Около едно писмо

Марин Бодаков

­

 

          Йордан Маринополски пише на Яворов с молба да ходатайства д-р Кръстев да публикува в сп. „Мисъл“, редактирано именно от д-р Кръстев, текст срещу критическата дейност на самия д-р Кръстев по повод на „Певец на воля и младост“ от 1906 г.

          Пенчо Славейков, Яворов и Петко Тодоров отговарят на Маринополски в шеговит стил, ползвайки една квазиправителствена реторика – те по същество са съгласни да прехвърлят решението в полето на д-р Кръстев. Текстът на Йордан Маринополски така и не е публикуван в „Мисъл“ – нито в юлската книжка, нито до края на 1907 г., когато списанието спира да съществува. Скандалът предстои. Ето какво съдържа Фонд 47,  архивна единица 430 във фонда на д-р Кръстев в Научния архив при БАН.

Драги Яворов,

          Написах нещо за литературната деятелност на д-р Кръстева. Главните мисли, които прокарвам в произведението си, са тези:

          Д-р Кр. прояви необикновена способност да схваща техническите особности на нашите писатели. Но, повлиян от живота в Стамбулово време, повлиян и от Тена и Гюйо, се опита да пише социални критики, да изпълнява граждански дълг в литературата. Не сполучи да примири гражданското си съзнание и естетическото си чувство и се увлече от публицистически произведения като „Сладкодумен гост…“ на Вазова. От тогава у него взе да расте неразположение към съвременниците, с които не можа да се разбере, взе да расте неразположението му към популярните поети, а също към гражданската задача на литературата. Д-р Кр. се сближи с П. Славейкова, когото обикна не толкози заради силата на таланта, колкото зарад противообществените тенденции на поезията му, зарад неговата недостъпност.

          В предговора на новата си книга пък д-р Кр. се рисува като един озлобен писател, който е поел чудовищен поход срещу читающата публика.

          По тоя начин моята критика се явява като една подготовка на читателя за правилна оценка на последния труд на д-р Кр., който ще се публикува.

          Писал съм бележките си без умисъл как ще ме хареса този или онзи, затуй на много хора думите ми ще са парливи, особно когато говоря за Пенча. Едно мога да твърдя: въодушевяваше ме добра идея, добросъвестен съм бил.

          Със слабите си сили излизам да се боря против д-р Кр. и Пенча. Но се боя някой да не помисли, че съм от лагера на Иван Вазов и Кирил Христов, които презирам.

          Желанието ми е да напечатам работата си в „Мисъл“.

          Моля те, питай Кръстева би ли напечатал бележките ми в майската книжка на „Мисъл“.

26 април 1906, Карлово                                                                  С поздрав, Маринополски

Писмо на Й. Маринополски до П. К. Яворов, 26 април 1906 г.

 

Решение

          Г-да Славейков, Яворов и Тодоров, като гледат работата  по същество, нямат нищо против отпечатването на статията – остава да се види каква е тя в подробност. Остава още да се чуе и авторитетното мнение на г. президента, чиято черга ще бъде отупана.

Вярно.

Воен. м-р Яворов

Министър на вътрешния ред Петко [1]

          Този отговор се намира на гърба на писмото на Маринополски до Яворов и се пази в архива на д-р Кръстев в БАН. Явно Йордан Маринополски никога не го е получил.

Как ехото заглъхва…

          Какъв е резултатът от това писмо? Една гръмотевична сказка. И една книга – книгата „Критици“, която ще се напълни с точно такива сказки.

          Сказката „Д-р К. Кръстев като литературен критик“, държана в Търново на 23 ноември 1908 г., още в началото отчита заслугите на д-р Кръстев като пръв български литературен критик и изобщо като създател на българската литературна критика: „Той пръв се залови да изучава особностите на отделните наши писатели и пръв даде на публиката подробни и мотивирани отзиви за произведенията нашата литература.“ [2] Заради това и делото на д-р Кръстев ще премине безпроблемно от литературното всекидневие в литературната история – още повече, че критикът се занимава само с критика; д-р Кръстев не е написал нито едно стихотворение, нито един разказ… При завръщането си, като учител в Казанлък, той основава сп. „Критика“, в което най-интересните оригинални произведения са неговите отзиви на редактор. Маринополски признава, че в своята двайсетгодишна непрекъсната критическа дейност д-р Кръстев подлага на преоценка творчеството на неправилно ценени писатели, като пише крайно добросъвестни и прекрасно мотивирани студии, в които проявява тънък вкус и откровеност – като студията му за прекомерно възвеличавания Михайловски. Студия, чиито основни твърдения на практика ще бъдат преповтаряни от критиците на този автор. „Въобще д-р Кръстев прояви една необикновена способност да схваща и да изтъква недостатъците на нашите писатели – поети и белетристи“ [3], заключава Маринополски.

          Тези аванси към д-р Кръстев не са случайни. Маринополски ще посочва тук безспорни факти. Но всичко това е, за да извади един страховит скелет от критическия килер на д-р Кръстев – при това коварно да го представи като пример за извънредната уместност на неговите редакционни бележки: „В поезията на Пенчо Славейков, писа д-р Кръстев, обръща внимание на нейната тежест, нейната обща мъгливост, сякаш абстрактност, с една дума – отсъствието на лекост, живост, увлекателност. Пенчо Славейков твори с труд, с продължителна и усилена работа и това се чувства при четене на произведенията му. Последните не се четат леко, не увличат, не поглъщат читателя, не го правят да забрави себе си и да изчезне в тоя мир, в който поетът го въвожда.“ [4] Това същият Славейков ли е, с когото д-р Кръстев споделя един и същи идеологически и естетически кръг? Или една и съща група за натиск, в която волята за власт в литературното поле всъщност доминира над идеите и вкусовете? Или, ако сведем до поговорка критическото поведение на Маринополски, то: с камъните на д-р Кръстев по неговата собствена глава. Защото не друг, а д-р Кръстев някога е заявил, че по думите на Маринополски „поетът не възбужда достатъчно и нашата симпатия към изобразяваните души или положения, че не може да хипнотизира читателя, да му наложи своите симпатии и антипатии; неговата поезия не вълнува душите“ [5]. Какво тогава е събрало д-р Кръстев и Пенчо Славейков на едно място? И нима логиката на д-р Кръстев през годините се е развила по този начин: след като читателите не се интересуват от нас, тогава по дяволите читателите… Независимо че според самия д-р Кръстев в произведенията на Пенчо Славейков „липсва психологическа правда, индивидуалността на героите не е възсъздадена с оная мощ на фантазията, която прави, щото всички думи и действия да изтичат из нея с психологичeска необходимост“ [6].

          Стратегията на Маринополски наистина е коварна: той атакува заедно с д-р Кръстев неспособността на индивидуалиста Пенчо Славейков да индивидуализира собствените си епически персонажи – защото индивидуалността е по-скоро личен проблем за самия Славейков, отколкото за неговите персонажи. Но в случая с думи не могат да се направят неща. Индивидуализмът се оказва пожелателно мислене.

          Но д-р Кръстев се отвръща от всичко това. Маринополски обаче помни неговите позиции: „Д-р Кръстевият отзив за недостатъците на П.-Славейковата поезия всякога в подобни случаи ме е окопитял; аз съм се чувствал избавен сякаш от един кошмар. Поезията на П. Славейков преспокойно може да се игнорира. […] Д-р Кръстев ни показа, че не всичко, което блести в литературата, е чисто злато, той ни научи да се взираме в поетическите произведения по-внимателно; от него ние узнахме, че леденото сърце на бездарния поет се крие понякога зад громките фрази, а неговата творческа немощ зад натруфения му език.“ [7]

          Годината е 1909. Надали на д-р Кръстев ще му е приятно на аудиторията да бъдат припомнени с акламация негови твърдения от 1891–1892 година? Защото междувременно той е превърнал Пенчо Славейков в най-големия български поет на съвременността.

          Маринополски обаче няма да се ограничи с това. Той ще продължи да поставя натясно безпаметността и на критиците, и на читателите – които ще видят противоречието между предишната негативна нагласа д-р Кръстев към Пенчо Славейков и сегашна позитивна нагласа. И той още по-коварно ще продължи да теоретизира: „Колкото важна и да е способността на критика да чувства и да изтъква сполучливо недостатъците на един поет, само с тази своя способност критикът не би могъл да отговори напълно на назначението си. От него се иска главно да тълкува положителните явления в литературния живот, да бъде посредник между талантливия поет и публиката, да подготвя душите за съзнателно възприемане на истинската поезия.“ [8] И тук първоначалните акламации на Маринополски спрямо д-р Кръстев са подронени, защото заради избора на примери от страна на Маринополски слушателите/читателите на сказката не са научили към онзи момент за положителните характеристики на Пенчо-Славейковата поезия. Тя е само пример, чрез който да се внуши безпринципността на д-р Кръстев към читателя.

Игрите на разобличението

          За да опише динамиката между посочване на предимства и на недостатъци в критическата работа на д-р Кръстев, Маринополски изследва неговата студия, посветена на „Дядовата Славчова унука“ от Веселина“. Кои обаче са недостатъците на самата студия?

          „Д-р Кръстев разглежда поетическото произведение като средство за проявление на една специфична особност на душата, а не като изражение на цялата душа. Той говори изключително за техническата сръчност на автора, която в литературната критика има значение дотолкова, доколкото критикът може да я свърже с общочовешките чувства на поета“ [9], пише Маринополски. Тоест д-р Кръстев, като адепт на индивидуализма, се фокусира върху частното, докато преданият на демократизма, ако щете – на комуналността, се интересува от общото – от целостта на душата, от общочовешкостта на преживяването. Залозите минават през литературата като брокер, но те са свързани с далеч по-едра схватка на терена на българската култура: комуналността отвръща на ударите на индивидуализма. Дотолкова, доколкото те са автентични, разбира се. Защото сам д-р Кръстев говори за фалшив идеализъм у Влайков – и предпоставя своите тези, за да види това, което иска да види в едно литературно произведение. Индивидуалистът се интересува само от собствената си психология: „разглеждана откъсната от интимните движения на душата – както прави д-р Кръстев – работата на поета по тоя начин се изопачава; творческата деятелност – най-висшата човешка деятелност – се схваща като един добре или зле упражняван занаят, интересен само за хора с особни, специални мераци“ [10]. В този смисъл може да кажем, че парадоксално индивидуализмът се явява формализъм според метакритиката на Маринополски, а литературната кариера на един творец се свежда до прехода от чирак към калфа и от калфа към майстор винаги с оглед на литературната техника, винаги с оглед на еманципацията на калфата от чирака и на майстора от калфата…

          Винаги техниката, никога психологията – това според Маринополски търси д-р Кръстев в критикуваните от него произведения. Когато се занимава, да речем, с Вазов, изтъква Маринополски, д-р Кръстев изобщо не отчита „безидейността на Вазова, слабия психологически анализ у него, родството му със сензационните белетристи и др. Камо ли това, че Вазов, подобно на всички белетристи, на които главната грижа е да бъдат интересни, най-често прогонва прозявката на своите читатели с помощта на неестествените ситуации и на невероятните приключения“ [11]. Маринополски критикува едновременно и Вазов, и неговия критик д-р Кръстев. Той не взема страната на Вазов ни най-малко, както бихме предположили наивно. Неговата критическа игра е много по-едра и именно защото изкъсо следи всичко, тя парадоксално става надредна. А и смелият д-р Кръстев очевидно не е чак толкова смел, защото разкрасява, рационализира недостатъците на Вазов – като съзнателно ги превръща в предимства и постижения. И това се дължи на неискреността на критика.

          И ако всичко това е свързано с отношението на д-р Кръстев към Иван Вазов, още по-сурови са наблюденията на Маринополски в полето на Вазовата поезия, където Кръстев проявява студенина и жестокост. „Д-р Кръстев предпочита „Епопея на забравените“ и „Поля и гори“, в които Вазов не е толкова личен. Д-р Кръстев дава на Вазова следното поучение: да избягва портретизирането както на своите, така и на чужди психически състояния, и да схваща чувствата на цял един народ или на известна част от него.“ [12] С други думи, д-р Кръстев изобщо не притежава единно критическо поведение – една и съща позиция веднъж той намира като предимство, веднъж – като недостатък. „Д-р Кръстев прояви такава невъзприемчивост, че на нас неволно ни иде да предпочетем неговите формални анализи, които нищо не казваха на сърцето, пред този нелеп отзив, който беше оскърбителен за поета.“ [13]

          „Вместо да изяснява образите на разглежданите писатели, д-р Кръстев изопачаваше чертите им, вместо да ни сближи с тях, той представляваше тяхното дело тъй чуждо на нашите духовни интереси, че внасяше студенина между нас, читателите, и нашите писатели. В малкото случаи пък, където говореше като представител на нашата читателска публика и разглеждаше общественото значение на поезията, д-р Кръстев не прояви будното нравствено чувство, нито здравия разум“ [14], продължава да констатира Маринополски. Но неговото обяснение защо се случва точно така, влиза в остър синхрон с образа на имперския съдия, изграден от Майкъл Уолзър, за който стана дума по-рано: той прилага външно върху произведението една теория – и го вижда само посредством нея. В случая „той прегърна една теория, според която съдържанието на поетическото произведение се игнорира като най-малко характерен и най-незначителен белег“ [15]. Д-р Кръстев по сполучливия израз на Маринополски е лисицата от баснята, която кори гроздето, че е кисело само затова, защото гроздето виси твърде високо над него. Съдържанието, в частност – психологията, са игнорирани изобщо. Всяка една творба е сведена до стил и композиция.

          Всичко това е много странно и за нас – все пак д-р Кръстев е завършил философия в Лайпциг, неговата дисертация е за философските схващания върху душата, първата книга от неговия клас по философия, издадена през 1891 г., е посветена на психологията… Дали Маринополски не греши в заслепението си. Защо предпочита да вижда точно такъв д-р Кръстев – като формалист, който се интересува само от техническото съвършенство на литературното произведение? И тук отново стигаме до ключовата дума в метакритическата концепция на Маринополски – искреност. Това означава цялостност и последователност, взаимосвързаност в критическото поведение. Откровеният човек не е скрит, не е потаен, а искреният човек е съвестен. На откровеността произходът е един, а на искреността – друг.

Искреност и неискреност

          Основното обвинение на Йордан Маринополски към д-р Кръстев е в неискреност: когато критикът посочва недостатъците на даден писател, неговата смелост не стига докрай – и той компенсира вече заявеното с незаслужени комплименти, за да „скрие истинската си мисъл“… И Маринополски дава примери с неговата интерпретация на Вазов и Михайловски…

          Но Вазов и Михайловски не принадлежат на един и същи кръг с д-р Кръстев – така, както той и П. П. Славейков са централните фигури в „Мисъл“. Защото за своя съратник критикът казва: „Пенчо Славейков не влага своята душа в своите творения; той я крие дълбоко от всички погледи, но творбите му, както пише Маринополски, са мъртвородени не защото авторът не е могъл да ги оживи, защото той не е искал да им вдъхне своята душа.“ [16] Сиреч Кръстев хем критикува поета, хем му приписва съзнателни основания да действа така. Стратегията на д-р Кръстев да критикува чрез посочването на предимства и недостатъци се превръща в редуване на незаслужени похвали и незаслужени обиди, които целят да обезсилят похвалите.

          Маринополски пише: „Подобно на повечето неискрени критици, д-р Кръстев възвеличава едни писатели за сметка на други“ [17]. Тоест, ако употребим фразеологията на Уолзър, мировият съдия в сърцевината на неговото критическо поведение на Кръстев саботира неговата повърхност на имперски съдия. Този, който страстно спори, коригира този, който се стреми да се държи равно отдалечен и надпоставен спрямо всички. Но дори в рамките на кръга „Мисъл“ очевидно отношенията не са леки и лесни: те имат минало.

          „Неискреността на д-р Кръстева се почувства у нас. Имало е времена, когато против критика са се нахвърляли със справедливи укори почти отвред: доскорошни сътрудници на д-р Кръстева в „Мисъл“, негови стари врагове, нападаха го във вестниците, нападаха го и в брошури. Читающата публика също взе да гледа с голямо недоверие на първия български критик. Доколкото съм могъл да схвана, нападките против д-р Кръстева са се чели с удоволствие от всички.“ [18] И тук вече Маринополски ще премине към съкрушаващия удар върху д-р Кръстев – безхарактерността му спрямо публиката.

          Д-р Кръстев, доказва Маринополски, има непоследователно поведение към аудиторията. В едни случаи той изисква от авторите да удовлетворяват потребностите на аудиторията и едва ли не ги инструктира как точно да го правят, идентифицирайки себе си като критик с нея – и така се случва, видите ли, в критиките му на Вазов.

          По същия начин обаче критикът хвали Пенчо Славейков – тъкмо защото той не се разбира с публиката. Публиката, разбира се, е тълпа. Тя може да разбере само посредствените поети, смята д-р Кръстев. Две години, след като е препоръчвал на Вазов да удовлетвори потребностите на аудиторията, д-р Кръстев вижда публиката като „ограничена и не разбира нищо от хубостите на поезията“. Изобщо, веднъж ще бъдат критикувани писателите, че не удовлетворяват интересите на публиката, веднъж ще бъде критикувана публиката, която е недостатъчно зряла за висшите проявления на художествения гений… Веднъж е аудитория, после става „тълпа“.

          Но дори не тълпата е виновна, а нейните „еднооки вожди“. Бихме могли видим в последващото обяснение на д-р Кръстев оневиняване на публиката, а всъщност снемането на отговорността от нея само увеличава обидата колко инфантилна всъщност е тя: „Тия вожди са, вместо да ускорят, забавят развитието на вкусовете и на естетическите потреби на широките маси и ръководени от своето собствено литературно варварство, хранят я със свои и чужди бездарност, като й препоръчват за художеството дрипелите на литературни кърпачи.“ [19] И популярното произведение винаги е жалко. Маринополски обаче не вярва в разбирането, че добрият поет не бива се сближава с публиката.

 Последиците за „Мисъл“

          Маринополски еднозначно заявява, че „Мисъл“ е център на литературния живот у нас – но в крайна сметка през 1909 г. списанието вече води кръстоносен поход срещу публиката, която може и да не притежава желаното ниво на литературна култура, но това се дължи и на самото ниво на литературата у нас – и когато се появи автентичен литературен талант, публиката винаги веднага го оценява. Който обругава публиката, унищожава собственото си списание – така, както се случва с „Мисъл“ и дългата му агония.

          За съжаление, Маринополски постъпва така, както току-що е описал д-р Кръстев – след острите критики за недостатъците му той ще замаже и ще предложи уж богата поука: „Оня, който иска да използва добре редкия дар на писател, даден нему от природата, трябва да пази от поквара благородните черти на своя характер.“ [20]

          За още по-голямо наше съжаление всички тези твърдения звучат като некролог не само на „Мисъл“, не само на литературнокритическото дело на д-р Кръстев, но и на самия д-р Кръстев – а това е изключително несправедливо поведение. Некрологът, написан от Маринополски, е преждевременен – д-р Кръстев открито или не ще осветява с волята си за власт целия ХХ век. Поведението на Маринополски обаче не е продиктувано от народнически причини – Маринополски всъщност принадлежи на лагера на списанието, не на неговите противници. И в любовта си към този лагер той е жесток. Може би вижда в д-р Кръстев това, което не харесва у самия себе си. А може би най-вече не приема отношението към публиката – същата тази публика, която като учител се стреми да култивира, да заякчи вкусовете й, да ги издигне.

­

Бележки:

1. Петко Тодоров.

2. Маринополски, Йордан. Критици: Отзиви на един читател за д-р К. Кръстева и П. Славейкова. В. Търново. С.х. Панайотоов. 1910, с. 8.

3. Пак там, с. 9.

4. Пак там, с. 10.

5. Пак там.

6. Пак там, с. 11.

7. Пак там, с. 12.

8. Пак там.

9. Пак там, с. 16.

10. Пак там, с. 17.

11. Пак там, с. 22-23.

12. Пак там, с. 26.

13. Пак там, с. 27.

14. Пак там, с. 27.

15. Пак там, с. 29.

16. Пак там, с. 33.

17. Пак там, с. 34.

18. Пак там, с. 34-35.

19. Д-р Кръстев, Кръстьо. За тентенцията и тенденциозната литература. – В: сп. „Мисъл“, год. XIII, 1903, кн. 6, с. 368.

20. Маринополски, Йордан. Критици… С. 41.

­

Забел.: Текстът е откъс от книгата „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски“ (Велико Търново: Фабер, 2019).

­

За Алберт Бенбасат

Професор по книгоиздаване в СУ "Св. Климент Охридски".
Публикувано в Литературознание, Нови печатни издания. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.