Да споделяш живота с мъртвите

­
          Помня дядо си Ахмед бегло. Живееше извън селото. В един олющен от времето фургон с черен кюнец, стърчащ от покрива, близо до хвостохранилището на ТЕЦ “Варна” по пътя за морето. Гледаше животни – кози и крави. Сам. Стара семейна история. Инатлъци и родови меродии някакви… Кърджалийски барут, пренесен близо до морето в Малкия Аладън (старото име на с. Езерово).
          Един ден вкъщи е върволица от хора. Цари някаква безмълвна суетня. Всички се точат на първия етаж на къщата. На прага на входната врата – задръстване от обувки, галоши, чехли… “Дядо ти си замина! Няма го вече” – ми казват, а веднага след това: “Искаш ли да го видиш отблизо?” Това ме обърква. Хем си е заминал, хем ме карат да го видя. Та дори ме влачат след себе си, преди да съм отговорил. Знам, че понякога възрастните не ме разбират, но доста често и аз не мога да ги разбера. Докато превъртам в мислите си цялата логика “няма го – има го”, една ръка ме набутва навътре към кухнята, където дядо ми лежи върху легло, което никога преди не е било там. Мисля си “Защо са го сложили в кухнята?” В дневната, през която се стига до там, по всички ъгли на стаята са насядали хора. Един чете напевно от дебела книга, на непознат за мен език, а всички останали мълчаливо слушат.
          Никой не ми беше обяснявал концепцията за смърт. Нито реши да ми обясни какво се случва. Досетих се сам. Не съм разпитвал. Не съм плакал. Доближих се. Лицето му беше на нивото на гърдите ми. Погледах го малко, а всички в стаята гледаха втренчено мен. Очакваха явно някаква реакция от моя страна да ги разнообрази от монотонните напеви на ходжата. Обърнах се и излязох навън да играя.
          С дядо си съм прекарал най-малко време приживе, но той си живее с мен, откакто се помня. Всеки път щом си кажа или напиша името и фамилията, и се сещам за жълтото вкаменено лице и леглото в кухнята, които никога повече не видях. Сега на същото място има хладилник с фризер, в човешки ръст, а във фризера – телешко и козе месо, твърди като камък.
­
Забел.: Текстът се публикува за първи път във Facebook.
­
Публикувано в Разкази. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.