Трудно е да се говори за ползите от „Ръкописът”, преди риалити шоуто да е приключило. То или ще има слаб отзвук в обществото и ще потъне в потока от други събития, или ще даде резултат с течение на времето, тъй като и книгите, и писането, и четенето са по-„бавни” явления в културата.
На първия етап, в който се представят всички първоначално одобрени участници, то влияе най-вече върху публичния интерес към писането. Авторите представят своите готови произведения и създават нови творби при неочаквани обстоятелства. Получават отзив от журито, който често има характер на съвет или градивна критика от опитен редактор. Структурата на предаването и предизвикателствата към участниците обръщат внимание най-вече върху творческия процес и могат да бъдат интересни и полезни за онази част от аудиторията, която се занимава с художествено писане и търси съвети как да се усъвършенства.
От друга страна, „Ръкописът” хвърля твърде неестествена светлина върху този тип творческо занимание, което по начало е интровертно, усамотено. В известен смисъл съкровеният вътрешен свят на авторите тук е положен под ярки телевизионни прожектори и агресивни камери, кръжащи наоколо. Зрителят остава с впечатлението, че добрият автор – и потенциален успешен писател – е този, който успява да „измъкне” от себе си върху белия лист качествен текст при непредразполагащи условия и за минимално време в състезателни условия. А под „качествен текст” се има предвид най-вече „продаваем”. По този начин е елиминирано дори най-плахото предположение, че пишещият има неповторими особености – ако един може да „излее” върху празния лист вълнуващо съчинение в рамките на часове или дори минути, то друг може да се труди за същия резултат в течение на седмица и да нанася поправки още месец.
На следващия етап от предаването предстои да бъде издаден ръкописът на победителя. Тогава може би риалити шоуто ще обърне поглед и към читателите с новата книга, която ще представи и за която ще послужи като марково име. Въпреки че предварителната реклама на „Ръкописът” изтъкваше приноса на този телевизионен формат най-вече като стимул за четене, ползата конкретно за читателите всъщност е много по-малка. Голяма е вероятността един читател да се заинтригува много по-силно от добре представен готов продукт, отколкото от анатомията на създаването му. Разбира се, познанството с автора, макар и от дистанцията на телевизионния екран, също е вълнуващо. Но до този момент липсва добър повод за масов интерес в читателските среди, към които именно е насочено шоуто.
По отношение на книгоиздаването „Ръкописът” би могъл да окаже влияние, като раздвижи ежедневния ритъм и внесе глътка въздух – свеж или не толкова, това ще проличи впоследствие. Както винаги, издателската дейност е дейност зад кулисите, която само подготвя сценичната изява на писателя. Така и тук тя остава извън акцента на предаването, а в малкото си епизодични роли е твърде повърхностно представена. Времето на книгоиздателите ще настъпи с приключването на шоуто. Тогава дори с „материала”, отхвърлен от журито в течение на първите епизоди, те биха могли да сътворят чудеса, като използват откритите „находки”. Механизмът за чудеса обаче този път ще бъде коренно различен от телевизионния, така че писането отново да се върне в позицията, която най-много му приляга – далече от хорските очи.
И така, „Ръкописът” всъщност е смел медиен експеримент, провеждан за първи път в България, който търси своето място сред интересите на аудиторията, също както седемдесет и двамата участници с опитите си за роман. Дали ще се окаже успешен и коя е най-силната му страна, предстои да видим.
Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.