През 1937 г. в поредицата „Материали за историята на София” българският Археологически институт издава „София през ХІХ век до Освобождението на България” от Петър Динеков с 15 образи в текста” (Динеков 1937). Това е първото крупно изследване на 27-годишния Петър Динеков, в което София и софиянци се оглеждат откъм премислени и сполучливо подбрани изследователски гледни точки: І. Софийски кондики; ІІ. София и българският черковен въпрос; ІІІ. Училища и училищни дейци; ІV. Спомощници на българската книга от София; V. Освободителни борби и освобождение на София.
Бях впечатлена от подхода на Петър Динеков при представянето на изворовия материал в дял първи – „Софийски кондики”, в който са публикувани и коментирани извадки от 20 кондики [1] (1807-1877 г.) (Петкова 2014). Младият учен е успял да улови и коментира ценната етноложка и културно-антроположка информация, съдържаща се в тези делови по предназначението си документи – сметководни тетрадки, книги за разходи, летописни книги. Всъщност той показва нагледно значението на видовете кондики и на редица други писмени източници при изследването на градската култура. Това е едно далновидно мислене през 40-те години на ХХ в., когато, съдейки по библиографски описи на материали и изследвания, а и според наличното в известни архиви, градската тема все още търси своето автономно място в предметната област на етнологията (Симеонова 2009, Кирилова 1994).
Бих искала оценката ми върху методологическия образец, предложен от Динеков, да не изглежда самоцелна и умозрителна. Затова, следвайки най-общо неговия модел, ще се опитам да покажа върху материал от други сходни писмени извори полезността от аналитичното им въвеждане в научно обращение за целите на културно-антроположкото изследване на града.
Насочих се към стари кондики на Търновското настоятелство, в които са отбелязвани проблеми и дейности на община, църкви и училища в града през втората половина на XIX в. Изборът на изследователския терен е продиктуван от лични пристрастия към град Велико Търново, свързани със семейните ми корени. Разглеждам материал от две кондики: „Сметки за църкви, селски общини и частни лица 1866-1868 г. Търновско църковно настоятелство – Търново” и „Имена на служителите и учителите 1869-1879. Търновско настоятелство – Търново” .[2]
От съдържанието и оформлението на кондиките ясно личи ролята и мястото на общинската управа в Търново през втората половина на ХІХ век. [3] Откроява се своеобразна хроника на дейностите, които настоятелството е извършвало в периода 1866-1879 г., отразен в разглежданата документация. Очертава се институционалният статус на този управленски колектив в живота на града. Основна общественополезна дейност е грижата за поддържането на църкви и училища. Извън тази първа представа обаче може да се прочете и извлече много повече информация от разнообразните ръкописни сведения на общинските настоятели.
Ако се проследят кратко маркираните или протоколно описани финансови взаимоотношения, засягащи институции, общности и отделни лица, в голяма степен може да се сглоби тогавашната картина на градското и прилежащото му извънградско пространство – махали, училища, църкви, манастири, околни села; личат и начините за пространствена ориентация (чрез насочване към известни на всички църкви, училища, дюкяни; чрез природни дадености).
В изследваните кондики се споменават махалите в тогавашния град Търново: Поп Георги махала, Поп Васил махала, Новата махала, Патрик махала, Иван Асен махала, Долня махала, Марнополи махала (за 1866 г.); в 1867 г. под уточнението „Осемтях градски махали на вакъфите” се появяват Дервент махала и Анатик махала. В някои названия се намесват турски и гръцки влияния (Юрги махаллеси, Мариополь махаллеси и др.). [4] Присъстват „петте черкви градски” [5]: „Света Богородица”, „Свети Спас”, „Свети Николай”, „Свети Атанас”, „Свети Костадин”; споменава се „Яаджийска черква”. Манастири в околността са: Лясковски „Св. Петър”, Плаковски „Св. Пророк Илия”, Троянски „Света Троица”, Килифарски „Света Троица”, Присавски „Св. Архангел”.
От разглежданите документи може да се извлече един твърде подробен списък на селата около Търново [6], в който се откриват и вариантни названия (Чавушово = Чауш-кьой; Вышоград = Вишовград; Суинца = Сушица; Даг Сливово = Дай Сливово; Калугерово = Осма Калугерово и др.). Споменаваните селища фигурират в ръкописните книги по силата на финансовите им задължения – данъци и заплащане за административни услуги. [7] Всъщност това са обичайни приходи към общинската каса – други такива са от дарения.
За периода се срещат следните споменавания на училища (предавам ги с техните оригинални названия, в които личи и тяхната „специализация”) [8]: горньото (женско/девическо през 1869 г.) [9]; долньото; главно мъжко (взаимно); „преоготовително мъжко при църквата „Свети Николая училище” (К. 2, 1874 г., с. 135); „училища девичешки при църквата „Св. Константин” (К. 2, 1871-1872 г., с. 91); „горните при църквата „Св. Никола” момчешка и девичешка училища” (К. 2, 1871-1872 г., с. 89); „трите училища при църквата Св. Никола” (К. 2, 1872-1873 г., с. 95), „девичешко” при църквата „Св. Спас” (К. 2, 1873 г., с. 129); главно (взаимно) „девичешко” при църквата Света Богородица (К 2, с. 138-139).
Проследявайки градската пространствена структура и насочвайки се към нейните обитатели, на първо място се налагат най-изтъкнатите представители на формиращата се интелигенция – учителите и духовниците. Списъкът на учителите [10], който бихме съставили според кондиките (от 1866-1868 г. и повече в тази от 1869-1879 г.), е обширен, чрез водената документация се откроява една работеща система за наемане, принципи на заплащане (вкл. заеми, аванс), финансово отчитане на движението на средствата; отпуски, назначаване и напускане [11]; жилищно обезпечаване и дори осигуряване на лична прислуга [12]. Може да се направят изводи за относителния дял на текучеството спрямо този на постоянно задържалите се учители. Наемани са учители местни, както и дошли от други селища [13]. Наблюдава се обичайно наемане на работна ръка от учители и помощен персонал, което следва традицията и се прави на Димитровден. Паралелно с това документираните практики отразяват тенденциите към разколебаване на традиционните соционормативни принципи. Училищната хроника показва по-динамични и гъвкави „трудово-правни” отношения в зависимост от личностните и демографско-икономическите фактори на модерното време [14]. Наетият служител е „цàнен”, („оценен”, „пазарен”, „условен”) [15] за уговорен вид работа и определен срок от време.
Любопитен детайл е диференцираният подход към учителите, видим чрез разликата в заплатите им. Основанията за тези разлики невинаги може да бъдат разгадани от наличните данни, но освен очевидната оценка за ценз (образователен и професионален опит, натовареност, преподаване в по-горен клас) се прокрадва и познатата дискриминация по линия на пола. Заплатите на жените учителки са по-ниски, затова някои изключения правят впечатление. [16] Всъщност за първи път (в първата кондика) се споменават жени учителки през 1866 г. – Ивани Сотирова и Анна Хаджийорданова. През април 1867 г. Поп Стефан е записан като „учител девический”. Броят на жените учителки се увеличава съществено в по-късната кондика, т.е. от 1869 г. нататък. [17] По отношение на учениците известно социално разграничаване се забелязва при раздел „Сметки на доходи от ученици” от ученическия дневник – изброявайки таксите, става въпрос и за бедни ученици (сиромаси), освобождавани от такса (К 1, 1867 г., с. 20).
Женско дружество се появява за първи път през 1872 г. [18]
Интересно е да се види ролята на помощния персонал в училищата – слугите са почти изцяло мъже, срещнах името на една „помагачка” жена – Андони Димитриева в Горното женско училище (1869 г.). Сред мъжете се упоменават Алекса Генков от Трявна, Кръстю, Стоян, Петко слугата, Иван клисаря, Лазар Абаджи, митрополски слуга Пенчо Иванов, Стоян Колюв кафеджи (1870-1871 г.) и др. (подбирам характерни начини на именуване).
При общинско-училищните длъжности освен председател [19], настоятели („епитропи” – като Васил Джуров, Стоян Арабаджиоглу, и др.), касиер (Илия Попов, Васил Хаджи Ст. Берон), – има също „писар” (Иванчо Радюв), „протонотарий” (поп Димитрий, 1872 г.), „общински деловодител” (Д. П. Иванов, 1878 г., 1879 г.), „училищний иконом” (Иван Заяков). Отбелязвани са административните позиции на „кабзамалите” (бирниците – Петю Селвили, Стоян Бакал, Н. Бояджи, П. Мутафчи и др.) и „вакъфчиите” (Мустафа ефенди вакуфчу, Солунлах ефенди вакофчу). Представата за професионално разслояване сред градското население, за професионалната мрежа в града по онова време става по-пълна и със сведенията за еснафите. Налични еснафи са били: бакалски, терзийски, абаджийски, кожухарски, бабукчийски, халашки (дръндарски); ковачи и чилингири. [20] Редица прозвища свидетелстват и за други професионални занятия в града – златари, бакърджии, дюлгери, бояджии, дограмаджии, мутафчии, калпакчии, чохаджии, кундурджии, кираджии. „Полицеймейстер” и „спициер” се появяват по страниците на втората кондика през 1877-1878 година. [21]
В маркирането на градската пространствена структура, както и на нейните социални актьори, изключителен интерес от гледна точка на социолингвистика и културна антропология представят принципите на именуване – при различни топоси (селища, махали, улици, църкви, дюкяни, къщи) и особено красноречиви при личните имена. Забелязват се няколко принципа на популярно именуване за целите на всекидневното общуване, при които към личното име (някъде с фамилията) е прикачен характерен прякор/прозвище, изписвани с главни букви. В изследвания период тези фразеологични съчетания са били твърде широко разпространена речева практика. Означаващата дума в тяхното конструиране има атрибутивна функция и се създава по признаците: занятие/професия (Васил Абаджи, Петър Мутафчи, Стефан Бакърджи, Данко Кундурджия, Данко Бабукчи, Симеон Халача, Тодор Касапина, Димо Чалъка, Калчо Мотаф, Тодор Бостан, Радя Кираджията, Стоян Книгопродавеца, Кировица Бояджийката); социален статус (Владика Григорий, Генчо Чорбаджи, Ходжа Димо), където хаджийството се налага със значително присъствие (Хаджи Пенчо, Хаджи Пантели Кесимов, Хаджи Христаки, Ради Хаджимаждраков, Георги Хаджигенчев, Панайот Хаджи Н. Кереметчиоглу, Еленка Хаджиангелова); селищен произход (Райда Оряховчанката, Цана Тревненица, Тодор Стоюв Лесковчанин, Рада Гаврилова Килифарка); личностни характеристики (Иван Лещата, Стою Кокоркото, Червен Герги, Петър Глухара, Рада Дългодрешковица, Добри Джеджито, Пенчо Хълбито). Има и форми, в които се наблюдава наслагване на техники за именуване с различен произход – Хаджи Калчо Мотаф, Хаджи Иван Кликача. Заслужават внимание фразеологични изрази (и дори наративни конструкции), които се използват вместо името при писменото идентифициране на личности. В тях асоциативни връзки, значения и отпратки, засягащи етнична и родова принадлежност или селищен произход, се предават чрез буквални описания. Езикови практики от този тип са показателни, те фиксират състоянието на писменото културно изразяване в определен исторически срез – един тревненец, един циганин, едно плаковче, двама бебровчени; Симеон от с. Иванча; Минчо Юрдан зет, Стефана брата й; „Дядо Кола от Бяла, дето зе Събювата балздъза” с огледалното: „Госпожица Събювата балдъза, дето зе Никола Беленчен [от Бяла]”. Наред с преобладаващите изцяло български принципи на именуване се забелязва влияние от турски и гръцки, предимно при окончания на имена и фамилии: Кольо Мочоглу, Иванаки Димов, Иван Диаманди, Стефан Бакърджиоглу, Вангели Димитров, Стоян Арабаджиоглу, Мехмет Коюмджиоглу.
Четейки между редовете на кондиките, не е необходимо изключително въображение, за да се усети градът като жив функциониращ организъм – в структура, очертана от местата в Търново, и чрез мрежата от (взаимо)отношения, предимно финансови, в които са въвлечени отделни индивиди, общности и институции. Между църквата, общинската управа и училището като основни властови и културни институции на града съществува активно взаимодействие. Издръжката на училищата зависи от постъпленията в бюджета на общината, управляван от църковно-училищното настоятелство. Разходите на общинската каса са за отопление, осветление, обзавеждане, за „тъкмежи и расправки” („мазане” на сградите и др.); средства за учителската „плата”, за услуги, поддържане на училищна прислуга и други наемни работници, за отпускане на заеми, помощи на болни, „милостиня” и др.). [22]
От друга страна, жителите на града и околните села плащат „на града”, т.е. внасят в касата на настоятелството пари за ученическите такси, за редица услуги като издаване на „дозволителни вули” [23], завещания („завет”, „душевни завет”), „писма разделителни”, „писма продавателни”, „свидетелства”, „записи”, „разписки” „тескерета”; „пандахузи”; „дозволителни училищни пусули (записки, пропуски)”; освещаване на черкви. Приходите на общината се увеличават и с „подаръци” – хората даряват в натура или с парични средства, подпомагайки църквата, училищното дело, включвайки се към благотворителни инициативи. За издръжката на училищата съществена е помощта на еснафските сдружения. [24] Определена документална стойност имат списъците на приходи и разходи, от които може да се добие представа за бита, за материалния израз на жизнения екзистенц-минимум на едно училище – строителни материали, инструменти, дърва за отопление, храна, интериор.
Като възможен обект на отделно проучване бих откроила въпросите на езика и правописа – с насочено внимание към формите и принципите на културно изразяване в писмена форма. Наблюдаваното взаимодействие между речта на всекидневието и оформящите се езикови стилове на изложение, засягащи професионалната сфера (в случая административно-деловия стил), онагледява важни процеси и тенденции. Вкарването на материал от църковни и училищни кондики в научно обращение би попълнило изворовата база за проучване на определени говорни особености, а един културологичен подход би очертал по-цялостна картина на езиковата и наративната култура, на менталността в градска среда през втората половина на XIX век. Примерите, които подкрепят това най-общо твърдение, се отнасят до специфичната терминология в съдържанието на различните записки, водени от настоятелите (касиерите). Текстовете варират от кратки финансови бележки до по-разширени повествования в своеобразните „договори”, разписки, протоколи, описи, списъци, писма. Терминологичното означаване на определени понятия показва нагледно интересния езиков „срез” на епохата – архаично звучащите днес лексикални пластове, формирани на основата на разговорната реч с наличие на диалектни думи и чуждици. [25] Специален интерес представя фразеологията – състоянието ѝ, фиксирано в период на 14-годишна документация, показва неустановеност и разноречие, които са ясни белези на развитието. Всекидневната реч има своето силно присъствие в професионалния дискурс, записките отразяват протоколно сделки и решения, но свободно пропускат чужди на деловия стил мотиви (епизоди) от личен или обществен характер. Използват се редица фразеологични изрази и синтактични конструкции, които описват действия или разказват определен казус, налице е повествование вместо обобщени езикови формули за резултат. [26] От друга страна, ясно личат тенденции към утвърждаване на професионален езиков изказ, с преобладаващо делови стил на изложение (опростен синтаксис, присъща терминология, препратки, графично оформление). Особеност, която е показател за движение – към обогатяване на езикови практики или икономия на изказа, – е паралелната употреба на синоними и синонимни изрази в речта на деловодителите. [27] Интересни са данните и за тогавашните правописни правила – пунктуация, слято и разделно писане, отношение между правопис и правоговор (напр. при фонетичното изписване), употреба на главни букви, на някои латински букви (i, j), съкращаване на думи (напр. системата за съкращаване на месеци [28]).
В заключение ще подчертая отново перспективното мислене и широтата на погледа в подхода на Петър Динеков към спецификата на градското, към културното многообразие на града, показвайки как трябва да се работи с изворите, с културно-историческото наследство. Как трудоемката работа по необходимите количествени натрупвания за изчерпване на изворовата основа е подстъп към задълбочено тълкуване и качествен научен анализ. Това засяга с особена сила писмените извори, нетипични в традиционните практики на етнокултурното изворознание. А също така, колко важно е тази изворова база да бъде адекватно и грамотно представена – реализация, изискваща прецизност и високо равнище на филологическа компетентност, когато текстовете са били преписвани ръчно, за да бъдат подготвени за печат. Софийските „профили” от ХІХ век, които Динеков очерта преди повече от 70 години, са методически образец за научна работа, своеобразна школа. Като безспорни научни приноси и преди всичко с методологическата им актуалност и приложимост те би трябвало да получат своята подобаваща оценка сред общността на културолози, етнолози, филолози.
Църковните и училищни кондики като писмени извори все още очакват своя културологичен анализ. Изследователският им прочит ще покаже обитателите на града и градските места в тяхното социално и полово-възрастово разслоение, във всекидневните им грижи и взаимоотношения. Документалната ценност на своеобразните деловодителски дневници е безспорна, защото в тях се откроява история, бит и култура. Целият набор от езикови, етнографски, демографски, исторически и други данни със социокултурна значимост са незаменим източник за духовната и материалната култура на града и жителите му и особено за търновската интелигенция по онова време.
Бележки:
1. Кондика е название, което Петър Динеков отнася „към всички тефтери и тетрадки (някои твърде малки по обем), в които с известна системност и последователност е отбелязван животът на обществени учреждения (еснафи, църкви, училища)” (Динеков 1937: 1). Срв. и речниковите значения – „правилник, устав, летописна книга на църква, манастир“; „книга за дарения при църква“ (според Речник…; също Милев и др. 1970).
2. Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, отдел „Ръкописи и старопечатни книги”, ІІ А 7632, описание: Кодик, 133 л., 250 писм. стр., формат 34х25 см., подвързан; пак там, ІІ А 7631, описание: Кодик, 150 л., 283 писм. стр., формат 34х25 см., подвързан. За сравнение и допълнителни сведения е използвана също „Книга за копии на писма по делата на централното училище и на градската болница в Търново, 1 януария 1867 год.”, ІІ А 7639, описание: Изходен дневник (Каталог), 1867-1883, 100 л., 35 писм. стр., формат 43х27 см., подвързан. За удобство при цитирането тук означавам кондиките съответно: К 1, К 2, К 3.
3. В Търново през 1858 г. се създава градска църковно-училищна община, която поема управлението на училищата; закрива гръцкото училище, а сградата му се заема от българското училище „Свети Кирил” с първи учител Георги Ив. Коджов (по сведения на П. Р. Славейков) – вж. Драганова 1966: 74. Авторката предоставя ценна информация за ролята на градската община в Търново през ХІХ в., вкл. с приложен списък на членовете на общината за годините 1858-1860 г.; 1868-1871 г.; 1873 г.
4. За развитието на махалите като начин на обособяване в градското пространство вж. Драганова 1972: 169-176. По принцип през ХІХ в. българското население в Търново било групирано по махали, прилежащи към енориите на съответните църкви (Драганова: 1972, 174-176).
5. К. 1, 1867, с. 50-а.
6. Техният приблизителен брой е около 70 (вкл. и колиби), срв. К. 1, списък от 1867 г. – вж. 57а, с. 87, 91; К. 2, с. 29.
7. Напр. Михо и Марко Ст. от Плаково трябвало да дадат „за бащинът им завет според записът” 500 гроша (К.1, 1867 г., с. 13-а.); Село Согин Дол (Сухиндол) – да дава „за придадените ни вули на Поп Василя под негова отговорност 100 вули по гр. 5 гр. – 500” (К.1, 1866 г., с. 15а); село Самоводене трябвало да получи „за събраното жито 591 оки – 547 гроша” – с пояснението „Според белянца (баланса) на Илия Попов насрещното жито преобърнато на брашно” (К. 1, 1867 г., с. 13а); „Едно плаковче” (от с. Плаковци) трябвало да си плати „за 1 писмо утъкмено” (К. 1, 1866 г., с. 22а); Рада Гавриилова Килифарка да плати за „дозволително разделително” (пак там).
8. Предшественици на възрожденския тип училища във Великотърновски окръг са килийните училища. След тях се появяват взаимните и класните училища. Класните училища възникват у нас през 40-50-те години на ХІХ в. като продължение на взаимните, наричат се също главни, големи, горни. Междинно място заемат т.нар. „приготовителни”, продължение на взаимните, техни горни отделения (горни класове) със срок на обучение една година. През Възраждането в Търновски окръг се наброяват над 125 училища – вж. повече за историята и развитието им в Ибришимова 1966: 100-101.
9. С подкрепата на „Женската община” във Велико Търново на 1 август 1869 г. се открива девическо класно училище (Ибришимова 1966: 103).
10. Учители в Търново в разглеждания период са били: Никола Михайловски, Антон Гранитски, Давид Хаджипенков, Анастас Симеонов, Г. Куппа, Поп Стефан („учител девический”), Илия Шиваров, Иванчо Радев, Никола Златарски, Христо Брусов, Отец Дякон Теофил, Андон Кесяков, Панайот Семерджиев, Димитър Войников, Георги Хадживасилев, Стефан Кимрянов, Михал Заяков, Стефан Стамболов и др. Интересно е сведението за Стефан Стамболов от 1878 г.: „ авг. 21. За колкото е условен речен. учитель. От днес за една година до 21 августа 1879. За гр. 10 000. 1878 дек. 18. – Днес самоволно даде си писменно оставката За това му се спадат за 9 месеци и два дни присметнати 7639.10. Да зема 2360.30” (К 2, с. 268).
11. Срв. следната справка от 1872 г. за учителя Д. Енчов и съпругата му Донка Димитрова, в параграф „да зема”: „авг. 1. По общо одобрение колкото са оценени и контрактени и двамата с телиграф да учителстват в главното училище и в девичешкото от днес за една година до първий авгост 1873 -то за гр. 16 000. За къща и кирия ищи 250, общо 16 250.” (К 2, с. 111). На отсрещната страница в параграф „да дава” е отбелязана датата, когато същият „самоволно усно подади оставка”, поради което му се приспада съответната сума за неизработени дни според надницата му.
12. Вж. за тази дейност на общината сведения и у Драганова 1966: 83-84.
13. Данни за родното място на учителите се появяват в К 2, с. 254 и нт. за 1878 г.: Георги Къджов от Търново, Давид Тулешков от Търново, Данаил Попантонов от Казанлък, Кънчо Царев от Габрово, Еленка Иванова от Севлиево, Еленка Добрева от Стара Загора, Парашкева Кузева („Дудекова се пише”) от Панагюрище, Марийка Недялкова от Беброво и др. Пак в по-късната кондика се използват уточнения като: марнополски учител, долномахленски учител (учителка).
14. Напр. „на сметка белянца” на учителя Антон Кисяков, „условен” от 1август 1875 г., на 31 дек. с. г. е записано: „Според болестта му не може да учителствува, затова и даде си своеволно оставката. Затова и му се спадат от днес седем месеца до 3 юлий 1876 г. по 500 гр. на месец възлизат 3500.” (К 2, 1875 г., с. 151). Друг случай: слугата Никола Недков през януари 1876 г. „своеволно даде си оставката, че неще вече да слугува в училищата и на негово място намести са Петър Вранчов със същата заплата [120 гр. на месец]. Затова му са отпадват 6 месеци и 13 дни до 31 юлий 1876” (К 2, 1875 г., с. 173).
15. Интересна е употребата на глагола „слядувам” в смисъл на служа, работя като служител, която се отнася и за учители, и за помощен персонал.
16. През 1869 г. учителката Еленка Хаджиандонова, „за колкото ся цяни да учителствува в преуготовителния девически клас от днес за 1 год.”, е с договорена заплата 3000 гроша, а учителят Н. П. Гранитски е „цанен” със заплата 8000 гроша. В тази светлина срв. сведение от друг източник, че жените учителки не вземат участие в училищния съвет, съставян само от учителите на мъжките училища (Ибришимова 1966: 104).
17. Жени учителки в периода на проучените кондики са: Ивани Сотирова, Анна Хаджиюрданова, Еленка Хаджиандонова, Евгени Стоянова, Еленка Хаджиангелова, Стефана Иванова, Анастасия Хаджипетрова, Марийка Кабакчиева, Евгени Шекерджиева, Виктория Живкова, Юрданка Петкова, Еленка Добрюва, Марийка Николова, Анастасия Ангелова, учителка Кимрянова, Анастасия от Стара Загора, Пенка Пенюва, Мария Недялкова, Еленка Ганчева, Катина Шонтова, Райна Кисякова, Парашкева Гюзелева, Парашкева Дудекова, Денка Иванова.
18. „Учителката Тонка получила от Женското дружество чрез Хаджи Хр. и Илия Попов 1250 гр.”; На 1 август Женското дружество имало да дава „колкото длъжней на градската училищна община от днес за една година до 31 юлия 1873 год. гр. 6000” (К 2, 1872, с. 110, 112). Интересни са сведенията по запазена преписка между общината и женското сдружение за това, че „градската община в Търново проявила голям консерватизъм по отношение на създадената през 1869 г. „Женска община” от Евгения Кръстева” (Драганова 1966: 85).
19. Може да се установи, че отец Архимандрит Стефан е бил председател на настоятелството около 1874 г. и нт.; от 1877 г. постът се заема от вицегубернатор Д. Цанков (К 2, с. 218). По принцип според наредбите на турските власти и гръцкото духовенство градската община се е оглавявала от Търновския митрополит. В състава ѝ са влизали известни първенци на града и по двама представители от всеки еснаф. Избирането на членовете е ставало по махали и се е провеждало всяка година (Драганова 1966: 76-78).
20. Те осъществяват благотворителни дейности, вж. напр. следната: „внесени от Ив. Заяков събрани от еснафите за в полза на училищата […] от бакалски еснаф от Николи Костов […] с расписка дадени на Градския съвет”. Уточнява се, че са събрани от махалите Св. Спас, Св. Костадин, Св. Никола, Св. Атанас. Тук се е наложило означаване на махалите според наличните в тях храмове (1878 г.).
21. Годината 1877-1878 е интересна със сведението за „волна помощ от градския съвет” „в полза на бежанците”, събрана и внесена от „полицеймейстера г-на Думети”. Също – с даренията на спициерите [изписано спицiер – „аптекар“, Св. П.] Георги Маринд. и Юрдан Пенчов, „за в полза на градските училища”, вж. К. 2, с. 248-249.
22. За „кюмюр, дърва и сечението им”, за тамян и восък, кибрит, книги, кофар, тебешир, дърва и джамове, синджири за вода, панти и гвоздеи, чимове, „тесте книги за тефтер”, „метли клечени”, „стовни”, „мастило на одаята”, „щуряк и пулчета”, „кепче и потир за училището”, „американ и конци за кесип”, „за хляб”, „за каффе на училището”; за лопати, чували, камъни, пясък и вода, вар; „за 100 твар пръсъ и фърлянето ѝ”, за телеграф до Цариград, „писмо до Цариград за уставът”, „писмо до Филибе на пощата”; „на Г. Мазаков за общия парастас”; „до Самоводене кирия за кон”, „милостиня на станимакалиите”, „милостиня на 1. ловчалийка” и др. (К 1, 1866 г., с. 23а).
23. Вула (лат. bulla – „печат” през късногръцки). Писмено разрешение от духовна власт за встъпване в брак – вж. Милев и др. 1970. След създаването на общината въпросите около разрешенията за брак, бракоразводните писма, завещанията и други документи с правен характер се уреждат от нея (първоначално те са били задължение на митрополията), срв. Драганова 1966: 89. Авторката цитира интересен документ от 1878 г. – „бракосъчетателно” писмо, в което са описани подробно даровете, разменени между младоженците „според градския местен обичай”: младоженецът дарил на невястата „два пръстена елмазен и златен”, „чифт обеци елмазени”, „фистан джемфезен”, „балтон казмирен”, и „за наниз петдесет златни руски пол-имперлии”.
24. Подробно за ролята на еснафите в Търново, за просветното и културното развитие вж. в Драганова 1966: 80; Драганова 1968: 73-80; 84-88.
25. Срв. „завет” (завещание), „свършък”, „расправка”, „тъкмеж”, „свидетелство”, „ветха партида”, „нова партида”, „ветък дълг”, „ветък остатък”, „уравнение”, „плата”, „лихва”, „протокол”, „разписка”, „писмо разделително”, „писмо продавателно”, „дозволителна пусула”, „волна помощ”, „запис с почак”; „по причина нейна”, „самоволно усно/писменно”, „оставка”, „настоятелство” (със синоними „управа”, „правителство”, „съвет”) и др. При чуждиците естествено преобладават турцизмите, по-рядко се срещат заемки от гръцки и латински: „алел хесап” (сметка, пресмятане); „давия” (тъжба, съдебно дело), „тескере” (паспорт), „пандахуза”( патриаршеско послание), „меджия” (доброволен колективен труд), „кирия” (заплащане на превоз), „аршин” (мярка за дължина), „гюнлюк” (надница); „таксилдарин” / „кабзамалин” (държавен бирник), „калем”( в см. на сметка, графа); „парастас” (панихида); „белянца” (баланс), „екцемпляр”, „контракт” и др.
26. „…за издадения им запис вм. завет на покойния им баща”; „свършък на тъзи година”, „доходи месечни на масата от перото”, „даде си оставката, че неще вече да слугува в училищата”; „по общо решение за колкото е оценен да стои в митрополията догде доди дядо Владика”; „колкото му са труда за учителската му плата от подир Гергьовден труд за 20 дни…”; „колкото ѝ са пада за три месеци за учителската си заплата”; „на Стояна книгопродавеца за Горното училище за плочи чрез…”; „месечните белянцови според съдържанието на Дневникът”; „за колкото е условен да са намерва в Митрополи със гюнлюк по 6 гр. на ден”. Особено интересно е следното сведение, което всъщност разказва твърде любопитна случка: „На 1. вула № 125 като не са венчаха, върнаха съ гр. 10” (К 1, 1867 г., с. 24).
27. Срв. синонимна употреба на думи и изрази: „кодик” (със синоними „дневник”, „разходна книга”, „разносна кондика”); „настоятелство” (със синоними „управа”, „правителство”, „съвет”); „душевен завет”, „бащин завет” (и „завещание”); „на расправата на” (и „под негова отговорност”); „сига спадвами уравнението”, „броиха са за уравнение” (и „за уравнение”); „за колкото е условен”, „за колкото ся цяни да учителствува” (и „според дадения му контракт”).
28. Ендарiи (jаннуар), февруарi, марта, äпрiлiи (априлii), маij, иунiи, юли, август, 7-врiи, 8-врiя, ноември, декемврiя (д-врiй).
Библиография:
1. Динеков 1937: Динеков, П. София през ХІХ век до Освобождението на България от Петър Динеков с 15 образи в текста. София, в печатницата на военно-издателския фонд и „със средства от фонда на Софийската община, отреден за тази цел”, 1937.
2. Драганова 1966: Драганова, Т. Градската община в гр. Търново през ХІХ в. // Известия на окръжния исторически музей – Велико Търново, 1966, кн. 3, 73-95.
3. Драганова 1968: Драганова, Т. Икономическо развитие на гр. Велико Търново през епохата на Възраждането (Кратък исторически преглед). Част 1. // Известия на окръжния исторически музей – Велико Търново, 1968, кн. 4, 67-89.
4. Драганова 1972: Драганова, Т. Търново през ХІХ век (Градоустройствен облик по документи, пътеписи, спомени на съвременници и снимки). // Известия на окръжния исторически музей – Велико Търново, 1972, кн. 5, 163-214.
5. Ибришимова 1966: Ибришимова, П. Към историята на училищата във Великотърновски окръг през Възраждането. // Известия на окръжния исторически музей – Велико Търново, 1966, кн. 3, 97-109.
6. Кирилова 1994: Кирилова, А. Градската култура, отразена в материалите на Научния архив на Етнографския институт с музей при БАН. // Българска етнография, 1994, № 1, 154-162.
7. Милев и др. 1970: Милев А., Й. Братков, Б. Николов. Речник на чуждите думи в българския език. София, Наука и изкуство, 1970.
8. Петкова 2014: Петкова, Св. София през ХІХ век. Профили на града в културно-историческото наследство на Петър Динеков. // Литернет 2014, бр. 3 (172).
9. Речник: Речник на редки, остарели и диалектни думи.
10. Симеонова 2009: Симеонова, Г. Изворите при етнографското изследване на града. // Гатя Симеонова. В търсене на етнографски подход при изучаването на града по българските земи. Проблеми на българската градска култура. Т. 5. София, Акад. изд. „Марин Дринов”, 2009, 247-254.