Доброто на панелните бунгала е, че монтирането им отнема време, почти колкото за сглобяването на детско лего. А пък още по-добре е, ако са от ония, купени на старо от западащ къмпинг, дето ги товарят с кран на камион и ти ги докарват където кажеш като колетна пратка. Само едно е лошото – възможно е по време на отсъствието ти къщичката да е сменила адреса си по същия скоростен начин.
Но се оказа, че има и друг вариант.
Пристигаш като скромен собственик при бунгалото си с плаха надежда то да си е още там и изведнъж констатираш, че не само твоето бунгало е непокътнато, но фактически в двора ти се е настанило още половин бунгало.
Новата къщичка бе настъпила хилавата ми оградка и се бе разположила на метър в моето място.
Дори и у едрия собственик се крие дребен собственик, а какво остава за наистина дребния. Това не е да те настъпят в трамвая. Тук настъпват душата ти, изчислена в квадратни метри.
Не вярвах на очите си. А миг след това не повярвах и на ушите си. Иззад къщичката надникна ниско човече и каза:
– Здравей, съседе! Добре дошъл.
Толкова бе лъчезарен, че машинално отвърнах:
– Добре заварил!
Какво друго да кажеш.
Човечето беше като извадено от маслена помпа. При това комбинезонът му бе протрито-лъскав, а това означаваше, че е напуснало помпата неотдавна. Очите му също лъщяха, но вече не от машинно масло, защото той видимо пиеше друго. Че не бъркам, установих от метър и нещо, когато той, прескачайки изтерзаната ми оградка, добави:
– Трябва да ти обясня нещо.
– Виждам.
– Не е това, което се вижда. Слушай сега… Пристигнах вчера с камиона. Толкова се зарадвах, че направих фатална грешка. Извадих ракията още щом пристигнахме. И когато шофьорът тръгна да сваля къщичката с крана, беше вече късно. Сигурно мястото ми му се е видяло тясно. Стовари я тука, качи се на машината и отпраши. Нещастник! От тия, дето пият, без да кажат наздраве.
– Откога мястото е твое?
– От оня ден.
– Да ти е честито – казах аз и тръгнах към моето бунгало, защото ако останех, трябваше да изслушам цялата история, която той видимо се готвеше да довърши. Опитът повелява да се оттегляш, преди да се ядосаш окончателно на хора, които, така или иначе, ще ти се налага да виждаш занапред.
– Няма ли да пийнем по ракия… за запознанството? – изстреля човечето в гърба ми.
Без да се обръщам, размахах отрицателно ръка:
– Имам работа.
Седнах на тераската и се заех с любимото занимание на малогабаритния виладжия – да седиш на изгорелия от слънцето пластмасов стол и да прецеждаш с поглед безбройните недовършени или незапочнати неща, при положение, че не ти се иска да станеш от стола за нито едно.
В този момент от бунгалото се разнесе тропот и скърцане. От тераската си виждах само задната стена, полуизгнил сачак, покрит тук-таме с някогашна кафява боя като пръски от кал. Къщичката потрепваше от стъпките вътре, откъдето се разнесоха доброжелателни псувни, които постепенно преминаха в народна песен. Чу се пращене на дърво и от сачака изхвърча едно парче. През открилата се дупка се провря трион. Той пъргаво заигра и пред очите ми изряза удивително правилен четириъгълник в стената, който след лек удар отвътре падна долу и на негово място се появи щастливата физиономия на човечето.
– Това си е шубер на бар! Сега вече не можеш да ми откажеш чашка. И без това съм ти в мястото. Но тротоарно право няма да ти плащам… щото нямаш тротоар…
Седях с каменно лице на стола, но вътрешно вече се бях направо ухилил, след което станах и тръгнах към новооткрития бар. Взех си и стола, защото знаех, че няма начин да не бъда подсетен.
На добрата ракия не пречи това, че барът е новоткрит. Сега установих, че не пречи и на лошата. Всъщност качеството има някакво значение до третата глътка. А тя настъпи толкова бързо, сякаш цял живот бях мечтал да падне от космоса в двора ми овехтяло бунгало и маслено човече да изреже отвътре преградата между нас, а с това и всички останали прегради.
– Веднага разбрах, че си свестен човек – каза барманът. – Имам усет за хората от пръв поглед. Друг щеше да дойде да ме бие. Макар че е рисковано, защото при моя ръст ще излезе, че е бил малолетен. Наздраве!
– Имам куп неприятни качества. Ще го установиш с времето. Разбира се, ако утре сутрин не се окаже, че си сложил бараката на друго място.
– А, не! Край. Нямаш представа откога си мечтая. Жена ми не даваше дума да се каже за такова нещо. Но аз имам сервиз за коли. Тя изобщо не го е виждала. И продадох половината хале на някакъв, който направи в него бърза закуска. Друго си е да си тръгне клиентът не само с ремонтирана кола, но и закусил.
– Е няма ли да кажеш някога на жена ти за бунгалото?
– И затова съм помислил. Едно време ходехме с нея на къмпинг и винаги все в това бунгало. Сега го спазарих и като вече си е мое, ще изработя жената с нежни спомени от младостта. Може да се каже, че докарах тука последната барака на социалистическия лагер, но няма да е истина, защото там останаха още три-четири… При това имам за жената и страхотен подарък. Гледай!
Посочи ми нещо вътре в бунгалото. Източих врат през шубера и видях масивен лъскав метален гардероб.
– Много голям хладилник си й купил.
– Какъв хладилник, бе. Това е асансьор.
– Още ли етажи ще вдигаш?
Той се разсмя кръшно и наля в чашите.
– Тука се пие. Утре ще ми помогнеш да го извлечем навънка. Ще имаме най-лъскавата тоалетна в целия окръг. За всичко съм помислил… и за тебе… Утре ставам рано и ще докарам друг кран. Да преместя къщата.
– На мене тя вече не ми пречи.
– Няма такова нещо. Трябва да е на три метра от оградата ти. Такъв е законът!
– Много ще ми отдалечиш бара…
И понеже въпросният бар още не беше отдалечен, ние продължихме да пием, погазвайки изискванията на закона.
Не знам дали тая къщичка беше музеен експонат от социализма или неидентифициран летящ обект от космоса, но ние се разделихме с човечето в малките часове и поехме към къщите си донякъде като неидентифицирани пълзящи обекти.
Това залегна в основата на лепкавия сън, от който се стреснах внезапно, осъзнавайки, че съм чул страхотния трясък не в съня си, а отвън, където разточително светеше високо слънце.
Изскочих на тераската точно навреме, за да видя как по пътя с максимална за огромните му гуми скорост се отдалечава странен всъдеход, върху който имаше само една малка кабинка. Шофьорът не се оглеждаше и това чудо се отдалечаваше като БТР от панически отстъпваща армия.
Изтичах в двора на съседа. Една огромна стрела на кран бе запълнила по диагонал цялото му място. Пред къщичката стоеше човечето и поглеждаше ту стрелата, ту облака прах, в който заглъхваше бумтенето на полукрана беглец. После отправи поглед към вратата на бунгалото. Кранът я беше преградил плътно, без да я удари, но без да е възможно да се влезе през нея. Човечето въздъхна, вдигна глава и се втренчи в слънцето, примигна и се обърна към мене:
– Как спа?
И, понеже не отговорих, добави:
– Как ще спиш, като падат кранове.
Отскочи, отново се втренчи в слънцето и изкрещя:
– Все на мене ли, господи!… – и после като въздишка довърши: – Очевидно, че все на мене.
Пристъпи, седна на изтънения край на крана и ми посочи мястото до себе си.
– Какво да ти кажа. Исках да те изненадам, като се събудиш да видиш, че съм преместил къщичката. И, разбира се, попаднах на най-стария кранаджия, притежател на единствения останал от соца кран, на последния… Той се опита, защото беше махмурлия, да ме увещава, че за нищо не ставал днес, а и кранът не ставал за нищо и щял да го даде на скрап. Но аз се заинатих, защото също съм махмурлия, а не ставам за нищо не само днес. Вързахме къщата, той напъна рязко дизела и в тоя момент кранът изпращя, стрелата се отдели от зъбното колело в основата и се стовари тука… Съсипаха се да дращят по вестниците за падането на комунизма, но защо трябва да падне точно в моя двор. В моя двор предпоследната къща на социализма, в моя двор последният кран на социализма! Цялата система да се срути точно в моя двор. И на всичко отгоре последният кранист на социализма взе, че избяга като луд, сякаш ще емигрира в Северна Корея… Какво да го правя това желязо, какво…
– Ще го дадеш на скрап. Три тона метал. Нали барът ти си е на мястото. Ще имаш с какво да го зареждаш цяло лято.
Масленото човече се замисли. После изведнъж се оживи и ме тупна по рамото:
– Каква бърза мисъл! Попаднах на съсед… Хайде… Каня те на твоята тераса!