Димитър Димов
Цитирана реч и цитирана мисъл в романите на Димитър Димов
За писателя Димитър Димов съзнанието заема водещо място като философска категория, въз основа на която той тълкува света във философски смисъл, а човека – в психологически аспект [1]. В основите на Димовата еволюционистка философия откриваме идеята за движението на човечеството от по-ниска към по-висока степен на осъзнаване като цел на съществуването. В този смисъл Димовите персонажи изпълняват предназначението на човека такова, каквото е формулирано от К. Г. Юнг – „да създава все повече и повече съзнание“ [Автобиография 1994: 321].
Това отношение към „съзнаването“ обуславя избора на наративни стратегии в повечето творби на автора. Димитър Димов заема определено оптимистична позиция относно възможностите на Субекта да проникне в съзнанието на Другия, както и в собственото си съзнание. Затова авторът изгражда текстове, които сигнализират достъп до психичния свят на персонажите, независимо дали този достъп е пряк, както в нараторния модус на разказване, или е опосредстван, както в рефлектория модус, при който съзнанието на някой персонаж е издигнато в „централен интелект“ на разказа [2].
Условността на разказването по принцип не различава изреченото от помисленото [Женет 1994: 122]. Какво се случва обаче, когато говоренето влиза в противоречие с мисълта, когато изреченото и помисленото създават паралелни смисли? Когато мисълта коригира или даже отменя казаното? Как трябва да се интерпретира подобен разказвачески похват? Какво място заема той в изграждането на психологическата гледна точка на наративния дискурс? Има още