Събудих се и и видях, че пред стъклото на прозореца ми виси капчук, който едновременно капе и се уголемява, защото навън температурата несъмнено спадаше катастрофално. А наоколо валеше сняг като в коледна приказка.
Няма никакво значение за това, което разказвам, къде се намирах в момента. Но това беше внезапна зима там, където се намирах.
И се сетих за Виктор, за Виктор Пасков, който през изключително горещ август в неидентифицирана от паметта ми черноморска кръчма повреди машината за лед и се озова миг след това в средата на изсипалите се кубчета. И каза:
– Това не е внезапна зима. Аз съм причината!
Той беше причина за много неща, повече от които нямаха внезапно обяснение. Но бе причина, и при това категорична, че пожелах мигновено да му кажа нещо, което той да чуе.
А бе невъзможно. Просто него вече трета година го нямаше.
И съживих в себе си поредното от ненаписаните писма до него. Просто не можеше да направя нищо повече: „Викторе, никога не сме си писали писма, защото страшно обичахме да си говорим.
И ето, понеже сега няма как да разговаряме, ти диктувам писмо. Писмата все някога стигат до адресата. А ако все пак това се окаже пощенски неизпълнимо, ще го взема със себе си, когато те последвам там, горе, където ти вече си и се учудваш, че след долния свят, който сякаш е създаден от талантлив, вечно безпаричен да си допие махмурлия, небесният свят е написан от богат трезвен графоман. А Бог отдавна вече не се интересува и от двамата.
Винаги говорехме това, което ни носеше капризът на приказката и чашата. И не търпяхме хора, които сядат при нас с готов отговор на въпроса, който ще ни зададат.
И сега е пълно с тях, а аз нямам желание да им разкажа онова, което на теб мога само да припомня.
Ти току-що се бе прибрал вкъщи, в предградието на Париж, където аз се бях оказал по игра на съдбата.
Закономерен, обаче, бе фактът, че се намирах в твоята къща, от която двамата една седмица не излязохме на улицата, поради адския студ, сковал Париж в пълно несъответствие с климата на френската столица. Пиехме в едни средно големи средно измити чаши, които еднакво поемат водка и уиски, но им се гади от вино, а бира не желаят дори да погледнат. Чашите нямат памет, но аз помня – сипвахме си уиски от бутилка, поредната донесена от супера, която ти благосклонно наричаше ампула. А беше я купил без рецепта, ползвайки топлата връзка между вътрешния коридор на десететажния блок, затиснал апартамента ти на партера, и супера, където аз не смеех да вляза, защото годината бе 1991 и идвах от изпосталялата България; в дадения исторически момент всичката хранителна стока в българските магазини надали щеше да напълни една аптечна ампула. Просто и двамата знаехме, че ако погледна щандовете в магазина и особено щанда с месата, направо ще ми прилошее. И така, прекарвах цялото си парижко време на масата в твоето холче, а ти притичваше периодически, за да донесеш поредния етилов атрибут.
Та този път ти се върна от магазина отчаян от нещо, което си искал да забравиш и въодушевен от нещо, което не си струва да бъде запомнено. И заговорихме за нещо съвсем друго, което си струваше да запомним. А го забравихме и двамата.
Упорито не мърдах от хола ти. Навън в средата на площадчето под прозореца ти стърчеше замръзналият в странна форма фонтан. Наподобяваше перчема на ананасов плод. Но беше прозирно бял.
Край него непрекъснато преминаваха тъмнокожи хора, които почти изцяло населяваха това предградие. И аз имах чувството, че сме в Африка след настъпване на нов ледников период.
Ти беше получил преди месец една от най-престижните френски награди – за най-добра преведена на френски език книга. И веднага, в първия подходящ магазин бе купил за ознаменуване на триумфа йоркширски териер, мъничък, притегателно рошавичък и отблъскващо скъп, защото в магазина бе останала болезнено голяма част от паричното изражение на наградата. Въпросният териер е от тия кученца, за които Павката Поппандов бе казал, че ако им пъхнеш една точилка в задника, можеш да обираш с тях паяжините по ъглите на стаята. А до този момент, Викторе, някак не бях забелязал да чистиш каквото и да било.
Не само това. Неприложимото в живота ти кученце безпаметно се влюби в мене, спеше в краката ми и ме гледаше с такава преданост, че аз бих го целунал, ако беше жаба.
Ти отиде до супера, върна се с нова ампула, наля в чашите и посочи фонтана вън:
– Я виж ти! Париж е замръзнал като картина, нарисувана от ескимос. А всъщност това е изкуството. Ако не замръзне, от него не остава и следа. В Сибир намират мамут отпреди двайсет хиляди години. И му няма нищо. А нашите думи се топят във времето като капчук. Мразя пролетта. Обичам парижката зима , която също мразя.
– И какво ще стане? Аз се връщам в България, където вероятността да замръзна при цените там е много по-голяма.
– Заминавай. Аз ще остана тука да се топя!
Заминах. Не замръзнах.
А ти, Викторе, също си дойде в София. Заряза поднесена на табла писателска кариера. Заряза удобна пътека в света на литературата, за да се върнеш към глътката-приказка с приятели, които обичаше повече от парижката зима, като същевременно ги мразеше повече от пролетта.
Капчукът на изкуството капеше над всеки един от нас. Но капчукът на живота ти се оказа по-неустойчив от кристала на думите ти и се стопи непонятно рано.
Единственото ни удовлетворение е, че все пак живеем по-дълго от йоркширските териери. Но те и без това не могат да ни прочетат.
Забел: Текстът е публикуван във в. “Преса”, декември 2012 г.