Светлозар Жеков разговаря с Кирил Топалов
проф. дфн Кирил Топалов
Като си помисля колко коварно и всъщност кратко нещо може да бъде животът и как в този миг от неопределеното време всичко, което би трябвало да изживееш и да създадеш, би могло да ти се изплъзне като пясък между пръстите, няма как да не ме полазят ледени тръпки по гърба. Като прибавя и доказаната от същото това неопределено време истинност на зловещата китайска поговорка „Тежко ти да живееш във време на промени“, си мисля още, че едва ли някой някога ще предостави точна статистика за това колко човешки съдби, колко човешко „неопределено време“ е било затрито през годините на тоталитаризма и – уви! – след това и през годините на така нареченото Време на прехода. Джон Ленън (един от „Бийтълз“ – за по-младите) казваше: „Животът е онова, което се случва, докато ние кроим планове за бъдещето“. Е, нашенските постмодернисти не биха одобрили подобен цитат (щом не е от Конфуций, Хайек, Бърлин или някой още по-известен, но… философ!), но за мен Джон Ленън е един от нас – по-близък до случващото се в нашия живот и може би по-точен от великите имена, без да е имал претенции за това. За нас, обаче, с тази малка, но съществена разлика, че „онова“, което се случваше там – зад Желязната завеса – и тук – зад другата й страна, беше толкова различно, че и дори Декарт не би могъл да го уеднакви. А уж живеехме в едно и също време…
С Кирил Топалов се познаваме от половин век. Време – и стриктно „определено, формулирано, прошнуровано“ ни от системата, която изглеждаше вечна, и абсолютно неопределено от Бог, който смятахме, че ни е забравил. Време, в което за второто можеше да се говори само с най-искрен приятел или да се търсят метафори, за да го изкажеш в общественото пространство, срещу което системата нямаше почивен ден. Така се раждаше литературата в ония години, които някои днес просто искат да „забравят“, вероятно като „несъществени“. Но дали ще ги „забравим“ от постмодернистична или посткомунистическа гледна точка е без значение – и едното, и другото основание имат общ знак – знаменателят на „бъдещето“ е нула. Какъв по-добър знаменател за културата, интелигенцията и всичко онова, което са „нашите планове“ според Джон Ленън? Настоящето се случва – уви! – по-често независимо от нас, нашите усилия и нашата вяра. И все пак – това настояще – миналото (през миналия век) и сегашното (през настоящия) се случва благодарение на хора, човеци, донкихотовци и даже – непрокопсаници (според соц-менделеевите таблици на системата), които се опитваха или направо си ни казваха горчивите истини за нашето „съществуване“, а не живот… Имаше даже виц на тази тема – „Жизнь не е лайф“…
Мислех, че в рецензиите и статиите си отпреди години вече съм дал оценката си за творческото дело на Кирил Топалов. Още повече, че от доста време той се беше посветил на политиката, дипломацията и обществената дейност. Но писателят за пореден път ни изненада, връщайки се към белетристиката с един великолепен сборник с разкази и новели, озаглавен „Софийски истории“ [1]. Сега си давам сметка, че във всичко, което съм написал за неговите творби, има нещо неизказано – онова, което авторът е скрил между редовете, което аз съм се опитвал (особено в онова време) да „преведа“ на езика на критиката. Сега – уви! – след толкова години, се чувстваме свободни да обсъждаме и онова, което десетилетия беше само разговор между най-близки приятели…
В последните десетилетия излязоха немалко автобиографични и мемоарни книги, чиито автори се опитват да намерят отговори на тревожните въпроси на изминалите преломни десетилетия, на които те (а и ние) сме били свидетели. Самият аз многократно съм молил Кирил да направим една пространна литературна анкета, в която да бъдат осветлени както проблемите на художественото му творчеството, така и ключовите му научни изследвания, трудове и публикации. Една такава анкета би разкрила в голяма степен същността на уникалната симбиоза между писателя, драматурга, учения, общественика, политика и дипломата. Затова и не спирам да вярвам, че наистина ренесансовата личност и дело на Кирил Топалов заслужават едно всестранно представяне, което да остане като неподправен документ на времето.
Всъщност сборникът „Софийски истории“ е точно такъв документ, но въплътен в една едновременно изповедна, но и дълбоко метафорична проза, обхващаща драматични моменти от националната ни история в продължение на цяло столетие, в която са преплетени съдбите на три поколения. Много от приятелите ни ще открият в Софийските истории някогашните устни разкази на Кирчо от тогава честите ни събирания: за моряшките му приключения или боксовите му срещи, за волното детство в Боянските манастирски ливади, но и за среднощните милиционерски избивания без съд и присъда на набедени за „врагове на народа“ в същите тези ливади над последните бежански махали… В годините на „победилия социализъм“, а всъщност на победилия преврат и последвалата почти половинвековна червена диктатура, не само че не можеше да се пише за престъпленията на комунизма, но и почти не се говореше за тях, защото доносниците на Държавна сигурност бяха навсякъде – и сред познатите ни, колегите ни, и уви! – и сред „приятелите“ ни. Само за един непредпазливо разказан виц или мнение, различно от идеологически „правоверното“, можеше да се озовеш в някой от „трудововъзпитателните“ лагери или най-малкото – завинаги да зачеркнеш личностното и кариерното си развитие, което властниците цинично наричаха „право на допуск“.
Закономерно ще започнем разговора си (първият от новата ни рубрика „Творчество и позиция“) от посланията в новата книга на Кирил Топалов.
– Какво те подтикна да се обърнеш отново към миналото, да се върнеш към лично преживяното и да накараш читателя да преосмисли както вече случилото се, така и неизвестното, но чукащо на вратата несигурно бъдеще?
– Ти познаваш повечето от тези истории, разказвал съм ги по разни поводи и дълго време не съм смятал да ги направя на литература, но времето минава, животът се скъсява, а новите поколения не знаят нищо за онова време. Дядовците вече ги няма, за да разказват, бащите, раснали при комунизма, кое знаят, кое не, защото българинът не иска (а някога беше и много опасно) децата да знаят какво мислят и говорят вкъщи родителите, защото можеха, без да искат, да пратят баща си или дядо си на лагер. Така израснаха няколко поколения, които не знаят какво е било през времето на соца, затова новите/стари манипулатори доста успешно им внушават, че при бай Тошо всичко било много по-добро. Ако им кажеш например, че е могло и да не им позволят да следват или пък да излязат в която си искат чужбина, те гледат като марсианец и си викат – тоя пък какви ми ги плещи, кой може да ме спре да следвам или да пътувам в чужбина, бе, да си купувам каквито си искам дънки, кола или апартамент, да ходя на бар след полунощ, а след бара да побъркам съседите с фойерверки, щото съм се надрусал и ми е гот. А манипулаторите не спят, отглеждат полуграмотни или въобще неграмотни поколения, които водят с бодра маршова стъпка към нищото, сиреч към нов, умело програмиран либерастко-червен анархоболшевизъм и очевидно вече имат реални успехи в много отношения. Ковид кризата, например, открехна вратата към една от перспективите чрез антиваксърската истерия. Какво искаш от общество от хора, при това предимно млади (възрастните се държат май малко по-разумно), които въпреки че почти сто процента от многобройните починали се оказват неваксинирани, крещят, че са антиваксъри? А какво ще кажеш за последното им гениално откритие, че по-лесно могат да се излекуват, като пият белина?… Цяла България изпадна в шок и няколко седмици се коментираше с ужас и съпричастие изгарянето на петдесетина албанци в македонския автобус, а на никого не хрумна, че точно тогава всеки ден, фигуративно казано, „изгаряха“ под кислородните маски най-малко по три-четири автобуса родни българи. Всеки втори или трети сънародник ежедневно изпраща или очаква на аерогарата децата, родителите си, съпрузите и съпругите си или братята и сестрите си, пътуващи за или от някъде, с надеждата, че самолетът ще излети и кацне успешно, но на никого не минава през ума, че всъщност всеки ден, пак фигуративно казано, пада по един огромен боинг с българи… Ако някой ми бе казал някога, че народът ни ще изпростее дотолкова, щях да бъда готов да се бия с него. Затова, като гледам какво става и с медицината, а и с политиката, за сетен път се уверявам колко е права поговорката „Прост народ – слаба държава“.
– Сега да се върнем към живота и творчеството ти – как звучи само, но и ти си го писал за други творци, така един ден ще пишат и за теб бъдещите ти изследователи. Вече извървяното зад гърба ни не е никак малко и можем да теглим първата черта: каква е личната ти равносметка в житейски и творчески план, и в контекста на поколението, имало лошия късмет по-голямата част от живота му да премине под сянката на тоталитаризма и добрия – да съдейства за възстановяването на демокрацията?
– „Живот и творчество“ звучи наистина като подзаглавие на монография за умрял класик. За разлика от класиците обаче аз все още не съм умрял (поне докато ти отговарям), а за разлика от някои мои съвременници не съм забелязал да имам и наклонност да се изживявам като класик. Вярно е, че някои от истинските ни класици са се препирали още приживе кой е по- и най- класик, но докато при тях това може в някаква степен да е дори и симпатично, то днес в най-добрия случай може да бъде смешно. Общувал съм с Талев, Радичков, Радой, с великата Гена Димитрова бяхме през последните десетина години близки приятели, не съм забелязал и сянка от „класическо“ самочувствие. Големите световни музикални критици твърдяха упорито, че гласът на Гена е несравнимо по-голям от този на Мария Калас, само тя самата твърдеше обратното и повтаряше, че Калас е ненадмината, записал съм това и с камера. Очевидно колкото си по-малък, толкова по-високо се пънеш да подрипнеш, белким някой те забележи, ама то с подскоци не става. Никога не съм се замислял и дали бъдещата литературна наука ще се занимава с моите текстове или пък с неатрактивния ми живот, по-важната част от който мина в духовната скотобойна на онзиденшната ни оруелска държава, в която колкото по-интересно би се опитал да живееш, толкова по-безинтересно и рутинно щеше да ти се наложи да го направиш. Както обикновено се казва, когато се дойде до тук – да живее сексуалната революция, тя спаси бая човешки съдби, без нея сигурно щяха да са десеторно повече покрилите цялата територия на народната република трудово-лечебни центрове за инакомислещи.
Що се отнася до личната житейска равносметка – живота си обикновено не решаваш сам, така че по-добре е да приемаш нещата такива, каквито са. Казват, че правело живота малко по-лек. Та ако теглим житейската черта – от два брака имам три деца, които еднакво обичам, имам успешен втори брак и жена, която също обичам, не съм усетил съществена промяна в никоя от кондициите си от миналия век, може би защото не забравям, че това си зависи само от мен… Що се отнася до другата – „творческата“ равносметка, там нещата са по-сложни. На такива като нас с теб онази система поставяше средно нисък таван за какъвто и да е растеж, мен дълго, чак до перестройката, не ме и пускаха да пътувам на Запад, но това имаше и едно „добро“ – имаш време за писане… После започна губенето на ценно време – работа в университета в Екс-ан-Прованс, директор на Народната библиотека, посланик в Атина, общински съветник в София, секретар на Президентството по култура, духовност и национална идентичност, посланик във Ватикана и Малтийския орден, участие в Българо-македонската комисия по образователни и исторически въпроси и още два-три пъти по толкова други успешни начини за губене на творческо време. А между тях – отчаяна борба за физическо оцеляване на теб и на близките ти през разни зими, носещи видни номенклатурни фамилни имена – Луканова, Виденова… Ако мога да върна лентата, не е изключено да предпочета комбинацията унизителна мизерия плюс пак интензивно писане. Но не съм много сигурен. Духовната бездна, в която всички политици ни натикаха (защото те също като предишните изграждаха света ни по свой образ и подобие) обезсмисляше нашия труд. Може би затова и сред малкото неща, които написах през този период, самият аз си забелязвам преди всичко „Маймунска история“.
– В по-личен аспект кои житейски събития оценяваш днес като особено важни за творческата си съдба?
– Ако под „творческа съдба“ трябва да разбираме избора на човек да си вади хляба с писане, сигурно играят роля много фактори. В дома на моето детство четенето е било винаги на почит. Може би едни от първите ми контакти с литературата са били разни стари, поокъсани и без корици христоматии, останали от ученическите години на баща ми, в които за първи път прочетох стихотворения и разкази от наши класици. Баща ми имаше едни дебели тетрадки със свои стихотворения и разкази, някои от които беше и публикувал, и които по нищо не отстъпваха на средното качество на поезията от 30-те и 40-те години. Живеехме в къща до боянските ливади, вечер баща ми ни четеше стихотворения от Ботев или Вазов, от тогава ги знам наизуст, а майка ми, като почти единствена грамотна жена в махалата, трябваше да води у дома така наречения читателски кръжок и да чете на комшийките съветската литературна „класика“ „Как се каляваше стоманата“, „Повест за истинския човек“ и „Тихият Дон“, а вместо тях тя им четеше „Под игото“, „Записки по българските въстания“ и „Железният светилник“, а ние, малчуганите, се свивахме до полите на майките си, поглъщахме жадно и реагирахме като на представлението на „Многострадалната Геновева“ – с радостни викове и ръкопляскания за добрите герои или пък с дюдюкане срещу лошите. Нощем пък четях с фенерче под юргана Жул Верн и Майн Рид. Баща ми беше и автор на няколко много нашумели в пред- и следвоенните десетилетия т. нар. по-късно градски песни – „В лунна нощ край морето“ и „Хей, Перник, Перник“. Първата – сантиментална балада, която баща ми написал още като моряк (нали знаеш, че сме моряшка фамилия), а втората – весел автошарж за едно изпълнено с перипетии колоездачно пътуване на група софийски момчета от неговата махала през Владайското дефиле, без и през ум да му мине, че по същия път десетина години по-късно милиционерски камион ще го кара заедно с Талев и други врагове на народа към лагера „Куциян“. През 40-те и 50-те години нямаше телевизия, касетофони и уредби, даже радио се срещаше рядко по къщите, а където го имаше, всички станции освен Радио „София“ бяха запечатани, за да не се слушат чужди централи и упадъчна американска музика от рода на рок, туист и други подобни. За разпечатване на апаратите се отиваше директно на лагер. Когато се събираха по някакъв повод, хората сами си пееха, китарата и акордеонът бяха основни инструменти, из София циркулираха многобройни групички от по трима-четирима души, които забавляваха компаниите от веселящи се хора срещу дребно заплащане и нахранване. Нерядко се случваше да запеят някоя от песните на баща ми, който имаше чудесен теноров глас, включваше се в изпълнението и музикантите с изненада и възхищение научаваха, че той е автор на песента. С майка ми пееха в хора на Ансамбъла за македонски народни песни „Гоце Делчев“ към Македонския дом в София, а после и в хора на ансамбъл „Д-р Петър Берон“, на който баща ми дълги години беше и председател. Покрай тях и аз известно време бях хорист – в „Д-р П. Берон“ и после в Академичния хор, а преди това – през ученическите години – спортувах много (бях, както знаеш, добър боксьор и скиор), дрънках на китара и по цял ден скитахме из боянските ливади, къпехме се в реката, сваляхме момичетата и пеехме „Беса ме мучо“, „Видях два бука“, „Облаци бездомни“, „Мама“ на Бениамино Джили, „В конски вагон, подобен на салон“, както и много други, сред които, разбира се – и песните на баща ми. Забраняваха „Бийтълс“, затова пеехме техните хитове до скъсване. В училище вместо теми пишех дълги свободни съчинения, понякога и в стихове, във флота прописах стихове и разкази, които излизаха във флотския печат, като студент също съм публикувал няколко, предложих на „Военно издателство“ сбирка с моряшки и други стихотворения, не я приеха, а прописах по-активно в аспирантските си години. Първите ми повести бяха „Бягай… обичам те“ и „Бъди благословена“ – и двете филмирани. Първата беше и буквално автобиографична – едно голямо приятелство на две боксьорчета и една първа любов.
– Симбиозата писател-учен беше неприемлива за времето на социализма, най-малкото поради факта, че писателят от ерудитски тип по-трудно можеше да бъде контролиран. Ти си един от първите, който на практика доказа несъстоятелността на откровената демагогия, че писателят трябва да си гледа творчеството, а ученият – трудовете. Доколкото разбирам, предразсъдъците в това отношение не са изчезнали и до днес. На какво се дължат те и какво би казал на подобни „опоненти“? И как се отрази това „деление“ на академичната и творческата ти кариера?
– Беше наистина (е и досега) много идиотско да се смята, че някой, дори и недотам грамотен човек може да пише стихотворения, разкази, романи или пиеси, а професионалният литератор – не. Като че в писателските среди това се приемаше по-лесно, макар и винаги да те гледаха подозрително, особено ако те усетеха, че не си от „нашите“. Може би затова мнозина от „учените“ в тези среди трябваше да доказват още по-усърдно от недоучените своята правоверност. Но – пак ще кажа, да не си кривя душата, не един и двама в писателските среди са се отнасяли към мен с уважение именно заради университетската ми работа. Но в научните среди… Там и до днес има хора, които ни гледат нас – би-литературните – със същото презрение, с което гледат и на ония със сбърканите хормони. Можеше да те приемат за учен, дори и през живота си да си написал само няколко статийки или една книжка. „Сериозен“ учен и човек си. Но ако си имал неблагоразумието и да публикуваш стихове или разкази – край с тебе! Ти си несериозен и съответно презрян от научната общност. През 70-те години бяхме и по-малко от пръстите на едната ръка – Боян Биолчев, моя милост, Сашо Шурбанов и още един-двама. Даже и моят професор Петър Динеков, на когото бях асистент, не одобряваше напълно „писателството“ ми, смяташе, че се разпилявам, може да е бил и прав. (Как не съм знаел тогава, че на младини е писал и стихотворения, щях да посрещам по-спокойно упреците му и дори да му опонирам!) Когато отивах у тях да му подаря поредния си роман, той не пропускаше да ме нахока бащински, като преди това похвали предишния ми белетристичен опус, който съм му подарил, и да изрази надежда, че най-сетне вече ще спра да си губя времето с романи и пиеси и ще се заема по-сериозно с възрожденската си литература. А леля Гена, знаменитата му сестра, донасяше неизменните кафе и домашен кекс и поставяйки ги на масата, казваше с възможно най-сериозния си тон: „Ти носи романите си на мен, аз ги харесвам и ги чета по няколко пъти, не ги давай на брат ми, той не разбира от литература. Продължавай да ме каниш и на театралните си постановки, знаеш, че винаги идвам с моите приятелки.“ Тук Динеков не пропускаше да я нахока, че ако бъда загубен за науката, тя да ми бере греха, аз му припомнях как самият той е открил Димитър Димов, и той професор, за голямата литература, но академикът веднага на свой ред припомняше, че това е било в друго време, аз съобщавах вежливо, че голямата проза в света в момента се пише от университетски професори, той казваше, че като стана професор, ако искам, мога и библията да пренапиша отново, защото професорите, особено академиците (беше цар на самоиронията, с която окончателно те обезоръжаваше и побеждаваше), вече така или иначе не ставали за нищо, сега обаче трябвало да си напиша изследванията, докато съм млад и мотивиран. Сигурно пак с цел да ме привърже по-здраво към науката ме изпрати преди четири десетилетия и нещо и на онази специализация в Атинския университет, която промени доста съществено целия ми живот от тогава насам. Сега, слава богу, е по-приемлива комбинацията учен-писател, гледам, че половината от нашите по-млади колеги пишат художествена литература. Дано се и четат помежду си… Моето поколение „учени“ се правеше, че ни няма в художествената литература. Ако рядко се случеше да драснат нещо по наш адрес, беше с нескрито пренебрежение и задължително отрицателно. Демонстративно не ни четяха, или поне се правеха, аз не мога да си представя, че няма да прочета романа, разказа или стиховете на човек от катедрата или факултета, че няма да ида да му видя пиесата или филма, особено ако ме е поканил три-четири пъти или ми е подарил романа или стихосбирката си. Нормално е да го направиш дори и само от чисто любопитство – а бе, я да ида да видя какво е написал тоя глупак. Оказва се обаче, че тебе те четат, превеждат и поставят по света и у нас, само за специалистите-литератори, с които всеки ден се разминаваш в коридорите или кабинетите в университета, всеки месец седиш заедно на катедрени или факултетски съвети, писателските ти изпълнения нямат никакво значение, че те въобще не са прочели нищо от тебе.
– Да не би пък да се държат така именно защото са прочели всичко, или поне нещо от теб? Елин Пелин се беше изказал по въпроса за българския гений – че ако някога се роди такъв, ще бъде геният на завистта.
– Едва ли. Тук сработва по-скоро известният комплексус булгарикус, в смисъл: „Кой е станал министър? Тоя ли, бе? Невъзможно – колко съм го бил в училище…“ Или: „Той ми е състудент, бе! Нали го знам какво говедо е! Ще ми се прави на депутат!“ (В нашия случай – на писател, поет, драматург, учен или нещо подобно компрометиращо.)
– Ти си професор по възрожденска литература, автор на монографии, стотици студии и статии, отнесени към едно време, наситено с високи нравствени и обществени идеали. По какъв начин Българското възраждане е оказвало (а според мен и продължава да оказва) влияние върху творческите ти търсения и позиции? Не забравям и че написа биографични романи за някои от най-видните възрожденци – дядо Славейков, Неофит Бозвели, Григор Пърличев, пиеса за Софроний „Бог високо“, сборник с детски разкази за други видни възрожденски учители и апостоли „Бунтовна светлина“.
– Възраждането е наистина велика епоха, която те учи да гледаш на нещата по-глобално, по-изчистено, но и по-човешки. Дава ти и много поводи да си изясниш редица неща от настоящето. Наред с многото светли примери и позитивни мотивации то например може да обясни защо българинът днес така масово тъгува по старото си битие от преди демократичните промени. По инерция си мислим, че проблемът на Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Славейков, Стамболов и другите апостоли е била Турската империя. Нищо подобно. Те са били достатъчно интелигентни да знаят, че Туркия ке падне, само ако оня с голямата северна гьостерица преджапа отново през Дунава, но вместо да откара за пореден път два-триста хиляди будали да му запълнят безлюдната бесарабска степ, най-сетне подпре по-яко оня с голямата чалма и го прекатури, ако не чак в Босфора, то поне някъде край Сан Стефано. Техният проблем е бил българинът, робът, на когото живеенето в робство му е било много уютно – не проявяваш никаква инициатива, не си отговорен за нищо, друг взима решенията вместо тебе, ти само гледаш как да оцелееш, нещо, което не е толкова трудно, ако се научиш да спазваш регламентите по изпитания през робските векове механизъм на максимата за преклонената главичка и сабята, одумваш покварения начин на живот на агата и владиката, гледаш им сеира и чакаш кога ще ги свалят, ще им отрежат главите или ще ги пратят в Диарбекир да се научат на османски ред, през това време раждаш поне десетина деца, за да не ти се затрие робското семе, градиш къща с дувари и наричаш бунтовниците „нехранимайковци“, поради което ги предаваш на властта с облекчение и заспиваш доволен и оскотял до още по-оскотялата от раждане и отглеждане на многобройната челяд твоя жена. Познай сега защо Ботев употребява по адрес на сънародниците си такива груби и ругателни думи като „скотове“, „скотско племе“, „идиоти“, „слепци с очи“, „сган избрана“ и т. н. Същият проблем стои и пред гръцкия идеолог на националната революция и най-голям революционен поет Ригас Фереос Велестинлис, пред сръбския просвещенец Доситей Обрадович, пред влашките и албанските будители. Империите притежават сигурна машина за смилане на мозъци, изпитали сме го на собствен гръб. По същата причина, ще кажа пак, и днешният българин тъгува на живот и смърт по старото си соцбитие, в което живееше по същия начин, както прадядо му в Турско, с по-малко свободи на изразяване (преди два века поне зад стените на къщата си българинът е можел да попържа агата, без да се страхува, че жена му може да го топи в конака, за да не спрат синовете й от следване), но пък с по-големи възможности днес всеки ден да краде на работното си място, да работи толкова малко, колкото малко те не могат да му платят и т. н. – репертоарът ти е известен… Добре все пак, че има и други примери, макар и епизодични, от онази епоха, добре, че дядо Вазов е създал националния иконостас, както го нарече един критик, иначе и от тази традиционно най-велика епоха в историята на човечеството нямаше да имаме позитивен спомен.
– Ти си автор на култови романи за поколенията между 70-те и 90-те години на миналия век, които претърпяха десетки издания вероятно в милионен тираж, по някои от тях бяха създадени филми, които получиха международни награди. Помня още опашките пред книжарниците за новоизлязла твоя книга. Една от причините за огромния им успех беше остротата на социалнопсихологическата им проблематика. Така наречената „действителност“, която беше „благодатна почва“ за сюжетите и идеите ти обаче, претърпя големи промени, но посланията ти продължават да бъдат актуални, което е безспорен белег на истинското изкуство. Това може да създаде погрешна представа за пълна безпрепятственост на творческата ти реализация и вписването ти в тогавашния литературен канон. Всъщност само малцина знаем, че това не беше така и че беше необходимо мъжество, за да се пребориш с явни и задкулисни стремежи да се омаловажи именно смисълът на посланията ти, които засягаха сърцевината на „системата“ – отношението ѝ към човека. Ти не си от тези, които ще извличат със задна дата дивиденти от миналото, но пък настоящето, което – уви! – в много отношения повтаря миналото, се нуждае от истината – нека дръпнем завесата!
– Ти го формулираш доста точно – сърцевината на системата беше наистина отношението ѝ към човека, защото именно човекът беше главният обект на чудовищната манипулация, експеримент или както щеш го наречи на тоталитарната система, която в едната част на Европа се прояви като комунизъм, в другата като фашизъм и нацизъм, но вече и децата знаят, че в своята същност беше една и съща система. И именно нейната гузност по отношение на човека, когото тя смаза така, както никоя друга дотогава, я накара да формулира основната си цел като уж всичко в името на човека, всичко за благото на човека, та малкият Иванчо беше казал на другарката учителка, че знае и името на човека. Човекът се смееше на тези неща, за да не завие, защото виенето го въдворяваше на точно определени места, било в социалната йерархия, било в специално създадените такива за въдворяване. Той, човекът, обаче нямаше право да бъде друг, освен щастлив, ето защо и когато дадох в тогавашния „Профиздат“ романа „Бъди благословена“, един от най-известните в следващите десетилетия телевизионни водещи, тогава надежден млад литературен критик с небългарско име, написа вътрешна рецензия, в която заявяваше буквално, че ръкописът клевети социализма, показвайки „задния му двор“. Пазя я, дадоха ми я някога от издателството за спомен, мога да я покажа публично на някогашния най-виден телевизионен водещ, ако си позволи да ми реагира по неподходящ начин. Същите нелепости се говореха и на многото художествени съвети в киното, през които мина сценарият, докато стигна до реализация. Все пак благодарение на един-двама души висока категория творци, които за щастие бяха и измежду тези, които в крайна сметка решаваха съдбата на сценариите, филмът стана, помниш какъв успех имаше, а издателството издаде романа за по-малко от месец, после и то, и други издателства го преиздадоха в огромни тиражи. Системата беше хитра – ако успееше по някакъв начин частично или временно да я надхитриш, тя знаеше как да обърне и това в своя полза. И нали е за човека – тя не можеше вече да не прегърне темата за самотните майки и да се направи, че това много я вълнува, но не пропусна да забрани продължението на историята – „Не се сърди, Човече“, защото както каза на художествения съвет тогавашният генерален директор на кинематографията Николай Ненов, бивш бургаски, ако не ме лъже паметта, най-високопоставен партиен апаратчик – ние няма да допуснем на екраните филм, който показва нашите домове за сираци като концлагери за деца и още по-малко – че нашата действителност довежда деца до самоубийство. А истината беше още по-страшна – онези домове бяха не лагери, а скотобойни за сираци, каквито впрочем си останаха и до много по-късно. Но не ми се връща към спомените за подобни неща, защото тогава ще изплува в паметта ми и внезапното спиране при претъпкани салони на „Притча за Философа“ – една пиеса, която аз си обичам и която също се промъкна малко неочаквано и за самия мен покрай зоркия поглед на наблюдаващия брадър. Промъкна се в суматохата около дирижираната колективна истерия по честването на 1300-годишнината на българската държава. Когато обаче ентусиазмът поотшумя, брадърът не пропусна да си припомни, че чрез историята за Кирил и Методий в Театър 199 се говори за това, че, по думите на единия от братята – Кирил – главата на интелектуалеца (във Византия, разбира се!) е „в железен ярем с остри шипове навътре – и най-малкият опит за вдигане на главата означава самоубийство“, че императорът затова обича философите – защото му дават винаги онзи отговор, който той самият иска да получи, че накрая, в предсмъртния си час, същият брат крещи, че иска да говори, за да каже истинското си верую, а не изопаченото, та ако ще и да го качат на кладата… Брадърът не винаги беше достатъчно интелигентен, за да реагира овреме, но нали като дедо Боже виждаше и чуваше всичко, според същия божествен принцип и забавяше, но не забравяше.
– Във всички твои произведения темата за избора е водеща – това е и вечният класически избор между доброто и злото, но и деформираните му проекции в кривото огледало на една и карикатурна, и ужасяваща действителност. Но житейският избор и отраженията му в изкуството не винаги се припокриват, тъй като творецът си поставя по-различни цели от живота. Но какъв е всъщност изборът на професора тук и сред нас, а по-късно – в клетката пред самодоволния поглед на Маймун?
– Екзистенциалистите твърдят, че в живота си човек непрекъснато се изправя пред различни видове избор и от това какъв ще бъде той зависи и животът на човека. Това, разбира се, се отнася за свободните общества. Единственият избор, който можеше да направиш в онова общество, в което мина по-голямата част от живота ни, беше: да му се подчиниш напълно и да го накараш да работи и в твоя полза или да се самозачеркнеш доброволно, за да запазиш самоуважението си. Интелектуалецът обаче има нужда от изява и неизбежно избира третия път – да опита да се надлъгва с вече споменатия брадър, като не закача забранените от него периметри и търси реализация в територията на интимно-човешкото или с езоповски език да каже нещо чрез историята. В целенасочено примитивизирани общества като нашето обаче и в условията на тоталитаризъм, и при демократичен режим професорът винаги е наддуман, надигран и каквото искаш прибави още – от Маймун. Романа и пиесата „Маймунска история“ написах в първата година на демокрацията, а те с годините стават май все по-актуални. Които са все още живи от моите професори, доживяват дните си в унизителна мизерия, виждаш, че и твоят тук интервюиран приятел-професор кара все по-очукани коли и за да оцелее семейството му, работи на пет места, на половината от които – непрофесорска работа, а вездесъщият Маймун – героят на нашето време – сменя новите мерцедеси и джипове като носни кърпички и за разнообразие подарява на мутреските си по някой мерцедес или ягуар с гюрук. Професорът получава около хиляда и нещо на месец, учителите взимат вече малко повече от него, а Маймун ги дава през вечер за заря над някое заведение, в което е благоволил да вечеря, ела в моя квартал да го видиш с очите си, освен това едно от момчетата, които си изкарват хляба с тоя дребен пиротехнически бизнес, се оказа мой племенник, та знам от извора. Няма спасение за професора, поне засега. Ще трябва сигурно да минат поколения, докато държавата ни се превърне от Маймунария в нещо нормално, поне по европейските стандарти.
– В повестите и романите ти изкусното владеене на диалога подсказваше бъдещото насочване към драматургията. Но според мен в известна степен то дойде и от неудовлетвореността ти от „общуването“ с киното. И до ден днешен ти си трайно обвързан със сцената – какво повече ти даде и дава тя от белетристиката и киното например?
– Киното дава възможност да направиш съпричастни на нещо много хора, по времето на моите филми броят им се измерваше с милиони зрители. Там обаче твърде често от сценария ти не оставаше почти нищо от първоначалния ти замисъл, а и това, което излизаше, беше актив много повече на режисьора. Казваше се – филмът на еди кой си режисьор, като името на писателя, на този, чиято история е „преведена“ криво-ляво от режисьора на езика на киното, обикновено се подминаваше. Освен това няколкогодишното изтезание с прекарването на сценария през многобройните съвети ти изяждаше времето за написване на нещо ново. В театъра е по-различно. Там твоята суверенна авторова територия е много по-защитима, а и защитена. Там си автор на нещо, което при това може да получи и други реализации. Някога Радой Ралин бе подхванал обречена битка за нова, качествена филмова реализация на „Бъди благословена“, с триста зора успях да го откажа от поредната му битка с вятърни мелници.
Моите камерни пиеси „Нерви за любов“ и „Игра на мъж и жена“ се играха в много театри у нас и навън, те обикаляха света и в онези години, когато аз не пътувах на Запад – чак до т.нар. перестройка. Преди петнайсетина години софийският театър „Зад канала“ направи нова, много успешна, постановка на „Нервите… “. Десетина години преди това, преди да излети навън, пиесата се игра едновременно в десет български театъра и доста години в Театър 199, където беше първата ѝ постановка. Театърът носи магия, каквато киното не притежава. Театърът е също „колективно“ изкуство, но в него има нещо интимно, човешко, то иде от живия контакт с актьорите и с целия свят на една театрална постановка, то е заредено с любов. Докато киното е като груповия секс – има секс, но няма любов. Що се отнася до белетристиката, там твоят читател, или реципиент, както някои обичат да казват, е невидим, анонимен за теб. Обратната връзка не е много надеждна – близките и приятелите, които са прочели книгата ти, най-често ти казват някоя хвалба, но то е протоколно. Критика няма, както е известно, а не всеки може да доживее след сто години, за да види дали е останал в литературата. Докато в театъра получаваш обратната връзка при всеки спектакъл, непознатата за теб публика е най-точният критик и оценител.
– В българската литературна традиция ти си достоен продължител на такива писатели като Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев в извайването на прекрасни женски образи. Не би могло да се каже, че образите на мъже в романите и пиесите ти отстъпват на жените, но последните очевидно те привличат много по-силно като художник. На какво се дължи това?
– Благодаря ти за компанията, в която ме поставяш, но моята самооценка е далеч от тяхната висока летва. Никога не съм си поставял задача да ставам „женски“ писател и наистина не знам как стана така, че в повечето ми книги и пиеси именно жените да са по-силните герои. Някой може да го обясни недобросъвестно с моето женкарство, но ти знаеш, че то никога не е било чак толкова прекалено, колкото винаги е изглеждало на околните, поне дотолкова, че да определи една така характерна черта на скромните ми занимания с писане. Може би просто жените са по-сложни от нас, а ние само си мислим, че е обратното. Сигурно затова и световната литература прави май същото. Изглежда ние, мъжете, имаме някакъв комплекс на неизпълнен дълг, на невърнато добро, на недоизречена благодарност към майките си, може би това формира някакво чувство на вина, която несъзнателно изкупваме чрез женските образи в книгите си. Особено ако майката е като моята, знаеш я „леля Янка“ – светло въплъщение на доброто начало, на майчинската преданост и всеотдайност, на дълбока и нескривана обич. Та не беше ли и твоята – „леля Жаша“ – такава? Бях вече в гимназията, шампион по бокс и покорител на женски сърца, а тя продължаваше да ми говори с мамче, майченце, майчино и все такива умалителни и умилителни, та веднъж с всичкия си акъл ѝ се сопнах на тая тема, колко ли съм я наранил, та вече никога не ме нарече по тоя начин. Сега често сънувам, че ми казва така. Та – нали писането е направляван и от подсъзнателното акт, може би плащам за онази си идиотска грубост тогава. Освен това нали и в обичта си към жените по начало влагаме и обичта си към майките си! Ето ти цял комплекс от подсъзнателни и надсъзнателни причини, които могат да те накарат да заобичаш жените повече не само в живота, но и в литературата.
– В много от романите и пиесите ти по-близките приятели може да открият не малко сюжети от личния ти живот или да припознаят твои черти в характерите на героите ти. Това едва ли е само стремеж към достоверност – има някаква по-дълбока причина за появяването им в творбите ти. Коя или кои са те?
– Ако са верни твърденията на психоаналитиците, че писането е разтоварване от спомени и комплекси, тогава ще трябва да приемем за напълно обяснимо обстоятелството, че всяка книга и всяка роля писателят пише за себе си. Сигурно в това е и част от удоволствието на писането – непрекъснато да си казваш онези хубави неща, които все чакаш (обикновено напразно) някой друг да ти каже, или пък мазохистично да се наказваш за лошите си постъпки, да вършиш онези дребни или по-едри убийства, от които иначе все се предпазваш, или пък онези героични дела, за които все няма да ти стига куражът… В този смисъл четенето на текстовете на хора, които познаваш отблизо, доставя наистина голямо евристично удоволствие, изпитвал съм го и аз неведнъж. Ако съм криминалист и трябва да разследвам някой заподозрян писател, първата ми работа ще бъде да му прочета книгите или пиесите – няма начин престъплението вече да не е извършено някъде или пък жалката му иванчохаджипенчовска мерзка душица да не се е изказала по подобаващ начин. Познавам един-двама такива, а и всички ги знаят.
– Доколкото изкуството е все пак отреагиране на заобикалящия ни свят, в една или друга степен то трябва да е свързано с него. Но ако остане само там – то се превръща в елементарна фотография или соц-реализъм. И романите, и особено пиесите ти са пълни с метафори, които разширяват и мястото, и времето на действието и, макар да оставаш верен на действителността, както се казваше някога, нейната сцена става тясна за посланията ти. И всъщност се пренасяме в две паралелни действителности – основата, върху която градиш философската същина на посланията си. Как намираш границата между тях и съвместяването им?
– Аз споделям истината в онова просто изречение, според което добрият разказ, роман, пиеса или филм е една добре разказана история, но ако беше само това, щеше да ни се налага да признаваме за най-добри писатели най-сръчните графомани. Работата е в това, че добрата творба не само добре разказва, но и още по-добре казва. Ако обаче казването е за сметка на разказването, се връщаме в епохата или на класицизма, или за по-лесно – на жалкия му нормативен римейк – соцреализма. Преживяхме го, знаем го. Текстът на добрия писател е като нотна тетрадка – четеш ноти, ама излизат музика, емоция, мисъл и още сто неща, за които думите все не достигат да ги обясниш. Я кажи що щеше да бъдат ония вечери в Антимовския хан, ония Старопланински легенди или ония Йовкови шедьоври за войната, ако бяха само добре разказани истории? Ако я нямаше магията на онова чистилище, в което великият жеравненец поставя грешната ти душица на равно разстояние от ада и от рая? Е, и той понякога вижда зор с тези разстояния, какво да кажем ние с гайдите. Соцвремето затова раждаше най-често мъртва литература – тя беше или безкрило описателна, или мъртво дидактична, върхът беше някой да постигне и двете едновременно. Затова и на моите студенти често казвам, че не трябва да имат комплекси, защото ако бяха писали не на регионалния ни балкански диалект, а на някой от големите езици, Яворов, Дебелянов, Елин Пелин или Йовков щяха да бъдат признати за световни писатели.
– Друг важен елемент от въздействието на творбите ти е своеобразната, дистанцирана от действието и героите, позиция на повествователя и драматурга, така че читателят или зрителят е едновременно в позицията на съдник на случващото се, но и … подсъдим в контекста на „съучастието“ си в него. Освен елемент на поетиката, това не е ли нов ек от далечните възрожденски камбани?
– Всеки си има своята „професионална деформация“, не е изключено и в моята да дрънка нещо от безсмисленичкия възрожденски ентусиазъм на Колчо или на Мунчо да идентифицират света със себе си и обратно, но това твое усещане иде по-вероятно от онова, за което стана дума малко по-горе – за почти сиамската слепеност на автора с героите му, което пък артикулира логично философията на изходната позиция, че всеки герой има своята правда, своите човешки (или напротив) основания за това, което ще каже или извърши.
– С годините се научих да не задавам реторични въпроси, но не мога да издържа на изкушението – кое беше най-щастливото и най-мрачното време за теб?
– Пак ще спомена Динеков, като припомня негов разказ за една среща на Живковото политбюро с неколцина академици, за да решават нещо във връзка с празника на Кирил и Методий. След като свършила деловата част, минали на спомени – за най-щастливия период от живота им. Нашата героична ремсова младост – казал един лъжец (Живков не е бил никога ремсист, само кръчмарски комарджия и картоиграч; както сам казваше – бил полунелегален, което Оруеловото министерство на вицовата истина веднага определи като състояние, в което той не се е криел от полицията, а пък тя не го е търсела); когато бяхме в отряда „Чавдар“ – казал друг лъжец. (Знае се също така, че Тато никога не е бил партизанин, а известната снимка, на която той се ръкува с чавдарци на девети септември, същото Оруелово министерство озаглави: „Др. Живков се запознава с партизаните от отряда „Чавдар“). Тогава за всеобщ потрес известният вицаджия акад. Ангел Балевски, вечният председател на БАН, казал, че за него най-щастливият период от живота му е било времето на „кървавата диктатура на кръволока Цанков“. Динеков, който никога не употребяваше жаргон, за първи и последен път наруши принципа си, като каза нещо в смисъл – и тогава, Кирчо, цялото политбюро даде заето. Само Живков, предвкусвайки поредния виц на придворния си шут, се захилил – ха-ха-ха, кажи бе, Ангеле, кажи защо, а Балевски отговорил – ами защото тогава бях двайсетгодишен студент… Та сигурно и аз би трябвало да кажа така, но времето, в което мина младостта ми, не е време, което бих пожелал на децата си. С риск отново да обезпокоя великата Динекова сянка, си спомням колко съм се учудвал на думите му, че в младостта си е живял така унизително бедно, че на никаква цена не би искал да се върне пак в нея, т.е. да бъде млад!?… Сега се учудвам само на едно – как е оцеляла психиката ни. Може би – благодарение на адаптацията още от раждането си. Сложи ни сега в онова време – сигурно ще има масови самоубийства. Как ли са издържали родителите ни – все това се питам. Очевидно са преживели чудовищен ценностен и психологически срив. През каква ли преизподня са минавали душите им, за да заживеят в една вече зряла възраст по законите на тоталитарното общежитие, за да можем ние да станем един ден студенти? На тези, които тук ще направят неприятна гримаса, ще припомня, че по наше време се ставаше студент само с положително становище от кварталната партийна организация и че например когато аз станах студент, разбрах, че е било само благодарение на случайното обстоятелство, че баща ми веднъж „спасил“, като успокоил детето на един армейски старшина и готвач, партиен секретар на нашия квартал, че голямото и безкрайно добро куче Рекс, любим приятел на децата от махалата, не я напада, а само иска да си играят. Самият готвач веднъж ми обясни назидателно, че иначе „немало никога да видим унивирситет“, защото сме били „реакция“ и „фашисте“, явно досието на баща ми, минал през ада на лагерите, не е било тайна за него.
– Активно участваш в обществения живот след 10 ноември, преди това нямаше право на допуск или странеше от него по обясними причини? Известно е, че медалът винаги има две страни: беше посланик на България в Гърция, преди това директор на Народната библиотека, по-късно общински съветник, секретар по култура, духовност и национална идентичност в един демократичен президентски екип, по-късно посланик във Ватикана и Малтийския орден, но като че ли си „държан настрана“ от управленски функции в Алма Матер, на която си посветил най-голямата част от живота си, повече от четири десетилетия. Какво ти даде и какво ти отне съвместяването на много и разнородни усилия в името на общественото благо?
– Аз винаги съм казвал, че съм дълбоко благодарен на обстоятелството, че онази система поставяше пред такива като мен бариера за каквато и да е обществено-политическа кариера или пък издигане в някаква служебна йерархия. Как иначе щях да си напиша книгите и пиесите? Писателят и ученият не трябва да се занимават професионално с политика, в обществено-политическия живот трябва да участват главно косвено – с това, което пишат. Знаеш как Юго се е разделил с амбицията си да се намеси по-директно в политиката – като припомнил на депутатите в парламента това, което често им е казвал и при други случаи, в смисъл, че последният от занаятите е политиката и последните измежду мъжете са политическите мъже, треснал вратата на парламентарната зала и никога повече не се върнал в нея. Аз дълбоко съжалявам, че изгубих повече от десет години от живота си да се занимавам с това, което не ми е работа, което е от калибъра на средно кадърен гражданин и което можеше да свършат хора, за които всяко едно от тези три неща би било върхът на сладоледа и на житейската им реализация. Загубата измервам не толкова в ненаписани (за народа „загуба велика“, както би казал Иванчо Йотата), колкото в непрочетени книги. Но нали човек е обществено животно, явно всеки плаща дан на комплекса си да се намеси по-активно в текущия обществен живот, мислейки че може да промени нещо. Нищо не можеш да промениш, у нас политика най-често се прави от хора алчни за пари и власт, които мразят интелигенцията и културата, защото тя е естествена заплаха за тях и защото им напомня непрекъснато, че освен банкови сметки, имоти и власт в политиката трябва да има и неща, с които те са осъдени на вечна раздяла, като например национални и обществени интереси, грижа за доброто на хората и други подобни глупости, по които интелигенцията си пада и в името на които тя, за разлика от тях, може и да се откаже от много от благините, които властта носи. За Алма Матер никога не съм се замислял откъм тая страна на проблема, но сигурно е било защото тя винаги ми е носила максимална степен на достатъчност по смисъла на взаимната ни любов. Винаги съм си обичал работата там, както и студентите и немалка част от колегите, имам основания да вярвам, че тази любов е била и е взаимна. Към никакъв пост в Университета не съм се стремил, вярно е и че не ми е бил предлаган такъв, но това с нищо не се е отразило на взаимната ни любов, за която вече споменах.
– Няма как да не ти задам един изключително важен въпрос – за отношенията ни с уж братската ни Република Северна Македония, който – уви! – се превърна в истинска ябълка на раздора. Ти си един от членовете на съвместната Историческа комисия, която трябваше да намери „златното историческо сечение“ в един абсурден от научна гледна точка спор с нашите „братовчеди“ относно общото ни минало и съдба. Виждаш ли някакво позитивно решение, удовлетворяващо и двете страни?
– Генералното политическо решение би бил гръцко-кипърският модел. Кипърците не смятат езика си различен от гръцкия, не наричат гърците фашисти, варвари, диваци, окупатори, турци, татари и монголи, а казват: езикът ни е гръцки, като кипърци ние сме исторически гърци, културата и историята ни са гръцки, но по политически причини сме отделна държава. Така в Средиземно море има две Гърции или два Кипъра, както искате го погледнете, заедно са и се поддържат и защитават във всички международни институции. При това Гърция принуди Европейския съюз да приеме само Гръцкия Кипър, а не заедно с Турския, както европейските чиновници искаха. Нашите братовчеди македонците пропуснаха този златен шанс да застанат по роднински до Майка България, предпочетоха мащехата си Югославия (в остатъчния си вариант тоталитарно-комунистическа, Титова и Милошевичова Сърбия), забравиха как след трите си сръбски поробвания (след Втората Балканска война през 1913 година, след Първата световна война през 1919 и след 1944), когато сръбската армия все по един и същи начин нахлува в Македония и избива по най-варварски начин без съд и присъда десетки хиляди македонци с българско самосъзнание, а стотици хиляди праща по затвори и лагери, от които почти никой не се връща жив, и вече осем десетилетия налага по нечовешки насилствен начин ново, „македонско“ съзнание, омраза към „бугарите“, които според учебниците на подрастващите им вече пет поколения са били „номадско племе, занимавало се с грабителство, а по произход са турци, татари и монголи“, фашисти, варвари, окупатори. Забравят, че тази изкуствена държавица бе създадена по проект на Коминтерна с негово решение от 1934 година, докладвано не от друг, а от самия вожд и учител на българския народ Георги Димитров по нареждане на Сталин. В това решение се нарежда на мястото на България да се създадат три нации, ерго три държави – Добруджа с добруджански език, Тракия с тракийски език и Македония с македонски език. За щастие успели са само с последното и не им се е удало да заличат от картата на Европа най-старото държавно име в нея – България, десетилетна мечта на Йосиф Висарионович. За наш късмет скъсването на отношенията между Сталин и Тито спасява подготвеното и документално доведено докрай от вожда и учителя на българския народ Георги Димитров придаване на нашата Пиринска Македония (Благоевградския район) към новосъздадената държавица Македония, както и влизането на България в Югославия, което би поставило край на повече от хиляда и петстотингодишното съществуване на нашата държава като самостоятелна и независима. Казвал съм го много пъти – днешната република Северна Македония е една Северна Корея на Балканите. С нищо не е по-различна от азиатската деспотична комунистическа държавица. Затворена е за външна информация (главно българска), насажда се свирепа омраза към всичко българско, преследват се безпощадно всички, които са получили българско гражданство, или пък декларират българско самосъзнание. Като човек на словото, ти ще оцениш абсурдността на факта например, че македонизмът е създал нова дума за действие, с което нещо си провалил, развалил, съсипал, скапал, обезсмислил, това е думата „обугарчил“. Ако това не е крайна, пароксична, потресаваща форма на фобия и ненавист, здраве му кажи. Но най-големият абсурд е, че македонските управници всъщност не искат държавата им да влезе в Европейския съюз и използват нашия отказ като алиби – лошите бугари не ни пускат. Обществото им иска, кой не желае да има европейски паспорт, но те не искат, а и не могат. Не искат, защото като член на ЕС няма да е възможно да се краде толкова много. Не могат, защото Белград не ги пуска, поне преди себе си, а нашата братска държавица е изцяло под сръбска команда. Сърбия пък никога няма бъде пусната от Русия, защото за Матушката тези две държави останаха последният ѝ балкански бастион – политически и военно-стратегически. Ако пък случайно Македония влезе, Русия пак печели – ще има в Европа най-верния си троянски кон. Много показателен за нежеланието на скопските власти държавицата им да влезе в ЕС е и фактът, че на появата на всеки благоприятен знак за намиране на някакво сближаване на позициите, там мигновено се отговаря с неприемлива провокация, ето само два от многото примери: новото правителство обяви за един от приоритетите си бързо подобряване на отношенията между двете държави и председателят на скопската академия на науките веднага заяви гръмко как „македонците“ Климент Охридски и Наум нямали нищо с българската държава на княз Борис и цар Симеон, как били създали глаголицата и кирилицата и по този начин били дали азбука, култура, религия и език на всички други славянски народи наоколо, които и до днес говорят не друг, а „мáкедонски `язик“, сред тези народи е, разбира се, и „бугарскиот“. В деня на посещението на новия министър-председател Петков в Скопие президентът Пендаровски предизвикателно бе обявил (после отложил) среща с представители на ОМО Илинден и на други неразрешени от бългрската конституция „македонски“ малцинствени организации. И това не се прави от вчера.
– Това, че този свят не върви на добре, е ясно за всички (или за повечето потърпевши), и то не само заради климатичната катастрофа, която продължаваме да предизвикваме. Поредната война чука на врата ни – 100-хилядна руска армия прави агресивни маневри на границата с Украйна, заплашвайки я с въоръжена инвазия, Путин настоява НАТО да се оттегли от България и Румъния – нещо, което няма как да се случи, и още, и още… Не сме ли свидетели (не дай Боже и участници!) в нова Карибска (Украинска) криза? Въпросът ми е към дипломата Кирил Топалов: можем ли да се надяваме на повече здрав политически разум, който да охлади военния авантюризъм?
– Вече имах случай да сравня по Националната телевизия тази криза с онези от 60-те години на миналия век – Берлинската (заради издигнатата от комунистическата власт в т.нар. Германска демократична република стена, която раздели Берлин на две – източен и западен) и другата, т.нар. Караибска, които моето поколение помни добре. И тогава малоумникът Хрушчов натовари няколко кораба с ракети и ги закара до Куба, но веднага му се наложи да ги върне пак у дома си. Новият Хрушчов с по-краткото и звучащо немножко неприлично на български име, окуражен очевидно от европейското и американското полубездействие по повод заграбването на Крим, е решил отново да тества евроатлантическите нерви, но за никого не е тайна, че търсеният ефект е повече във вътрешнополитически план. Явно натрупващите се недоволства в огромната му държава от все по-препускащото връщане към съветската мизерия и безнадеждност и към безмилостната жестокост на тоталитарната система и на червения фашизъм са наложили стягане на редиците, а това става най-добре и най-лесно с дрънкане на оръжие. Дежавю, както се казва на любимия на някогашната руска аристокрация френски език. Тоталният шпионаж има, както се вижда, и едно добро – възпира от неразумни действия. Всичко това, разбира сие, не означава, че светът, включително и ние, не трябва да бъдем нащрек. Защото в апетитите на оня с неприличното име, или пък на наследниците му, България, Румъния, Полша и прибалтийските републики, сиреч всички, които имаме сухоземна или морска граница с великата и необятната, сме следващите след Украйна.
– Да се върнем у нас. За кратко се появи надежда, че професорите може и да заменят най-накрая маймуняците, че нормалните хора ще се нагърбят с нормалните проблеми на едно нормално общество. Уви! Както навремето се изрази една бивша политичка, отказвайки се от удобния за мнозина след нея министър-председателски стол и потънала в дълбоко забвение по разбираеми причини: „Този народ е обречен на комунизъм“. Пак уви! Не само, че времето не я опроверга, но днес сме свидетели на активно рекомунизиращо „мероприятие“, което си е истинска катастрофа за надеждите и усилията ни. Ние вероятно няма да сме тези, които ще бъдат „допуснати“ да оправяме бакията, но можем да бъдем тези, които да отправят предупрежденията си, когато му е било времето. Твоите директни послания към днешното и утрешното поколение на България или накратко: кое може да спаси България от Маймуния?
– Накратко – нищо. Ако перифразираме цитираната от теб бивша министър-председателка, ще трябва да речем, че нашата нещастна държавица е обречена на маймуния. И не от днес. Вижте цялата ни следосвобожденска история. Спасителят на България Стамболов е съсечен по най-варварски начин насред София по нареждане на царя на великата Маймунария-освободителка; заради маймунарските си налудничави амбиции да седне на цариградския трон най-старият Кобург праща непобедимата българска армия не да си освободи Македония, а да изгине пред Одрин; няколко години по-късно, по време на Първата световна война, агентите на болшевишката маймунарщина хвърлят победоносната българска армия не срещу противника, а срещу собствената си столица; въобще благодарение на маймунарската си дипломация и политика България е изгубила всички войни, при положение, че е спечелила всички битки, пленила е почти всички вражески бойни знамена и не е дала в плен нито едно свое… Да не говорим за соц и пост-соцмаймунарника, в който мина животът ни. С две думи – за да се излезе от маймунарника, трябват хора, които не са родени и отраснали в него. Нещо като историята с племето на Мойсей, което бродило из пустините четиресет години, преди да намери Ханаан, за да успеят да измрат всички, родени в египетското робство, включително и вождът им.
Бележки:
[1] Топалов, Кирил. Софийски истории. ИК „Бард“, София, 2021, 336 с.
