Перманентност на кризата в издаването на литературни списания у нас през периода на Прехода

Яница Радева

­

BG_plus

­

          Списанието заема средищно място между книгата и вестника. Излизайки периодично, то позволява да се регистрират много добре промените, настъпващи в средата, в която се появява и разпространява. А тези промени могат да бъдат от разнородно естество – икономически, потребителски, дори чисто естетически. Списанието позволява да се регистрират много точно какви са възможностите за печат, дизайн, художествена реализация в настоящия момент. Белег е на естетическите качества на съответния период от време, в което излиза. По него по-лесно се оставят следите на времето. А както ще проследим, тези следи през изминалите двадесет и три години са, метафорично казано, от нокти, макар (в преобладаващите случаи) стилно изработените корици през последните години, както и качеството на текстовете – български и преводни, да маскират техните следи. Затова смятам, че не е без резон идеята да се разгледат списанията, излизали през периода 1990–2013 г. и по този начин да се очертае постоянството на кризата в книгоиздаването у нас.

          Изминалият двадесет и тригодишен времеви отрязък, от една страна, бележи появата и развитието на частното и независимо книгоиздаване у нас, а от друга – се характеризира с множество периоди на слаб растеж и дълготраен спад или кризи (локални или световни) на книжния пазар. Без съмнение, това оказва влияние на периодичния печат, в частност на списанията, които нерядко са част от ангажимента на някое издателство. В случаите, когато в издаването на списание участва издателство, често това е мениджърски акт за популяризиране на издателските проекти. Такъв например е жестът на Гео Милев, когато започва списването на „Везни” – популяризация на продукцията на издателство „Везни”. Но онова, което се откроява по-ясно в тази зависимост, е, че тя се характеризира с някои издателски проекти от първото десетилетие на ХХ век. Можем да считаме, че периодите на активиране на подобни издателски решения бележат състояние на криза, а чрез вложените усилия в списанието издателството се стреми да удържи позиция и/или да повиши престижа си. В началото на 90-те години на ХХ век продължаващо усилие за списването на “Факел”, след като Съюзът на българските писатели, Съюзът на преводачите и Министерството на културата се оттеглят, е основаването на издателство със същото име. А както издателите обясняват в отворено писмо до читателите в списание „Факел” (кн. 3, 1991 г.), “Част от онези, които в продължение на десет години списвахме “Факел”, основахме издателство със същото име, решени да продължим живота на списанието, като компенсираме загубите с допълнителна издателска дейност”. Последният и най-пресен пример за обвързване на списание и издателство е „Granta България” („Сиела”), което е показател за скъп издателски проект по време на криза, който трудно намери (в първите си два броя) съвместимост със субективния стойностен лимит (измерен в парични знаци) на читателите. [1]

          Настоящото изложение ще ограничи своите наблюдения само върху литературните списания, като в това определение ще бъдат включени както тези, които са специализирани единствено в художествена и преводна литература („Хермес”, „Факел”, „Орфей”, „Море”, „Granta”), така и онези, които включват и художествена литература, и оперативна критика, и студии в различно съотношение („Страница”, „Проглед”)”, а също така и хуманитарните списания („Литературата”, „Алтера академика”, „Критика и хуманизъм”). Предвид обема си този текст не претендира, че ще разгледа всички литературни списания през периода от 1989 г. до 2013 г., но ще се стреми да направи възможно по-богат обзорен преглед, чрез който да регистрира състоянията на кризис чрез обекта литературно списание. Поради спецификата на разглежданата проблематика, а именно това как се променят списанията, тиражът, качеството на оформлението и хартията, полиграфията, честотата на излизане и други особености, които са белег или на криза, или на стабилност, настоящето изложение няма да разглежда интернет списанията за литература, макар техните редактори стопани, също притиснати от икономическата нестабилност, да отправят апели към посетителите си и своите автори за спомоществователство (например „Литературен клуб” и „Либерален преглед”).

          Онова, което може да разграничи списанията, освен споменатия тематичен профил, е финансирането. Това в много голяма степен определя продължителността на битието на едно литературно списание. Литературното списание не може да разчита на реклама – това е обединяващата характеристика на всяко едно от тях, макар че някои списания от средата на 90-те наистина рекламират. Например „Проглед” и „Струма”– банки, застрахователни дружества, фирми за цветни метали и алуминиева дограма.  Освен това списанието не може да разчита и на продажбите като сигурна заявка за следващия си брой, затова от значителна важност са абонатите. [2] Според това от какъв тип е финансирането се определя и продължителността на живота на изданието. Макар и непрекъснато под несигурността за отпуснатите субсидии, с най-голяма продължителност са общинските списания „Море” (Бургас) и „Страница” (Пловдив). През 90-те години излизат също списанията „Мизия” (Плевен) и „Струма” (Благоевград), като всяко от тях е заявено като регионално, но и се гордее с това „да не спазва принципите на региона” (Томов 1996: 120). От средата на 90-те започва тенденцията изданията да пропускат да оповестяват тиража си. Докато “Факел” през 1991 г. посочва тираж 5000, „Струма” през 1996 г. отбелязва тираж от 1000 броя, „Мизия” за бр. 9 от 1990 г. – 1090 екземпляра, а за брой 7 от 1996 г. посочва 350 броя. Изданията започват все по-рядко да чувстват нужда да упоменават тиража си. А тиражът също е показателен за състоянието на криза. Следващите книжки на „Мизия” от 1997 и 1998 г. не посочват тираж. Нужно е да отбележим, че споменатите две списания са черно-бели, на вестникарска хартия, като „Мизия” е и без графики и илюстрации. [3] Те са и в „не особено обемен обем”, имат изискване за обема на текстовете за публикация, като принципът е „колкото по-късо, толкова по-добре” (Томов 1996: 120).

          Много показателен за това как се пременя визията на литературното списание, а от там и отношението към него, е списание „Море” с редактори Иван Сухиванов и Росен Друмев. Съществувало и преди 10 ноември 1989 г. като алманах „Море”, то спира по икономически причини през 1992 г., когато главен редактор е Христо Фотев. Изгледът му от 1998 г. е по-подходящ за туристически гид, отколкото за литературно списание. Настоящият му вид и по-разчупено вътрешно оформление, както и цветното приложение със снимки и репродукции на картини от съвременни художници, го превръщат в издание от по-висок клас.

          Списанията, разчитащи на частно финансиране, обикновено като част от каузата на издателство, каквито са сп. „Литературни Балкани” на изд. „Балкани” и гореспоменатото сп. „Факел”, издавано от „Факел експрес”. За разлика от „Факел”, което излиза от 1981 г. като „двумесечник за съветска литература” и има изградена дългогодишна верига от читатели [4], сп. „Литературни Балкани” излиза закономерно от 2002 г., обикновено два пъти в годината. Това позволява да се направят наблюдения за това как се променя оформлението и дизайнът на списанието, което е с нов външен вид от бр. 19 през 2010 г. и заявява претенцията за конкурентноспособност в книжарската мрежа. [5] Именно новото хилядолетие чрез въвеждането на новите печатни възможности позволява да бъдат реализирани по-качествени проекти, на по-добра хартия. Освен това новият цифров печат позволява поддържането на нискотиражна продукция. Споменатият по-горе тираж от 1090 броя за сп. „Мизия” през 1990 г., въпреки 5000-те броя на „Пламък” и „Факел”, за времето след 2000 г. е един немислимо добър тираж и то не само за периодично списание.  Зад непосочения тираж на списанията след 2000 г. можем да твърдим, че стоят не повече (и то в най-добрия случай) от 250 броя. Това, независимо от отличния в много случаи външен вид, безспорно говори за криза. За една добре опакована криза… Разликата от началото на Прехода, когато например сп. „Пламък” [6] оповестява кризата в редакционната си статия „Надежди и планове” от бр. 1, 1991 г., известявайки читателите си за трикратно покачване на цената на хартията и двойното увеличение на печатарските услуги, е в по-добрия (по-качествения) печат, по-доброто оформление, но в никакъв случай в по-устойчивото излизане.  Ако се върнем назад, в началото на Прехода, стремеж за устойчиво, макар трудно, съществуване заявяват и други частни списания. Такова е например едногодишното списание „Хермес” (София) на литературната група „Хермес”, заявило се като списание, целящо издаването на висока литература, пренебрегвана от тоталитарния режим преди 1989 г.  То също е необемно списание, черно-бяло, без илюстрации. Към групата на частните списания трябва да причислим и сп. „Алтера”, чрез съдбата на което най-ясно може да се илюстрират етапите на кризата на книжния пазар след 2000-та година. От една страна, това е, защото „Алтера” започна да излиза с амбицията на ежемесечно цветно списание. То поддържа този проект до началото на кризата през 2009 г., като година преди това променя визията си – от пълноцветно гланцирано издание форматът му преминава в черно-бял вариант, с едноцветна корица и двойни книжки. В новия формат, макар че продължава да поддържа елитарността си, заложена като амбиция на изданието, на ниво оформление и предпечат списанието успява да излиза до средата на 2009 г., когато спира. В последния двоен брой главният редактор пише краткия, но експресивен текст: „Списанието се оказа ненужно за ГОЛЯМАТА ПОСРЕДСТВЕНОСТ, в която живеем. То се оказа непоносимо бреме (финансово) и за Донка Ангелова, собственичката му, и за публиката, която предпочита у нас да няма алтернативи – така се живее лесно и удобно, но много скучно и неталантливо” (Чолева 2009: 2).

          Третата група списания са тези, които излизат от университетите. Тези списания са зависими не само от световната или националната криза, но и от кризи в управлението и стопанисването на университетските издателства или т. нар. локални кризи в съответното учебно заведение. Такава е например съдбата на сп. „Литературата”, което започва да излиза през 1994 г. в СУ „Св. Климент Охридски”.  Неговият тираж е „бутиков“.

          Като друга група списания можем да разгледаме тези, които успяват да излизат благодарение на финансиране от конкурси, подпомагащи издаването им, от страна на посолства, дарителски или други организации, най-често чуждестранни. Това е факт, който провокира запитването на главния редактор на „сп. Алтера” през 2005 г. Миглена Николчина да попита: „ще може ли българското общество самò да издържа собствената си култура, ще може ли то самò да подкрепя културния си живот”. Последвалата съдба на „Алтера” е недвусмислен отговор. Много показателна за тази тенденция е и съдбата на сп. „Сезон”, което започва да излиза като „тримесечно списание за литература” от 1998 г. до 2003 г. Редактор на списанието е поетът Иван Теофилов, а съредактор е Силвия Чолева. [7] През 1999 г. списанието спира поради липса на средства, а от 2003 г. е публикувана само една книжка. Сходна е съдбата и на сп. „Мост”, основано от Едвин Сугарев с редактор Пенка Ватова, чиято последна книжка излиза през 1999 г. Накратко, по периодите на временно или окончателното спиране на едно списание или опасностите от това през периода 1989 – 2012 г. се обособяват като особено значещи кризисни години 1991 г. [8], 1999 г. [9] и 2009 г. [10] Естествено е общата икономическа нестабилност да рефлектира върху най-лабилното звено на обществото.

          Доказателство за трудността на издаването на българско литературно списание у нас, както и за перманентността на кризата в тази сфера на книгоиздаването, е изказването  на Силвия Чолева относно сп. „Сезон”, в голяма степен е значещо за всички останали издания, които са нефинансирани (непрекъснато или дълготрайно) от държавна или общинска субсидия: „Мисля си, че сп. „Сезон” се опитваше да направи нещо невъзможно. С всяка следваща година, след като започна да излиза през 1998 г., си давахме сметка за това с Иван Теофилов. Първо се опитваше изобщо да излиза, това беше някакъв абсолютно безумен акт. […] честно казано, да говоря за сп. „Сезон” ме натъжава. Оказа се, че списание само за българска литература е страхотен лукс”  (Чолева 2006: 13). „Сезон”, макар да излиза на офсетова, т. е. по-скъпа хартия, няма илюстрации.  За разлика от него сп. „Орфей”, което е в книжната среда през приблизително същото време, реализирано чрез помощ от Националния дарителски фонд „13 века България”, излиза в цветни графики и представя репродукции.

         Направеният, макар и бегъл, преглед на списанията, излизали и излизащи през двадесет и тригодишния период на преход, е показателен за една песимистична и все пак, въпреки наблюденията, една оптимистична черта на българското книгоиздаване днес. Песимистичната посока е в това, че кризата е перманентна и устойчива, оd птимистичната – в това, че издателите съзнават, „че издаването на сериозно литературно списание в България е нелека задача” (Пейков 2013: 6) и въпреки това имат амбицията да превърнат книгоиздаването не в бизнес, а в участ. Така излазът от кризата е възможен, но не и без участието на читателите.

­

Бележки:

1. От третия си брой „Granta България“ започва да излиза с издателското лого на „Жанет 45“.

2. В кн. 2 от 1991 г. в бележка към читателите си сп. „Факел”, известявайки трудностите при поскъпването на хартията и печатарските услуги, съобщава: „За съжаление, през тази година „Факел” ще излиза само за абонати и няма да се продава по павилионите на РП”. Апропо – още от 90-те години започва тенденцията от павилионите да отсъства литературното списание, още тогава започва не само икономическата, но и културната криза. Така се нарушава – с невъзможността за виждане/срещане/купуване – културният диалог между високата литературност и читателя. Това посочва текстът „Вместо манифест” на редактора на сп. „Алтера” Миглена Николчина в първия му брой от 2005 г.

3. Много по-високи са качеството на хартията и печатът на изданието от 1990 г.

4. Списанието излиза като алманах „Факел” през 2010 г. и 2011 г. И тук може да бъде направена констатацията, че в списанието са публикувани преводни текстове, част от които издателството възнамерява да реализира в книжни продукти. Освен това в сайта на списанието е упоменато, че до 1990 г. тиражът му възлиза от 25 000 до 60 000 заявки за абонамент. През 1991 г. то има тираж 5000 броя само за абонатите и няколко стотин броя „за ръчна продажба” (Факел, кн. 3, 1991 г.).

5. Заедно с този нов дизайн трябва да отбележим намалената цена, чрез която издателите се опитват да привлекат повече публика.

6.  Сп. „Пламък” като орган на Съюза на българските писатели с гл. ред. Георги Константинов посреща 1989 г. с тираж 11 500 броя и редколегия от 18 души. Брой 5 от 1990 г. е с тираж 10 000 броя, а от брой 7 през 1990 г. посоченият тираж е 6000 броя. Пропорционално намалява и броят на имената, посочени в редколегията. В книжките му от края на 1991 г. списанието не посочва тираж.

7. Марин Бодаков участва в брой „Пролет” на 2003 г. и Кирил Мерджански – в брой „Зима” на 1998 г.

8. През 1990 г. премиерът Андрей Луканов обявява мораториум върху плащанията по външния дълг на България. Следва сриване на лева и инфлация в средата на 90-те години.

9. Две международни кризи определят външната среда, в която функционира българската икономика през 1999 г. – международната финансова криза, която започва от 1997 г., и конфликтът в Косово, поради който търговският път на българските стоки е прекъснат.

10. Световната криза, започнала през 2007 г., почва да се чувства в България в края на 2008 г. и през 2009 г.

­

Библиография:

1. Икономиката на България през 1999 (Годишен доклад). // АИАП. Годишен конюктурен обзор. 2000.

2. Николчина, Миглена. Вместо манифест. // Алтера, 2005, № 1.

3. Пейков, Манол. Granta България. // Революции, 2013, № 3.

4. Томов, Божидар. Обсъждане на „Струма” в Перник. // Струма, 1996, № 1.

5. Уважаеми читатели (Отворено писмо). // Факел, 1991, № 3.

6. Сп. „Факел„.

7. Чолева, Силвия. Семинар 90-те. Версии: Литературната периодика на 90-те. // Литературен вестник, 2006, № 2.

­

Забел. №1: Текстът е изнесен на Националния научен семинар на специалност “Книгоиздаване” във ФЖМК на СУ “Св. Климент Охридски” на тема “Книгоиздаване по време на криза”, 20-21 май 2013 г.

Забел. №2: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

­

Публикувано в Печатни медии, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.