Симбиозата човек, животно и природа в творбите на Боян Биолчев

Боян Биолчев на 80

Росица Чернокожева

­

­

          Постоянно казвам, че обичам всичко, което е написал Боян Биолчев, но не мога да не призная, че книгата „Белег“ (2006) е една от любимите ми.

          От шестнайсетте разкази в тази книга, едноименният разказ „Белег“ е поместен предпоследен. Но аз бих започнала с него. Защото всичко започва с него. С това умно, чувствително и впечатлително дете, което ще наблюдава мъката на един каруцар, който кара въглища за зимата и как немощният му кон пада и умира насред пътя. Напразно се сипят ударите с камшик върху животното. Толкова мъка, отчаяние, болка, глуха надежда, която не иска да си отиде и да приеме невъзвратимото, има в този разказ. И детето Боян не е само свидетел на драмата – каруцарят в отчаянието си шибва и него – това уплашено дете – с камшика през лицето. Този белег писателят Боян Биолчев ще носи цял живот на слепоочието си. Носи този белег и в душата си. И може би това изпитание е катализирало превръщането на детето в по-сетнешния писател. Това дете е стояло там, стъписано и неспособно да си тръгне, разбирайки интуитивно, че е изправено едновременно пред едно голямо тайнство и загадка – и човешката душа, и смъртта. Наистина усещането за истинските неща, които ни се разкриват в един момент, са като Божие откровение и тези истини не ни се дават даром, а се плащат скъпо. И трябва да сме им благодарни. Има още

Публикувано в Литературознание | Коментирайте

Екскурзия

Панайот Карагьозов

­

 

­

Продажбите на виагра и венерическите болести

в комплексите за пенсионери в щата Флорида

драстично нарастват.

„Ocean City Journal“

 

          На екскурзия в чужбина сме. От онези за младежи на 55 плюс. Повечето сме счетоводители и лекари, но има и учители. Обикаляме Италия през зимата. По-евтино е и ги няма летните тълпи. Разглеждаме музеи и галерии и най-дълго се задържаме пред скулптурите. Гледаме голите торсове, сякаш току-що сме осъзнали пола си. Сега обаче мъжете се вторачват в мъжките, а жените – в женските подробности. Мраморът си е мрамор! Не е мръднал векове. Няма целулит и стрии. Не се сбръчква. Стои си твърд и бял.

          Днес цял ден сме на открито. Сутринта разгледахме Неапол, а след обяд Позитано и Амалфи – шарени градчета като Търново, с накацали над морето къщи. Пътят е ужасно тесен и с много завои, ама си струваше. Издържахме мъжки – никой от нас не повърна като датчанките зад шофьора.

          Поизморихме се, пък и се стъмва рано, но на връщане се отбихме и в Помпей. Следвайки стрелките-пениси върху настилката, стигнахме до публичния дом. Не видяхме много, но каквото е останало – останало. Същото като с мераците. Жената на учителя застина като лава пред нарисуваните пози-мостри и въздъхна: „Не си е работа да къташ ренесансов дух в антично тяло“. Мъжът й, снимайки гравираните фалоси по фасадите, подхвърли безадресно, че според него полов член без тяло си е чист вибратор. В автобуса седнаха отделно.

          Всеки втори ден нощуваме в различен град, а всяка вечер сме в една и съща кръчма – в кръчмата на спомените. Пием леко бяло вино до насита и си разказваме небивалици. Най-често взима думата счетоводителят-ловджия. Снощи се хвалеше, че все още отстрелвал катерички в мола, а преди малко каза, че за пикантните истории, които си разказваме, винoто е като виаграта за след историите – правело от нищото нещо! Дамите сведоха поглед, а кавалерите им се спогледаха дали да продължат на вино, или да минат на виагра. Без половинката си, даскалът изфъфли, че е на разделно пиене.

          Уж повечето сме с жените и мъжете си, но не съвсем. Лъжем се, без да си вярваме, но важното е, че се смеем до припадък. Смеем се на другите и на себе си.

          В промеждутъка между две лакърдии дамата до мен ме смъмри:

          – Стига си мълчал. Имаме толкова истории. Може да разкажеш някоя.

          – Ами, като много искаш, разкажи ги ти! – отсвирвам я с мъжко достойнство.

          – Не мога, те не ме познават. Може да помислят, че са истина – прошепна и поруменя.

          И аз се изчервих, но само вътрешно. Иска ми се да разкажа нещо, но като чуя „Можеш!“ или „Можеш ли?“, ми се отщява. Пия за смелост и опитвам да изровя историйка като за пред непознати. Обръщам предпоследното за тази вечер и задълбавам в своя разкопан Помпей.

          „Можеш и повече!“ – казваше учителката в трети клас. „Когато искаш – можеш“ – следваше я класната в гимназията. „Не може да не можеш!“ – крещяха ми в казармата. „Не можеш ли да бъдеш само с мен?“ – молеше ме предпоследното ми гадже. „Направи за нея к’вото можеш!“ – пробутваше ми шефът протежетата си. „Като не можеш – не можеш. Не си само ти“ – търсеше си оправдание жена ми…

          Цял живот все „Можеш!“ или „Можеш ли?“. Писна ми. Какво да отговоря? Че мога и да мога, но не съм опитвал, ли?

          Сетих се за Хайтовото „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш“. И като счетоводителя-ловджия повярвах, че след първата бутилка мъжът може поне първото. Почуках с вилица по празната си чаша и започнах:

          – Колеги, време е за след историите.

 

Забел.: Из новоиздадената книга на автора „Виртуалната кръчма. Мъжки приказки“, Изд. „Парадокс“, София, 2022, 27-29.

­

Публикувано в Разкази | Коментирайте

Да споделяш живота с мъртвите

­
          Помня дядо си Ахмед бегло. Живееше извън селото. В един олющен от времето фургон с черен кюнец, стърчащ от покрива, близо до хвостохранилището на ТЕЦ “Варна” по пътя за морето. Гледаше животни – кози и крави. Сам. Стара семейна история. Инатлъци и родови меродии някакви… Кърджалийски барут, пренесен близо до морето в Малкия Аладън (старото име на с. Езерово).
          Един ден вкъщи е върволица от хора. Цари някаква безмълвна суетня. Всички се точат на първия етаж на къщата. На прага на входната врата – задръстване от обувки, галоши, чехли… “Дядо ти си замина! Няма го вече” – ми казват, а веднага след това: “Искаш ли да го видиш отблизо?” Това ме обърква. Хем си е заминал, хем ме карат да го видя. Та дори ме влачат след себе си, преди да съм отговорил. Знам, че понякога възрастните не ме разбират, но доста често и аз не мога да ги разбера. Докато превъртам в мислите си цялата логика “няма го – има го”, една ръка ме набутва навътре към кухнята, където дядо ми лежи върху легло, което никога преди не е било там. Мисля си “Защо са го сложили в кухнята?” В дневната, през която се стига до там, по всички ъгли на стаята са насядали хора. Един чете напевно от дебела книга, на непознат за мен език, а всички останали мълчаливо слушат.
          Никой не ми беше обяснявал концепцията за смърт. Нито реши да ми обясни какво се случва. Досетих се сам. Не съм разпитвал. Не съм плакал. Доближих се. Лицето му беше на нивото на гърдите ми. Погледах го малко, а всички в стаята гледаха втренчено мен. Очакваха явно някаква реакция от моя страна да ги разнообрази от монотонните напеви на ходжата. Обърнах се и излязох навън да играя.
          С дядо си съм прекарал най-малко време приживе, но той си живее с мен, откакто се помня. Всеки път щом си кажа или напиша името и фамилията, и се сещам за жълтото вкаменено лице и леглото в кухнята, които никога повече не видях. Сега на същото място има хладилник с фризер, в човешки ръст, а във фризера – телешко и козе месо, твърди като камък.
­
Забел.: Текстът се публикува за първи път във Facebook.
­
Публикувано в Разкази | Коментирайте