Нетърпеливият албум

Фотографии на Яница Радева

Юлия Йорданова-Панчева

­

          

­

Въпреки че Яница е човек на думите и професията й е да изучава незримото в тях, тя смело се отдава на фотографията – просто така, без особени претенции, от естествен вкус към красивото и вроден усет за детайла в света наоколо.

­

© Яница Радева

­

          Повечето от снимките, които виждаме тук, са извлечени от профила й във „Фейсбук“, където фотографската й колекция наброява повече от 3700 снимки. Невероятна галерия от образи, в която има всичко – битови и артистични снимки, репортажни и художествени, собствени, на близки или напълно непознати хора, на снежни човеци и черни щъркели, на пеперуди и гъби след дъжд, на градски залези и весели случки…

­

  

© Яница Радева

­

          Чудя се, ако тя продължи да снима и да публикува в социалната мрежа още и още снимки все в този темп, какво ще стане – ще й стигне ли и най-големият сървър на планетата, за да побере нейния „Нетърпелив албум“, който като че ли иска да повтори целия видим свят и да остави зрително копие на всичко, което е минало през сияйната леща на очите й.

­

  

© Яница Радева

­

          Не ми е ясно какви са намеренията на Яница във фотографията – професионални или любителски, макар че като се замисли човек: какво значение има това, когато някой го бива в нещо? Днес като че ли тази грижа е второстепенен въпрос. Важното е да ти се получават нещата. И въпреки всичко бих посъветвала квалифицираната филоложка и докторка по съвременна  българска литература да инвестира и в тази посока по отношение на себе си. Мисля, че това ще се отрази добре на находчивите й занимания.

­

  

© Яница Радева

­

          Странно е как филологът мисли образите. Честно казано, това отдавна ме занимава. И ако по време на филологическото си образование и професионална практика аз също научих доста за реторическите похвати на изобразяване, т. е. как с думи може да се рисува (снима?), то въпреки усилията ми да се самообразовам по теория на фотографията, в крайна сметка разбрах твърде малко за менталната основа на фотоизображението. Може би не е случайно, че философите и филолозите проявяват подчертан интерес към фотографията както като интерпретатори, така и като творци – може би за да научат нещо повече за слабостта на думите да пренапишат света. Кой знае…

­

  

© Яница Радева

­

          Разбира се, тук няма да теоретизирам върху скритите привличания между вербалните науки и визуалните изкуства, защото целта ми е друга – да покажа  поне малка част от голямата снимкова продукция на колегата Яница Радева. Можех например да направя интервю с нея, като й задам поредица от взискателни въпроси: „Кога започнахте да снимате?“, „Какво отключи фотографското Ви въображение?“, „Кои са любимите Ви обекти за снимане?“, „Правили ли сте досега някакви експозиции на свои фотографски творби?“, „Как се отнасяте към фотографското си занимание – като към хоби или като към бъдеща сфера на специализирана изява?“, „Защо представяте снимките си в социалната мрежа?“, „Какво целите, като снимате?“ и т. н. Но не го сторих. Предпочитам да не знам отговорите и да следя какво ще се случи с фотообразите на Яница. Във всеки случай и това ще отбележа тук, в e-Scriptum.

­

  

© Яница Радева

­

          Вече не помня от къде се познаваме и дали всъщност се познаваме. В „нетърпеливия“ й, спонтанно създаден фотоалбум, непрекъснато обновяван във „Фейсбук“, намирам доста познати лица. И това не е странно, нали все пак обитаваме един и същи свят – София, Ректората, Факултета и всички други места, навестявани от прословутата ни колегия. И все пак, наблюдавайки тези познати места и лица, усещам неопровержимо отчуждаващия ефект на фотографията. Всичко, което виждам, очевидно е било, но незнайно от кога, вече не е мое светообитание, то не ми принадлежи. Може и да си внушавам, може и да е биографична истина, но със сигурност фотографията има нещо общо с това мое подозрение. Разпознаваемо и близко, всичко, което наблюдавам на тези снимки,  сякаш отдавна вече е далеч от мен, мое лично минало, екстериоризирано и дистанцирано именно чрез жеста на фотографията. И това поставя главния въпрос: какво прави фотографията? Приближава или отдалечава света от нас? Задържа или отнема реалността му? Изпълва го с битие или го опустошава?

­

  

© Яница Радева

­

          Време е да продължа с фотографските опити на Яница, като се запитам къде е нейната сила на (бъдещ) художник – в заснемането на пейзажи или на натюрморти, на шестващи протестанти или на позиращи хора, в цветната или в черно-бялата фотография, в кой от фотографските жанрове. Когато става дума за творчество, би било добре авторът да избере някоя област от всички възможни, да се определи като изпълнител, да изработи почерк и представителен, разпознаваем стил. Дълго наблюдавайки фотоизображенията й, се улавям да стоя в радостно съзерцание на две коренно различни неща в произведенията й – от една страна, хумористичните снимки, ловко намерените кадри, които заразяват с непринудената си мъдрост към случващото се наоколо; от друга страна, спокойните пейзажи, тихата пустота и светла омая на празното пространство, в което тук-там се долавя, едва загатнато или умалено, човешко присъствие. Хуморът и романтиката в репортажните и пейзажните снимки на Яница Радева – ето кое ме впечатлява най-много и най-много бих искала да гледам от нея занапред. Но, „Какви са творческите Ви планове?“, Яница – това само Вие може да кажете…

­

  

© Яница Радева

­

          Хубавото засега е, че в този „Нетърпелив албум“ от току-що заснети фотографии – много от тях направени с мобилно устройство – има доста повече невинност, творческа неизукшеност и семпла делничност, отколкото бихме могли да очакваме от всеки титулуван „фотограф“, пък макар и прикрит под маската на наивизма или попарта. Като че ли модернизмът докрай ни изтощи със стереотипа си на прекомерно висока нормативност и постоянни попълзновения към класичност. И след елитаристката криза на постмодернизма, последван от възшествието на новите технологии за масова употреба, като че ли най-накрая дойде истински човешкото време – епохата на обикновените хора в необикновения смисъл на думата. И това не е парадокс – ултратехницизацията днес върви редом с ултрахуманизацията. Защото самотните и себични творци от консервативен тип днес изглеждат като восъчни фигури на фона на избуялата тълпа от социално свързани и вписани в Мрежата творчески активисти. Без манифести, клетви и обещания – само с гол ентусиазъм, безвъзмездна всеотдайност и удоволствено трудолюбие пред възможността да се прави изкуство. Това  е нов modus vivendi! Всъщност, има някакъв особен, неоромантически привкус на това масово артистично движение, което наблюдаваме сега не само в реалния живот, но преди всичко в социалните мрежи, блогосферата и на много други места в интернет, където самото ежедневие е обвързано с артистичните форми на изява. Днес всеки може да бъде поет, музикант, артист… и фотограф. Стига да умее. И ако при словесното образотворчество нещата стоят пó иначе поради твърде абстрактната природа на езика и произтичащата от това необходимост от последователно ограмотяване и систематична школовка, то при фотографското изображение като че ли не е така – тук интуицията, изобретателността и чувствителността на снимащия вършат достатъчно работа. В този смисъл фотографията в сравнение с литературата днес като че ли има повече шансове да се развива в крак с времето, с тенденциите на технохуманизацията – същото това време на дигиталните технологии, масовия достъп и разширяващата се персонализация на стоки и услуги, правени „on demand“. Но да не изпадам повече в аналитични отклонения и да се ориентирам към привършване.

­

© Яница Радева

­

          На набитото (от постоянни ортографически тренировки) филологическо око, от самото начало на този текст прави силно впечатление подписът на Яница, който гласи: Яница, я Ница… Провансалският град Ница в Южна Франция е известен с девиза си: „Niça civitas fidelissima“, което ще рече „Ница – много предан град“ (предан на Савойската династия, разбира се). Последният кадър от представената Яницова колекция тук показва протестираща София от лятото на 2013 година и може да се именува така: „Най-преданият град“. Но не на Живковата, Сакскобургготската или някоя друга историческа династия – не дай Боже!, – а на тази на свободните хора: свободни да живеят красиво и достойно.

          И последно – много държа на заглавията на снимките. Това е уникален жанр, който също трябва да се изучава във филологическите факултети. Dixi!

­

Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

­