Собствеността на интелектуални продукти в интернет

Здравка Салтирова

­

­

          Книгата на Милад Дуеи „Големият дигитален обрат” ме провокира да се замисля за един от основните проблеми за всеки интернет потребител през XXI век – собствеността на интелектуалния продукт в интернет. Канадският автор изследва подробно избледняването на разликата между автор и читател в дигиталната среда, както и голяма част от опитите авторските права и интелектуалната собственост в уебпространството да бъдат защитени със закон. Според Дуеи, „вече се е породило културно-икономическо разногласие между това, което официално е законно, и онова, което е достъпно и възможно, с други думи – между правото и употребата” [Дуеи 2011: 52].

          Ако трябва да съм искрена, не познавам човек, който поне веднъж в живота си да не е „пиратствал” в уебпространството, било като разпространител или като краен потребител на даден интелектуален продукт. Но да  разгледаме тук всички „за” и „против” разпространението на авторски материали в интернет, независимо дали са книги, музикални творби или филми, едва ли ще е възможно. Хората вечно имат какво да кажат и „за”, и „против” – в зависимост от това от коя страна на проблема стоят. Някак съвсем естествено е авторът да има повече „против”, а потребителят – повече „за”. Аз обаче ще застана по средата, за да се постарая да огледам проблема обективно, доколкото това ми е възможно като интернет потребител.

          За разлика от печатния модел, дигиталната среда предлага много по-голямо разнообразие от формати, които позволяват непрестанно конвертиране на дадена информация, което допълнително „усложнява правата и отговорностите в дигиталната епоха” [Дуеи 2011: 55]. В опитите на различни страни да наложат свой модел на защита на авторските права Дуеи вижда единствено допълнителни усложнения между различните култури и нации, които ще попречат на свободното общуване и безпрепятствения обмен на информация в уебпространството. Опитите за използване на DRM по-често се превръщат в пречка, отколкото в нещо полезно. Ограниченията, които DRM налага, изискват „международно сътрудничество и отворен набор от норми” [Дуеи 2011: 54], чрез които да се постигне съвместимост на системите. Пример за подобен опит авторът дава с разработената от Холивуд система за заглушаване на съдържанието (Content Scrambling Scheme, CSS), която много по-големи кино индустрии като Боливуд (в Индия) и други в Китай нямат интерес, нито желаят да възприемат.

          Ако трябва да формулирам мнението си в едно изречение, то ще е следното: Собствеността на авторския продукт в интернет няма как да бъде защитена, докато не бъдат ясно формулирани кои точно са автори, кои точно са пирати и къде е мястото на крайния потребител. Компаниите, които разпространяват авторски продукти, работят усилено върху това да ги защитят от т. нар. „пирати”, които само чакат да получат оригинала, за да го разпространят в интернет пространството. Това много често допринася единствено за затрудняване на обикновения потребител.

          Дуеи вижда в DRM една от причините за провала популяризирането на електронните книги в Съединените щати, но отбелязва и нежеланието на библиотеките и издателите да приемат „дематериализацията” на дигиталната книга, виждайки в нея заплаха за професията си. Подобни проблеми срещат и създателите и разпространителите на музика и филми, които независимо от опитите да блокират безплатното разпространение на продукта си в уебпространството, не успяват да намерят най-доброто решение. От друга страна обаче, никой никъде не отдава значение на факта, че „пиратите” също работят усилено, за да могат да се сдобият с повече оригинални продукти, но с по-малко разходи, и да намерят най-добрия начин да разпространят това съдържание, без да бъдат заловени или наказани.

          Според една от многото дефиниции в интернет „неразрешеното използване на материали, защитени от авторското право, за комерсиални цели, както и търговията с подобни материали е известно като пиратство”. [1] Но не всички „пирати” търгуват с това съдържание. Точно обратното. Много от крайните потребители на един интелектуален продукт, бил той музика, книга, филм…, в един момент се превръщат в пирати. Как? Ако поискам да споделя любимата си поема „За пеперудите” на Емили Дикинсън в блога си, аз също се превръщам в „пират”, защото не съм получила разрешение да споделям творбите й. От друга страна, докато споделям без разрешение чужда творба в блога си, моето едничко намерение вероятно е просто да споделя частица добра поезия с приятелите и читателите си, като им покажа нещо, което ме вдъхновява ,и ги насоча също да го потърсят. Разбира се, тук трябва да направим едно дребно на пръв поглед уточнение. Когато става въпрос за авторско право, различните страни по света по един или друг начин са направили опит да защитят авторите, което ме кара да си задам следния въпрос: Трябва ли аз, като блогър, да съм наясно със законите за авторско право във всяка част на света? Като човек, който притежава няколко блога в различни платформи и на различни езици, няма как да бъда запозната със законовите норми на страни от другия край на света, нито виждам необходимост от това.

          В същото време споделеното съдържание, за което очевидно не съм получила разрешение да публикувам, ме прави „пират” и гледната ми точка няма как да не е силно повлияна от това. Да, вероятно донякъде казаното е истина, но всъщност точно тук се крие проблемът, с който започнах. А именно – липсата на ясна формулировка кой, кога и при какви обстоятелства е „виновен” за разпространението на интелектуална собственост и кой е „ощетен”. Защото когато до стиха на Емили Дикинсън поставя собствената си творба, аз не съм вече „пират”, а автор. Авторът в мен би трябвало да разглежда нещата от гледната точка на човека, който създава и който остава ощетен от „пиратите”. Но този момент някак липсва. Защото като потребител в интернет аз не мога да бъда поставена в ясно обозначена група. Ако днес съм пират, а утре – автор, то вчера, днес и утре аз си оставам потребител, читател, слушател, който търси любимата си книга или песен и който иска да ги притежава в дигитален формат, не просто на хартия или на диск. Потребителят в мен би бил склонен да се съгласи с всяка от страните „за” и „против”, в зависимост от това какво търси и какъв е начинът да го намери.

          Всеки от нас се е сблъсквал с това да търси CD, например, но да не може да го намери. Личният ми опит е доста богат в това отношение, защото нищо от това, което слушам като музика, не се внася в родната ми страна. Нещо повече, поръчките на тези дискове почти никога не могат да бъдат направени в големите международни сайтове, където знаеш ли английски, намираш всичко. За да се снабдя с оригиналните продукти на изпълнителите и групите, които ценя, се налага да търся с месеци из някой азиатски сайт за музика, а след това да чакам още няколко месеца, за да получа диска. През това време, аз слушам музиката благодарение на т. нар. „пирати”, благоволили още в нощта на премиерата на диска да го споделят напълно безплатно в интернет. От тази гледна точка не мога да ги виня, нито да не заема позицията им. Като потребител. Не като „пират”.

          От друга страна, като потребител и фен на тази музика, искам моите фаворити да бъдат в челото на класациите по продажби. А за да се осъществи това, необходимо е хората като мен да си купят сингъла, албума и т. н. Истината е, че мнозина го правим. Не са малко и тези, които купуват дадена песен по два пъти – веднъж от „ITunes“ в дигитален формат, след това и на материален носител. Милад Дуеи разглежда опитите за въвеждане на DRM в музикалния бизнес, позовавайки се на изказване на Стийв Джобс за безсмислените опити да се опази музикалната индустрия от разпространение на пиратски копия. Според съоснователя и главен изпълнителен директор на „Apple“ DRM никога не е функционирало и има огромен риск никога да не заработи, така че да спре пиратстването на музика. Основна причина за това Джобс вижда в милионите продадени CD-та, които не са защитени от възможността да бъдат копирани и качени безплатно в интернет.

          Дори балансираното на пръв поглед леко управление на дигиталните права (Light Weight Digital Rights Management, LWDRM), което има за цел да въведе нова доза отговорност чрез поставяне на отпечатък от притежателя с полагане на дигитален подпис върху продукта, не успява да събере достатъчно последователи. Сред многото слабости на системата, обаче, Дуеи е открил някои предимства, свързани с гъвкавостта й към отделните местни законодателства, с възможността й да запази нормалните употреби и модели на копиране и споделяне. Според него LWDRM “е показателно за ролята, която разширената форма на дигитална идентичност би могла да играе в управлението на дигиталните права” [Дуеи 2011: 60], управление, което не се ограничава до защитата на авторството, но предоставя и нови права на потребителите.

          Тук бих добавила, че правата на потребителите, заедно с ограничена степен отговорност и дори „солидарност”, са посоката, която защитниците на интелектуалната собственост в интернет трябва да следват. Поставянето на  потребителите на първо място и предоставянето на права, вместо на забрани, механично води след себе си нужната отговорност. Човек е устроен да нарушава правилата, да се бори с тях и да ги прегазва, да ги променя. Различно е, когато знаеш, че не ти е забранено и от теб зависи да поемеш отговорността да избереш правилната посока. Силно вярвам, че тогава мнозина ще променят позицията си.

          Пример за такъв вид отговорност и „солидарност” с авторите на интелектуален продукт за мен си остава Южна Корея. За страна, в която почти всички граждани  непрестанно са онлайн, в която „Twitter“ [2] и „Facebook“ [3] са разрешени, но има  още поне пет социални мрежи, които са също толкова популярни и в които активността е не по-малка, потребителите са изключително солидарни. Например, ако любимата звезда помоли да не качват негови снимки от концерта тази вечер, защото смята да пусне концертно DVD, никой или почти никой няма да пусне снимки и видео в профила си, в която и да е от тези социални мрежи. Или докато тече турнето на любимата звезда, нищо повече освен 30-секундни клипове няма да се появи в интернет. Докато турнето не свърши. Докато има билети за концерта. И ако някой качи нещо, потребителите са тези, които ще го порицаят. Защото не е достатъчно „фен” онзи, който не е спазил молбата на любимата звезда. Трудно е да се повярва, но това е практика, която не зависи само от законова норма, а и от авторитета на твореца. Той е този, който оставя на феновете си отговорността да преценят как да постъпят. А те няма да го разочароват и ще вземат правилното решение. Тъкмо заради отговорността, която се пада на тях, а не защото законът им забранява да споделят.

          Подобен пример мога да дам и със снимковия материал в Южна Корея. Много от популярните южнокорейски портали са защитени до такава степен, че снимките, качени там, да не могат да бъдат свалени. Пример за това е „Naver“ [4], който е блокирал опцията за сваляне на снимки при повечето популярни браузъри и позволява единствено снимките да бъдат разглеждани, но не и притежавани. Не казвам, че няма начини тези снимки да бъдат свалени и разпространени, но за повечето потребители остава само възможността да разглеждат.

          Друг много добър пример за защита на снимков и видео материал, а защо не в скоро време и на текстов, е социалната мрежа в една от най-затворените интернет страни – Китай. За разлика от „Twitter“ и „FaceBook“, където всичко, което си качил, за секунди може да бъде разпространено от друг и никой не може да докаже авторството си, ако предварително не е поставил знак за притежание на конкретния файл,  китайското „Weibo“ [5] маркира всичко, което е качено от даден потребител с линк към профила му и към профила на първоизточника, така че колкото и пъти да бъде споделен даден файл, където и да го откриеш, той носи белега на неговия „автор”. Именно като потребител, пират и автор, каквито установих, че съм – и аз се надявам подобни практики да бъдат развити така, че някой ден да сложат край на борбите между тези, които създават, и тези, които злоупотребяват.

          Но както казах в началото, първо трябва да се направи ясна формулировка на това кой какъв е, а след това да се търси начинът, който да доведе до решение на противоречията веднъж завинаги. И ако е лесно да посочим с пръст „пирата” и автора, то идва момент, когато точната дума липсва. Ето пример, с който често се сблъскват най-вече запалените филмови фенове, които теглят незаконно качените филми в интернет, но никога не се замислят за нещо толкова съществено – субтитрите. Не вярвам някой от нас, потребителите в интернет, да не се е сблъсквал със следния проблем: търсиш филм в торент тракерите, намираш го след дълги усилия и се оказва, че той няма субтитри. Качен е току-що, защото още е по кината, качеството му е ужасно, но искаш да го гледаш, а няма и дума, която  да разбереш. Познато усещане за мнозина от нас… И тук идва моментът с неизяснените позиции. В конкретния пример се появява някой, да го наречем Х, който разбира езика, пуска си ужасния като качество филм, качен от пирати в торент тракера. Господин Х прави превод по слух, отделя време да му направи тайминг за конкретната версия на филма и го пуска в торент тракера за тези, които не знаят езика. Потребителите на това пиратско копие са благодарни. Гледат филма, радват му се, разбират го. Благодарение на човека с неизяснен статус. Той не е „пират”, защото не е споделил чужда интелектуална собственост. Споделил е собствения си превод, но е използвал незаконно качения филм, за да създаде този превод. Това прави ли го „пират” или той всъщност е съавтор? И ако е съавтор, как неговото авторско право ще бъде защитено, ако друг свали превода му от торент тракера, изтрие името му от субтитрите и ги качи като свой превод? Ще може ли тогава този човек У да бъде обвинен в плагиатство? Все въпроси, които остават без отговор. И няма да имат решение, защото никой не ги откроява като проблем. И господин Х си остава невидим, незабележим, без да има дори идея към коя от групите принадлежи.

          Истината е, че човекът Х от примера не може да се нарече открито нито съавтор, нито „пират” и не може да надигне глас, когато е жертва на плагиатство. Той си остава един проводник на интелектуална информация, който спомага тя да достигне до по-голям брой потребители, без да има каквато и да е изгода от това. За този човек вероятно спорът между автори и пирати, спорът за защитата на собствеността на интелектуалния продукт в интернет няма никакво значение. Защото този човек не може да застане на никоя от позициите. Той не фигурира в проблема, няма го и в законодателството, нито в диалога между отделните страни.

          Ако вземем например позицията на българското законодателство и ЗАПСП (Закон за авторското право и сходните му права), където голяма част от възможните спорни въпроси са уточнени, казусът по-горе си остава неразрешен. Според чл. 3 ал. 2 от ЗАПСП, „Обект на авторското право са също преводи и преработки на съществуващи произведения и фолклорни творби”, а чл. 9, който отделя внимание за авторството върху преводи и преработки, гласи: „Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение” [6].

          Никъде обаче в Закона не е уточнено по какъв начин преводачът трябва да се е сдобил с оригинала на произведението, което отново поставя въпроса за позицията на всеки от нас в лабиринтите на нерегулираната правно дигиталната култура.

          И нека отново се върнем към това, с което започнах. Собствеността на авторския продукт в интернет няма как да бъде защитена, докато не бъдат ясно формулирани кои точно са автори, кои точно са пирати и къде е мястото на крайния потребител. Факт е, че независимо как се наричаме в уебпространството, ние винаги сме били, сме и ще бъдем потребители, които търсят актуална, динамична и интересна информация. Факт е, че днес хората вършат всичко в движение и мнозина имат нуждата да бъдат информирани мимоходом. Колкото по-достъпна за нас е една информация, толкова повече потребители ще й обърнат внимание. Човекът, който върши всичко в движение, няма време, нито дори желание, да загуби часове, за да достигне до нещо, било то и невероятно достижение на интелекта, ако то е наобиколено от безброй защити. Човекът в движение иска информацията сама да дойде при него и да не го пита заслужил ли е да я види. Напротив, той търси информацията, която ще го достигне сама, ще го потърси и ще му каже: ”Виж ме! Прочети ме! Чуй ме!”. За човекйт в движение нито авторите, нито пиратите значат нещо. Важна е само информацията.

­