Литературата и войната: случаят „Походна войнишка библиотека“

Милена Кирова

­

         

­

          Когато говорим за време, което е толкова трудно и драматично, каквото е всяка война, най-лесно ще бъде да си помислим, че не само писането, но  и четенето на литература замира, удавено в бързо прииждащите събития. Такава е например логиката на българската литературна история, която традиционно оценява периода от 1912 до 1918 г. като застой и дори „мъртва ивица“ по известното определение на Георги Бакалов. Близкият поглед обаче показва друга действителност, много по-сложна и по-разнообразна, опровергаваща лекотата, с която обичаме да поставяме етикети. Може би е трябвало да се замислим повече върху едно твърдение на Гео Милев, който е имал преки наблюдения върху книжарницата на своя баща: „Войната повиши у нашата публика интереса към литературата и изкуството“. Защото – освен ординерната логика на равния бит, има и друга, алтернативна логика: екстремните събития пораждат неочаквани ситуации и процеси.

           Моите наблюдения ще бъдат фокусирани върху малкия отрязък 1916–1918 г., т.е. върху периода, в който България взема пряко участие в Първата световна война. Наистина, на по-голямата част от хората, които остават в тила, не им е до четене, особено след пролетта на 1917 г., когато икономическото положение се влошава и започват гладните бунтове на жените. В същото време обаче се появява една нова, при това компактна и многобройна, публика, парадоксално жадна за книги и четене: българската войска.

          Не трябва да си представяме, че животът на войниците, дори по време на война, преминава само от сражение към сражение. Особено пък в началото на ХХ век. Имало е дълги промеждутъци, периоди, в които цялата войска е усядала на едно място – понякога в окупирани селища, друг път – в собственоръчно изкопани землянки. (Сред най-типичните примери са зимата на 1913 г., която българската войска прекарва пред Цариград, или дългото усядане на Южния фронт през първата половина на 1916 г., след като Сърбия е на практика разгромена.) Тогава настъпва затишие, което войниците се опитват да устроят по някакво подобие на мирен живот. (Не бих могла да го опиша по-добре от Дебелянов в „Старият бивак“.) Еднообразието и скуката разпалват желанието за четене. Впрочем България още през 1910 г. е била на единайсето място в света по дял на грамотните новобранци, значително изпреварвайки другите балкански страни (Илчев 2019: 209).

          Още в началото на войната Генералният щаб осъзнава необходимостта от по-модерна стратегия за информационно-пропагандно въздействие над войската. След като се присъединяваме към Централните сили, влияние започва да ни оказва примерът на немската армия, а тя вече е притежавала добре устроена пропагандна машина. Германия при това полага усилия да образова своите нови съюзници. И ето по този път една най-невинна публична лекция дава подтик за неочаквано и оригинално развитие на книжовното дело у нас.

          На 27. ноември 1916 г. поручик Павел Орешков, лекар, изследовател-любител на Българското възраждане преди войните, сега помощник-началник на Разузнавателната секция към Щаба на Действащата армия, изпраща до по-висшето ръководство, навярно пряко до ген. Луков, една пространна „Служебна бележка“. С нея той прави мотивирано предложение да се организира издаването на Походна войнишка библиотека, съставена от най-разнообразни четива, които не само „ще предпазят войника от скука“, но и „единствено ще крепят в бодрост духа му“, като ще повдигат и неговото „отечестволюбие“ (Радев 2013: 180). Идеята не се е появила току-така у Павел Орешков. Малко по-рано през тази година той присъствал на публична реч, озаглавена „Духовната храна на германската армия“, изнесена от немския проповедник Хопе в салона на Военния клуб. Господин проповедникът прекарал месеци при Вердюн и живял с войниците, споделяйки техния бит. Там той осъзнал тяхната „жажда от свежи впечатления, от нови мисли, от разообразието на обикновения живот“ и решил да организира „една подвижна библиотека“ (Радев 2013: 172). Неговото дело се увенчало с такъв успех, че бил повикан в Берлин и поканен да продължи с дейността си и на Източния фронт.

          Ръководството на българската армия реагира веднага с решение да започне организирането на такава библиотека. Наистина, и до онзи момент е имало пет военни издания, а едно от тях дори се е казвало „Войнишка библиотека“, но всички те са далече от размаха на новото начинание. Освен това през лятото на 1916 г. царица Елеонора е подела инициатива, наречена „Четиво за болните войници“. (Евфемизмът „болни“ има предвид „ранени“ войници.) Съставеният от нея комитет е събрал около 10 000 книги, получени пряко от българските издатели и книжари. Оказало се, за съжаление, че „благодетелите“ просто са изчистили складовете си от залежала стока. В някои болници вързопите дори не били развързвани. Инициативата на Павел Орешков предполага съвсем други усилия. Още преди края на 1916 г. започва усилена работа, която ще се увенчае с появата на едно „респектиращо явление – солиден корпус от над 50 книги […] наистина сполучлив и обхватен колективен образ на новата българска литература“ (Радев 2013: 172). Ще я опиша с известни подробности, защото и замисълът, и размахът, и резултатът на това начинание нямат аналог в историята на българското книгоиздаване.

          През декември 1916 г. Щабът разпраща до двайсет и един професори и доценти плюс трима писатели анкета за формата и съдържанието на една възможна библиотека. Някои като Кръстю Кръстев, Иван Шишманов и Александър Теодоров-Балан отговарят подробно; други – накратко, а трети не отговарят. През януари е съставен Редакционен комитет с председател Иван Шишманов и членове Беньо Цонев, Любомир Милетич, Стефан Младенов, Боян Пенев и Михаил Арнаудов; секретар на редакцията е Стилиян Чилингиров. Бързо е изработен списък от 43 предложения, сред които 33 от български и 10 от чужди автори; по-нататък той ще нарасне и ще претърпи интересни промени. Така например Майн Рид и Марк Твен са сметнати за „недостъпни за българския войник“ и са заменени с приказките на Андерсен и братя Грим. Светият Синод излиза с протест срещу включването на три разказа от Елин Пелин: „Пролетна измама“, „Райският ключар“, „Приказка“, в общ сборник с разкази, защото в тях „доста силно се излага свещеническото звание и достолепието изобщо на духовни лица“. Иван Шишманов отказва деликатно, но твърдо. Редакторите разпределят помежду си отговорността за подготовката на всички книги, определят еднакви формат, хартия, обем, шрифт и правопис, привличат като коректори трима учители.

          Книгите започват да излизат в ранната пролет на 1917 г. До този момент списъкът вече включва 55 заглавия. За популярността на Библиотеката можем да съдим по нарастването на тиражите. Първоначалният замисъл е да бъдат публикувани книги с големина докъм 200 страници в тираж от 4000 всяка. Търсенето обаче расте, и то не само от страна на войската. Получени са писма от Министерството на просветата, Народната библиотека, от множество общини, читалища и училища в страната с поръчки за отделни книги или за пълното течение на библиотеката. Тиражите стигат до 25 000, нещо невиждано в предвоенното време; авторите на оригинални творби се хоноруват по 200 лв. на печатна кола от 32 страници (това е почти колкото месечната заплата на един цензор към Разузнавателната секция по същото време – 250 лв.), само Елин Пелин се спазарява за хонорар от 5000 лева на едро, за томче с избрани разкази.

          Библиотеката се издава редовно до началото на 1918 г., после събитията излизат от коловоза и нейният ритъм се нарушава. През април Иван Шишманов е назначен за посланик в Украйна, а до лятото и дейността на редакцията като цяло е прекратена заради общия хаос. Но нека сега, век по-късно, да оценим какво и как е било свършено в резултат на това странно съдействие между академичната наука и действащата българска армия.

          Общият брой на подготвените за издаване книги е, както казах, петдесет и пет. Десет от тях са преводни [1], останалите четиридесет и пет са на български автори, започвайки преди Освобождението, завършвайки с новонаписани съчинения като „Сръбско-българските отношения от най-старо време до днес“ на Стилиян Чилингиров. В своята цялост Библиотеката е замислена така, че да конструира Литературен канон на националния дух. Знаем, че канонът по принцип – извън образователните програми и личните антологии – е парадоксално явление: има го, но не можем да го видим като документален факт. Изключителните обстоятелства дават възможност на група професори да превърнат един хипотетичен списък в материален факт и да го популяризират с всички налични ресурси на държавната власт. Библиотеката в някакъв смисъл наистина може да бъде мислена като образ на новата българска литература, както твърди Иван Радев. Спецификата на обстоятелствата обаче слага отпечатък върху подбора и цялостната концепция. Не панорамният принцип и дори не критерият за художествени достойнства лягат в основата на колективния избор. Можем да видим това във факта, че въпреки присъствието на Боян Пенев вътре няма дори едничка книга, която би намекнала за съществуването на модернизъм в българската литература. Яворов наистина присъства под номер осем и петнайсет, само че това са биографията на Гоце Делчев и „Хайдушки копнения“. Можем да предположим, че целта е да бъде създаден, както вече казах, Канон на националния дух. Само че определението „национален“ в този случай е възприето като народен, или популярен. Това ще ни обясни например факта, защо Пенчо Славейков липсва дори с някакво съкращение на „Кървава песен“ – творба, която не е нито по-малко патриотична, нито по-слабо художествена от „Леля Гена“ например. Пресичайки различните посоки на концепцията, в крайна сметка можем да усредним оценката си, приемайки Библиотеката като Канон на българския литературен вкус от второто десетилетие на ХХ век. Професорите са пожертвали своите лични пристрастия в името на задачата, която им е била възложена.

          Поглеждайки към Библиотеката по този начин, всичко вътре си идва на мястото, включително причините за нейната популярност. Книга №1 е сборник със сто избрани стихотворения на Вазов – от „Пряпорец и гусла“ до „Нови екове“, на практика целия Патриарх на българския поетически вкус. Това обаче е само началото: следват „Хаджи Ахил и други разкази“, „Митрофан и Дормидолски“, „Чичовци“, „Под игото“… цели десет книги, или почти една пета от целостта на Библиотеката. Ако Вазов беше вече издал „Люлекът ми замириса“, навярно и от там щяха да бъдат взети стихотворения, нищо че Боян Пенев я смята за наивна и „старческа“ лирика.

          Не трябва обаче да мислим, че професорската концепция има само консервативно-констативен характер. Донякъде скрит, но активно присъстващ е възпитателният аспект. Той се долавя в съзнателното и последователно бягство от шовинизъм; липсват всякакви, макар и популярни тогава, гръмогласни изяви на войнолюбивия дух. Кирил Христов направо е зачертан от присъствие със самостоятелна книга; Антон Страшимиров се появява с разкази във внимателния подбор на Михаил Арнаудов: или много ранни, от края на ХХ век, или такива, които залагат на умерени народоведски внушения от последните му книги. Националната линия в подбора елиминира временното и преходното заради вечното и специфичното в българския народностен дух. Това обяснява силния фокус върху книги за „нашия характер“ като „Българи от старо време“ и „Маминото детенце“, „Дядовата Славчова унука“ и дори „Бай Ганьо“.

          Народен обаче е не само духът, но и вкусът на читателите, които предвижда Редакционният комитет. Донякъде заради присъствието на Михаил Арнаудов, но повече заради ориентацията към масовите потребности на българския войник, е толкова силно застъпено фолклорното творчество: „Песнопойка. Избрани песни“, „Български народни приказки“, два тома с народни песни, пословици и гатанки, цял том със „смешни приказки“. Професорите очевидно са знаели, че българите в огромната си част пазят навиците и предпочитанията на селската маса. Академичното възпитание все пак си казва думата в схващането, че селският човек предпочита да чете народни творения вместо да ги измисля в своя среда. Истината изглежда по друг начин.

          Както по времето на предишните войни, така и сега процъфтява фолклорът на войнишка и паравоенна тематика, не само на фронта, но и в тила; не само по времето на войните, но също така в периодите помежду и след тях. Още през зимата на 1913 г. и войници, и офицери пеят с наслаждение: „От Цариград до Чаталджа / твойто либе война води, / Шано, моме хубава…“. Името може да е Яна, Тана и пр., но песента става популярна из цялата войска. Още по-обилен фолклор се ражда по времето на Голямата война, която протича позиционно в течение на дълъг период. Дори в градовете се пеят войнишки песни като:

          На Кожух ний сме трета зима веч,

          тегла се теглят, мира е далеч.

          Окопи кални ще се газят пак,

          ще тракат зъби – трака, трака, трак!

          Съвместната офанзива с германската армия в Румъния ражда много известната песен: „Бай Ганьо пази граница, а Дойчо лапа баница. / Все тъй го лъжеха, все тъй го мамеха…“. Популярната култура актуализира образа на бай Ганьо в интерпретация, каквато Алеко едва ли би пожелал. Някогашният простак и груб политикан се превръща в обобщена фигура на българския човек и започва да изразява неговите най-характерни черти, представени в опозиция с чертите на други народи. Бай Ганьо, направо казано, се превръща в положителен герой, който емблематизира онези „народни“ качества, които българинът смята за важни и отличаващи го от неговите европейски съседи [2]. Тази тенденция не само няма да изчезне с края на войните, но ще става все по-полурна, цъфтейки в огромен букет от анекдоти докъм края на 70-те години на ХХ век.

          Но да се върна обратно към Походната войнишка библиотека. Сред най-интересните сборници, съставени с възпитателна цел, е книга №11, озаглавена „Подвигът на българката“; съставителят не е указан. Напълно в унисон с обстановката и обстоятелствата, подвигът на българската жена се оказва преобладаващо войнствен, а тя самата – облечена в мъжки дрехи и закичена с богат арсенал от оръжие. Такава поне е визията на песенния фолклор – „Сирма войвода“, „Стоянка войвода“, „Вида войник“, „Мома хайдутин“, подкрепена от „Бойка войвода“ и „Рада Барачкина“ на Петко Славейков – цели седем от общо дванайсет текста в сборника. Мирната алтернатива е представена чрез открояваща се липса на лично име за жената-герой: „Една българка“ от Вазов, „Българка“ от Йовков, „Друга една българка“ от Боян Пенев. По средата остава емблематичната баба Тонка: една, но пък необикновена българка в интерпретацията на нейния зет Захари Стоянов.

          С последните изречения на този текст бих искала да маркирам друг специфичен принос на Походната библиотека [3]. Тук за пръв път (и четири години преди известната статия на Александър Балабанов) е преоткрит и вместен в българския литературен канон Захарий Стоянов. След трийсетгодишна забрава той се появява едновременно в две различни книги, но и в двата случая с откъси от „Записки по българските въстания“. За портрета на баба Тонка вече споменах. Седем книги по-нататък в поредицата се появява „Захарий Стоянов. Априлското въстание“ – томче, в което Боян Пенев подбира и свързва онези части от „Записките“, които разказват за подготовката, избухването и потушаването на въстанието от 1876 г. Оказва се, че Канонът – дори когато е създаден под натиска на извънлитературни събития и с институционални средства на държавния апарат, – може да произвежда нови събития. Стига да има редактори като Боян Пенев.

 

         

­

Бележки:

[1] Майн Рид все пак е останал с „Ловци на жирафи“; братя Грим водят класацията на осма позиция, след тях се разгръща руската класика с „Тарас Булба“ на Гогол, после идват Чехов, Тургенев и Пушкин. Тук очевидно е направен реверанс към огромния брой мобилизирани учители, представящи четири пети от българската интелигенция в онзи момент.

[2] По този въпрос виж интересните изследвания във „Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и популярна култура от първата половина на ХХ век“, Варна, ЕИ „Литернет“, 2013 (безплатно издание).

[3] Тя впрочем се казва „походна“ не защото е трябвало да се чете по време на поход, а защото сама се е движела от една към друга войскова част в границите на всеки полк.

­

Цитирана литература:

  1. Илчев, Иван 2019. Розата на Балканите. България през ХХ век. Том 2. София: Колибри
  2. Радев, Иван 2013. Българският писател и войните 1912-1918. Том първи. Велико Търново: Народна библиотека „П. Р. Славейков“.

­

Забел. на редактора (Ю.Й.): Още по темата – Атанасов, Георги 1987. Походна войнишка библиотека 1917-1918. София: Военно издателство.

­

­

­Забел.: Текстът е отпечатан в „Литературните поредици – конструиране и деконструиране на канона. Сборник с доклади от международна научна конференция, проведена в СУ „Св. Климент Охридски“ на 26-27.11.2020 г.“, съст. Ноеми Стоичкова, Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, София: УИ „Св.Климент Охридски“, 2021, 15-21.

Публикувано в Печатно книгоиздаване, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *