Панайот Карагьозов
Продажбите на виагра и венерическите болести
в комплексите за пенсионери в щата Флорида
драстично нарастват.
„Ocean City Journal“
На екскурзия в чужбина сме. От онези за младежи на 55 плюс. Повечето сме счетоводители и лекари, но има и учители. Обикаляме Италия през зимата. По-евтино е и ги няма летните тълпи. Разглеждаме музеи и галерии и най-дълго се задържаме пред скулптурите. Гледаме голите торсове, сякаш току-що сме осъзнали пола си. Сега обаче мъжете се вторачват в мъжките, а жените – в женските подробности. Мраморът си е мрамор! Не е мръднал векове. Няма целулит и стрии. Не се сбръчква. Стои си твърд и бял.
Днес цял ден сме на открито. Сутринта разгледахме Неапол, а след обяд Позитано и Амалфи – шарени градчета като Търново, с накацали над морето къщи. Пътят е ужасно тесен и с много завои, ама си струваше. Издържахме мъжки – никой от нас не повърна като датчанките зад шофьора.
Поизморихме се, пък и се стъмва рано, но на връщане се отбихме и в Помпей. Следвайки стрелките-пениси върху настилката, стигнахме до публичния дом. Не видяхме много, но каквото е останало – останало. Същото като с мераците. Жената на учителя застина като лава пред нарисуваните пози-мостри и въздъхна: „Не си е работа да къташ ренесансов дух в антично тяло“. Мъжът й, снимайки гравираните фалоси по фасадите, подхвърли безадресно, че според него полов член без тяло си е чист вибратор. В автобуса седнаха отделно.
Всеки втори ден нощуваме в различен град, а всяка вечер сме в една и съща кръчма – в кръчмата на спомените. Пием леко бяло вино до насита и си разказваме небивалици. Най-често взима думата счетоводителят-ловджия. Снощи се хвалеше, че все още отстрелвал катерички в мола, а преди малко каза, че за пикантните истории, които си разказваме, винoто е като виаграта за след историите – правело от нищото нещо! Дамите сведоха поглед, а кавалерите им се спогледаха дали да продължат на вино, или да минат на виагра. Без половинката си, даскалът изфъфли, че е на разделно пиене.
Уж повечето сме с жените и мъжете си, но не съвсем. Лъжем се, без да си вярваме, но важното е, че се смеем до припадък. Смеем се на другите и на себе си.
В промеждутъка между две лакърдии дамата до мен ме смъмри:
– Стига си мълчал. Имаме толкова истории. Може да разкажеш някоя.
– Ами, като много искаш, разкажи ги ти! – отсвирвам я с мъжко достойнство.
– Не мога, те не ме познават. Може да помислят, че са истина – прошепна и поруменя.
И аз се изчервих, но само вътрешно. Иска ми се да разкажа нещо, но като чуя „Можеш!“ или „Можеш ли?“, ми се отщява. Пия за смелост и опитвам да изровя историйка като за пред непознати. Обръщам предпоследното за тази вечер и задълбавам в своя разкопан Помпей.
„Можеш и повече!“ – казваше учителката в трети клас. „Когато искаш – можеш“ – следваше я класната в гимназията. „Не може да не можеш!“ – крещяха ми в казармата. „Не можеш ли да бъдеш само с мен?“ – молеше ме предпоследното ми гадже. „Направи за нея к’вото можеш!“ – пробутваше ми шефът протежетата си. „Като не можеш – не можеш. Не си само ти“ – търсеше си оправдание жена ми…
Цял живот все „Можеш!“ или „Можеш ли?“. Писна ми. Какво да отговоря? Че мога и да мога, но не съм опитвал, ли?
Сетих се за Хайтовото „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш“. И като счетоводителя-ловджия повярвах, че след първата бутилка мъжът може поне първото. Почуках с вилица по празната си чаша и започнах:
– Колеги, време е за след историите.
Забел.: Из новоиздадената книга на автора „Виртуалната кръчма. Мъжки приказки“, Изд. „Парадокс“, София, 2022, 27-29.
