Възможно ли е поколенията да живеят отделно?
Странно човешко племе, което никога не може да бъде независимо!
Бенжамен Констан, „Дневник”
Въпросът за разделението между поколенията основателно буди размисъл у модерния човек. Но още повече той е предизвикателство за социолога. Възможно ли е да бъде проведен подобен социален експеримент, в който поколенията да живеят отделно? И на какво би ни научил той? Или пък ние несъзнателно вече сме станали странични наблюдатели на това парадоксално явление? А може би и преки участници в него?
Ако тръгнем от речниковите значения на думата „поколение”, а именно – потомство и съвкупност от хора на приблизително еднаква възраст, то пред нас ще се разкрие широка перспектива от човешки взаимоотношения, които с еднаква сила биха могли както да потвърдят, така и да отрекат възможността за съвместен живот между различните поколения.
От една страна, пряката връзка между поколенията в рамките на семейството, т. е. отношението родители-деца, е сред най-съществените социални връзки за изграждането на подрастващия човек и за оформянето му като пълноценна част от обществото в бъдеще. Всяко отделяне или отчуждаване на този ранен етап е неестествено и би могло да доведе до тежки последствия.
В семейната среда детето търси и изисква признание за своето съществуване [Тодоров 1998: 84]. То се нуждае от родителите си, за да осъзнае себе си. Тази най-ранна необходимост се оказва определяща за формирането на личността: „Социалният аз на човека е признанието, което той получава от себеподобните си”, обобщено формулира философът Уилям Джеймс [James 1890: 293]. Взаимовръзката между семейната среда и бъдещия облик на детето пред обществото с времето след раждането става все по-тясна. Още Алфред Адлер твърди, че човекът по природа е егоистичен и самотен, но трябва да бъде насърчаван да стане социален и великодушен. А това насърчение, заедно с влиянието върху нагласите, идва най-напред от „значимите други” [1] – онези, с които детето има най-близко общуване. По-нататък преходът към откриването на „обобщения друг” [2], т. е. на хората извън интимния кръг, се извършва постепенно.
Оттук Питър Бъргър достига до извода, че идентичността не е даденост и че не е възможно тя да бъде постигната от едно човешко същество самò по себе си [Бъргър 1999: 104]. На свой ред ние можем да заключим колко голяма е необходимостта от близост между двете поколения – родители и деца – поне в този най-ранен етап от развитието на човешкия индивид.
Други ключови моменти от живота на човека, сред които можем да потърсим отговор на основния въпрос, са тези на неизбежен прелом във връзката с родителите. Тези моменти са най-общо два: първо, когато децата станат възрастни, и второ, когато родителите остареят.
Естествено е да помислим, че узряващото поколение рано или късно ще потърси своята самостоятелност и че за сметка на признанието, получавано от семейството, то ще го замени с други „източници”. Ще последва дистанциране и отчуждение. Но все пак, означават ли тези действия живот отделно?
Идва времето, когато порасналото дете трябва самò да отхвърли нуждата от „утешаване, закрила и насърчаване, които се възприемат като специфично детински” [Тодоров 1998: 82], и да поеме активната роля в собствените си социални връзки. Възрастните вече хора странят от родителите си с цел осезаемо да се отдалечат от някогашното си положение на зависимост. Преживяванията, които се пораждат в отговор у родителите, обаче, са по-скоро болезнени – за тях това е една безвъзвратна раздяла (нарича се още синдром на „празното гнездо”).
Въпреки че видимо младото поколение се отдалечава от по-възрастното, времето показва, че все пак родителите остават много по-важна и устойчива част от вътрешния живот тъкмо за децата – те са единствени, в даден период са били жизнено необходими и са играли съществена роля в душевния им живот [Тодоров 1998: 83-84].
Следващият, втори етап на прехода, е способен да подтикне децата да се върнат отново към родителите си. Или пък обратното – да изберат окончателната раздяла. Този момент можем да го означим с една дума: старост. Родителите сами се превръщат в „молители за грижи”. Това преобръщане на социалните роли „родител” и „дете” прави възрастния човек непълноценен и неспособен да участва в същинско социално взаимодействие. „Драмата на старостта не е в това, че човек има нужда от другите, а че другите вече нямат нужда от него” [Тодоров 1998: 85]. С настъпването на преклонната възраст старецът се оказва извън изградените по-рано социални мрежи, вече не предизвиква интерес към себе си, а и не проявява особен интерес към окръжаващия го обществения живот.
Норбърт Елиъс изказва болезнената истина, която се проявява най-вече в наше време: „Ние се боим от смъртта, а следователно от всичко, което ни напомня за нея, и предпочитаме да не гледаме пред себе си онези, които ни я припомнят прекалено ярко” [Тодоров 1998: 71]. Дори да направим опит да се абстрахираме от факта колко животи завършват в старчески домове и болници в пълна алиенация от родния дом, близките или света изобщо, ние не бихме могли да пренебрегнем едно друго важно обстоятелство.
В най-общ план авторитетът на старото поколение хора се разгражда в модерното време. Тяхната мъдрост се превръща по-скоро в „мърморене”. На фона на универсалното предпочитание към младите днес старостта се обезценява, става „откъсната и отхвърлена от реалното течение на живота” [Морен 1995: 204]. Тъкмо тук пътищата на по-младото и по-старото поколение сякаш драматично и неотклонно се разделят. Докато последното остава отхвърлено в някой отминал свят, то първото всячески се стреми да избегне неговата съдба – старостта.
Младият индивид е устремен към собствената си реализация, той иска да остане завинаги млад и вечно да се радва на настоящето. Така обаче остава „все повече лишен от миналото” [Морен 1995: 242], от което той не може да черпи мъдрост, в което той повече не търси ценности. Поколенческото противопоставяне в това измерение Едгар Морен определя като едно от най-големите противопоставяния на социалния живот досега [Морен 1995: 205].
Това е плашещият парадокс, който засяга както принципа за съхранение на живота, така и принципа за социално развите – човешката мъдрост се натрупва прогресивно с хода на поколенията в почти непрекъсната последователност, но новите поколения се отказват от приемствеността си със старите. Затова, „нужно е юридическо лице, по-дълговечно от сменящите се поколения, което да ги обединява – и това лице е обществото” [Дюркем 2006: 25]. Обществото обаче е смазано от масовата култура, която отслабва и разгражда междинните му опори – сред които е и семейната връзка, като образува един „агломерат от индивиди”, мразещи старостта. То се превръща в „социална супермашина” [Морен 1995: 243].
Жалко и трудно е да видим една от най-свидните социални връзки в този печален, болен вид – да проследим пътя от естествения детски порив към зрялост до почти пълното му разтваряне в една безсмислена, всепоглъщаща смес; да проследим порастването на детето от сладката зависимост от любящите го хора до хладното игнориране на тяхното съществуване.
Твърде често импулсът да открием и осъществим социалната си свобода далеч не ни отпраща там, където бихме искали да бъдем. А не след дълго сценичният декор се сменя и внезапно се оказваме в друга роля – може би тази, за която най-малко сме готови…
Бележки:
1. & 2. Понятия, въведени от Джордж Мийд.
Библиография:
1. Бъргър 1999: Бъргър, Питър. Покана за социология. С., 1999.
2. Дюркем 2006: Дюркем, Емил. Да мислим възпитанието. С., 2006.
3. Морен 1995: Морен, Едгар. Духът на времето. С., 1995.
4. Тодоров 1998: Тодоров, Цветан. Живот с другите. С., 1998.
5. James 1890: James, William. Principles of Psychology. v. 1, New York, 1890.
Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.