Нетърпеливият албум

Фотографии на Яница Радева

Юлия Йорданова-Панчева

­

Janitsa           Yanitsa

­

Въпреки че Яница е човек на думите и професията й е да изучава незримото в тях, тя смело се отдава на фотографията – просто така, без особени претенции, от естествен вкус към красивото и вроден усет за детайла в света наоколо.

­

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

© Яница Радева

­

          Повечето от снимките, които виждаме тук, са извлечени от профила й във „Фейсбук“, където фотографската й колекция наброява повече от 3700 снимки. Невероятна галерия от образи, в която има всичко – битови и артистични снимки, репортажни и художествени, собствени, на близки или напълно непознати хора, на снежни човеци и черни щъркели, на пеперуди и гъби след дъжд, на градски залези и весели случки…

­

h_colour_4 h_colour_3 h_colour_2

© Яница Радева

­

          Чудя се, ако тя продължи да снима и да публикува в социалната мрежа още и още снимки все в този темп, какво ще стане – ще й стигне ли и най-големият сървър на планетата, за да побере нейния „Нетърпелив албум“, който като че ли иска да повтори целия видим свят и да остави зрително копие на всичко, което е минало през сияйната леща на очите й.

­

tv_colour_1 tv_colour_2 tv_colour_3

© Яница Радева

­

          Не ми е ясно какви са намеренията на Яница във фотографията – професионални или любителски, макар че като се замисли човек: какво значение има това, когато някой го бива в нещо? Днес като че ли тази грижа е второстепенен въпрос. Важното е да ти се получават нещата. И въпреки всичко бих посъветвала квалифицираната филоложка и докторка по съвременна  българска литература да инвестира и в тази посока по отношение на себе си. Мисля, че това ще се отрази добре на находчивите й занимания.

­

p_colour_2 p_colour_4 p_colour_6

© Яница Радева

­

          Странно е как филологът мисли образите. Честно казано, това отдавна ме занимава. И ако по време на филологическото си образование и професионална практика аз също научих доста за реторическите похвати на изобразяване, т. е. как с думи може да се рисува (снима?), то въпреки усилията ми да се самообразовам по теория на фотографията, в крайна сметка разбрах твърде малко за менталната основа на фотоизображението. Може би не е случайно, че философите и филолозите проявяват подчертан интерес към фотографията както като интерпретатори, така и като творци – може би за да научат нещо повече за слабостта на думите да пренапишат света. Кой знае…

­

r_colour_3 r_colour_2 r_colour_4

© Яница Радева

­

          Разбира се, тук няма да теоретизирам върху скритите привличания между вербалните науки и визуалните изкуства, защото целта ми е друга – да покажа  поне малка част от голямата снимкова продукция на колегата Яница Радева. Можех например да направя интервю с нея, като й задам поредица от взискателни въпроси: „Кога започнахте да снимате?“, „Какво отключи фотографското Ви въображение?“, „Кои са любимите Ви обекти за снимане?“, „Правили ли сте досега някакви експозиции на свои фотографски творби?“, „Как се отнасяте към фотографското си занимание – като към хоби или като към бъдеща сфера на специализирана изява?“, „Защо представяте снимките си в социалната мрежа?“, „Какво целите, като снимате?“ и т. н. Но не го сторих. Предпочитам да не знам отговорите и да следя какво ще се случи с фотообразите на Яница. Във всеки случай и това ще отбележа тук, в e-Scriptum.

­

pr_colour_5 pr_colour_1 pr_colour_6

© Яница Радева

­

          Вече не помня от къде се познаваме и дали всъщност се познаваме. В „нетърпеливия“ й, спонтанно създаден фотоалбум, непрекъснато обновяван във „Фейсбук“, намирам доста познати лица. И това не е странно, нали все пак обитаваме един и същи свят – София, Ректората, Факултета и всички други места, навестявани от прословутата ни колегия. И все пак, наблюдавайки тези познати места и лица, усещам неопровержимо отчуждаващия ефект на фотографията. Всичко, което виждам, очевидно е било, но незнайно от кога, вече не е мое светообитание, то не ми принадлежи. Може и да си внушавам, може и да е биографична истина, но със сигурност фотографията има нещо общо с това мое подозрение. Разпознаваемо и близко, всичко, което наблюдавам на тези снимки,  сякаш отдавна вече е далеч от мен, мое лично минало, екстериоризирано и дистанцирано именно чрез жеста на фотографията. И това поставя главния въпрос: какво прави фотографията? Приближава или отдалечава света от нас? Задържа или отнема реалността му? Изпълва го с битие или го опустошава?

­

p_black_1 pr_black_2 p_black_1

© Яница Радева

­

          Време е да продължа с фотографските опити на Яница, като се запитам къде е нейната сила на (бъдещ) художник – в заснемането на пейзажи или на натюрморти, на шестващи протестанти или на позиращи хора, в цветната или в черно-бялата фотография, в кой от фотографските жанрове. Когато става дума за творчество, би било добре авторът да избере някоя област от всички възможни, да се определи като изпълнител, да изработи почерк и представителен, разпознаваем стил. Дълго наблюдавайки фотоизображенията й, се улавям да стоя в радостно съзерцание на две коренно различни неща в произведенията й – от една страна, хумористичните снимки, ловко намерените кадри, които заразяват с непринудената си мъдрост към случващото се наоколо; от друга страна, спокойните пейзажи, тихата пустота и светла омая на празното пространство, в което тук-там се долавя, едва загатнато или умалено, човешко присъствие. Хуморът и романтиката в репортажните и пейзажните снимки на Яница Радева – ето кое ме впечатлява най-много и най-много бих искала да гледам от нея занапред. Но, „Какви са творческите Ви планове?“, Яница – това само Вие може да кажете…

­

p_colour_1 p_colour_4 p_colour_2

© Яница Радева

­

          Хубавото засега е, че в този „Нетърпелив албум“ от току-що заснети фотографии – много от тях направени с мобилно устройство – има доста повече невинност, творческа неизукшеност и семпла делничност, отколкото бихме могли да очакваме от всеки титулуван „фотограф“, пък макар и прикрит под маската на наивизма или попарта. Като че ли модернизмът докрай ни изтощи със стереотипа си на прекомерно висока нормативност и постоянни попълзновения към класичност. И след елитаристката криза на постмодернизма, последван от възшествието на новите технологии за масова употреба, като че ли най-накрая дойде истински човешкото време – епохата на обикновените хора в необикновения смисъл на думата. И това не е парадокс – ултратехницизацията днес върви редом с ултрахуманизацията. Защото самотните и себични творци от консервативен тип днес изглеждат като восъчни фигури на фона на избуялата тълпа от социално свързани и вписани в Мрежата творчески активисти. Без манифести, клетви и обещания – само с гол ентусиазъм, безвъзмездна всеотдайност и удоволствено трудолюбие пред възможността да се прави изкуство. Това  е нов modus vivendi! Всъщност, има някакъв особен, неоромантически привкус на това масово артистично движение, което наблюдаваме сега не само в реалния живот, но преди всичко в социалните мрежи, блогосферата и на много други места в интернет, където самото ежедневие е обвързано с артистичните форми на изява. Днес всеки може да бъде поет, музикант, артист… и фотограф. Стига да умее. И ако при словесното образотворчество нещата стоят пó иначе поради твърде абстрактната природа на езика и произтичащата от това необходимост от последователно ограмотяване и систематична школовка, то при фотографското изображение като че ли не е така – тук интуицията, изобретателността и чувствителността на снимащия вършат достатъчно работа. В този смисъл фотографията в сравнение с литературата днес като че ли има повече шансове да се развива в крак с времето, с тенденциите на технохуманизацията – същото това време на дигиталните технологии, масовия достъп и разширяващата се персонализация на стоки и услуги, правени „on demand“. Но да не изпадам повече в аналитични отклонения и да се ориентирам към привършване.

­

pr_colour_7

© Яница Радева

­

          На набитото (от постоянни ортографически тренировки) филологическо око, от самото начало на този текст прави силно впечатление подписът на Яница, който гласи: Яница, я Ница… Провансалският град Ница в Южна Франция е известен с девиза си: „Niça civitas fidelissima“, което ще рече „Ница – много предан град“ (предан на Савойската династия, разбира се). Последният кадър от представената Яницова колекция тук показва протестираща София от лятото на 2013 година и може да се именува така: „Най-преданият град“. Но не на Живковата, Сакскобургготската или някоя друга историческа династия – не дай Боже!, – а на тази на свободните хора: свободни да живеят красиво и достойно.

          И последно – много държа на заглавията на снимките. Това е уникален жанр, който също трябва да се изучава във филологическите факултети. Dixi!

­

Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

­

Публикувано в Есета, Фотография. Постоянна връзка.

4 коментара по Нетърпеливият албум

  1. ПОСТСКРИПТУМ: Обявявам конкурс за заглавия на публикуваните тук снимки на Яница Радева. Наградният фонд е радушно и искрено възхищение. Както виждате – залогът е голям!

  2. Ирина Дуева каза:

    От ляво на дясно:

    Неизоставена маса / стол
    Здравей, приятелю!
    Идвам…
    Не че разбирам, но трябва
    Всеки с дълга си
    Какво правя тук?
    Кой си ти?
    Високото ниско
    Орлово разпятие
    Защитено земеделие
    Скритите сълзи
    Пътеката на пролетта
    Трапеза на природата – 21 век
    Прекарване
    Те написаха
    Страшно и смешно
    След „Птиците“ на Хичкок
    Ирония
    Обичах те, Мона Лиза
    Под жицата

  3. Значи, нещата стават сложни…
    Този коментар директно отправя предизвикателство към човека с камерата. Разбира се, и към мен, задето обявих начинание да се пишат наслови към снимките.
    При това положение май ще трябва пак да се снима – този път според стихопоредицата, предложена по-горе, а не както предположих – описът да следва албума. Защото под тези заглавия би могло да има и други снимки, нали?
    А стихопоредицата не е ли и стихотворение? А снимките, илюстриращи стихопоредицата – те какъв жанр са?
    Тези питания остават за моя сметка. На Яница остава да снима, да снима…

  4. Яница Радева каза:

    Мисля, че са се получили интересни озаглавявания 🙂

    И Благодаря много на Ирина за отделеното време и внимание да ги направи и по тази начин да ги постави в разказ. По-долу давам корекция и много съгласия към предложенията за заглавия.

    От ляво на дясно:
    Неизоставена маса / стол – Ирина, колко забавно! Това е снимка от Родопите и е изобразена част от мост. Нека да помисля, как ли би могла да се нарече? – „Пътят към Европа“ 🙂
    Здравей, приятелю! – 🙂 Това предложение е хубаво, макар че разговорът между двамата протече по друг начин, с изумление. „Кой ми краде Снежния човек?“ 🙂
    Идвам… – 🙂 Приемам 🙂
    Не че разбирам, но трябва – 🙂 Приемам
    Всеки с дълга си – 🙂 Приемам
    Какво правя тук? – или „Има ли някой тук?“ 🙂
    Кой си ти? – или „Отново е пролет“
    Високото ниско – 🙂
    Орлово разпятие – или „Крилата на свободата“
    Защитено земеделие – :), „Да опаковаме лятото“
    Скритите сълзи – 🙂 добре
    Пътеката на пролетта – да 🙂
    Трапеза на природата – 21 век – не зная…, дали… 🙂
    Прекарване – 🙂
    Те написаха – 🙂
    Страшно и смешно – 🙂
    След „Птиците“ на Хичкок – 🙂 Приемам
    Ирония – това, ако е за снимката пред Съдебната палата… – не знам дали точно така би могла да се нарече
    Обичах те, Мона Лиза – 🙂 или „Копнеж по Венеция“ 🙂
    Под жицата – за протестите ли :), не зная, защо пък не 🙂

    А пък за натюрмортите предлагам непретенциозните озаглавявания „Плодовете на септември“, „Светът се крепи от знанието“, „Време за закуска“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *