е пълен „с ненавист и огорчение“ – не съм съгласен за нюанса „ненавист“. В повечето случаи героят се опитва достоверно да разкаже фактите в тяхната последователност, без почти никъде да ги натоварва с оценки или да прикача етикети на участниците. Изобщо, трактовакта, че романът е една хронология на безсмислената жестокост (и донякъде прозиращото от анализа, без да е докрай вербализирано, учудване („плашене“), че цивилизацията ни не е мръднала от варварството) е леко едностранчива.
Една от целите на романа беше да засегне изключително актуалната тема за насилието сред децата (и не само сред децата – визирам всеобщия ни горчив опит да оцеляваме в мутренско общество). Новинарската хроника днес е изпълнена с насилие. Така че учудването и несъзнаването, че всъщност наистина живеем в свят, доминиран от насилие – свят на варварство в отношенията и на високи технологии в консумацията – ме кара да се чувствам леко разфокусиран. Освен насилието, обаче, романът третира (или поне маркира) много други теми, инспирирани отново от реалния живот и от факта, че рано или късно човек се сблъсква с тях – лъжата, кражбата, предателството, междуполовите отношения, приспособленчеството, релациите родители – деца, учители – ученици, психологически размисли за живота и за такива важни философски и житейски понятия като болката, съ-страданието, оцеляването и всъщност много други внушения, които не бих могъл да изброя с една дума. Според мен, не липсват и хумористични ситуации и нотки, които да омекотят цялостното впечатление от песимистичното настроение на книгата.
Всичко това не променя високата стойност на анализа на Денка Колева върху книгата. В него има много интелектуални прозрения и наистина верни констатации. Освен това съзнавам, че книгата ми е само брънка от цялостния обзор и най-важни са правдивите изводи, които Денка прави за процесите в юношеската литература. Поздравявам я!
Здравейте, г-н Калайджиев!
Като създател и редактор на e-Scriptum и като преподавател в катедра „Печат и книгоиздаване“ на СУ „Св. Кл. Охридски“ и рецензент на дипломната работа на Денка Колева сърдечно Ви благодаря за отправения коментар.
Той доказва, че новосъздаденият ни сайт за публикуване на първите професионални разработки на наши възпитаници наистина е необходим и полезен с възможността да осигури публичен диалог по поставените от тях проблеми и демонстрираните от тях постижения.
Той доказва и това, че трудът ни в „школата“ не е отишъл напразно и че добре правим, като го откриваме пред публика и споделяме със съпричастните нам: заинтересуваните от книги, литература, журналистика и фотография.
Денка Колева е сред отличните дипломанти – вече бакалавър – на Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Кл. Охридски“ и като преподавател аз се гордея, че тя е наш възпитаник и автор на e-Scriptum. Желая й много успехи в бъдеще и все така да „тревожи“ мисълта на читатели и писатели.
Отзивът на писател, чиято творба е била анализирана в наше изследване, е изключително ценно. Надявам се, че то ще бъде взето предвид от коментираната авторка, на която – доколкото знам – й предстои да запише магистърска програма по книгоиздаване в нашия факултет.
На добър час, пишещи и четящи!
Здравейте!
Радвам се, че имам възможност да прочета отзив в e-Scriptum на моята работа от автор, чието произведение е включено в нея.
“Лагерът на невинните” е интригуващ роман, който се откроява сред останалите заглавия, които съм разгледала, заради уникалния подход към историята и начина, по който се води разказът. Господин Калайджиев е съвсем прав, като отбелязва, че книгата му засяга много други теми освен насилието, и аз бях впечатлена как е успял в толкова малък обем да улови многообразието на съвремието ни и да отрази според мен сложния и многопластов свят на възрастните в този на децата. Колкото и да съм се стремила да бъда обективна в работата си, отношението към книгите – особено към тези, които са ме развълнували, никога не може да избяга от личното изживяване на историята. И всеки следващ прочит носи нещо различно. Първият ми досег с романа на господин Калайджиев провокира в мен най-напред негодувание срещу безсмисленото насилие и тормоза между децата. То е факт, случва се всеки ден и литературата трябва да говори за него открито. Но може би не ми се иска да е така – на кой от нас му се иска. Затова се опитвах да открия повече герои, които да противодействат на „злото“, да бъдат пример как отчаянието и безизходицата (защото те са пропити в произведението – особено във финала) могат да се надмогнат.
Това, разбира се, не е нужно да се случва и мрачните усещания по никакъв начин не намаляват стойността на „Лагерът на невинните”. Напротив, те отварят очите на младежите за реалността, а антипатичните герои чудесно отразяват „болните места“ в обществото ни.
Благодаря Ви за отзива! Бележките Ви бяха безкрайно полезни за мен и дадоха нови насоки на размислите ми.
Благодаря Ви, г-жо Йорданова, че сте ми отговорили! А също и за това, че сте създали този сайт, в който популяризирате професионалния поглед към изкуството и културата. Аз, лично, имам нужда от такъв поглед. Желая ви да имате много читатели и сподвижници, за да не се чувствате сами сред морето от чалга култура!