Фотографии на Пейо Яворов и Лора Каравелова © Яница Радева,
Нощ на музеите – 20-21.09.2013 г. [1]
Доколкото зная, когато се появили първите фотографии, художниците ги заподозрели в… некадърност. Всеки, на когото не му достигало талант за художник, ставал фотограф.
Може би затова харесвам фотографията. Мога да „рисувам“ чрез нея, въпреки че и аз не станах художник. Може би и на мен не ми достигна талант, или инат… Но и фотограф не съм. Поне не мога да си представя ситуация, в която вадя визитна картичка и върху нея, под името ми, е изписано „фотограф“. Така че странно би ми прозвучал въпрос като: „Кога започнахте да снимате?“ Пък и днес нали всеки снима, телефоните вече са не телефони, а камери. Затова, ако ме попитате „Кога започнахте да снимате?“, сигурно бих отговорила: „Навярно, малко преди да загубя семейния фотоапарат в Созопол някъде през 80-те.“ Фотоапаратът може би беше „Смяна“, но това не е важно… После имаше и други – с ленти, „сапунерки“… Дълго време нямах никакъв фотоапарат, само мечтаех за него.
В началото просто исках да правя снимки за спомен, но не обикновени, а ако може да са като картини. Това желание се е зародило у мен може би заради интереса ми към изобразителното изкуство (нали не станах художник)! или пък е било реакция на това, че винаги ми е било скучно да разглеждам снимки, в които някой просто се е заснел на някакво място. Обикновено с крака, отрязани точно до кокалчетата. Или с лице, върху което пада сянка. А семейните албуми, които някога „тикват“ в ръцете ти, ако попаднеш някъде на гости… Ужасия!
Имам един спомен за снимане от детството, но за снимане не с фотоапарат, а с камера, каквато баща ми, спестявайки не знам колко дълго, си беше купил. Та, споменът ми е как съм извадила тази камера, в нея в онзи момент няма лента, но аз не зная това, и преследвам из раззеленилия се двор любимата ми котка. Котката се плаши от непознатото устройство, аз я следвам и си представям филма, който ще се получи. Филмът заради незареденото „оръжие” е останал единствено в главата ми: зелен с оранжева котка.
Ако трябва да разсъждавам върху въпроса защо публикувам снимките си в социалната мрежа, няма да е лесно да отговоря, доколкото и социалната мрежа се мени, а с това и функциите, които биха се възложили на публикациите там. В началото най-вероятно е било любопитството. Но онова, което искам да споделя сега, отговаряйки си на въпроса защо, се основава в някаква степен на публикациите в медиите след 2012 година. Имам предвид протестите на Орлов мост заради промените в Закона за горите. По това време нямах фотоапарат, а медиите не отразяваха коректно онова, което се случваше. После дойде ред на редица други протести. Първият, който снимах с новото си въоръжение, беше против архонтите. Тогава реших, че наистина е важно да използвам социалната мрежа, за да показвам нещата, които виждам. Много от хората, мислих си, не са в София или пък не могат да присъстват на едно или друго събитие, а на „истината“ в медиите все по-малко можем да разчитаме. Накратко, основанието ми за публикуване в социалната мрежа беше в осъзнаването на важността да документирам(е). Снимката трябва да бъде дума, да разкаже, така както думата може да покаже…
Никога не съм участвала във фотоизложба, а и нали никога не съм приемала себе си като фотограф, затова никога не съм мислила по въпроса за участие в изложба. С удоволствие обаче разглеждам такива. Наскоро в Националната художествена галерия видях номинациите и наградените снимки от тазгодишния конкурс на „Кодак“. В социалната мрежа с възторг „лайквам“ фотографиите на Вера Гоцева – нейни оригинални портретни снимки от протестите бяха публикувани в броя на сп. „Granta България”, чиято тема беше „Революции”, също тези на Васил Гарнизов с погледа му към протестите от миналото лято или пък на балерините на Ани Колиер – за нея си мисля, не е ли тя някакъв фотографски Дега… Мога да изброявам още много имена, чийто изложби съм разглеждала. Цочо Бояджиев с контрастните му черно-бели изображения, които рядко могат да бъдат сбъркани с тези на друг автор, или например Лиляна Дворянова и нейните портретни фотографии, на които образите са като изваяни, или пък фотографиите от различни свети места на Мартин Митов… Но всъщност всяко изброяване е обречено. Доста имена мога да назова и все ще съм пропуснала много.
© Вера Гоцева
Опитвам се да снимам хората в моменти на красота, защото всеки човек и всяко лице е красиво (обикновено точно когато не подозира това). По този начин навярно се отдалечавам от продължаващия вече години вкус към снимането на угнетения човек – изоставения, страдащия, насиления, разплакания, стареца, умиращия. Но тези снимки на насилие отдавна като че ли са престанали да внушават морална позиция, да внушават състрадание. Те като че ли постепенно карат зрителите си да привикват с изобразеното и дори да стават равнодушни към него. Старецът е страдащ, казват снимките, старата жена, задължително съжалява за младостта си, животът в залеза непременно протича в порутена къща, угнетен и изхабен… Постоянно се повтаря и презарежда един песимистичен поглед към живота. Разбира се, и това е тема, но къде е лицето в моментите на безгрижна зареяност, усмихнатост, волност. Как пълнят погледа такива човечни фотографии, особено когато ги видиш изложени например до някоя снимка от работния ден в Народното събрание!
© Ани Колер
Нерядко снимам места (не хора), над които е нависнало и като че ли приближава изчезването. Едно такова застрашено място е къщата музей на Яворов. Снимайки стаите, изложените лични вещи на Лора Каравелова и Яворов, не можех да се освободя от усещането, че може би тази къща съвсем скоро ще се срути, а с нея и споменът и автентичността на тези две важни фигури от културния живот на България.
Накаря още нещо. Интересни са ми снимките от едно място в различни ситуации, множеството от случки и събития, които могат да бъдат „разказани“ за него или с него. Засега съм се замислила за Съдебната палата. Тя е не само представителна сграда, но и сграда символ. Снимала съм я изцапана с домати, с протестиращи около нея, с полицаи пред нея, с танцуващи млади хора. Би ми било интересно да продължа да я наблюдавам, а каква колекция ще се получи, как би могла да се представи такава колекция на живота ни тук и в бъдеще, може би тепърва ще се разбере.
© Цочо Бояджиев
Какво дава фотографията? А какво отнема? Наистина отнема. Има опасност да започнеш да виждаш в кадри, да не изживяваш в пълнота събитието, което снимаш. Ако се увлечеш, можеш да пропаднеш в река или пък в някоя локва, да застанеш на пътя на кукерско шествие и да не чуеш оглушителното звънене на хлопатарите, защото си зает да кадрираш, да ги направиш може би вечни… Дали? Но понякога забравени случаи, хора, събития се появяват, припомнят за себе сии твърдо знаеш, че са били. Били са!
© Яница Радева
Бележки:
1. Фотографиите на Пейо Яворов и Лора Каравелова са окачени в къща-музей „Пейо Крачолов Яворов“ в София.
Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.