Ориенталски танц

Юлия Йорданова

­

­

          Гореща лятна нощ. Заспиваме на отворени прозорци. Тишината изнемогва в мрака. Щурци дишат, скрити в тревите.

          – Какво звъни? – пита ме Павел.

          Звук от счупено стъкло, което се търкаля вън на стотици, хиляди парчета в приближаваща лавина от среднощен блясък, прорязващ тъмнината.

          – Товарен камион за разделно извозване на отпадъци – отговарям. – Обръщат контейнера за стъкло.

          В дъното на нощта се сгромолясва стъклен дворец и по земята се изсипват безброй късове от цветни камъни – ясписи, нефрити, топази, кехлибари, сапфири, тюркоази, малахити, цирконии, опали и рубини… Толкова много боклук!

          Той се надига в леглото, за да чува по-добре.

          Нощта е бяла. Пясъкът хрущи под стъпалата. Отблясъци раздират топлината. Дрънчене на кристали глъхти на талази. Тя танцува в паравана на нощта, голите й колена се срещат и разделят, тигровите й очи искрят, ахати късат кашмирената тъкан, гърдите й изтласкват ударно във въздуха звучни нанизи стъкло, които стигат до звездите.

          – Не се казва звъни, а звучи – поправям го аз.

          Камъните се удрят един о друг и трополят, търкалят се, стъкленият прах се стрива звънко, засиява светъл дим и магическата музика от колиета изчезва в небесата.

          Той ляга пак и за първи път не може да заспи.

          Зазвучава звънтежът на щурците, оплакващи строшените си крака в отъпканите треви на август.

 

Забел.: Текстът се публикува за първи път във Facebook.

­

Публикувано в Разкази. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.