Размисли във връзка с един апел на Александър Секулов за „Отместената българска поезия“, публикуван във „Фейсбук“ на 27.12.2024 г.
Александър Секулов
Драги Сашо,
Въпросът, който задаваш е фундаментален и надали „Книгата на лицата“ е мястото да се намерят отговори, не и задълбочени и докрай изчерпателни. Но пък е място, в което човек може да зададе такъв въпрос – и добре, че може. Нали е „Книга на лицата“, тъкмо за това трябва да служи – да показва лица. Така, както ти показваш непознати (за мнозина) лица, текстове, стилове. И питаш – защо така тясно е литературното пространство, сякаш няма повече гласове? Защо така оскъдна е „Книгата на лицата“ на нашата припозната като ценна поезия?
Тук ще си позволя само няколко субективни бележки към възможните отговори.
* * *
Апелът на твоя текст, Сашо, е за една широта на възгледа. Ти питаш защо няма включеност на всички автентични явления в поезията (и литературата като цяло), защо няма широта на погледа. Искаш ги от критиката, искаш ги от академичната общност с нейната функция на обективен хронист, оценител на случващото се в езика. За да разкрием защо не се случва това, което е добре да се случи – и за което е твоят патос – ще трябва да видим какво е нужно на първо място. Без какво не може. Ето…
За такъв тип широта са необходими:
1) възпитан вкус и критерий; това е така наречената „възможност да различиш“, по думите на художника Георги Тушев. Грамотността, възможността да различиш явлението. (Тушев коментира това в сферата на визуалните изкуства в България на прага на ХХІ век, наблюденията му са абсолютно съотносими и с нашата тема сега.)
2) смелостта и отговорността да заявиш това явление като значимост, да го поставиш в полето за наблюдение. Много често съществуват пречки и това е, което бих нарекъл „вътрешна корупция на критическата среда“. Когато критическата среда премълчава или подминава и не фиксира дадени явления. Или още по-лошо – наказва ги. Дали чрез мълчание (на немски totschweigen, прекрасно и нагледно интерпретирано явление през разните германски тоталитаризми, в Третия райх преди или в ГДР след войната). Или чрез порицание (на руски фундаментално описано като „травля“ – традициите й са десетилетни в СССР, по този почин това се е случвало и на наша земя, в също така груби или по-меки форми).
Това е организиран, многостранен натиск, който има за цел да отслаби професионалното или социално реноме на автора, неговото влияние в общността, сред читатели и колеги.
По същество, родее се с формите на психологическо насилие. Може да съдържа както негативни оценки в критическото поле, така и чисти сплетни, инсинуации, дискредитиране. Много важна е постепенната изолация. Тоест, този вид „изтласкване навън“ е голямата, полярна алтернатива на включеността и включването, на широтата.
Дори да не сме свидетели на същото в такива остри форми през последните десетилетия, нека не си правим илюзии. Българският съвременен литературен живот е наследник на вековно травматизиран културен живот – с totschweigen, с „травля“, с разправи с инакомислещи, с репресия на масовото и класовото, на разните „-изми“ срещу свободата на изразяване на отделния, непокорен дух.
Да не забравяме, тези процеси са бавни. Отместването (казано находчиво с твоите думи) на българската поезия нито се е случило за една нощ, нито може да се коригира като курс дори за 1001 нощи. Който и да е разказвачът. Но твоят почин е сериозно начинание.
Ти казваш, че ще се радваш да ти бъдат споделени и „други значими, но отместени поети и творби“. За да докажа колко си прав, аз няма да прибягвам до имена непознати, имена, които ще прозвучат като чути за първи път. Напротив, ще избера име, достатъчно известно – Радой Ралин. Но колцина са читателите на неговата изповедална, екзистенциална лирика?
Кому е познат с друго, освен със своята сатира, с яркия си и на моменти гротескно смущаващ образ? Кой може с ръка на сърцето да каже, че се е посвещавал на по-задълбочено вникване в света на този невероятно фин, лиричен, замислено-вглъбен поет от 60-те и 70-те години на ХХ век, който някак „е прежалил“ своята интимна лирика, напуснал е класическата поза на поета-гълъб, станал е черна врана – в името на това да бъде сред хората, да им бъде утеха (той си беше по-скоро бяла лястовица!), лечител на колективното страдание в задушливата среда на късния социализъм; разведряващ и критичен глас, а след това, след формалния край на соц-а, продължил с терапията на неговите непреодлими белези върху духа на народа…
Преди две години, в специалното издание на сп. „Култура“, посветено на вековната годишнина на Радой Ралин, редакцията задава въпроси към познавача на живота и творчеството му, проф. д-р Божидар Кунчев. Най-трудният въпрос е най-краткият. И на него, практически няма отговор. Цитирам:
„Сп. „Култура“: А каква е причината Радой Ралин да не може да намери мястото си в литературния канон?
Проф. д-р Божидар Кунчев: Ако говорим за сатирата, то мястото му е в най-предните редици. Но неговата сатира измести донякъде образа му на значим поет. За мен той има достатъчно стихотворения, отреждащи му предно място и в нашата поезия. Те са израз и на природната му дарба, и на онова, което е усвоил от големите в поезията.“
Както виждате, истински отговор на въпроса няма. Не и в момента, може би.
Аз бих питал – кой съставя този канон? Що е канон изобщо? И тогава ще дойдат по-ясно отговорите. И тези на твоите въпроси, драги Сашо…
А дотогава, ето – пак като отговор на твоя апел – нещо от „отместената поезия“ на Радой Ралин:
ПРИНОС
Поетът трябва да признава
безбройните си поражения,
да ги въздига в собствени ориентири.
Те са по-исторически
от всички щастия и празници.
Те са сигналите
на онзи безначален драматизъм,
споил човещината и природата.
Победата е преуспяване,
окапване и декаданс,
тя не предсказва окопитване,
прохождане, имунитет…
Сълзите са създали океаните
и са покръстили света да бъде свят.
* * *
PS: Кой преподава такъв един Радой Ралин в училище? Та нали ако един автентичен и цялостен (а значи – сложен, непрост) образ на Радой Ралин се появи в програмата като цялостно културно и литературно явление – бунтар, наивен идеалист, антифашист, доброволец на фронта, патриот, дисидент, лирик, сатирик, препъни-камък на режима – то това би превърнало часовете по Български език и литература в… нещо интересно! В нещо никак не скучно, а напротив. Може ли нашата образователна система да си позволи такова торпилиране на скуката?
Забел.: Текстът е публикуван в личната страница на автора в социалната мрежа „Фейсбук“ на 28.12.2024 г.