В сянката на юбилея

Интервю с проф. дфн Боян Биолчев – Председател на Националната агенция за оценяване и акредитация към Министерски съвет на Република България

Денка Колева

­

Проф. дфн Боян Биолчев в интервю за e-Scriptum

­

Проф. Биолчев, вече толкова години сте част от Софийския университет и сте преподавали много дисциплини. Кои са те? В коя от тях сте се чувствали най-много в свои води?

През цялото време съм преподавал славянски литератури – „Сравнителен курс по славянски литератури” или „Сравнителен курс по славянско литературознание”, както в последствие беше наречено. Също – „Полска литература”, „Полско странознание”. В момента водя курсове по творческо писане, кино и телевизия, занимавам се със специфики на жанровия език при тези изкуства. Водя магистърски курс по превод – теория и практика.

          Сега малко съм се отклонил от славянските литератури, защото съм ги преподавал достатъчно дълго. Тъй като съм литературен историк, по-малко съм работил в областта на най-съвременната литература. Всичките ми автори са мъртви и не могат да се поправят… Като че ли не ми се искаше да прекарам целия си научен живот в паноптикум. Магистърските курсове днес ми дават свобода на преподавателската изява. Никога не съм бил разочарован от това, което съм преподавал. Просто нямаше да го правя, ако не ми харесва.

Имате ли любим сред предметите, които преподавате? Да разбирам ли, че всички са ви любими?

Любим не. Аз любими неща нямам. Има неща, които ми доставят удовлетворение, и такива, които не. Любимите неща имат малко егоистичен характер – умеят да се затварят сами. Щом това ти е любимо, значи е само то. А на мен са ми били интересни много неща. По начало обичам широкия спектър на реализация.

Били сте Ректор на Софийския университет два поредни мандата. На какво Ви научи управлението на българската Алма Матер?

Не знам какво съм научил. През целия си живот непрекъснато научавам нещо, където и да се намирам. На европейски и световни конференции съм научил може би толкова неща, колкото съм научил при уникален разговор в някоя селска кръчма. Човешкият ум е необятен. Той може да се намира навсякъде и навсякъде можеш да чуеш нещо неповторимо или нещо, което ти разкрива хоризонти към човека, какъвто и да е той. Човекознанието е област, в която се учиш от всичко.

          Като ректор обогатих познанията си в областта на управлението. Докато в науката познанието те затруднява, защото очертава много по-голям хоризонт, отвъд който е по-голямо незнание, и колкото повече знаеш, толкова по-голям е хоризонтът на непознатото, при управлението е обратното. Колкото повече знаеш, толкова по-малка става сферата на тези неща, които биха могли да те изненадат, и, разбира се, ако човек умее да го прави, става по-добър управленец. Било ми е интересно.

          Между другото, обогатяването на личността ми като ректор с тази форма на човешка дейност ми е помогнала и в собствения ми литературен опит. Заредих се с нови познания за властта. А тя присъства в литературата под най-различни форми и в най-различни нюанси. Може би ако не бях изкарал цял мандат като ректор, нямаше да напиша в този й вид „Амазонката от Варое”.

­

Проф. дфн Боян Биолчев като ректор на СУ „Св. Климент Охридски“ 

­

Разкажете някоя интересна ситуация, в която сте попадали в качеството си на ректор.

Всеки ден е имало интересни случки. Но най-уникално непредвидимата беше един случай от часовете за прием. Там съм се срещал с най-различни хора – от клинично луди до примамливо луди и накрая до наистина хора с проблеми. Изслушвал съм ги всичките, но най-интересният ми случай е, когато при мен дойде един мъж, някъде около 30-годишен. Носеше един голям калъф за музикален инструмент. Тогава още не беше излязъл филмът „Desperado”, където стреляха с такива калъфи, и затова не се стреснах. Но той седна кротко, аз го попитах какъв е проблемът и той каза: „Може ли да ви посвиря две минути?”. И понеже ректорският кабинет е в коридор, където минават много хора и се чува, аз му отказах, въпреки че ми беше любопитно. Но си представях, че минаващите ще си кажат: „Ето, ректорът превъртя. Свири на цигулка в кабинета си.”

Липсва ли Ви ректорският пост?

Не, никак. Нито едно минало не ми липсва. Силата ми е била наркотикът на настоящето. 

В момента сте председател на Националната агенция за оценяване, акредитация и контрол на висшите училища и научните институти в България. Има ли връзка между тези два ръководни поста?

Дълбоко свързани са, защото аз практически не се смятам за чиновник, заел административен пост, тъй като се занимавам с висше образование, а това е дейността на живота ми. Но тук имам по-големи възможности да въздействам върху принципните положения. Това ми е интересно и даже създава особени параметри на чувството ми за отговорност.

Какво, според Вас, може да се направи, за да се подобри академичната среда у нас?

Непрекъснато ще трябва да се прави нещо. Тъй като животът се развива, образованието понякога го изпреварва. Но тъй като то е банка на национален и световен ум, в много отношения е и консервативно и това му придвижване към изискванията на новия ден всъщност е задължение на хора като мен и на институции като тази, която ръководя.

А има ли нещо, което не може да се направи? Като се ръководите от огромния си опит, смятате ли, че има неразрешими проблеми?

Много неща са нерешими. Тепърва ще се появяват нерешими проблеми. Понякога, като мине време, след като дълго сме се ядосвали, че не сме решили нещо, изведнъж идва момент, в който се оказва, че това е било излишно и е било по-добре, че не сме се набърквали. Образованието е до голяма степен саморегулиращ се процес и грубите и авантюристични действия носят голяма вреда понякога. Дори по-голяма, отколкото пасивността в иновациите, която, ако отсъства, също не е добре.

Можете ли сега да посочите един проблем, който, според Вас, ще се реши от само себе си?

Никога не съм можел да кажа кой проблем ще се реши от само себе си, защото съм разбирал чак когато е ставало очевидно и то не само за мен. Но основните проблеми продължават да са тези, с които съм се сблъсквал: недостигът на финансиране на висшите училища, нежеланието на най-ценните умове на България да се занимават с преподавателска дейност, от което става обедняване на интелектуалния потенциал в образованието. Това е също много тежък проблем. Той е и по-нов. Недостатъчното финансиране, което е обективно и го разбираме всички, е проблем откак съм в образованието. Но спадането на престижа на преподавателската дейност, за съжаление, се засилва.

През всички тези години, в които сте част от академичната общност, забелязали ли сте да се е променило отношението към висшето образование?

Това беше една от амбициите ми като ректор. Да вдигна престижа на елитния университет в България, а заедно с него и самочувствието на преподавателите. Но в общи линии уважението към учителя в България залинява. Тук вече не знам дали този проблем ще се реши от само себе си, или ще остане като тежко наследство.

Според Вас, причината за това в учениците и студентите ли е?

В много неща е. Но преди всичко, ние сме едно младо европейско общество, независимо от хилядолетното си присъствие и годините, в които сме имали водеща роля на Балканите. В момента сме в позицията на догонващи, а догонващите имат едно неизбежно свойство – да са втренчени в някои неща. Което, от своя страна, поражда факта, че отхвърлят неща, в които са гледали с преклонение преди това. Едно от тези неща е преклонението пред учителя.

Виждате ли някаква промяна в студентите?

Студентите са еднакви и различни. Бил съм в толкова световни университети, но още щом вляза, имам чувството, че съм в Софийския университет. Очите, мимиката, израженията и жестовете на всички студенти са абсолютно близки. Близки са в много отношения и до първите ми студенти от 1970 г., когато влязох за първи път в аудитория, до днес.

          Но има вълни на промени в поведението. Българският студент се е отърсил от плахостта, от която се отърсва значително по-бавно самото общество. Има едно разгръщане и разкрепостяване в сегашния студент. Разбира се, културният ни пласт и домашното ни възпитание са много тънки – като пласт на нафта в морето. Когато има разлив, той става все по-тънък. За съжаление, в момента е в най-тънкия си период и нашият културен пласт. Затова много често дифузно проникват неприятни свободи от външния свят. Така че студентът представлява своеобразен конгломерат на културност и некултурност, на интелект и простотия.

­

Проф. дфн Боян Биолчев в интервю за e-Scriptum

­

Ще Ви върна за малко към темата за властта. Освен ректор и председател на Агенцията, какви други ръководни позиции сте заемали в професионалния си път досега?

Бил съм заместник-ректор две години, шест години – декан на Факултета по славянски филологии. Но ректор и декан не са ръководни постове. Това е академическа отговорност. Ти нямаш власт над учения, тъй като в университета ние всички сме равни. Има йерархия на ума и йерархия на творческите и научни постижения, но няма административна йерархия в областта на науката.

Значи, този пост е имал най-вече отговорности?

Да. Преди всичко и може би единствено това.

Натежаваха ли Ви?

Не. Аз никога не съм се занимавал с нещо, което ми натежава. Някак си съм имал интуиция предварително.

Били сте Директор на Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши. Какво си спомняте от този период?

Да. Това беше една структура към Министерството на образованието и науката. В общи линии не бих казал, че имам разочарования от това време, но това е била областта, в която съм постигнал най-малко успехи.

В какъв смисъл?

Най-малко съм повлиял върху това, което съм искал да променя. В територията на изкуството броят на бездарниците и графоманите е изключително голям и те там са изключително агресивни. Особено преди Десети ноември.

          Там бяха почти военизирани структури. Най-големият проблем, който съм имал, беше, когато организирах Празник на литературата и изкуствата за деца и юноши в Царево. Бях повикан да давам обяснения защо съм наредил децата да бъдат водени на срещи с писатели без пионерски връзки и не под строй. И това съм преживял.   

Като писател какво е Вашето отношение към детската и юношеската литература? 

Аз самият имам детски книжки. Те са три. Една детска повест и две поеми. Писането на стихове за мен не е нещо ново. Аз започнах литературния си път със стихове. В първите си години, може би до 21-годишната си възраст, пишех само стихове. После по естествен път се преориентирах към прозата. Просто усетих, че там не ми е силата. Но към детски стихотворения продължавам да имам любопитство. Издал съм ги в книжки. Иначе детската ми повест „Градината на Чичо Блум” си я обичам много. Близка ми е, защото това са приказките, които разказвах на дъщеря ми, докато растеше – разбира се, в една обединена и литературно обработена форма.

­

­

Според Вас, има ли възраждане на този вид литература, насочена към най-малките и към младежите?

Възраждане не. Литературата продължава да се сътворява. След Десети ноември талантливите не станаха повече, но се нароиха неизброимо количество графомани, защото стана много лесно да си издадеш книга. При това графоманите са финансово много по-добре, отколкото талантливите. С малки изключения, разбира се. Богатият графоман веднага си издава книга с твърда корица, а бедния талант много често трябва да се моли или да чака на опашка. Трудно ти обръщат внимание, талантът трудно пробива. В областта на критиката талантът е по-оскъден, тъй като малко хора имат творчески амбиции като критици. Там авторът трябва да има друга ментална нагласа. Освен това и появата на нещо ново не винаги е лесно забележимо. Във всяко време – казвам го като преподавател по история на литературата – пътят на таланта към известността е бил застлан с рози, но без цветове.

Членувате ли в творчески организации?

В България има четири съюза на литератори. Аз не членувам в нито един. Бил съм член в Съюза на писателите. И бях приет последен от моето поколение. Единствен, който приеха след мен, е Ицо Калчев, лека му пръст.

          Като полски възпитаник аз бях много трудно приет. Не смееха. Много неща не разбираха, за да ме обявят за лош писател, а да ме обявят за добър, не им се искаше. Понеже не ме обявяваха за лош, ме премълчаваха. Това е пътят ми.

          Но „Амазонката от Верое”, продадена в 6000 екземпляра, е единствената ми награда. Единствената и ценена от мен награда като писател. И фактът, че все по-често срещам хора, които знаят не само моето име, но и имената на мои герои. Това е другото най-велико постижение, за което може да мечтае писател.

­

­

Като автор на най-разнообразна в жанрово отношение белетристика, кой от текстовете си оценявате като най-значим за Вас?

Всичко, което съм направил, съм направил с любов, с писателско посвещение. Но писането при мен е само зафиксиране. Не съм калиграф, а регистратор на вече създадено слово, което окончателно харесвам. Т. е. за да пристъпя към писане, това нещо е трябвало да узрее напълно в мен. Понякога с години нося цели пасажи или изречения, които след това написвам точно така, както съм ги помнил.

          Една голяма част от разказите ми са ми хрумнали по време на гмуркане в морето. Там човек е уникално сам и е заграден от невероятни цветове, които се получават, когато слънцето просветли вътре водата и като че ли си в друго агрегатно състояние на духа. Разбира се, не съм ги написвал веднага, след като изляза от водата, но там са се раждали. Имало е случаи някои разкази веднага да напиша, за други са минавали години. Характерен пример за това е разказът ми „Жульо и Ромея”. Написах го през 2001 г. на Антарктида – единственото, което написах там. А това беше случка, мой спомен от следствения арест, където ме бяха пратили през 1961 г. Носил съм го през всичките си години, но студът в Антарктида ми напомни студа, който влизаше в ареста през счупения прозорец. Беше студена зима през 1961 г.

От Антарктида донесохте ли разказ, който да напишете по-късно?

Да. Аз бях решил да направя реалити текст – нещо, което става в момента, веднага да го обръщам в литература. И единственото, което написах, беше разказът по мои спомени от преди куп десетилетия. А книга написах след десет години. През 2011 г.  беше премиерата на книгата ми „Антарктида, окото на космоса”. Ето, тя е преседяла десет години…

­

­

Как се решихте на такова пътешествие – чак до Антарктида? Освен това се и гмуркате…

Аз съм си авантюрист по принцип. Биографията ми е пъстра. Бил съм единадесет години състезател по ски и то във време, когато доста хора загиваха в този спорт, тъй като нямаше това обурудване, което има днес. Нито добър екип, нито пистите бяха достатъчно обезопасени като сега. Но не съм се страхувал. Аз по начало не изпитвам страх. По-точно, любопитството ми е по-силно от страха.

Разбрах, че сте запален спортист.

Да. Играл съм и футбол в Полша. В „Краковия”, който беше отбор от „А” група. Даже съм играл, като се върнах – вече бях на години, във „Витоша”, където сега играе Бойко Борисов. В бистришкия тим…

В България като че ли има противопоставяне между спорта и академичността.

Високите спортисти наистина изпитват едно специфично ограничение. Но за да постигнат резултати, те водят самоунищожителен живот. Съвременният спорт вибрира над възможностите на човека. По мое време нямаше анаболи, нямаше нищо. Имаше само талант и упоритост. Аз притежавам повече упоритост, отколкото талант в спорта. В ските никога не съм бил първи, никога. Най-доброто ми класиране е четвърти в Шампионата на Южна Полша. В Републиканското първенство на България съм бил шести като юноша. Амбицията ми да съм пръв изглежда ми е съдено да не се осъществи. Участвах в едно журналистическо първенство по ски. На слалума в първото спускане имах най-добро време, а на второто паднах на последната врата. Така че явно не ми е било съдено.

Какво Ви дава спортът?

Спортът носи страшно много. Повечето от областите за развитие на човека са прогизнали от амбиции. Спортът естествено е на крилата на амбицията, но той е единственият, който те научава и да губиш. Умението да губиш, трудно се научава в изкуството. Там имаш жестоки болки. Мъката от загубата в спорта съществува, но тя не действа парализиращо, както другаде. Това е голямо постижение. Освен това спортът те прави последователен. Ликвидира голяма част от малките ти страхове. Не мога да си представя живота без движение.

Автор сте на киносценарии. Как се осъществи връзката Ви с киното?

Аз съм женен от 1971 г. за една от най-изтъкнатите режисьорки в българското кино – Мариана Евстатиева. Естествено съм влязъл чрез нея в тази среда, но имам много голямо лично отношение към киното. Написал съм двадесет и осем сценария, от които са реализирани само осем. Два от тях са документални, шест са за игрални филми. Имам биография и в киното…

Накъде продължавате в тази област?

Последният филм, който направихме и аз харесвам, макар че премина тихо, защото си отиде ненадейно режисьорът, който го създаде – моят приятел Пламен Масларов, е „Похищението”. Иначе ми е трудно да кажа накъде ще продължа. Аз нямам творчески планове. Някои неща са, както казах, дълго време в мен. Повечето са получили вече реализацията си, но и сега имам някои хрумвания. Но творчески план нямам. Плановете ми са толкова близко до настоящето, че са, бих казал, невидима част от него. Ако имаш творчески планове за голям период от време, те се превръщат в партитура на собственото ти съществуване. Аз обичам животът да ме изненадва. Най-хубавият живот е всъщност една изненада. Детето, когато се ражда, плаче не от болка, а от изненада, че попада в този неочакван свят.

Говори се за възраждане на българското кино. Вие виждате ли го? От гледна точка на сценариите и посланията, които те отправят към публиката, може ли да говорим за връщане на качественото българско кино?

Точно това е единствената ми претенция. Киното набра професионална вещина. Българското кино овладя екрана и приближи екранното излъчване до усещането за реалност. Това успя да направи новото българско кино.

          Но според мен при посланията е неговият недостатък. Перфекционизмът на изображението и стремежът за автентичност отместват на заден план духовния апел. И това се вижда. А тази крачка на киното е изключително важна.

          Бях председател на журито на „Златната роза” – 2011 г. и там също казах това. Филмът „Love.net” беше блестящ. Огнедишащ филм мога да нарека „Кецове”. Даже имаше един филм, който не взе награда, а е безкрайно симпатичен и хубав. Той е на сина на Константин Коцев – на режисьора с бойното име Шошо: „Лора от сутрин до вечер”. Много симпатичен филм, който като че ли не можа да попадне в някаква цялостна полоса на наблюдение. Но аз съм му дал своята оценка още като председател на журито в Хасково на „Южна пролет”. Сценарият на този филм постъпи там като участие в конкурса за първа книга и първи сценарий. Ние му дадохме награда.

          Има един куп филми, които си струва човек да види.    

Ще споделите ли с нас с какво ново сте се захванали?

В момента пиша една повест, която е посветена на преселението от Южна Странджа до българския черноморски бряг през 1912 г. Това е една огромна трагедия… Не само наша, национална, а и за няколко балкански народа. Това е време на разместване и движение. Въпреки огромната ми любов към своеобразието, защото обичам и недостатъците на моя народ, не съм сляп за трагедията на околните. Всъщност тази повест се стреми да разкрие защо на Балканите толкова се ненавиждаме взаимно при положение, че сме толкова неразделно еднакви.

          Имам и една пиеса, която ще бъде в тоналността на „Амазонката” – леко иронична трактовка на формирането на българската народност.

Казахте, че сте авантюристична личност. Откъде смятате, че сте наследили тази черта?

Сигурно я имам генетично, тъй като моят дядо е един от създателите на ВМРО. Аз съм кръстен на него. Наскоро ми изпратиха един текст на четник от четата на Гоце Делчев, който е бил студент в Софийския университет, останал е жив и разказва как се е запознал с Гоце Делчев, Яне Сандански и Гьорче Петров един следобед в къщата на Боян Биолчев. Конспиративната квартира е била къщата на моя дядо на улица „Антим І”. Но тъй като е била конспиративна, не го знаят – аз го знам като родова легенда, но ето, че се появи и такъв спомен. Иначе има писма от Гоце Делчев до дядо ми, снимки на Яне Сандански, посветени на дядо ми… И което е най-важното, в спомените си този студент казва, че се е запознал с воеводите, след като домакинът ги е почерпил с ракия, което ме изпълва с гордост то това, че родовата привързаност към качественото питие е била амалгама на революцията.

          Има снимка на дядо ми с Гоце Делчев във Владайската река. Гоце държи халба бира в ръка, а дядо ми седи на бурето. Авантюрист, разбира се, пищолджия. Баща ми беше относително луд човек. Огромен учен, три пъти ректор на Лесотехническия университет. Но той имаше по-малко авантюризъм. Явно през поколение се предава. Беше смел, но не беше авантюрист.

­

 

Боян Биолчев – старши (седнал в средата с бурето)

и Гоце Делчев (изправен до дясното му рамо), Владая – 1903 г. [1]

­

Някоя друга семейна черта, която чувствате, че сте наследили?

Трудно ми е да кажа какво се предава. Ето, предало се е отношението към университета, към преподаването. Баща ми прекара целия си живот като преподавател и университетски професор.

          Но не трябва да се бърка генетичната предопределеност с възпитанието, а много често го правим. Може би съм получил от родителите си много повече възпитание, отколкото генетичен код, макар че и той съществува. Кодът е предпоставка, но аз получих великолепно възпитание от собствения си дом. Възпитан съм да уважавам хората, да не изтъквам себе си за сметка на другите. Макар че ето още една генетична черта – всички мъже в моя род са артистично самохвални. 

А Вашите наследници? Те какво са попили от Вас?

Трудно ми е да кажа. Големият ми внук сега ще навърши 14 години, малкият – тръгна на училище. Те са много ясно очертани индивидуалности, но не мога да кажа към какво ще проявят интерес. Освен това грешката на моите родители – особено на майка ми, която беше много амбициозна, – беше, че се мъчеха да ме насочват в избора. Аз съм свирил пет години на цигулка. И на майка ми й трябваха пет години, за да разбере, че нямам дарба в тая насока. А присъствието ми в литературата за тях беше огромна изненада. Аз съм извел от собствения си опит тази поука да не мачкам внуците си. Към дъщеря си имам грехове в тая насока, но на внуците вече окончателно давам свобода и вътрешна, и външна.

Конкретният повод за това интервю е Вашият юбилей. На 11 декември 2012 г. навършвате 70 години. Какво означава тази годишнина за Вас?

Не знам, още не съм я достигнал. Годишнината не означава нищо за човек, който живее пълноценно не само по време на юбилей. Продължавам да водя пълноценен живот и това ме радва.

Кое е най-ценното, което сте постигнали до този момент в живота си?

Никога няма да кажа. Не си давам оценки. Мнение имам, но оценки не. Извън мен не излизат.

Съжалявате ли за някоя пропусната възможност?

За нищо в миналото не съжалявам.

Какво очаквате оттук нататък от живота, от хората около Вас?

Животът, както казах, е изненада. Много бих желал да бъда изненадан и в обществения живот, и в развитието на България – единствената страна, в която мога да живея. Въпреки че имам единадесет години, прекарани в чужбина, или може би точно поради това.

­

 Проф. дфн Боян Биолчев в интервю за e-Scriptum

­

Бележки:

1. Снимката с Гоце Делчев от фамилния архив на проф. дфн Боян Биолчев се публикува за първи път.

­

Забел. №1: Интервюто е направено специално за онлайн издание e-Scriptum.

Забел. №2:Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

­

Публикувано в Интервюта, Литературознание, Образование. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.