Надето

­
­
          Искам да ти разкажа… За Надето. Моят първи урок по приятелство.
          Бях към пети клас някъде, когато на село баба ме запозна с една друга баба и нейната внучка – Надя. Последната бе на около двайсет години. Може и по-малко. Не помня. И живееше със своята баба на село. В живота на родителите й не е имало място за нея. Така ми казваха. Сигурно защото Надето заемаше по-голямо място. В сърцата.
          Това Наде имаше множество диагнози. Детска церебрална парализа, съответно дефицити във всички личностни звена. Не умееше да говори. Издаваше звуци. Ръкомахаше много. И винаги ходеше с една дебела тояга. За подпиране и за отбрана. Косата й – все несресана. Ръцете й – големи. Очите й – също. Мисля, че бяха светлокафяви. Очите, нали. Походката й бе показател за диагнозите, които мъкнеше така, както носеше дървата за печката. С лекота.
          Надето си ме хареса. От ваканциите всеки ден идваше към ранния следобед пред нас. С цветя. Всеки божи път. С букет. За мен. Сядахме на пейката пред къщата. И си говорехме. Аз говорех, тя слушаше. Тя жестикулираше, аз гледах. Бързо научих езика й. Не на жестовете. Нейния си език. Знаех кога кучетата са я подгонили и тя ги заплашвала с тоягата. Знаех кога селските зевзеци са я подигравали и тя ги плашела с тоягата. И други неща знаех. Но за тях измълчавахме. И понякога Надето плачеше. Тогава ми се искаше да не знам защо плаче. Но знаех. По дяволите, знаех! И не можех да заплача с нея. Но гневът ми растеше като гъба през дъжда. А после спадаше като балон, щото знаех, че съм безсилна.
          Аз никога не съжалих Надето. Не мислех, че има за какво. Възхищавах й се за тази, нейната нечовешка сила. Карах й се за неподдържания външен вид. Поставях й условия, че ще се видим, когато се изкъпе и си смени дрехите. И тя започна да се къпе по-често. Идваше пред нас с букет цветя. Аз изнасях лаковете на мама. Решех красивата й дълга коса с цвят на пшеница и лакирах ноктите й. А тя ме гледаше като Хачико.
          Вярно! Имаше моменти, в които ми досаждаше. Казвах й го. Тя се гневеше. Тръгваше си с викове на нейния език. А после се връщаше, само за да ми даде цветята. После се засичахме с торбичките, тръгнали към магазина за лимонада. Вървяхме от двете страни на улицата. Щото нали сме скарани. А на връщане от магазина забравяхме егото си и вървяхме една до друга. Тя често спираше и ме прегръщаше, задето я защитавам от селските беци.
          Години продължаваше това приятелство. Аз и Надето. Надето и аз. На пейката. На пътя. Аз с торбичка. Тя с тояжка.
          Един ден из селските пътеки ме погна глутница кучета. Озверели, обезумели. Бях сама. Връщах се от някъде. Беше пладне и жива душа нямаше. Побягнах, ама то още повече ги ядосах. И някъде зад един дувар се появи Надя. Не, първо се появи нейната тояга. Изгони цялата озверяла сган. А самата тя изглеждаше озверяла като тях. Не знаех как Надето се бе озовала около мен. После мама ми каза, че ме търсила, но като ме нямало у дома, решила да обикаля из селото, докато не ме открие. За да ми подари цветя. И да ми даде писмо. Написала за мен! Разбираш ли? Не знам дали. Но аз тогава ревнах. За Надето. За честните й огромни кафяви очи. За големите й загрубели от тежка работа ръце. И за глупавото й огромно чисто сърце! Аз не знаех с какво я заслужавах. Чудех се на другите, които й се подиграваха. Та те не виждаха човечището у това момиче. Лакирах я и й правех масажи на ръцете. Решех й косата. Тя ме чакаше. Плачеше понякога, когато трябваше да пътувам за града, където учех. Но в събота, в 13:30 ч. беше пред нас. С букет. Ако е зима – със сладко. И с тояга под мишница. Пишеше ми писма (тя можеше да пише, макар и трудно) и ми ги даваше. И ме прегръщаше сумистки силно.
          Станах студентка. Надето се радваше. Заминах. Когато се върнах в село, Надето я нямаше. Нямаше я. Казваха ми, че баба й починала. Че нямало какво да се прави. Надето ставала опасна за другите и я настанили в дом за възрастни с деменции. Нямаше я. Сигурно ме е чакала, а аз така и не идвах. И много цветя, предвидени за мен, са увяхвали. Сигурно. Сигурно косата й пак е на кок и сплъстена от негрижа. И сигурно пак си яде ноктите до кръв. Със сигурност си няма тояжка. Със сигурност. А със сигурност й е много нужна. Така, както на мен – тя с нейната тояжка. Надето. Моят първи урок по приятелство. И тоягата й, с която пазеше сърцата ни.
          Искам да знаеш за нея. Искам много хора да знаят за нея! За Надето. И за това приятелство. Нейното. Честно като удар от тояга. И красиво като пролетни цветя.
          Надето. Която вдигна летвата ми за приятели високо, високо. Докъдето ѝ стига тоягата.
­
Забел.: Из книгата на авторката „Хляб за сънища“, izdavam.com, Плевен, 2022.
­
Публикувано в Разкази | Коментирайте

Говоренето за книги, които не сме чели. Случаят „I, Libertine“

Валентина Истаткова

­

­

Увод

          Обект на настоящото изследване е книгата „I, Libertine“, която първоначално е станала известна, без дори да съществува, а по-късно е била публикувана, просто за да разкаже историята си за това как е заблудила публиката на САЩ (и не само). Мотивът за избор на тази тема се състои от интереса ми да я проуча и от любопитните въпроси, които тя поставя – редно ли е да се правят книгоиздателски експерименти, в които се заблуждава читателската аудитория? Имаме ли правото да говорим за книги, които не сме чели (и в случая дори не съществуват)? И изобщо – професионално ли си вършат ли си работата хората, свързани с книгоиздаването в САЩ през 50-те години на миналия век? Има още

Публикувано в Курсови работи, Печатно книгоиздаване | Коментирайте

Маймунска история

Кирил Топалов

­

Няколко думи за новелата

Не всичко от разказаното в „Софийски истории“ е посветено на комунистическите репресии, наложените обществени порядки и тяхното отражение върху живота на бъдещия писател и обкръжението му. Но те няма как да изчезнат, след като от най-ранното му детство до политическите промени през 1989 година присъстват неизменно не като фон, а като фундамент на съдбата и бъдещето ни. Естествено е тази книга да не хареса на онези, които са били част от системата и за тях репресиите и идеологическите ограничения са били „неизбежна необходимост“ по пътя към „великата“ цел на световния комунизъм. Тази книга няма да я разберат и приемат посланията ѝ и равнодушните, за които онова време трябва да се забрави и да се „гледа оптимистично“ в бъдещето. Но ние знаем, че непрочетеното минало и неосъденото зло никога не водят до обществено помирение и единение – нещото, от което днес България се нуждае най-много, за да има бъдеще. Особено днес, когато има вече нескрити опити за реабилитация на онова репресивно минало и комунистическо тоталитарно управление на държавата. Има още

Публикувано в Разкази, Творчество и позиция | Коментирайте