Самоубийството като социално явление

Габриела Кожухарова

­

fasthomeworkk

 

suicide brainart

­

          Самоубийството е природен и социален феномен, отправящ морално предизвикателство към обществото. Векове наред религията и културата са заклеймявали този противоестествен акт и са го наричали „грях“. Самоубийство в семейството опозорявало целия род, а самите самоубийци били погребвани в неосветени гробове. За тях Данте Алигиери отрежда специално място сред деветте кръга на ада в своята „Божествена комедия”. В резултат на наложеното отричане самоубийството е превърнато в тема табу. Това е една от причините, които са възпрепятствали провеждането на повече задълбочени и непредубедени изследвания по темата.

          Въпреки развитието на науки като психологията, съвременните общества също изпитват затруднения при разнищването на проблема за посягането върху собствения живот. Ето как се появява необходимостта от нова гледна точка към феномена, която да има не само теоретичен, но и превантивен характер.

          Социологията е сравнително млада наука. Възниква през XIX в., а за неин „баща” се счита френският философ Огюст Конт. Поради късното си създаване, тя е необременена от вековно наследство на предразсъдъци. Една от най-важните ценности на социологията е именно обективността. В своите изследвания тази индуктивна дисциплина си служи с факти и наблюдения, а не със суеверия. Нейният емпиричен подход ѝ помага да играе ролята на коректив за онези проблеми на социума, към които липсва правилен подход. Още в ранните си години социологията извежда самоубийството от полето на табуто и го разглежда през нова призма. Нейната цел е да го обясни не като индивидуално, а като социално явление, за което обществото носи колективна вина.

          Трябва да се направи уточнението, че предмет на това есе няма да бъде самоубийството в резултат на неврастенични или психопатични състояния. Тези несоциални фактори са част от полето на изследване на психологията. В своя фундаментален труд „Самоубийството” (1897 г.) френският социолог Емил Дюркем, считан за един от „отците на социологията” наред с Огюст Конт, отрича лудостта като необходимо условие за доброволната смърт. [Дюркем 1999: 48] Той извежда четири типа самоубийство, характерни за душевноболните: маниакално, меланхолично, натрапчиво и импулсивно (автоматично). Общ белег на всяко едно от тях е, че са „лишени от какъвто и да било мотив или са предопределени от чисто въображаеми мотиви” [Дюркем 1999: 47], следователно подлежат на психологическо тълкуване.

          Психологията взима предвид индивидуалните характеристики на самоубийството, докато ние тук ще разгледаме посягането върху собствения живот от колективно фундирана гледна точка. Паралелно ще се опитаме да изведем и един изглед на обществото, в което се развива този деструктивен феномен. Нашата цел е да обясним самоубийството в контекста на социума.

          Какво социологическо определение бихме могли да дадем на самоубийството?

          В най-тесен смисъл доброволната смърт представлява едно самоизключване от обществото, волево напускане на сцената, на която колективът разиграва своята историческа пиеса. Макар този акт да е индивидуален, факторите, които го провокират, са социално обусловени – никой актьор не слиза от подиума, без сценарият да е предопределил тази негова постъпка.

          Самата същност на обществото съдържа в себе си един от основните мотиви за посягането на собствения живот. Независимо дали го осъзнаваме, или не, всеки един от нас има своето задължение към колектива, своя маска, която се е сраснала със същността ни. Ролевата теория на Питър Бъргър ни убеждава, че всички ние сме актьори на социалната сцена: „В социологическа перспектива, идентичността е социално приписана, социално поддържана и социално преобразувана” [Бъргър 1998: 103]. Социални отшелници не съществуват, тъй като дори самият индивидуализъм е една от ролите, които играем в живота на колектива.

          Обществото се оказва клетка, извън която човек не може да бъде признат като личност. Вследствие на това ние сме зависими от обществото и от ролята, която ни е отредена в него, а то не е зависимо по същия начин от нас. Ние, като отделни единици, сме заменяеми,  а то не е. Моментът, в който вече не можем да изпълняваме социалната си роля или в който ние решим, че изобщо не искаме да играем каквато и да е роля, е моментът, в който се озоваваме в конфликт със система, която е много по-обширна от собствената ни личност. Суровата истина е, че системата може да си позволи да се освободи от нас, докато ние не можем да си позволим да се освободим от нея, щом веднъж сме се превърнали в част от нейния механизъм. „Ролята гради, оформя, моделира както действието, така и действащия… Като правило човек става онова, което играе”, пише Бъргър [Бъргър 1998: 103].

          Дали фактът, че човек не може да съществува като личност без обществото, е достатъчен аргумент за избора на доброволната смърт?

          Когато възприемаме конкретна социална роля, ние извършваме един вид социално приношение – жертваме част от себе си, за да се социализираме. „Едно от следствията на факта, че човекът е „социално животно”, е, че той живее в състояние на напрежение, разпънат между ценностите, свързани с неговата индивидуалност, и ценностите, свързани с конформизма”, казва Елиът Арънсън в своя труд „Човекът – „социално животно” [Арънсън 2009: 39]. Усещането за предопределеност, за ангажимент към обществото за сметка на себе си е реален фактор, който оказва огромен емоционален натиск върху личността. Чрез социалните роли ние асоциираме себе си с обществото, пренебрегвайки собствените си нужди в името на общото благо.  Буквално можем да изгубим себе си във вътрешността на колективния организъм.

          Оставяйки настрана личните си чувства, социалните ни роли осмислят съществуването ни и ни правят отговорни към задълженията, които сме поели. Нужен е изключителен тласък, за да бъде изваден индивидът отвъд институционализираните граници. За мнозинството идентифицирането с дейностите, които ни социализират и ни правят пълноценни членове на социума, представлява окончателно решение за цялостната визия на съществуването ни. Ние влизаме в социалните си роли несъзнателно, автоматично [Бъргър 1998: 113], следователно не можем да възприемем напълно съзнателно момента, в който започваме да губим опората на същите тези социални маски, които са ни правили пълноценни членове на обществото. Вярно е, обаче, че в замяна на нашето приобщаване към общността получаваме сигурността, която само мнозинството може да ни даде, както и така необходимата рутина, която да начертае план на съществуването ни в групата и която да предпазва живота ни от непредвидени сътресения. Емил Дюркем пише: „Домашното общество е мощно предпазно средство срещу самоубийството” [Дюркем 1999: 251]. Несъмнено ангажиментът към дадена социална среда или общност е първостепенна превантивна мярка срещу самоубийствата.

          През целия си живот човек може да играе паралелно множество социални роли – ние имаме възможността да бъдем едновременно студенти, съпрузи, работници, политици… Общото между всички тези етикети е, че колкото повече от тях се появяват срещу името ни, толкова по-обвързвани към социума сме ние. Социалните роли са като крепителни въжета, които ни придържат над пропастта на непознатото. Колкото повече въжета са ни овързали, толкова по-малка е вероятността да паднем. Човек, изградил семейство, развиващ кариера, изповядващ определено религиозно виждане (без да визираме религиозния фундаментализъм) или извършващ каквато и да е друга дейност, която изисква неговите внимание и отдаденост, е много по-малко вероятно да извърши самоубийство от някой, който е загубил свой близък, бил е лишен от препитание или пък е заплашен от отлъчване от общността, към която се причислява, пише Емил Дюркем в „Самоубийството” [Дюркем 1999: 183-278]. Неслучайно сред водещите мотиви за самоубийство са загубата на работа, смъртта на роднина или раздяла с партньор, депресивни състояния, причинени от наши провали в личен и професионален план. Всяко скъсано въже означава отслабване на връзката ни с колектива – колектив, от който, както вече установихме, е зависимо не само нашето физическо съществуване, но и нашето оцеляване като личности.

          Обратната страна на зависимостта ни от общността обаче е, че всяко социално сътресение може да доведе до разклащане на стройната структура, с която се асоциираме. Трусове от политически, религиозен, научен или какъвто и да било фундаментален характер могат да отнемат едно от най-важните притежания на силно обвързания с колектива индивид, а именно – сигурността. Като домино, щом сигурността си отиде, всичко останало започва постепенно да рухва, докато не падне и последната черно-бяла плочица. Резултатът от подобни сътресения е депресия, разочарование, отчаяние. Разпадът на обществото се превръща в разпад на индивида – първо емоционален, а после и физически.

          Един пресен пример за ефекта от нестабилността на системата е икономическата криза, която не отпуска хватката си над световните финанси от 2009 година насам. Според последните статистики в европейската страна с най-разклатена икономика – Гърция – има четиридесетпроцентно увеличение на самоубийствата [Български новини – е-седмичник]. В своя  научен труд Емил Дюркем също посочва множество примери за това как разклащането на устоите, на които се държи обществото, повишават броя на самоубийците. Макар и датирани през XIX в., тези примери изразяват същата зависимост. Един от тях е следният: „През 1873 г. във Виена се разразява финансова криза, която достига своя максимум през 1874 г. – броят на самоубийствата се покачва незабавно. От 141 през 1872 г. те достигат 153 през 1873 г., 216 през 1874 г., с нарастване от 31 % спрямо 1872 г. и с 41 % спрямо 1873 г.  Фактът, напълно доказващ, че това бедствие е единствената причина за нарастването, се състои в това, че то се чувства най-вече в момента, в който кризата е достигнала най-висшата си точка, т.е. през първите четири месеца на 1874 г.” [Дюркем 1999: 314].

          Нима когато животът стане по-труден, хората се отказват от него? Несвикналият на суровите условия индивид лесно може да се поддаде на същия натиск, който външните сили оказват върху социума. Дюркем пише: „Ако индивидът отстъпва и пред най-малкия удар на обстоятелствата, то е защото състоянието, в което се намира обществото, го е превърнало в жертва, напълно готова за самоубийство” [Дюркем 1999: 276]. Щом огромната стройна система се предава под напора на кризи и бунтове, какво повече можем да очакваме от малките механизми, които я изграждат и задвижват – хората?

          От една страна, обществото ни пази и осмисля съществуването ни. От друга страна, обаче, то ни прави уязвими. Както ни е дало цел, която да ни тласка напред, така може и да ни лиши от същата тази цел и да ни постави в безперспективна позиция, чието безсмислие да ни унищожи. Ние сме храненици на социума и като такива не се различаваме особено от децата, беззащитни без родители, които да ги обгрижват, пазят и учат. Жертването на голяма част от нашата индивидуалност в процеса на социализация може да ни коства живота и то – от собствените ни ръце, когато животът с другите вече не е достатъчно пълноценен аргумент за съществуване.

          Вече установихме естеството на зависимостта на индивида от обществото и как тази симбиоза може да доведе до склонност към самоубийство. Тази връзка, обаче, може да ни тласне към ръба само в определени случаи, в които губим социалната си позиция или се оказваме жертви на цялостното рухване на системата. Много по-страшни са формите на директно насилие, събрани в наименованието „социален контрол”. Именно социалният контрол, който колективът може да си позволи да упражнява върху конкретна личност, пристъпила по един или друг начин нормите, зададени от социума, е най-страшното оръжие на обществото срещу собствените му членове.

          За да опишем тази зависимост, ще представим един от най-скорошните примери за това, което можем да наречем колективно убийство.

          Случаят на Аманда Тод получи огромна популярност в САЩ и по света преди няколко месеца, когато 15-годишното момиче публикува в най-голямата мрежа за видеосподеляне „YouTube“ своя разказ. Всичко започнало със запознанство с по-възрастен мъж по интернет. След продължителна комуникация Аманда позирала пред камерата на компютъра си с голи гърди. Събеседникът снимал момичето в тази компрометираща поза и не след дълго започнал да го изнудва, разпространил голата фотография сред приятелите му, създал група в социалната мрежа „Фейсбук“, основаваща се на тази негова грешка. В резултат на онлайн тормоза семейство Тод се преместило в друг град, а самата Аманда сменила няколко училища. Където и да отидела обаче, грешката ѝ я преследвала неотлъчно. Момичето било подлагано на постоянен психически тормоз и подигравки от страна на връстниците си. Жестокостта им била смайваща, особено след възникването и на други фейсбук групи с обидно съдържание, насочени срещу Аманда. Опитите ѝ за самоубийство само настървявали околните още повече. Колкото по-слабо психически и емоционално ставало момичето, толкова по-яростно му се нахвърляло обкръжението му. Напрежението ескалирало, когато Аманда била пребита почти до смърт от група момичета, нейни връстнички. Вече нищо друго освен хапчетата не я задържало на повърхността. Обществеността научава историята на Аманда посредством интернет през септември 2012 г. Въпреки гласността, която случаят ѝ получава, на 10 октомври 2012 г. момичето се обесва в дома си.

          Трагедията на Аманда Тод е един тъжен пример за необяснимите крайности, до които колективната омраза може да стигне. Най-парадоксалното в случая е антагонизирането на жертвата, защото какво друго е Аманда Тод, освен жертва на една своя грешка? Вместо да получи необходимата подкрепа срещу тормоза, на който е била подложена от анонимния си виртуален събеседник, тя е била напълно отлъчена от общността, към която е принадлежала. Един от принципите на нашето съществуване е, че чрез провалите си ние усвояваме необходимите уроци, които да ни послужат да постъпваме правилно в бъдеще. Ако обаче постоянното ни обкръжение не спира да ни натяква грешките ни и да ни асоциира само и единствено с тях, няма как да не почувстваме унищожителната сила на идеята, че сме неспособни да се справим с живота си и накрая просто не решим да го приключим.

          Случаят на Аманда Тод, за жалост, е част от една огромна, ужасяваща статистика на тормоз, насочен срещу всеки, проявил слабост или различаващ се от общоприетото по какъвто и да било принцип. „Думата „стереотип”, както и думата „предразсъдък”, има отрицателна окраска. Тя се отнася за прекалено обобщаване – приписване на еднакви особености на всеки индивид, принадлежащ към дадена група, без оглед на действителните различия сред членовете на тази група”, пише Елиът Арънсън [Арънсън 2009: 175]. Расизъм, хомофобия, ксенофобия – нима не наблюдаваме всичко това под една или друга форма в различните социални среди? Да вземем за пример гимназията, която по структурата си представлява един умален модел на обществото с неговите институции и строга йерархия. Всяка година по света се водят стотици кампании срещу различните видове тормоз, оказван от едни деца върху други в училищната среда. По мащаба си тези кампании могат да се сравнят единствено с броя на самоубийствата на жертвите, мотивирани да посегнат на живота си поради същия този тормоз.

          Социологът Питър Бъргър дефинира формите на социален контрол, които можем да открием и в случая на Аманда Тод. „Там, където хората живеят или работят в компактни групи, в които всеки е лично познат на останалите…, там върху действителните или потенциални носители на отклоняващо се поведение се стоварват много силно въздействащи и в същото време незабележими механизми на контрол. Това са механизмите на убеждаването, присмеха, клюките и опозоряването” [Бъргър 1998: 77]. Несъмнено това са мощни инструменти, чрез които обществото принася в жертва най-уязвимите си членове. „Едно от най-опустошителните средства за наказание, с които разполага човешката общност, е да подложи някой от членовете си на систематично хулене и остракизъм” [Бъргър 1998: 78]. Като мишена на подобна атака, на индивида рядко му се предлага реален избор между живота и смъртта.

          Отлъчването от колектива се случва по един откровено насилствен за личността начин – това не е просто самоубийство, това е едно убийство, за което всички носим задочна вина, макар и да не сме го извършили собственоръчно. Можем да наречем тези трагедии дори „социално жертвоприношение“ – колективът тласка съзнателно или несъзнателно към смъртта онези, които заплашват стройната му структура с неспособността си да следват законите му. Още една сурова цена, която плащаме, за да запазим принадлежността си към социума.

          Можем да кажем, че социологията изпълнява мисията си по най-убедителен начин, като предлага нова дефиниция на самоубийството, благодарение на която вече можем да гледаме на него не само като на неморален акт или психична нестабилност. Джон Дън казва, че никой човек не е остров, затворен в себе си. „Никога не питай за кого бие камбаната; / тя бие за теб”,  пише английският поет. Когато някой реши да отнеме живота си, това решение засяга всеки един член на обществото в ролята му на наблюдател, оценител, причинител или дори потенциална жертва на трагедията. Социологията е тази, която ни учи, че всеки един от нас е отражение на цялостната картина, че е миниатюра на процесите, протичащи в огромния колективен организъм. Само наша и ничия друга не е отговорността за естеството на тези процеси и за ефекта, който те имат върху всеки един от нас.

­

Библиография:

1. Арънсън, Елиът. Човекът – социално животно. София, 2009.

2. Български новини. Електронен седмичник за българите в чужбина.

3. Бъргър, Питър. Покана за социология. С., 1998.

3. Дюркем, Емил. Самоубийството. С., 1999 г.

­

Забел: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

­

zp8497586rq
zp8497586rq
Публикувано в Курсови работи, Социология. Постоянна връзка.