Писател на свободна практика

Десислава Велинова

­

Herluf Bidstrup

Авторски комикс на Херлуф Бидструп

­

          „Той беше писател на свободна практика. Името му беше Калин.”

          – Не, не, не, не. Не така.

          Шум от мачкане на хартия. Хвърчат листа.

          „Неговото име беше Калин, а професията му беше писател на свободна практика.”

          – Не. Никак не. Изобщо не. Ужасно не.

          Още листа хвърчат. Подът побелява.

          – Отначало: „Пред приятелите си обичаше да определя професията си като писател на свободна практика. Малко хора обаче знаеха, че истинското му име е Калин.”

          Пуфтене. Жужи напрежение. По челото избива пот.

          – Да пробваме по следния начин: „Живееше в запусната гарсониера в покрайнините на отдавна забравен град, бил някога търговският център на страната. Обичаше да пише нощем, когато светът сънуваше себе си, а единственото, което имаше значение, единственото, което оставаше, бяха думите и способността им да творят.”

          Още пуфтене. Хвърчат листа, по тях – размазано черно мастило.

          Тракането на машината спира.

          – Имате ли нужда от почивка? – чува се отегчен женски глас.

          Из малката стаичка отекват тежки стъпки. Чуват се токовете на мъжки обувки.

          – Не. Започва да придобива вид, звучи почти като начало. Не мислите ли?

          Свиване на рамене. Тракането на машината започва отново.

          – Прочетете ми отново всичко, ако обичате.

          Женският глас изпълнява молбата.

          – Благодаря. – Прочистване на гърло. – Моля, продължете с: „Пред приятелите си обичаше да определя професията си като писател на свободна практика. Малко хора обаче знаеха, че всъщност истинското му име е Калин.”

          Тракане. Още тракане. Пауза.

          „Родното му място не бе известно на никого – дори на клетата му майчица, която обичаше да се скита сама из най-непонятни места на света, по-често в нетрезво състояние, отколкото в каквото и да било друго. Тя пръскаше любов на едри капки, раздаваше подаръци с щедра ръка (и най-вече от сърце), черпеше всички по заведенията и се забавляваше неимоверно – всяка нощ прекарваше в различен бар, всяко утро я заварваше на непознато място (което за нея беше добре дошло – най-много на света обичаше изненадите). Беше наследила цяло състояние, което, разбира се, много бързо отлетя – почти така неусетно, както се бе и появило.

          Добре поне, че тя никога не бе искала тези пари, никога не бе смятала трупането на състояние за цел в своя живот. Да има всички тези пари, някак я натъжаваше; затова бе решила да предприеме експедиция в търсене на себе си – беше сигурна, че ще се намери някъде из широкия свят и най-накрая ще започне да се чувства добре в собствената си кожа – кой знае, може би щеше и да започне да се радва на парите си.

          Годините се нижеха уж незабелязано, а търсенето й продължаваше да бъде все така безплодно и пълно с разочарования – като напукана почва след продължителна суша. Все така не успяваше да намери себе си и един ден просто реши, че нещата не могат да продължават повече така – краката я боляха постоянно, кръстът й издаваше странни звуци при всяко навеждане, започваше да забравя елементарни неща като дните от седмицата, например, а тя нямаше да става по-млада (в този момент осъзнаването на факта, че е остаряла, я удари като пневматичен чук в слепоочието и леко започна да й се гади). Накрая взе нелекото решение да престане да се бори и чисто и просто да се предаде. (На кого точно се предаваше, не знаеше, но това решение сне от плещите й огромен товар.) В този преломен момент от живота си тя намери него – малко розово бебе, увито в мръсно одеяло, до една кофа за боклук в поредния, последен град от похода си – не знаеше името на местоположението си, не я и интересуваше.

          Имаше дни, в които бебето се казваше Веселин, друг път тя забравяше името му и го наричаше Пламен. Най-често обаче се обръщаше към него с „Калине!”, затова когато порасна, той прие това име за истинско, прие го за лична карма и своя съдба. Отиваше му на тъмните очи и още по-тъмната му коса. Отиваше му на самотния живот, който водеше – също като майка си. Отиваше му на всичко, харесваше си го и го обичаше – и нямаше намерение да се разделя с него.

          Майка му почина, когато той беше почти петнайсетгодишен. Остави го сам – с една котка, теч в тавана и двадесетина останали хартиени пари. Той така гледаше на парите тогава – а и днес също – като на най-обикновени и откровено казано, непотребни парчета хартия. Що е валута, не знаеше, не се интересуваше. Рисуваше дъги по телефонния указател и по цял ден мечтаеше да е навън и да тича по полята – гол. Светът за него беше непонятно място, на което не знаеше нито как, нито защо се е озовал. Чакаше просто да мине времето.

          А то го убиваше – така бавно, така мудно, така скучно. Така настоятелно глупаво.”

          – Какво мислите?

          Вдигане на поглед. Преценяващо примижаване.

          – Става.

          – Как така – нервно – „става”?

          – Може и по-зле.

          – Но това е… това е…

          – Автобиографично?

          Пауза.

          – Моля, продължете да пишете.

          Тракане по машината.

          „Майка ми”, обичаше да казва той пред малкото си приятели, които намери по време на следването си в неособено престижен университет в малката държава, в която живееше, „изповядваше изключително странни възгледи, но по своята същност беше добра жена. Единственият й недостатък бе, че душата й беше немирна скитница, бродница, и постоянно се опитваше да се измъкне из тялото й и да започне да живее свой собствен, отделен живот. Безпътна, казваха някои, но всичко, което тя искаше, бе просто да бъде свободна. Свободна от изискванията, от нравите, от богатството си, но най-вече свободна от и за душата си. Мисля, че единствено утехата, която й носеше алкохолът, я караше да се чувства по този начин – неограничавана от каквото и да било.

          Често пиехме заедно.”

          – Кхъм.

          – Какво?

          – Нищо.

          – Не, кажете. Бих се радвал да чуя читателско мнение.

          – Ще се въздържа от коментар, ако нямате нищо против.

          Пауза. После още тракане.

          „Майка му го бе научила на всичко, което знаеше – да чете, да пише, да лови риба, да бродира, да готви и да заковава пирони. Умееше също така да различава ядивните гъби от отровните и след това да вари чорба от тях – такава чорба, че пръстите да си оближеш, сетне и чинията.

          Как се бе озовал в разнебитения апартамент на последния етаж на порутената сграда, хабер си нямаше, но обичаше това място повече от всичко на света. Котаракът мразеше и често пишеше стихове за него.

          защото той е самотна котка

          и светът не го разбира

          изобщо…

          Но сърце не му даваше да се отърве от този стар персийски клошар – твърде много напомняше майка му по своенравието си и откровения си инат. А и все се надяваше, че котката сама ще си стегне багажа и ще го остави на мира – но, уви.”

          – Харесвам котката! – чу се женският глас след малко. Придава уют.

          – Мислите ли? Не е ли прекалено странно?

          – Той е самотен – необходимо е да има котка. Нали така?

          – Права сте.

          Отново тракане.

          „За първи път разбра, че иска да бъде писател, когато години след смъртта на майка си седеше сам в едно кафене и в ума му проехтяха последните й думи: „Ти можеш да бъдеш всичко, синко. Хемингуей пасти да яде пред тебе!”

          Тогава не знаеше какво е Хемингуей, но веднага, щом разбра, че не е какво, а кого, започна да проучва въпроса из основи. Изчете всичко, излязло изпод перото на господина, след това се зае с тежката задача да стане по-добър от него.

          Е, надали ще учудим някого, ако вметнем, че той така и не съумя да бъде новият, допълнен и усъвършенстван Хемингуей на нашето време, но за сметка на това успя да напише и да продаде няколко разказа, с които изкара достатъчно пари, че най-накрая да поправи теча в покрива.”

          – Това е за днес, благодаря Ви.

          Шум от мърдане на стол. Отваряне на цип (вероятно дамска чанта.)

          – И аз Ви благодаря. Спорна работа! До понеделник.

          Стъпки. Отваряне на врата. Затваряне на врата. Остава сам.

          Стъпва върху под, покрит с листове хартия. Сяда на бюрото. Зачита се в написаното дотук. Намръщва се.

          Чува се шум – мачкане на хартия. Някой цели кошчето с нея. Не уцелва.

          – Права е майката синът й може да бъде всичко. Кой съм аз, че да го спирам?

­

Забел: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

 

zp8497586rq
Публикувано в Белетристика. Постоянна връзка.