Говоренето за книги, които не сме чели. Случаят „I, Libertine“

Валентина Истаткова

­

­

Увод

          Обект на настоящото изследване е книгата „I, Libertine“, която първоначално е станала известна, без дори да съществува, а по-късно е била публикувана, просто за да разкаже историята си за това как е заблудила публиката на САЩ (и не само). Мотивът за избор на тази тема се състои от интереса ми да я проуча и от любопитните въпроси, които тя поставя – редно ли е да се правят книгоиздателски експерименти, в които се заблуждава читателската аудитория? Имаме ли правото да говорим за книги, които не сме чели (и в случая дори не съществуват)? И изобщо – професионално ли си вършат ли си работата хората, свързани с книгоиздаването в САЩ през 50-те години на миналия век?

          Целта на настоящото изследване е да проследи историята на този случай, за да отговори на поставените въпроси. Задачите, чрез които ще се постигне тази цел, са – първо, да се установят спецификите на говоренето за книги, които не сме чели, според книгата на Пиер Байяр „Как да говорим за книги, които не сме чели“; второ, да се разкрият подробностите около цялата история за „I, Libertine“ и трето, да се даде оценка за четири неща: 1. Книгоиздателските експерименти; 2. Литературният снобизъм; 3. Професионалната етика на журналистите и литературните критици; 4. Правото да говорим за книги, които не сме чели.

          За да се постигне това, ще се търсят и проучат на английски, испански и български език емпирични и исторически данни относно случая и последиците му. Планираната структура на изложението се състои в три дяла: І. Как да говорим за книги, които не сме чели (по едноименната книга на Пиер Байяр); ІІ. Всички подробности около книгата „I, Libertine“; и ІІІ. Изводи, които са личната ми оценка за случая и въпросите, които той отваря.

          Периодът на изследването обхваща времето от най-старите източници спрямо случая и разглежданите източници (1996 г.) до най-новите от 2021 г.

Как да говорим за книги, които не сме чели?

          Разглеждането на тази книга, с идеите и съветите в нея, е ключово за по-доброто разбиране на мотивите за създаването на „I, Libertine“ и поведението, което се е следвало както от неподозиращите „жертви“, така и от радиоводещия и феновете му, от които тръгва измамата, както и защо толкова дълго този издателски продукт е успял да заблуждава хората през 50-те години на ХХ век. [1]

Книгите, които не познаваме [2]

          Според Пиер Байяр, културата на човека най-напред и въпрос на ориентация. Да си образован не е просто да си чел някоя определена „важна“ книга и да можеш перфектно да говориш за нея, а да можеш да намираш отправни точки в цялата съвкупност от всички книги, които си изчел (дори и да си ги забравил), за които си чувал, които си прелиствал или за които познатите ти говорят, т.е. да си в състояние да разположиш даден елемент на една книга по отношение на другите. Оттук идва фактът, че непознаването на дадена книга няма решаващо значение за образования човек, защото той, дори и да не е запознат напълно с нейното съдържание, често е наясно с позицията й – с начина, по който тя се разполага спрямо другите. Тази разлика между съдържание и позиция е фундаментална, защото именно тя позволява да се говори без затруднение по каквато и да е тема, стига човекът да е образован и културно ориентиран.

          Обикновено заглавието и най-беглият поглед върху корицата са достатъчни, за да предизвикат у образования и любознателен човек поредица от впечатления, които съставят едно първо мнение, улеснено от представата, която общата му култура дава за съвкупността от книги. Особеността при не-четенето е всъщност в това, че отношението към книгата не трябва да е пасивно, а активно.

          Но липсата на четене не трябва да се бърка с не-четенето. Има разлика между човек, който не чете, и човек, който не-чете. И тя е главно в поведението на двамата. В първия случай човекът не се интересува нито от съдържанието, нито от позицията на книгата. Връзките, които тя има с другите книги, са му толкова безразлични, колкото и самият сюжет. Във втория случай този, който не-чете, се лишава от четенето, за да схване главното от книгата, което е именно позицията й по отношение на другите. Правейки това, той не я пренебрегва, а действа с мъдрост, която понякога е по-висша от тази на многобройните читатели. Според Пиер Байяр този избор може би дори е изпълнен с повече уважение към книгата.

Книги, които само сме прегледали [3]

          Да бъдеш образован и ориентиран, също така, прави четенето на една книга от кора до кора ненужно. Колкото по-голяма е тази способност за ориентация, толкова по-малко време се губи с подробни изчитания. Според Байяр, това да преглеждаме книгите е може би най-ефикасният начин да ги опознаем, избягвайки губенето из детайлите и уважавайки същността им. Такова е мнението и доказаната практика и на признатия майстор на не-четенето Пол Валери (във всяка глава Пиер Байяр дава пример с читателското поведение на известен писател, за да докаже тезите си чрез техния опит).

          В главата за книгите, които само сме прегледали, Пол Валери заема доминиращо място, тъй като една част от творчеството му говори именно за този тип четене. Дори господин Тест, известен герой от книга на Валери, живее в апартамент без книги и представлява моделния писател, който не крие, че чете малко.

          Фактът, че Валери чете малко, не му пречи да има точно мнение за авторите, които не познава, и да се изказва подробно за тях. Както по-голямата част от литературните творци, за които говори, и той не е чел Пруст. Но за разлика от другите, Валери го признава със спокоен цинизъм и дори с тези думи започва възхвалата си за Пруст малко след смъртта му. Няколкото страници, които изписва, не са лишени от истина, доказвайки по този начин това, което Байяр непрекъснато констатира – че изобщо не е необходимо да познаваш в детайли това, за което говориш, за да се произнесеш за него.

          Валери има собствена концепция за литературата, част от идеите на която е в теорията му, че не само познаването на автора е безполезно, но и четенето на творбата оот край до край е излишно. Критикът има шансове да долови интересуващото го в една история, за да я надскочи, затваряйки очи пред нея и мислейки за това, което тя би могла да бъде – не това, което тя е, а това, което тя споделя с другите. Оттук нататък всяко прекалено детайлно четене е пречка за задълбоченото схващане на нейния предмет. С това Валери обосновава един от най-използваните начини на запознаване с книгата: прегледа. Понятието може да се разбере по два начина – като линейно преглеждане (читателят започва текста от началото, после започва да прескача редовете или страниците и се насочва, достигайки го или не, към края) и като кръгово (читателят се „разхожда“ из творбата, като понякога започва дори от края). И двата метода не са подценяване на книгата, а просто един от начините за връзка с книгата без предразсъдъци от читателя.

          Пол Валери ни кара да мислим за „колективната библиотека“, а не за отделната книга. Отделяйки прекалено много внимание на една-единствена книга, читателят рискува да се отдалечи от съвкупността и да не разбере по-обширната организация на литературния масив. Но също така не трябва да забравяме, че за прегледа е нужно да бъдем бдителни, за не се изгубим при преминаването „транзит“ и да можем накрая да оценим истинското значение на книгите.

 Книги, за които сме чували да се говори [4]

          В този раздел от труда на Байяр, чрез пример с Умберто Еко, се доказва, че не е необходимо да си държал една книга в ръце, за да говориш за нея в подробности. Достатъчно е да следиш това, което другите читатели пишат или говорят за нея. Този метод може да бъде използван, когато не можем да намерим някоя книга, защото е прекалено стара, например.

          Всъщност многобройните книги, за които ни се налага да говорим или които са изиграли важна роля в животите на някои, никога не са попадали в ръцете ни (макар че понякога сме убедени в обратното). Но начинът, по който другите ни говорят и говорят помежду си за тях, било чрез устно слово или текст, ни позволява да си съставим мнение какво съдържат те и дори да формулираме аргументи по въпрос, свързани с тях. Понякога можем и да се заблудим, че сме чели нещо, което не сме, заради многото мнения, които чуваме навсякъде около нас.

          Една книга никога не се ограничава до самата себе си, а се състои и от редицата обменени мнения, които съществуването й предизвиква. Затова е важно да се отдава нужното внимание на тези мнения, когато ще говорим за книги, които не сме прочели.

          „Името на розата“ от Умберто Еко онагледява факта, че книгите, за които ние говорим, често са само книги-екрани и елементи-заместители в безкрайната верига на книгите, появили се според обстоятелствата. За да се убедим в това, е достатъчно да направим прост експеримент. Ако хванем една любима книга от детството ни, ще видим, че паметта ни за нея, чувствата ни и опитът ни от живота и обстоятелствата са я направили различна от „реалната“ книга и реалната ни история с нея. Този характер на книгата-екран създава това, което читателят знае или вярва, че знае за книгата и за думите, разменени за нея. Повечето изказвания, които правим по повод книги, засягат в действителност други изказвания, правени за тях, и така до безкрай. Заради тези затворени едно в друго изказвания „реалната“ книга се скрива зад езика.

          Нашите собствени думи може би са най-важните и ни разделят от книгите дори повече, отколкото думите на другите. Още при четенето, дори без да го очакваме или напълно да го осъзнаваме, ние започваме първо в себе си, с вътрешния си глас, а след това и с околните хора, да говорим за книгите. После помним предимно тези вътрешни изказвания и мнения, отдалечавайки се от реалните книги, станали вече завинаги хипотетични. 

Книги, които сме забравили [5]

          Още в мига на осъществяването си, четенето е едно неспирно движение към забравата. Пиер Байяр признава, че и на него често му се е случвало – процесът е неизбежен и продължава, докато не се окаже, че като че ли никога не е чел книгата, превръщайки се в не-читател.

          Според него, да кажеш, че си прочел една книга е преди всичко метонимия, защото книгите едва ли не са осъдени да изчезнат от съзнанията ни. Така повечето книги, с които се срещаме, се превръщат в спомени, раздвижени според обстоятелствата на момента – това, което беше разгледано и в предишната глава с книгите-екрани на Умберто Еко. По този начин, впрочем, забравяме видяното от всяко друго изкуство или медия – от картини до филми.

          Никой читател, включително най-запаленият, не може да бъде защитен от този психологически процес. Байяр дава пример и с Монтен. Оказва се, че той може спокойно да бъде причислен към забравящите читатели, при това той самият го твърди също толкова откровено, колкото и Пол Валери. Несъвършенството на паметта е постоянно присъстваща тема в книгата му „Опити“. В нея Монтен непрекъснато се оплаква от паметта си и от неприятностите, които тя му причинява. Авторът разрешава този проблем чрез хитроумна система от бележки в края на книгите, които прочита. Те имат за цел да му покажат мнението, което е имал от момента на четенето, и да му припомнят произведението на по-късен етап. Това са обаче само следи, с които в крайна сметка Монтен не съхранява нищо друго, освен няколко разпръснати елемента, които „изплуват като островчета в океана на забравата“. [6]

          Заличаването е всъщност другата страна на обогатяването. Бързаме да забравим усвоеното и прочетеното, сякаш книгата е била само временна опора на мъдрост без лице и не й е останало нищо друго, освен да изчезне, след като е изпълнила мисията си. Освен това книгите са свързани и със загубата на идентичност – да четеш не е само начин да се информираш, а е също метод да забравяш и да се изправиш лице в лице със забравата в самия себе си.

          Опитът на Монтен е показателен за всички, които си създават една идеална и недостижима представа за културата. Идеята за четенето като загуба, без значение дали тя е следствие от прегледа на книга, на нещо чуто или прогресивното забравено изобщо, а не за четенето като печалба на култура и знания, е главна движеща сила за хората, които искат да достигнат до някаква добра стратегия за измъкване от конфузните ситуации, с които животът ни сблъсква, когато не сме прочели дадена книга.

Ситуации на изказвания

          Най-често срещаните ситуации са тези, в които ни се налага да се изказваме пред група хора. Понякога се случва разговорът да се насочи към книга, която не сме чели, защото е позната на всяка личност с претенции около нас, или защото сме допуснали грешката да излъжем, че сме я прочели. От този неприятен момент можем да се измъкнем със смяна на темата, но ако случайно това е невъзможно и всички очакват от нас някакво мнение и са вперили поглед, влизаме в конфузна ситуация. Дори и в по-рядко срещания случай, когато всички са държали книгата в ръка и са се запознали с нея отблизо, разговорът се отнася по-малко до нея и повече до един фрагментиран и отново изграден предмет – една лична книга-екран, несвързана с тази на другите читатели и слабо податлива на съвпадения с тях. Това се случва, защото всеки читател сам изгражда мнения и спомени за книгите, спрямо собствения си опит, който никога не е един и същ за мнозинството. Ако погледнем теорията за личните библиотеки и съвкупността от книги, ще открием, че ние никога не говорим помежду си само за една-единствена книга, а за цяла поредица. Вътрешните библиотеки, които ние сме изградили в нас самите с течение на годините, влизат във връзка с тези на другите и от тях следват всички разговори. Така че отново лесно можем да се измъкнем от ситуация, в която не сме чели книгата, за която говорим, като започнем да правим връзката й с предмета и обекти от личната си библиотека. [7]

          Друга ситуация, в която можем да попаднем, е да говорим пред учителя, когато сме ученици или студенти и ни изпитват за книги, които не сме чели. Пиер Байяр дава интересен пример с тивите, които живеят в Западна Африка, и които не са студенти, но се оказват в подобна ситуация, когато антроположката Лаура Боанан решава да ги запознае с една пиеса, за която те никога не са чували – „Хамлет“ на Шекспир. Тръгвайки за Африка, Боанан слага книгата в багажа си с надеждата да докаже, че човешкото същество е едно и също въпреки културните различия. На тивите им направило впечатление, че Лаура прекарва много време в четене на една и съща книга и заинтригувани й предложили да им разкаже историята в подробности. Така антроположката получила идеален шанс да провери своята хипотеза. Макар и да не са чели нито ред от „Хамлет“, тивите добиват доста точна представа за пиесата и се оказват напълно способни да я коментират, както студентите на Байяр, които не са запознати с материала на лекциите му, но са изпълнени с желание да дискутират и споделят мнението си. Отказвайки да вярват на историята за призраци, например, тивите се приближават до цяло едно течение от Шекспирови критици, които се съмняват в появата на бащата на Хамлет и вярват, че героят най-вероятно е жертва на халюцинации. От друга страна, непознаването на текста по парадоксален начин им дава един по-правдив и директен достъп не до някаква скрита „истина“, заложена в произведението, а до едно от многобройните му значения. Така, за Пиер Байяр няма нищо чудно в ситуациите с неговите студенти, които без да са чели книгата, която той им представя, успяват бързо да схванат някои нейни елементи и никак не се колебаят да вземат отношение, тръгвайки от съвкупността на техните културни представи, лични истории и литературни опити. Тези изказвания, дори да са отдалечени от началния текст, внасят в лекциите една специфична оригиналност, каквато не биха притежавали, ако бяха прочели материала. [8]

          Има и по-лош вариант от това да се окажеш пред преподавател, когато не си запознат с материала, за който изнася лекция. И той е да бъдеш изправен пред лицето, което е най-заинтересувано към мнението за книгата и най-добре знае дали казваш истината, или не – самият автор. Колко лоша ще бъде ситуацията, зависи най-вече от професионалния контекст, в който се намира човек. Литературните критици, например, са принудени да посещават редовно места, където се срещат с писатели. Тази ограниченост на средата, в която се движат и едните, и другите, води до това, че коментирайки дадена книга, нямат друг избор, освен да говорят само най-хубавото за нея. В крайна сметка не трябва да се притесняваме от подобни ситуации, защото, обратно на това, което е възприето широко, писателят не винаги е готов да обсъжда своята книга или дори да си спомня с точност за нея. Колкото повече упражняваме празните си приказки за произведението, толкова повече рискуваме да обезпокоим автора, че говорим за друга книга и че го бъркаме с друга личност. И така, има само един вариант за тези, които се намират в подобна ситуация – да се кажат само добри неща, без да се навлиза в детайли. Авторът не очаква резюме или аргументиран коментар за своята книга, а е подготвен просто да чуе, че тя се харесва. [9]

          Последният случай, който Пиер Байяр описва, е говоренето за книгите, които не сме чели, с любимия човек. Често казваме, че нашите сантиментални връзки са дълбоко белязани от книгите, и то още от детство ни, но това според Байяр е банално изказване. Те са такива главно заради влиянието, което персонажите от романите упражняват върху избора ни за любов в реалността, и са примери за недостижимите идеали, по които неуспешно се опитваме да моделираме другите. Любимите книги представят една вселена, която ние искаме да обитаваме заедно с любимия човек, който от своя страна да застане като друг персонаж до нас. Едно от условията за добро любовно разбирателство са общите интереси, които включват и книгите – така възниква и необходимостта още от началото да се намери някаква връзка с вътрешните ни библиотеки. Дори е възможно това да се превърне в ситуация, в която да е необходимо да „съблазниш“ чрез книгите и да покажеш на другия, че споделяш с него вътрешната му културна вселена. Но в крайна сметка само времето помага на две личности да споделят истински вътрешните си светове. Изкуственото спиране на времето, така да се каже, позволява да се доближим до текстовете, заровени дълбоко в нас от миналото, но това е безсмислено, защото книгите-екрани, също като фантазиите и мечтите ни, непрекъснато се променят. За да върви една връзка напред, ежедневието не трябва да спира в миналото, а да се увлича в движение към бъдещето. Това движение от своя страна ни променя и от него могат да следват две неща – или отдалечаваме вътрешните си библиотеки и съвпаденията изчезват, или те стават все по-общи. [10]

 Поведение, което трябва да следваме

          На първо място, да не се срамуваме. За да можем да говорим без срам за не-четените книги, трябва да се освободим от потискащата представа за културата, предавана и налагана от семействата и училищните институции, с които ние напразно се опитваме да се отъждествим през целия си живот. Защото истината, предназначена за другите, е по-маловажна от тази, предназначена за самите нас. Човекът, който се освободи от принудителното изискване да изглежда образован, което ни тиранизира вътрешно и ни пречи да бъдем самите себе си, е този, който спира да се срамува и започва открито и свободно да следва общата си култура в разговорите за не-четени книги. [11]

          Второ, да налагаме идеите си. Трябва да признаем, че книгите не са фиксирани предмети, а мобилни и представящи нашия опит. Действително, да признаем едновременно мобилността на текста и собствената си мобилност дава пълната свобода да наложим на другите нашата гледна точка за произведенията. Героите на Балзак, например, онагледяват сполучливо забележителната пластичност и лекотата, с която идеите на книгите могат да се огънат от опитите на говорещия, независимо дали е чел книгата, или не, да изведе на преден план правотата на своите схващания за нещата, без даже да се отклонява от забележките на самозваните читатели около него. И Балзак, и Байяр са на мнение, че трябва да бъдем твърди и да налагаме нашата гледна точка спрямо книгата. [12]

          Третият съвет е да измисляме книги. Той се явява по-скоро като обратната страна на една книга и е един начин да покажем, че сме схванали спецификата на мислене на всеки изказващ се спрямо нея. Ако всеки говори, изхождайки от една книга-екран, добре е да не разрушаваме общото пространство и да оставим на другите възможността да водят разговорите – това помага на нас самите да не четем и да мечтаем, подготвени за следващи разговори за книгата, за които вече ще сме по-подготвени, и ще можем да измисляме наши си идеи спрямо тези, които вече сме чули от другите. Без съмнение Байяр може да бъде упрекнат, че говори за книги, които не е чел, или че разказва за елементи, които не фигурират в тях. Или с други думи, че си измисля разни неща. Но той самият признава, че не е имал намерението да лъже, а по-скоро да изведе един вид субективна истина, описвайки с възможно най-голяма точност това, което е доловил, оставайки верен на самия себе си и вслушвайки се в обстоятелствата. [13]

          Четвъртият и последен съвет е да говорим за себе си. С помощта на пример с писателя Оскар Уайлд се извежда твърдението, че приемливата продължителност за четене на една книга е шест минути. В противен случай рискуваме да забравим, че тази среща е на първо място претекст да напишем нашата автобиография. В голяма степен това е урокът, който Оскар Уайлд ни дава в своите статии. Те засягат най-вече ситуациите в литературната критика, но са лесно приложими и при други подобни случаи като светски и университетски разговори например. Да говориш за себе си е крайната цел, която Уайлд приписва на критиците, и всичко трябва да бъде целенасочено, за да запази критиката от домогванията на произведението. Много от съвременните произведения не представляват никакъв интерес, но не само това е причината да не им отделяме внимание – същото важи и за признатите за велики творби. По-същественото е, че едно прекалено детайлно и пренебрегващо интересите на читателя четене, рискува да го отдалечи от самия него. Размисълът върху самия себе си е това, което оправдава критиката и може дори да я възвиси до нивото на изкуство. Да държим произведението на разстояние е лайтмотивът в размислите на Оскар Уайлд. Рискът да навлезеш в книгата, за да напишеш отзив или рецензия за нея, означава да изгубиш част от себе си. Парадоксът на четенето е, че пътят към самия теб минава през книгата, но трябва да си остане само едно преминаване. Добрият читател прибягва към едно прекосяване на книгите, като знае, че всяка една от тях носи частичка от него и може да му открие пътя, ако притежава мъдростта да не се спира на този път. Пример – точно такъв вид прекосяване правят студентите на Байяр, които, схващайки един частичен елемент от творбата, за която имат само бегла представа или изобщо не познават, предприемат свои собствени размисли, без да се притесняват за останалото и всъщност така поемат грижата да не изгубят от поглед самите себе си. [14]

          Според Байяр от многото комплексни ситуации, анализирани в книгата му, най-основното е да говорим за себе си, а не за книгите; или да говорим за себе си чрез книгите, защото вероятно това е и единственият начин да говорим добре за тях. Заглавието на творбата, мястото й в колективната библиотека, личността на този, който говори за нея, атмосферата по време на обсъждането – това са претекстите, които ни позволяват да говорим за самите нас, без да отделяме прекалено внимание на произведението на изкуството. Защото последното при всички случаи се губи в обсъждането на едно произведение-фантом, което само събира проекциите на хората и непрекъснато се променя в процеса на изказванията им. Ако тивите успяват да предложат един силен прочит на „Хамлет“, макар и напълно чужд на пръв поглед на пиесата на Шекспир, то е защото в случая те вдъхват живот на своята собствена книга-фантом, която има смисъл за техния живот и предишен опит. [15]

Случаят „I, Libertine“

          Има един човек, който е възприел съвета „да си измисляме книги“ от раздела „Поведение, което трябва да следваме“ в книгата на Пиер Байяр, много присърце (преносно казано, защото не е създал измамата си по времето на книгата). Освен това, следва перфектно и останалите съвети и доказва как наистина можем спокойно да говорим за книги, които не сме чели, и които дори не съществуват.

Началото

          През 50-те години на миналия век диджей и радиоводещ на име Джийн Шепърд е домакин на късно вечерно радио шоу по нюйоркския WOR, което се превръща в единственото по рода си след това. В тези предавания той обикновено изнася монолози, тук-таме обвързани с поп културата, и разказва истории. Шепърд вдъхва лоялност у своите слушатели, които са така наречените „нощни птици“. Шоуто му е в тези късни часове, когато само хората с нощни смени и/или страдащите от безсъние могат да го слушат. Тези слушатели приемат термина „нощни хора“ за себе си и под ръководството на любимия си радиоводещ ще изпълнят една от най-големите и странни медийни измами на ХХ век. Мистификацията е замислена като удар срещу тяхната противоположност и техните антиподи – „дневните хора“, или с други думи срещу фалшивите, скучните, строго конвенционални и извън досег с новите тенденции хора. Това, което се планира, е и шега с претенциите на Ню Йорк. [16]

          В нашето време на мемове, виртуалност и замъгляване на реалността, измамата, която Шепърд измисля, изглежда изключително модерна, напред за времето си и прозорлива. В крайна сметка тя излиза извън контрола му, но не и без преди това да мине отвъд най-смелите мечти на Шеп (както го наричат всички по онова време) и феновете му. [17]

          За Шепърд е достатъчно да се каже, че е бил сатиричен гений и майсторски разказвач за времето си. Той помага за създаването и развитието на радиоформата за разговори и дава на света „Коледна история“, която се превръща във филм през 1983 г. и в една празнична традиция. Той е имал мелодичен глас, който да те накара да спреш, каквото и да правиш, и да го слушаш. Съвсем естествено се отдава на кариера в радиото, след като е служил във Втората световна война, и достига върха си в WOR в Ню Йорк, през 1955 г.

          Индустрията на радиото е в преходна фаза точно тогава. Телевизията слага край на Златния век на радиото и по-старата медия започва да се бори да бъде преоткрита от хората. Музиката и новините изпълват по-голямата част от деня, а Шеп вярва, че един ангажиращ водещ може да създаде публика, просто като говори директно с хората, а не като чете от подготвен сценарий. Вече познаваме този формат, който даже се е превърнал в подкасти, но тогава това е било нова концепция за развитие. Шепърд получава времевия интервал, който повечето водещи (без него) мразят над всички останали – този от полунощ до зазоряване. Дългият период от празни часове и фактът, че ръководството на радиото тогава спи спокойно, означава, че той може да казва и прави каквото си поиска. Неговата сатирична запазена марка за хумор изпреварва времето си и бързо създава лоялните последователи, които той след това нарича „нощни хора“. Те, от своя страна, включват и познати имена като Джак Керуак и комика Лени Брус. [18]

          Едно нещо, което много го учудва за жителите на Ню Йорк, е тяхната робска мания за топ 10 списъците. Шеп вярва, че нюйоркчаните сляпо следват тези класации, без да мислят или да си задават въпроси защо тенденциите изобщо са стигнали до там. А списъкът, който дава началото на неговата шеговита измама, е този с бестселърите на The New York Times за книги. The New York Times печатват този изключително влиятелен списък още от 1931 г., но по времето на Шепърд, въпреки името си, критериите за съставянето му включват повече от просто продажбите на книгите. Те включват и заявки на клиенти за и въпроси относно книги към продавачите. Така че ако търговецът на дребно има купчина от конкретна книга, която не се продава, той може спокойно да събере достатъчно запитвания за нея, за да включи заглавието й в списъка с най-продавани, което след това да накара хората да излязат и да си я купят. [19]

          Когато Шепърд прозира в това лицемерие, той решава да се изправи срещу него. В изблик на вдъхновение в два часá през нощта той спекулира, че ако достатъчно хора поискат едно и също заглавие на книга, която всъщност не съществува, тя наистина може да влезе в желания списък с бестселъри на New York Times. Нощните хора полудяват по идеята, а WOR се пълни с обаждания от слушатели, обещаващи подкрепата си. Така Шепърд им дава за задача да предложат заглавие за тяхната „книга“. След като получава десетки предложения, той се спира на претенциозното „I, Libertine“, защото именно такава помпозност търси. Измислят историята да е първата от три книги за живота в кралския двор, да се развива в Англия около 1700 г. и да разказва за човек от двора, който през деня е уважаван мъж в града, но през нощта започват белите и приключенията му. Бързо след това създава и измислен автор – пенсиониран британски военен офицер и учен на име Фредерик Р. Юинг, който живее със съпругата си Марджъри в английското им селско имение, където се е отдал на поток от литература върху своята ръчна пишеща машина. [20]

          И така, през пролетта на 1956 г., измамата „I, Libertine“ е задействана.

Как несъществуващата книга е станала толкова известна?

          Не трябва да се забравя, че това е времето преди да се появят големи издателски компании като Barnes & Noble, Books-A-Million и Amazon.com. Книгите се продават предимно от малки семейни или независими търговци на дребно. Така че стотици, а след това и хиляди нощни хора се запътват към тези малки магазини, питайки търговците дали имат на склад „I, Libertine“ и тъй като очевидно я нямат, дали може да се поръча.

          Един слушател съобщава, че особено надменен чиновник е отговорил на запитването му с Фредерик Р. Юинг? Време беше хората да започнат да забелязват работата му. Отдавна чувствах, че не е получил признанието, което заслужава“. [21]

          Друга слушателка описва как е споменала книгата на седмичната си среща на бридж клуба, като там три жени й казват, че са я прочели и след това са започнали да спорят кои глави им харесват и кои не. [22]

          Един двуличен журналист, занимаващ се с литературни клюки, пише във водещ вестник: „Онзи ден обядвахме с Фредерик Р. Юинг и очарователната му съпруга Марджъри“. [23]

          Един „нощен човек“, който е студент (Шепърд не назовава училището му, но поосказва, че е „Рътгърс“), разказва как е предал дълга курсова работа по английски език на тема „Ф. Р. Юинг: Еклектичен историк“. Той дори включва обширни бележки под линия, цитиращи предишни романи на Юинг. Професорът му пише „Превъзходно изследване!“ на заглавната страница и му дава оценка B+ (която се равнява на нашето 5+). По-късно ученикът казва на Шеп, че вече смята, че цялото му образование вероятно е фалшиво. [24]

          Може би най-показателното постижение на измамата е фактът, че църковна конгрегация в Масачузетс осъжда „I, Libertine“ с твърдението, че книгата е била „забранена в Бостън“. В крайна сметка нищо не стимулира продажбите по-бързо от цензурата.[25]

          И тъй като Ню Йорк е международен град, нощните хора, сред които все пак има и пътешественици, решават да вземат измамата със себе си и в чужбина. Заявките за „I, Libertine“ започват да се появяват в Лондон, Париж, Рим и Бон. Така, до началото на лятото на 1956 г. книгата, която не съществува, влиза в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ и с времето продължава да се издига нагоре по класацията.

 Развръзката

          През цялото това време Шеп и неговите нощни слушатели се смеят отстрани. Реално цялата тази измама никога не е била строго пазена тайна, а напротив – била си е открито обсъждана и излъчвана директно в обществения ефир. Но това, което я разкрива, е просто един обяд от лятото на 1956 г., когато Шепърд и негов приятел, писателят на научна фантастика Теодор Стърджън, обядват с един издател от Ballantine Books. Стърджън небрежно пита издателя дали би искал да се запознае с автора на „I, Libertine“. Той, разбира се, иска (като всеки друг в книгоиздателския бранш в Ню Йорк) и е развълнуван да е пръв да разкаже нещо по-подробно. Стърджън посочва Шеп, обяснява му за измамата и след като тримата се посмяват заедно на случката, решават да създадат истинска книга с това име. [26]

          Работейки по схемата на сюжета, която Шепърд дава на своите слушатели да измислят, Стърджън пише „истинската“ книга. „I, Libertine“ попада, този път наистина, върху рафтовете в малките магазини за книги през септември 1956 г. След което попада и в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ (отново). [27]

          Обложката на корицата има забавно зловеща картина, включваща нелепата тийзър фраза: „Gadzooks“ [вид клетва] казах аз, „но ето една нахална гавра!“ В нея е скрит и намек за истинския произход на историята – на заден план една табела на странноприемница е изобразена с овчарска тояга (на английски: shepherd’s staff – първата дума е фамилията на радиоводещия). Има и черно-бяла снимка на задната корица, която изобразява отчаяно изглеждащия Шепърд, идентифициран като Юинг. [28]

          Шепърд дарява всички печалби от истинската книга за благотворителност, тъй като неговото намерение никога не е било да измами хората с пари, а да разобличи човешката лековерност и да демонстрира колко лесно хората могат да бъдат манипулирани от сляпото им желание да бъдат част от тълпата. [29]

          Малко преди да бъде пусната истинската книга, лоялен „нощен човек“, който също е и репортер на The Wall Street Journal, нетърпеливо проследил измамата от първия й ден, пита Шепърд дали не е време най-накрая да разкаже истината. Шеп се съгласява и на 1 август 1956 г. историята се появява на първата страница на списанието. [30] Това е голямата новина на седмицата, като историята дори се появява дума по дума във в.  „Правда“, официалният вестник на Съветския съюз. [31] Но с времето историята се забравя.

          Що се отнася до морала на тази история, тогавашните медии напълно пропускат да разберат смисъла. Те съобщават за въпроса като за обикновена измама, а не разсъждаваат за разкриващото разобличаване на човешката природа, което всъщност е било направено. [32] Експериментът „I, Libertine“ доказва това, което Шепърд твърди през цялото време – че огромното мнозинство от хората просто не могат да мислят самостоятелно и са лесно манипулируеми.

 Изводи от случая: Редно ли е да се прави такъв експеримент?

          Това може би е въпрос на гледна точка – ако си от страната на измамените, ще се чувстваш странно и неловко и ще искаш справедливост; ако си от страната на измамниците просто ще се смееш и ще продължаваш да твърдиш, че всичко е било с цел да изобличиш някои хора и в крайна сметка те да си научат урока. Не е противоморално да се прави такъв експеримент, особено когато целта е да се докаже липсата на морал у хората, които са „жертви“ на измамата. Освен това е и безвредна измама – не накърнява ничии чувства, не обижда и не наранява никого. Единственото, което постига (и което, за съжаление, прелита през полезрението на медиите), е да изложи някои сноби – хора, които всъщност сами се излагат с лекомислието си в тази ситуация и които също толкова лесно могат да се изложат в други подобни ситуации в живота си. Самият факт, че случката е била забравена след около седмица и до ден днешен почти не се говори за нея, доказва, че всичко това не е било толкова голямо нещо, че наистина да накара хората да си вземат поука. Било е безобидна и безвредна шега, която подтиква към създаването на още една книга за света. За сметка на това, за съжаление, снобизмът и лицемерието в литературните среди все още съществуват.

          Тъжно е, че накрая експериментът се е оказал едва ли не без значение  и че скептичният светоглед на Шепърд фактически побеждава. След 50-те години на миналия век хората се определят не от старите критерии за това в какво училище са ходили или откъде произлиза семейството им, а от техните културни симпатии и антипатии. [33] Това, разбира се, само подхранва допълнително лицемерие в името на това да изглеждаш по-културен.

          Говорейки за измамата вече през 60-те години, Шепърд се надява, че хората вече никога не биха могли да гледат безкритично към наградите на Академията или да приемат безвъпросно резултатите от литературните класации. Но за съжаление, той е грешал, защото това, което Шеп наистина е видял като културен пейзаж, е било само поведение, доминирано от „нощни хора“, които са тези, които му остават фенове докрай и кжоито започват наистина да поставят под въпрос списъците и лидерите на мнение, но за сметка на това започват да наблягат повече на попкултурата пред традиционните „високи“ културни занимания. [34]

Литературният снобизъм

          Литературният снобизъм най-често се описва като вяра на някои хора, че всичко, написано преди и след определени години, които смятат за най-добро в литературата, е абсолютен естетически боклук. Другият тип са хората, които четат класическа литература, като например „Великият Гетсби“, „Моби Дик“ и „Престъпление и наказание“, но само за да се хвалят след това, че са повече от останалите в културно отношене и че са един вид богопомазани – това обикновено се нарича „божествен комплекс“. [35]

          Класическата литература е не само културно значима сама по себе си, но е и художествена основа, пълна със сложни теми, нюансирани герои и интонационно излъчване. Съответно проблемът не е в самото четене, а във вярата, че тези романи са по-добри от всички останали и че жанрове като научна фантастика, фентъзи, юношески и екшън-приключенски са кухи, безжизнени сенки на това, което е било преди като литературна норма. Вярващият в това литературен сноб вижда модерните бестселъри като „Игрите на глада“ като долнопробна литература и извръща очи от отвращение, за да търси старите и велики книги. Той забравя, че репертоарът на читателя е специфична „екосистема“ от книги и се нуждае от определено ниво на разнообразие, за да процъфтява. [36]

          Третият вид са тези, които сляпо вярват на тълпата за всичко, което тя казва, че е добро и модерно. Този вид литературни сноби, макар и да се отличава от първите два, донякъде се припокрива и се дължи на същите психологически процеси. Има хора, които харесват „По пътя“ на Джак Керуак, например, само защото множеството го харесва. Малко са тези, които се осмеляват да кажат какво наистина мислят за книгата и колко скучна всъщност може да бъде тя. И когато го направят, са нападнати от тълпата. Същото важи и за произведенията на Стивън Кинг – има хора, които смятат, че не са най-добрият пример дори за литературата на ужаса и че всъщност са скучни и прекалено описателни. Както и че Кинг залага повече на количеството, отколкото на качеството в творбите си, за да изкарва повече пари. Но ако си позволят да изразят това мнение публично, биват засипвани с омразни коментари от страна на феновете му. Горе-долу този психологически процес върви и по линия на „I, Libertine“ – всички говорят за книгата, тя влиза в класациите на New York Times и тълпата започва да се чувства длъжна да я харесва и да говори за нея, въпреки че изобщо не знае за съществуването й. Точно както много хора не са чели класиките, но ги коментират като най-великите на света, защото си мислят, че това ще ги издигне в очите на другите. Тълпата не е изцяло виновна за лекомислието си – когато видиш някоя книга на първите места в класации, е нормално да искаш да разбереш що за история разказва и какво я прави толкова харесвана. В случая, обаче, самата система е неправилна и манипулира мисленето на хората – това е главният двигател на измамата.

          Да, когато дори не си виждал дадена книга да съществува, най-добре да не се поддаваш на възможността да говориш за нея, за да се доказваш като много информиран и умен. Но някои го правят, за да се впишат в обществото и това тяхно желание трябва да бъде разрбано.

          Можем даже да разгледаме случая по този начин – както Шепърд си е измислил книга и без срам е говорил несъществуващи за нея неща, така и „дневните хора“ са си измисляли части от книгата, без да се срамуват от неискреността си. Това напълно съответства на съветите на Пиер Байяр. От една страна е цинично, от друга страна е лекомислено, но погледнато отстрани и сравнено с книгата „Как да говорим за книги, които не сме чели“, и двете страни правят горе-долу едно и също нещо, но с различи мотиви.

 Шамарът върху медиите и литературните критици, или вършели ли са си те работата?

          Обективно погледнато, литературните журналисти са си вършили работата, защото списъците не са били само на най-продаваните книги, но и на най-търсените, като Шепърд просто се е възползвал от тази формална система, за да злепостави и лицемерите, и лесноманипулируемите, и медиите (в случая The New York Times). Именно това е бил големият проблем в работата им – самият списък с бестселъри е бил съставен по този нелеп начин, който е позволявал само питането за и искането на дадена книга да я вкарва в класациите. Определено е имало „шамар“, така да се каже, за медиите и литературните критици, които са си позволили открито да говорят за книгата и авторът й – те вече определено не са си вършили работата. Защото ако си я вършеха, щяха много по-рано и сами да открият, че това е вид измама, своеобразна литературна мистификация под формата на книга. От друга страна, през 50-те години на миналия век не са имали толкова лесен достъп до всякаква информация, така че може би е нормално, че им е отнело толкова много време, докато разберат истината. Сега новините биха се разпространили доста по-бързо заради социалните мрежи и все някой от „нощните хора“ щеше да се изтърве, когато не трябва, и да развали играта.

          В днешно време объркването продължава – класациите си вършат работата, но и буквално лъжат хората с методите, по които листите се съставят. Понеже и при шегата на Шепърд става въпрос за „Ню Йорк Таймс“, нека разгледаме именно нея. Тази медия води един от най-важните списъци с бестселъри (The New York Times Best Seller List), затова реално е и сред най-големите виновници за тържеството на този особен литературен елитаризъм. Журналистите от тази медия  признават, че списъкът им отразява само книги, които се продават в определен брой книжарници и онлайн търговци на дребно в цялата страна, но не е действителен списък с най-продавани книги по всички книжарници и магазини. Причината, поради която изобщо си го признават, на първо място е, защото те вече са били съдени за това. [37]

          През по-голямата част от ХХ век в медията се преструват, че използват научен метод за преброяване на продажбите на книги, и твърдят, че списъкът им е авторитетен и точен. Тогава Уилям Блати пише „Екзорсистът“, който е продаден в 10 милиона копия и се превръща в известен филм. Това са повече от достатъчно копия, за да си осигури първото място в списъка за дълго време, но първоначално дори не се появява в него. Тогава той твърди, че New York Times умишлено го изключва по редакционни причини (за което е бил прав), защото книгата му се е смятала за много противоречива, затова тяхното решение му струва милиони долари в продажби. [38]

          В крайна сметка Уилям Блати губи делото, защото защитата на New York Times е, че списъкът не е обективна компилация от информация, а по-скоро продукт на редакционни решения. Така, чак до Върховния съд, списанието печели въз основа този аргумент. Той е валиден от правна гледна точка, но също така означава, че журналистите вече официално признават, че техният списък с бестселъри е просто състезание за популярност, а не действителна класация на най-продаваните книги. От тази гледна точка излиза, че Шепърд преез 50-те години на ХХ век не е успял да наложи тезата си и да ги накара да се променят. Те продължават да манипулират не само нюйоркчани, а и целия свят. Същото важи, в различна степен, и за другите големи национални списъци – на The Wall Street Journal, USA Today и Publisher’s Weekly. [39]

 Имаме ли право, в крайна сметка, да говорим за книги, които не сме чели?

          Имаме право да говорим за книги, които не сме чели, стига да спазваме етичните норми и да не изпадаме в прекалено неловки ситуации поради литературен снобизъм или желанието да се впишем в някоя общност. Може да се каже, че говоренето за неепрочетени книги донякъде е нож с две остриета. То е психологическо предизвикателство – изисква не просто запазване на хладнокръвие, за да не се срамуваме от неискреността си, когато измисляме истории или налагаме мнението си, докато говорим за нас самите, а предполага една по-дълбока промяна на връзката ни с книгите като цяло. Най-напред, това означава да се избавим от онези, наложени ни от училища, университети, семейство и културни сноби, правила за това какви книги трябва да харесваме и какво и как да четем. Стига да сме сигурни, че книгата съществува и да не говорим безпочвено за нея, без дори да сме я виждали  като корица, можем да станем един вид творци на нови идеи. Тук си заслужава да се повтори разликата между не-четене и нечетене, защото във втория случа не става дума за интерес към книгите, а за откровено невежество, при което ако се говори за книги, е по-вероятно да се правят грешки в преценките и изказванията. Както добре описва Оскар Уайлд, съществува противоречие между четенето и творчеството и всеки читател поема риска, изгубен в книгата на другия, понякога да се отдалечи от собствената си вселена. И това творчество при не-четенето бележи собствена крачка напред в овладяването на самия себе си и освобождаването на индивида от бремето на културата, което често е непосилно за някои хора и не способства за тяхното нормално самочувствие.

          Но тази практика на продуктивно не-четене е и отговорност – отговорност да си достатъчно образован и с достатъчно обща култура, за да можеш да разпознаваш лъжите от истината, да филтрираш манипулациите и да виждаш цялата картина на общата библиотека, когато говориш за не-четена книга. Повечето сноби и може би „дневните хора“ на Шепърт от 50-те години на ХХ век са тъкмо такива хора, които просто не се интересуват достатъчно от книгите в тяхната цялост, практикуват не не-четене, а нечетене, и следват тълпата повече, отколкото следват самите себе си. Това е добър пример за тезата на Оскар Уайлд – че натискът на културата и обществото ни кара толкова да се вглъбяваме в книгата сама по себе си, да забравяме общото, да не ценим същността и предмета й и в крайна сметка да се загубим и заблудим сами в чуждата словесност.

          Примерът със студента, който е получил 5+ за курсовата си работа по несъществуваща книга, е добър пример за друг аргумент на Пиер Байяр. Понеже студентите не си позволяват да измислят книги (защото преподаването не си е изиграло ролята за развенчаването на мита за задължителното четене на книги), те се парализират от респекта към текстовете и от забраната да ги променят и са принудени да ги учат наизуст и да знаят какво „съдържат“, като много от студентите губят вътрешната си способност за „спасение“ по време на изпити, когато не са чели нещо, и отказват да извикат на помощ въображението си в такава ситуация, когато то би им помогнало най-много. Онзи „нощен студент“, фен на Шепърд, е направил именно последното – просто е отпуснал въображението си в най-стресиращия период за студентите, сесията, за да напише курсовата си работа само благодарение на него, без нито един факт от реалността.

          Затова както Шепърд си е измислил една несъществуваща книга, така и всичките му „жертви“ реално са направили същото, макар и в случая с цената на фалшивия си престиж. Но не можем да ги виним напълно, защото и двете страни са еднакво виновни и невинни. Да покажем на хората, че една книга се измисля отново при всяко четене – това означава да ги научим да се измъкват невредими и дори да извличат полза от множеството трудни ситуации, в които неизбежно изпадат в обществото. Тъй като да умееш да говориш с финес за това, което не познаваш достатъчно, струва много повече от дребнавото всеядство на книги. Светът на културата се отваря за тези, които притежават способността, присъща на много писатели, да скъсат връзките между изказването и неговия предмет и да говорят всъщност за самите себе си.

          Освен това, разговорите за нечетени книги предлагат на този, който умее да използва подходящите средства да го направи добре, привилегированото пространство за себеоткриване. В тази ситуация на говорене или писане, освободена от принудителната необходимост да се препраща задължително към света, словото може да намери начин да каже това, което обикновено ни убягва. Отвъд тази възможност, разговорът за нечетените книги ни поставя и в центъра на един творчески процес и ни отвежда към самото му начало. Така преживяваме откривателски момент на разделяне от книгите и приближаване към себеси поради разговора за тях – един момент, в който, освобождавайки се най-накрая от бремето на чуждите думи, ние намираме сили да измислим наш собствен текст и да станем „писатели“.

Заключение

          Обект на настоящото изследване беше книгата „I, Libertine“. Причината за избора се състои в интересната история, която Джийн Шепърд създава чрез една литературна 0измама, както и във връзката, която може да се направи мееждунея и книгата на Пиер Байяр „Как да говорим за книги, които не сме чели“.

          В споменатата книга на Байяр той споделя няколко правила за поведение и съвети, които да следваме, когато не сме прочели дадени книги, но се намираме в ситуация, в която по някакви причини ни се налага да говорим за тях – било то пред група от хора, преподавател, любим човек или дори пред самия автор на произведението. Според Байяр, най-важните неща са да говорим за себе си и да отпуснем въображението си, за да можем да създаваме сами истории. Тъй като няма две еднакви мнения за една и съща книга и вътрешният свят и вътрешната библиотека на всеки човек са различни, всички ние възприемаме и книгите, които четем, различно. Затова не е нужно да ни е срам, че не сме изчели дадено произведение, и още повече – да ни е срам да говорим за него открито, стига да познаваме предмета му и да можем да го разположим сред другите книги от общата ни култура.

          По този начин, с разчупеното въображение и на Джийн Шепърд, и на „жертвите“ на измамата му, се създава първо несъществуващата, а после вече и публикуваната за разкритие на шегата пред лесноманипулируемите сноби книга „I, Libertine“. Първоначално Шепърд иска да разкрие както лицемерието на нюйоркчани, така и лекомислието им да приемат безвъпросно всички класации, вярвайки на списъците за бестселъри, които не винаги са създадени по обективен начин. По време на тази литературна измама през средата  на ХХ век хората дотолкова не се притесняват да говорят за несъществуваща книга, която нито са чели, нито са виждали, че интересът към нея я вкарва в класацията за бестселърите на два пъти – веднъж като несъществуваща и след това като вече издадена. След като шегата бива разкрита, обаче, фурорът около нея трае само около седмица, след което медиите или забравят, или бързат да я опишат като проста измама, вместо да си вземат нужната поука.

          Вероятно литературните журналисти и до ден днешен не са си я взели, защото класациите продължават да се правят по несправедливи начини, а хората отдавна са забравили за Шепърд или го помнят само с „Коледна история“. Лицемерието и снобизма в литературата и книгоиздаването продължават да съществуват, а хората все по-рядко осъзнават, че ги има. Медиите също бързат да отпишат случката, защото не им харесва колко лесно са били измамени. Но може да се каже, че уроците са били и за едната страна, и за другата. Защото колкото и да искаме да ги назидаваме, хората, които са говорили толкова открито за несъществуваща книга, най-вероятно просто са искали да се впишат в професионалните общности или в тези на ерудитите и са си създавали своя версия за книгата (същото, което и Шепърд прави) – нещо, което може да бъде  хубаво, от гледната точка само на това, че така са имали възможност да развият своето въображение по повод една книга. Въображението и бързото мислене в напрегнати ситуации, в които не сме сигурни какво да кажем, ни помагат най-много. Грешката е единствено във факта, че не са се доверили на общата си култура, за да намерят достоверна информация за книгата и да разберат предмета й, за да я наместят спрямо другите, а сляпо са поели след тълпата и са повярвали на една лъжа. За Шепърд урокът е, че може би шегата, която е създал, не е най-правилният начин да се изрази и изобличи това, което е искал. От морална гледна точка е трудно да се прецени кой е бил прав и кой – крив, защото и двете страни имат своите плюсове и минуси.

          В крайна сметка случката е интересна за разглеждане от днешна гледна точка във време, пълно с технологии и с по-лесни методи за разкриване на подобни измами. Но ако се поставим на мястото на хората от 50-те години на миналия век, ще видим, че тогава е било доста по-трудно да разберат за мистификацията. Днес можем или да се посмеем на случката, и/или да си вземем поуките от нея. А заедно с книгата на Пиер Байяр можем с достатъчно разум и отговорност да продължим да говорим за книги, които не сме чели, но които сме проверили, че все пака съществуват.

 

Бележки:

[1] Текстът е написан по повод учебната дисциплина „Социология на книгата“ във ФЖМК към СУ.

[2] Байяр, Пиер. Как да говорим за книги, които не сме чели – Книгите, които не познаваме [онлайн]. // Читанка, 2020. [15.02.2022]

[3] Пак там.

[4] Пак там.

[5] Пак там.

[6] Пак там.

[7] Пак там.

[8] Пак там.

[9] Пак там.

[10] Пак там.

[11] Пак там.

[12] Пак там.

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] Пак там.

[16] Callan, Matthew. The Man Behind The Brilliant Media Hoax Of “I, Libertine” [online]. // The Awl, 14.02.2013 [15.02.2022]

[17] Пак там.

[18] Powell, J. Mark. The Bestseller Book That Didn’t Exist: how the author of a beloved Christmas classic pulled off the Hoax of the Century [online]. // J. Mark Powell, 25.04.2015 [15.02.2022].

[19] Пак там.

[20] McConnell, Austin. This Best-Selling Novel Was A Total Hoax [online]. // YouTube, 03.11.2021 [15.02.2022].

[21] Powell, J. Mark. The Bestseller Book That Didn’t Exist: how the author of a beloved Christmas classic pulled off the Hoax of the Century [online]. // J. Mark Powell, 25.04.2015 [15.02.2022].

[22] Пак там.

[23] Пак там.

[24] Пак там.

[25] Пак там.

[26] Gamero, Alejandro. La broma que convirtió un libro en best seller antes de que fuera escrito [online]. // La piedra de Sísifo, 19.02.2014 [15.02.2022].

[27] Powell, J. Mark. The Bestseller Book That Didn’t Exist: how the author of a beloved Christmas classic pulled off the Hoax of the Century [online]. // J. Mark Powell, 25.04.2015 [15.02.2022].

[28] Пак там.

[29] Пак там.

[30] Kaye, Bob. The Story of „I, Libertine“ [online]. // Bob Kaye, 06.18.1996 [15.02.2022].

[31] Powell, J. Mark. The Bestseller Book That Didn’t Exist: how the author of a beloved Christmas classic pulled off the Hoax of the Century [online]. // J. Mark Powell, 25.04.2015 [15.02.2022].

[32] Callan, Matthew. The Man Behind The Brilliant Media Hoax Of “I, Libertine” [online]. // The Awl, 14.02.2013 [15.02.2022].

[33] Пак там.

[34] Пак там.

[35] Bagchi, Srimoyee. Read everything: A case against literary snobbery [online]. // The Telegraph, 28.02.2019 [15.02.2022].

[36] Пак там.

[37] Max, Tucker. How To Get On The NY Times & Every Other Bestseller Book List [online]. // Scribe Media, 22.11.2020 [15.02.2022].

[38] Пак там.

[39] Пак там.

­

Публикувано в Курсови работи, Печатно книгоиздаване. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.