Топалов, Кирил. Маймунска история. изд. „Литературен форум“, София, 1997, с. 62.
Не всичко от разказаното в „Софийски истории“ е посветено на комунистическите репресии, наложените обществени порядки и тяхното отражение върху живота на бъдещия писател и обкръжението му. Но те няма как да изчезнат, след като от най-ранното му детство до политическите промени през 1989 година присъстват неизменно не като фон, а като фундамент на съдбата и бъдещето ни. Естествено е тази книга да не хареса на онези, които са били част от системата и за тях репресиите и идеологическите ограничения са били „неизбежна необходимост“ по пътя към „великата“ цел на световния комунизъм. Тази книга няма да я разберат и приемат посланията ѝ и равнодушните, за които онова време трябва да се забрави и да се „гледа оптимистично“ в бъдещето. Но ние знаем, че непрочетеното минало и неосъденото зло никога не водят до обществено помирение и единение – нещото, от което днес България се нуждае най-много, за да има бъдеще. Особено днес, когато има вече нескрити опити за реабилитация на онова репресивно минало и комунистическо тоталитарно управление на държавата.
Слава Богу, че Кирил Топалов и преди 10 ноември, и след него не се е мъчил да се хареса на всички, да бъде „любим писател“ и на агите, и на раята, казано с възрожденска лексика, макар съвременната ни литература вече да се е сдобила с убедителни примери и в това отношение. Ние, истинските негови ценители, помним по времето на изглеждащия несменяем и вечен социализъм как не се боеше да бръкне с пръст в раната и покаже антихуманната същност на онова „най-справедливо“ общество чрез романите „Бъди благословена“ (1979), „Не се сърди, Човече“ (1982), с последвалите ги „Стайна температура“ (1985) и „От тук до хоризонта“ (1985). След огромния зрителски успех на филмовата версия на „Бъди благословена“, продължението ѝ „Не се сърди, Човече“ (1985) на режисьора Ивайло Тренчев бе спряно по идеологически причини само седмица след излизането на екран…
Не случайно писателят завършва книгата си с блестящата сатира „Маймунска история“. Почти четири десетилетия ни делят от първото ѝ издание, а тя продължава да бъде актуална и да звучи сякаш е написана за днешното време. Когато се появи за пръв път през 1994 година в сп. „Пламък“, видяхме като в криво огледало да се отразяват мечтите и надеждите ни от края на 1989 година – края на една тоталитарна епоха, смазала, изкривила не една или две човешки съдби, опустошила хиляди съзнания с догмите и постулатите си, видяхме обаче и…началото, така жадуваното начало на демокрацията, на свободата на личността и словото, на правото на избор. Като че ли всяко нещо трябваше да си дойде най-сетне на мястото и героите на Кирил Топалов да си отдъхнат от непосилните и неразрешими в онова вече отминало време социално-нравствени дилеми. Уви! В годините на тоталитаризма имаше правила – разбира се, възможно най-мрачните и най-нечовешките, но все пак някакви правила, които дори и с това, че пораждаха у теб яростна съпротива, ти помагаха да изградиш и поддържаш поне своя вътрешна ясна ценностна система. Трагичното е, че бързеят на промените у нас помете всички правила – и външните, и вътрешните. Нравственият вакуум, в който растяха особено новите поколения, разпадането на държавните институции отгоре надолу и пълното размиване на понятията за добро и зло в общественото съзнание узакони абсурда в новата ни действителност. Така че огледалото, в което са отразени Професора, Маймун, Пембените и Пепитените люлюци (прозирна алюзия за някогашните „червени“ и „сини“ „боклуци“) в новелата, както и в едноименната пиеса, играна с голям успех в София, си е съвсем нормално огледало. В сатирично-философски план писателят нанася гротесковите щрихи на абсурдната ни действителност. Стойностите са подменени, така както си сменят местата Професора и Маймун. Професора влиза в клетката, Маймун излиза от нея, за да заеме не само мястото на Професора в обществения живот, но и неговата самоличност. Някога, в „онова време“, са карали Професора да се прави на маймуна, днес в „това време“ Професора е превърнат в маймуна. Всичко се развива в кошмарния сън на Съвременника, който се стреми да помогне на Професора, но каква помощ можеш да дадеш в един кошмарен сън наяве, в който искаш да извикаш и не можеш, искаш да замахнеш, пак не можеш, дори и да избягаш не можеш… В нравственото послание на новелата е втъкана идеята за избора – веднъж допуснатата подмяна на вътрешните стойности отваря вратата на абсурда и тъй като в него няма нито правила, нито морал, нито каквито и да било задръжки, той измества всичко, имащо смисъл. „Маймунска история“ е не само нравствено-философски паралел между миналото и настоящето, но и страстен призив към съвременника, към всички нас да прогледнем днес и между мотивациите на пембените и пепитените люлюци да прозрем присъдата на всезнаещата усмивка на Професора, за да има „утре“, за да не се събудим някой ден не в България, а в Маймуния, в която борческите фирми на маймуните заедно с обединилите се люлюци ще са ни заключили ловко в модернизирания зоопарк, в който още по-ловко ще ни учат как да тъгуваме за червеното минало с „ясните“ правила…
По гениална простота на сюжета и сила на внушението сатирата на Кирил Топалов с пълно основание може да се сравнява с безсмъртната „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Иска ми се да вярвам, че не съм прав и за вечната актуалност и на двете!
И пак слава Богу, че днес няма как да бъде спряно издаването или разпространението на тази книга, но за онези, които не желаят напомнянето на уж вече забравеното минало, мълчанието около нея също върши работа. Фактът обаче, че тя е вече месеци наред между най-търсените и продавани заглавия, говори недвусмислено в полза на сериозната и независима читателска аудитория. А това е нещо обнадеждаващо…