Маймунска история

Кирил Топалов

­

Няколко думи за новелата

Не всичко от разказаното в „Софийски истории“ е посветено на комунистическите репресии, наложените обществени порядки и тяхното отражение върху живота на бъдещия писател и обкръжението му. Но те няма как да изчезнат, след като от най-ранното му детство до политическите промени през 1989 година присъстват неизменно не като фон, а като фундамент на съдбата и бъдещето ни. Естествено е тази книга да не хареса на онези, които са били част от системата и за тях репресиите и идеологическите ограничения са били „неизбежна необходимост“ по пътя към „великата“ цел на световния комунизъм. Тази книга няма да я разберат и приемат посланията ѝ и равнодушните, за които онова време трябва да се забрави и да се „гледа оптимистично“ в бъдещето. Но ние знаем, че непрочетеното минало и неосъденото зло никога не водят до обществено помирение и единение – нещото, от което днес България се нуждае най-много, за да има бъдеще. Особено днес, когато има вече нескрити опити за реабилитация на онова репресивно минало и комунистическо тоталитарно управление на държавата.

Слава Богу, че Кирил Топалов и преди 10 ноември, и след него не се е мъчил да се хареса на всички, да бъде „любим писател“ и на агите, и на раята, казано с възрожденска лексика, макар съвременната ни литература вече да се е сдобила с убедителни примери и в това отношение. Ние, истинските негови ценители, помним по времето на изглеждащия несменяем и вечен социализъм как не се боеше да бръкне с пръст в раната и покаже антихуманната същност на онова „най-справедливо“ общество чрез романите „Бъди благословена“ (1979), „Не се сърди, Човече“ (1982), с последвалите ги „Стайна температура“ (1985) и „От тук до хоризонта“ (1985). След огромния зрителски успех на филмовата версия на „Бъди благословена“, продължението ѝ „Не се сърди, Човече“ (1985) на режисьора Ивайло Тренчев бе спряно по идеологически причини само седмица след излизането на екран…

Не случайно писателят завършва книгата си с блестящата сатира „Маймунска история“. Почти четири десетилетия ни делят от първото ѝ издание, а тя продължава да бъде актуална и да звучи сякаш е написана за днешното време. Когато се появи за пръв път през 1994 година в сп. „Пламък“, видяхме като в криво огледало да се отразяват мечтите и надеждите ни от края на 1989 година – края на една тоталитарна епоха, смазала, изкривила не една или две човешки съдби, опустошила хиляди съзнания с догмите и постулатите си, видяхме обаче и…началото, така жадуваното начало на демокрацията, на свободата на личността и словото, на правото на избор. Като че ли всяко нещо трябваше да си дойде най-сетне на мястото и героите на Кирил Топалов да си отдъхнат от непосилните и неразрешими в онова вече отминало време социално-нравствени дилеми. Уви! В годините на тоталитаризма имаше правила – разбира се, възможно най-мрачните и най-нечовешките, но все пак някакви правила, които дори и с това, че пораждаха у теб яростна съпротива, ти помагаха да изградиш и поддържаш поне своя вътрешна ясна ценностна система. Трагичното е, че бързеят на промените у нас помете всички правила – и външните, и вътрешните. Нравственият вакуум, в който растяха особено новите поколения, разпадането на държавните институции отгоре надолу и пълното размиване на понятията за добро и зло в общественото съзнание узакони абсурда в новата ни действителност. Така че огледалото, в което са отразени Професора, Маймун, Пембените и Пепитените люлюци (прозирна алюзия за някогашните „червени“ и „сини“ „боклуци“) в новелата, както и в едноименната пиеса, играна с голям успех в София, си е съвсем нормално огледало. В сатирично-философски план писателят нанася гротесковите щрихи на абсурдната ни действителност. Стойностите са подменени, така както си сменят местата Професора и Маймун. Професора влиза в клетката, Маймун излиза от нея, за да заеме не само мястото на Професора в обществения живот, но и неговата самоличност. Някога, в „онова време“, са карали Професора да се прави на маймуна, днес в „това време“ Професора е превърнат в маймуна. Всичко се развива в кошмарния сън на Съвременника,  който се стреми да помогне на Професора, но каква помощ можеш да дадеш в един кошмарен сън наяве, в който искаш да извикаш и не можеш, искаш да замахнеш, пак не можеш, дори и да избягаш не можеш… В нравственото послание на новелата е втъкана идеята за избора – веднъж допуснатата под­мяна на вътрешните стойности отваря вратата на абсурда и тъй като в него няма нито правила, нито морал, нито каквито и да било задръжки, той измества всичко, имащо смисъл. „Маймунска история“ е не само нравствено-философски паралел между миналото и настоящето, но и страстен призив към съвременника, към всички нас да прогледнем днес и между мотивациите на пембените и пепитените люлюци  да прозрем присъдата на всезнаещата усмивка на Професора, за да има „утре“, за да не се събудим някой ден не в България, а в Маймуния, в която борческите фирми на маймуните заедно с обединилите се люлюци ще са ни заключили ловко в модернизирания зоопарк, в който още по-ловко ще ни учат как да тъгуваме за червеното минало с „ясните“ правила…

По гениална простота на сюжета и сила на внушението сатирата на Кирил Топалов с пълно основание може да се сравнява с безсмъртната „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Иска ми се да вярвам, че не съм прав и за вечната актуалност и на двете!

И пак слава Богу, че днес няма как да бъде спряно издаването или разпространението на тази книга, но за онези, които не желаят напомнянето на уж вече забравеното минало, мълчанието около нея също върши работа. Фактът обаче, че тя е вече месеци наред между най-търсените и продавани заглавия, говори недвусмислено в полза на сериозната и независима читателска аудитория. А това е нещо обнадеждаващо…

Светлозар Жеков

 

­

ДРАГИ СЪВРЕМЕННИКО,

предстои ти да видиш една маймунска история, която, разби­ра се, можеш да зарежеш още в самото начало, ако ти се стори прекалено банална. Не е изключено да ти се окаже и лично позната, но това ще бъде само в случай, че от известно време или от по-отдавна си започнал да имаш повече или по-малко оправдани тайни или явни подозрения, че по някакъв начин си се сдобил с една много характерна, по принцип невинна и иначе предизвикваща винаги най-добронамерени и весели забележки част на противоположната на лицевата маймунска анатомия, която обикновено е лъскава и червена. Напълно възможно е подозренията ти да възникнат и докато „гледаш“ тази история, която впрочем, както вече стана дума, съвсем незадължително ти предстои да видиш. Във всички случаи авторът бърза да ти се извини предварително и да те успокои, че както е прието да се казва в подобни случаи, ако не ти е лично позната, тази история няма нищо общо с теб, съвпада­нето на появата на твоите подозрения със запознаването ти с нея е въпрос на чиста случайност, тя се отнася за друг Съвременник, който е толкова различен от теб, колкото и твоята личност – от нещото като личност примерно на една маймуна, каквито и качества да притежава тя.

В тази история се разказва последният лош сън на един твой Съвременник, в който освен въпросната маймуна се появяват още: пенсиониран Професор зоолог, Директора и Докторката на една вече почти бивша и почти опустяла зоологическа градина и две двойки Люлюци – едните млади и Пепитени, а другите – възрастни и Пембени. Както виждаш, почти камерна история, за теб почти няма място в нея, така че не рискуваш много, ако я изтраеш докрая. А и да не я изтраеш, няма пък да загубиш кой знае колко.

Та този, твоят Съвременник, човек интелигентен, честен и в общи линии в крак с нещата като теб, напоследък бе поизгубил добрия си сън, все по-често се събуждаше нощем с раздрусани нерви поради лошите предзнаменования, които непрекъснато откриваше в сънищата си, и все повече оставаше с убеждението, че в нажежената му глава вместо всичко онова, което досега бе научил, прочел и натрупал като опит, вилнееха само три въпроса: какво, защо и как. Като боксьори и каратисти те раздаваха наляво и надясно ритници и крошета, с които го събуждаха от толкова по-къса дистанция и толкова по-болезнено, колкото по-дълбоко се мъчеше той да се скрие под възглавницата. Тази полусъница-полубезсъница бе тренирала Съвременника и да възприема сънищата си почти съзнателно и много често едновременно с това да разсъждава върху тях, дори в някои случаи и да въздейства върху лошите предзнаменования в посока към по-добро.

Съвременника засънува маймунската история в нещо като непрогледен мрак, в чиято дълбочина ехтеше отчаян глас:

– Отидоха си! Всички напуснаха тоя шиб… хм… свят!… Първо Лъвът. Негово величество предпочете достойната смърт пред унижението. Просто престана да приема мизерното подобие на храна и издъхна тихо, но величествено… Последваха го незабравимите Кумчо Вълчо и Кума Лиса, Баба Меца и Зайко Всезнайко, епично смелият Ежко Бежко, дори и змиите умряха. Няма го вече моя приятел Слона, няма го Жирафа, няма я бързоногата Сърничка, отлетяха на небето и душите на всички птици. Всички, всички си отидоха… Край на приказките! Останах само…

Аз!

Изведнъж, точно както става в театъра (отбеляза си мимоходом Съвременника, който, както стана дума, имаше склонност към образно мислене), бликна силна светлина и той видя неголяма маймунска клетка в нещо като зоологическа градина. В средата на клетката стоеше Маймун, който му се поклони усмихнат като на своя публика. Защо пък Маймун, а не Маймуна, и как го разбрах – прелетя през главата на Съвременника нещо като въпрос, но както става винаги насън, където всичко е „нещо като“, това беше въпрос, който не се нуждаеше задължително от отговор, и Съвременника съсредоточи вниманието си върху продължаващия монолог на Маймун:

– Ще попитате защо останах само аз? Много просто – защото само аз оцелях. Защото в тая шиб… хм-хм… държава беше важно не да живееш, не и да умреш достойно, това пък хептен не се ценеше, а да о-це-ле-еш, да издържиш, с други думи. Казано най-просто – да се правиш, че не забелязваш, когато те правят на маймуна или пък когато трябва сам да се правиш на такава. Как ли?

О-о!…

 

СЪВРЕМЕННИКА ВИДЯ,

че изведнъж, както обикновено става насън, до клетката се бе появила, сякаш винаги си е била там, една двойка доста възрастни Пембени Люлюци. Че бяха Пембени, се виждаше от цвета им, но защо се казваха Люлюци и как го разбра? Сън, всичко е възможно, си каза отново той, и все пак… Люлюци… Люлюци… Като човек интелигентен и поради това недоверчив и любознателен, Съвременника се помъчи да намери някакъв отговор, но освен че това име му напомняше за някакви думи, които по улиците и площадите едни групи от хора викаха към други групи от хора, а после ставаше обратното, не успя да постигне кой знае колко.

– Я! Маймуна! – извикаха радостно Пембените Люлюци в хор, очевидно много щастливи, че най-сетне са видели някакво животно в опустялата зоологическа.

– Я! Две! – извика радостно като тях Маймун, по всичко изглеждаше, че вече и той се бе отчаял някой да го удостои с посещение.

– Жива! – не можеха да повярват на очите си те, а Маймун, който почти светкавично възстанови рефлексите си, им отговаряше подобно на ехо, което Съвременника веднага определи като ехо в криво огледало.

– Също като живи! – почти нескрито им се полюбува той.

– И говори!

– И все още чуват!

– Какво? – поставиха ръка на ухо Пембените Люлюци, а Маймун викна, за да го чуят:

– Нищо, казах, че е о’кей.

– Това сигурно е по американски – си споделиха предпазливо Пембените Люлюци и добавиха с прощаваща усмивка:

– Ние сме за по-родните чужди езици…

– Харашо! – изстреля веднага Маймун, изпъвайки се „мирно“, а Пембените Люлюци се усмихнаха още по-поощрително:

– А така. Наше момче.

– Так точна! – изкозирува Маймун, а те почти изръкопляскаха:

– Бравос! Свободно!… Какво друго можеш да правиш?

– Всичко, което е угодно на госпо… на друга… хм-хм… –увисна предано пред тях Маймун с отпуснати люлеещи се ръце, но с вдигнат нагоре бодър поглед.

– Я си покажи… – предложиха му те почти съучастнически, а той, преди още да си бяха довършили приказката, обърна към тях и плясна с все сила големия си, червен и лъскав маймунски задник:

  • Вот!

– Бравос! Сега езика!

– Е-е-е…

– Бравос! Сега блъскай железата с глава!

– Хъ!… Хъ!… Хъ!… – запретна се енергично Маймун, както си знаеше, даже още по-вдъхновено, изглежда от доста време го бе напуснала надеждата, че някой отново ще го направи както трябва на маймуна, кой ти се интересуваше днес вече от изкуство, а те също се вдъхновяваха все повече и повече:

– А така!… Търкаляй се по земята!… Бравос! Пълзи!… Бравос! Целувай ни подметките!… Бравос! Сега тука!… Бравос! Сега още по-тука!… Бравос! Маладец! – И му дадоха по още едно бонбонче.

– Най-покорно ви благодаря… Балшое спасиба… Най- сърдечно ви благодаря… – изломоти Маймун с бонбоните в уста, показвайки им че иска още.

– Как се казваш? – попитаха го покровителствено те, докато му подаваха по още едно бонбонче, а той се пресегна и измъкна от ръцете им и вафлите, които ядяха:

– Маймун.

– Маймун? – засмяха се те с разбиране, за да не го обидят, че са озадачени. – Сигурно значи мъжка маймуна?

– При недоверие го удостоверявам! – заяви Маймун позасегнат, дояждайки вафлата, и започна да си разкопчава козината на маймунския гащеризон, но те го спряха с щедър жест:

– О, не! Ние вярваме, вярваме…

– Бравос! Наши хора! Вярват! – възкликна и Маймун с разбиране и позволи на Пембената Люлючка да му даде сандвича, който той вече почти бе измъкнал сам от чантичката й, повтаряйки:

– Най-покорно ви благодаря… Балшое спасиба… Най- сърдечно ви благодаря…

– Откъде взе това име бе, момче? – заинтересуваха се грижовно те, докато той преполовяваше сандвича, и не му се сърдеха, че отговаряше с пълна уста:

– Справка в „Рибния буквар“, стръ, девендесет и пета: „Обезяна“, в скоби „Маймун“. По обясними причини чуждицата, макар и родна, отпадает, остава чисто българското име Маймун. Следва – цитирам: „Никой другий добитък не прилича толкози на Маймунът, колкото человекът“, пардон, поправка, разбирай обратното, винаги бъркам, когато цитирам по памет…

– Няма проблем! – простиха му веднага Пембените Люлюци и даже му подадоха още едно бонбонче, но той им показа с пръсти, че иска пари.

– Май иска пари – досетиха се те, той им кимна окуражаващо с все още пълна уста, а те го повикаха по-близо. – Ще ти дадем и пари, но ако извикаш силно… – И му пошушнаха нещо, което го накара да се отдръпне:

– А, не, такова нещо не викам. Аз съм… Дезангажирана и деполитизирана маймуна. В нашата зоологическа всички се дезангажирахме и деполитизирахме. Е, повечето не дочакаха… Но и те могат да се нарекат дезангажирани и деполитизирани посмъртно…

– Тогава няма – каза Пембеният Люлюк, правейки жеста за пари.

– И вече никога нищо – добави Пембената Люлючка, след което двамата си казаха в хор:

– Хайде да си ходим.

– Майтап бе, нашите! Няма проблем! – извика тогава бодро Маймун и ревна с все сила към Съвременника, който беше единственият зрител на всичко това и в този смисъл можеше да се приеме като част от обществото: – Пепитени Люлюци-и-и-и-и-и…

– Бравос, Маймун! Наше момче! Маладец! – казаха отривисто Пембените Люлюци и му подадоха левче. – Другият път, ако пак така слушкаш, повече!

След което излязоха, или както обикновено се случва насън, просто изчезнаха, а Маймун погледна намръщен дребната монета, която отдавна вече не стигаше и за трамваен билет, и изръмжа, прибирайки я:

– Пембени Люлюци с Пембени Люлюци!… А преди как плащахте!… За изкуството!… Леле мале… Имало било цензура! Ама имаше и пари! И всякакви други благинки… Особено за нашего брата… Какви шоколади са ми подхвърляли само… Да не говорим, че за маймунджулуци даже и кой знае каква цензура не е имало! Да се правиш на маймуна си беше съвсем свободно…

 

ВИЖ ТИ – 

рече си Съвременника, който, като човек интелигентен, обича­ше да разсъждава и да не оставя неща, дето поне на себе си да не може да обясни. – Трябва да проверя дали по времето на Фройд не е имало голяма политическа и икономическа криза. Ако се окаже, че е имало, значи през такива периоди в сънищата има по-голяма яснота и мъдрост, отколкото наяве, следователно нищо чудно да се появи и някоя нова теория на психоанализата. Нещо като народопсихоанализа на мястото на известната досега народопсихология, която по всичко изглежда е по-присъща на по-елементарния, мирновременния, докризисния период. Вероятно и обществото, подобно на човека, в гранични ситуации губи редовите си катадневни сънища, които след събуждане не си и спомня вече, навлиза в царството на екстраординерните, многозначителните и много значителните сънища и мечти и сигурно не е случайно, че на повечето езици за тия две понятия се употребява една и съща дума.

Дощя му се да заговори Маймун, още от ученическите си години поради суеверен страх от лоши предзнаменования се бе научил понякога да се намесва в сънищата си и да ги променя така, че да не предсказват лоша цифра в бележника на другия ден, но в този момент видя, че пред клетката се бе появила нова двойка – този път млади Пепитени Люлюци. Вече знаеше защо са Люлюци, а колкото за цвета им реши, че всъщност беше без значение какъв ще бъде, очевидно важното бе само да е различен от пембения. Скоро щеше да установи също, че и те обичат да говорят в хор и че точно като в кошмарен сън много неща са хем различни, хем еднакви. Но той нямаше да се впечатли кой знае колко – вероятно, както винаги става насън, по някакъв начин знаеше, че му предстои да види по-нататък и много по-странни неща, или пък чисто и просто защото, както вече стана дума, насън човек не се учудва на нищо и приема нещата в истинския смисъл на думата философски, стига да не носят лоши предзнаменования.

– Я! Маймуна! – извикаха радостно Пепитените Люлюци в хор, щастливи и те, че все пак са видели някакво животно в опустялата зоологическа.

– Я! Още две! – извика също като тях и както преди Маймун.

– Жива! – не можеха и те да повярват на очите си, а Маймун им отговори и на тях като кривото ехо:

– Живи да ги оплачеш, сигурно са безработни млади специалисти.

– Даже говори!

– А бе, не е за говорене!

– Моля?

– Нищо, казах, че е харашо.

– Само тоя чужд език ли чаткаш? – усмихнаха му се и те хем прощаващо, хем обаче и нескрито неодобрително.

– О’кей! – застана той пак мирно, а те му се усмихнаха поощрително:

– А така! Наше бой!

– Йес! – изкозирува Маймун, а те почти изръкопляскаха:

– Браво, вери вел, гут и тре биен! Свободно!… Какво друго можеш да правиш?

– Всичко, което е угодно на лейдис енд джентълмен!– увисна предано и пред тях той с отпуснати люлеещи се ръце, но с вдигнат нагоре още по-бодър поглед.

– Я си покажи… – решиха и те да му предложат с разбиране и той, преди още да си бяха довършили приказката, обърна бързо към тях големия си, червен и лъскав маймунски задник:

– Плийз!

– Браво! Езика!

– Йе-йе-йе…

– Браво! Блъскай железата с глава!

– Хъ!… Хъ!… Хъ!… – запретна се енергично Маймун, щастлив от новата възможност някой да го прави, както трябва на маймуна, а те се вдъхновяваха все повече и повече:

– А така!… Търкаляй се по земята!.. Браво! Пълзи!… Браво! Целувай ни подметките!… Браво! Сега тука!… Браво! Сега още по-тука!… Браво! Плейбой!

И му подадоха и те по едно бонбонче.

На Съвременника отначало му беше интересно да гледа, да слуша и да съпоставя Люлюците, но по едно време му писна, а и като интелигентен човек вече можеше и без да гледа и слуша, да си представи какво щеше да стане по-нататък. Маймун щеше да изломоти с бонбоните в уста, че най-покорно и най-сърдечно им благодари, сиреч тенкю вери мъч, и щеше да им покаже, че иска още; те щяха да го попитат покровителствено докато му подават по още едно бонбонче, как се казва, той щеше да им се представи, пресягайки се и измъквайки от ръцете им вафлите, които ядат; те щяха да се засмеят пак с разбиране на името му и щяха да проявят досетливост, че това очевидно означава мъжка маймуна, той веднага щеше да се позасегне и да започне да разкопчава козината на маймунския си гащеризон, заявявайки че при недоверие го удостоверява; те съответно щяха да го спрат с щедър жест, че о, не, не, те вярват; той щеше да възкликне, че браво, вярват, значи наши хора, и щеше да позволи на Пепи­тената Люлючка да му даде сандвича, който той вече почти щеше да е измъкнал сам от чантичката й, повтаряйки че отново най-покорно и най-сърдечно им благодари, сиреч пак тенкю вери мъч; те щяха да се заинтересуват приятелски откъде е взел това име и нямаше да му се сърдят нито задето щеше с пълна уста да насочи вниманието им към „Рибния буквар“, страница деветдесет и пета, нито за грешното цити­ране понеже е по памет, а тогава най-често се греши, напро­тив, щяха веднага да му подадат по още едно бонбонче, но той щеше да им покаже с пръсти, че иска пари, нещо за което те тутакси щяха да се досетят, той щеше да им кимне окуража­ващо, те щяха да го повикат по-близо и да му пошушнат нещо, от което той щеше да се отдръпне почти възмутен и да им даде някои разяснения относно дезангажираността и деполитизираността в зоологическата; Пепитеният Люлюк, правейки жеста за пари, щеше да каже, че тогава няма, Пепитената Люлючка щеше да добави, че и вече никога нищо, веднага след това и двамата щяха да си предложат в хор да си ходят, съответно Маймун незабавно щеше да ги спре с възможно най-щедрия си жест, който щеше да означава, че това е майтап бе, нашите, и че няма проблем, и щеше да ревне с все сила към Съвременника, който щеше да продължава да бъде единственият зрител и в този смисъл щеше да може пак да се приеме като част от обществото:

– Пембени Люлюци-и-и-и-и…

– Браво, Маймун! Наше бой! – щяха да му кажат доволни Пепитените Люлюци и да му подадат левче с обещанието, че другият път, ако пак така слушка, повече!

Понеже беше интелигентен и знаеше всичко това предварително, Съвременника намери за по-благоразумно да го проспи, без да го сънува, за да посъбере сили за следващите, много по-интересни неща, които вероятно му предстоеше да види. Когато отново се включи, Люлюците тъкмо бяха излезли, или както обикновено се случва насън, просто бяха изчезнали, а Маймун, прибирайки дребната монета, ръмжеше:

– Пепитени Люлюци с Пепитени Люлюци!… Никаква грижа за културата!… Вместо пари й давали свобода! Каква свобода и култура на гол маймунски задник, бе! Вие виждали ли сте беден човек да е свободен и културен?… Маскари с маскари! На маймуни ни направихте!…

 

ВИЖ ТИ –

започна да си казва пак Съвременника, осъзнавайки, че сънят отново му поднася нещо като ребус, в който и водоравно, и отвесно се блъскаха негови собствени невесели мисли, все по-често нападащи го напоследък. Отново му се дощя да се намеси, защото този сън, колкото му беше интересен, толкова бе започнал и да го плаши с нещо, но тъкмо да го сподели с Маймун, видя, че на мястото на Пепитените Люлюци до неговата клетка бе застанал Професора, чийто пенсионерски хал личеше отдалече: старо бомбе, още по-стари очила, омотан около врата шал, поовехтяло дълго пардесю.

В първия момент Маймун не повярва на очите си, но скоро се окопити и започна да го занича оттук-оттам, ту от по-близо, ту от по-далече, сякаш не той самият, а Професора беше в клетка.

– Професоре, ти ли си това, бе? – престраши се най-сетне да запита, а Професора се усмихна тъжно:

– Позна ме май…

– А, няма да те позная! – веднага се успокои и весело влезе в тона си Маймун, той се чувстваше понякога малко несигурен само пред неизвестното. – Колко стажове съм изкарал по зоология при твоите студенти! И… Студентки! А? А-а-а… Младост, младост… Обаче ти в случая хич не изглеждаш добре. Съвсем си сдал багажа. И катедрата си сдал сигурно.

– Пенсия… – опита се да обясни Професора, но Маймун явно не го чу, беше вперил силните си маймунски очи далеч назад, във вечно зелената джунгла на младостта:

– А какво момче беше само, а? Помниш ли? С карираното двуредно сако… А-ах-ах-ах… Когато създаваха тая зоологическа, ти беше съвсем млад асистент… С една голяма каравеловска брада… Леле-леле… Мадамите припадаха само като те видеха…

– Е… – опита се и Професора да покаже, че осъзнава, че има нещо общо с онези красиви неща, но Маймун вече бе побягнал яко по светлата просека, която все още силните му очи бяха направили към и през споменатата джунгла:

– А понеже самолетът ми от Африка се бе позабавил, от тебе направиха маймуна за тържественото откриване. Защото щеше да има човек от…

– Хайде сега… – направи последен отчаян опит Професора да се мерне в някаква точка от просеката, но погледът на Маймун току-що беше отминал тази точка и така се заби в последната картинка, която се откри в дъното на джунглата, че тя, картинката, остана като препарирана, а той, погледът, понеже беше много остър, много бърз и много силен, трептеше, сякаш току-що забито копие:

– Като най-добър от прясно завършилите студенти и вече млад асистент, отличен познавач на маймунските маймунджулуци, ти лепнаха един реквизитен маймунски задник от градския театър и те тикнаха в клетката. Даже аз, като дойдох, отначало те взех за мой човек, беше ме яд само, че не си женска. Бяха те оставили вътре да забавляваш обществеността две-три седмици, докато аз пристигна, нали вече й беше обявено, че маймуната е налице. Идеално беше отработил всички положения.

– Реквизита още го пазя, за спомен – рече глухо Професора и само посегна, но така и не посмя дори да се опита да извади с немощните си ръце копието, което вече половин век трептеше в гърдите му, сякаш не тогава, а току-що го беше препарирало.

– Пази го, в тая криза може и да ти потрябва! – посъветва го сериозно Маймун, след което великодушно му удари една ръка по гърдите, точно там, където бе забито копието. – Ха-ха-ха… Майтап бе, Професоре!… Я кажи по-добре какво те води насам. Отдавна не беше се сещал…

– Трябва да те спасявам – успя да каже между две тежки поемания на въздух Професора, а Маймун се изкикоти, пак великодушно:

– От какво, бе?

– От онова, което се случи на останалите обитатели на зоологическата – каза все така сериозно Професора, защото бе свикнал цял живот да не обръща внимание на иронията на онези, които спасяваше, а Маймун, също верен на себе си, не пропусна да го поучи:

– Останалите, Професоре, измряха от глад поради кризата. Само добитък като человека може да оживее в тая катастрофа. Нормалното живо същество при такива условия веднага си умира от най-нормална и най-естествена гладна смърт.

– Мисля, че не са си умрели от нормална и естествена гладна смърт – забеляза внимателно, но твърдо Професора, а Маймун полюбопитства отново великодушно:

– О-о? А от каква?

– От ненормална, неестествена, при това и негладна или казано другояче, от насилствена – позволи си и Професора малко ирония.

– Професоре, ти нещо… С възрастта… – опита се внимателно да бъде почти сериозен Маймун, а Професора вече му обясняваше бързо и накъсано, че е успял тайно да изследва труповете на някои от доскорошните съседи и колеги на Маймун, че е идентифицирал точно отровата, която им е инжектирана, и че е стигнал до извода, че тук се извършва нещо като тотален локален геноцид.

– Ти имаш привидения бе, Професоре! Съвсем си изперкал от толкова четене! – почти извика Маймун, но колкото и да се опитваше, не успя да прикрие нещо от онова високо говорене, с което децата примерно минават вечер покрай селско гробище.

 

СЪВРЕМЕННИКА, КОЙТО СЛЕДЕШЕ ВСИЧКО ВНИМАТЕЛНО,

доколкото, разбира се, това можеше да се прави насън, също изпита чувството, че минава вечер покрай селско гробище, но за разлика от Маймун това не го уплаши нито на йота, известно е, че човек се бои от сънищата си едва след като се събуди и си ги припомни, това, отбеляза си веднага той като интелигентен човек, можеше да се използва и в народопсихоанализата. Както обикновено става насън, той само регис­трираше ставащото, затова и не се изненада от новите фигури, появили се в нещото, което очевидно трябваше да предс­тавлява директорския кабинет на зоологическата. А в кабине­та бяха самият Директор и Докторката.

– Да ти кажа право, за Маймун малко съжалявам – казваше Докторката, докато зареждаше една спринцовка.

Директора й припомни строго, че в бизнеса сантименти няма, тя уточни, че не й е за самия него, а за квалификацията му – едно доста несъстоятелно съображение, на което той с основание отговори, че новите ще се квалифицират бързо, конкуренция, иначе боц и аут, червен картон и следващият, моля, след което й припомни също, че до търга има само един час, тя го успокои, че след малко ще бъде готова, а Маймун, който заедно със Съвременника и Професора виждаше и чуваше всичко това, започна да си скубе маймунската козина и да си бие шамари по червената лъскава част, за да се увери че не сънува, като викаше потресен:

– Не!… Аз сънувам!… Аз имам кошмари!… Защо ще ни убиват бе, Професоре? – за първи път се обръщаше той към него с малко по-човешки тон, изглежда пред лицето на смъртта и маймуната става малко от малко човек, изфилософства си Съвременника, Професора се опита да обясни на паникьосания си събеседник, че без животните онези ще могат да купят цялата зоологическа на съвсем ниска цена, в резултат на което Маймун изведнъж започна да достига до някои по-сериозни размишления:

– Егати цената! Целият личен състав под спринцовката!… Ама, Професоре, как така ще купуват зоологическата? Тя нали е държавна?

Професора го уведоми, че държавата вече скоропостижно е фалирала, Маймун веднага направи връзката, че значи затова напоследък не им даваха да гледат телевизия, за да не са много в течение, само за дезангажирането и деполитизирането им бяха разяснили, Професора се опита да го успокои в смисъл, че и да бяха им давали, те пак щяха да гледат само турските сериали и да гасят, когато започват новините, а в това време Директора кършеше пръсти, че ако някой даде повече от двеста хиляди в зелено за зоологическата, те умират прави, Докторката го успокояваше в смисъл, че кой ще ти даде толкова пари за тия бараки, и той съвсем оправдано се размечта как после теглят един кредит, сриват бараките, правят един модерен зоопарк, купуват нови животни, редки породи и екземпляри и ела гледай какво става!…

Тук обаче най-неочаквано за Съвременника и за Профе­сора настъпи рязка промяна в поведението на Маймун, защо­то той най-сетне бе чул нещо, което отново му връщаше възможността да се почувства човек на място.

– Хе! Двеста хиляди! Нещастници! – изкрещя той почти щастлив. – Професоре, искаш ли да купиш тия бараки?

Професора повдигна безпомощно рамене и припомни на ненадейно ентусиазирания си приятел, че няма нито пари, нито собственост, която да заложи.

– Знам! – плясна се, този път с гневна досада, по лъскавата си червена част Маймун. – Ти си си същият наивен глупак, какъвто беше и преди. Никога няма да станеш човек, завинаги ще си останеш професор… Слушай, драги! Маймуната е станала човек не когато е слязла от дървото и се е изправила на задните си крака, както пише в тъпите ти книги, а когато е станала соб-стве-ник! Когато за първи път си е помислила и решила: тая палма и тези два кокосови орехи са мои! Мои! Мои! И ще ги отстъпя на друга маймуна само ако аз поискам и тази друга маймуна ще бъде само онази, която аз реша… Мога и да ги отсека, ако ми трябва за нещо дървен материал или ако просто така ми харесва повече…

– Значи ако не си собственик, нямаш право да бъдеш човек? – предпазливо се опита да уточни Професора, но Маймун не беше от тия, дето можеш лесно да ги иронизираш.

– О, бъди си! – махна той с ръка великодушно. – Никой не ти пречи! Само че тогава не човек, ами и свръхчовек да си, винаги ще ти се налага да ходиш наведен, даже и да лазиш… Пред по-силните и властимеющите. И като мен да правиш всякакви маймунджулуци за хатъра на люлюците извън клетката… Които ще те имат за своя собственост и в най-добрия случай ще ти подхвърлят милостиво и със законно презрение я бонбонче, я дъвка, я пуканки, я кирливо левче, я лъскава опаковка от презерватив…

– Е, ще рече, присмял се хърбел на щърбел… – опита се да спаси нещо Професора и Маймун нямаше нищо против да му позволи, само че държеше преди това да обърне всичките си карти:

– Да, ама не. Защото за разлика от вас, учените, ние, умните, успяхме поне да поизцицаме унижението си. И то доста добре.

– Значи маймуна собственик – опита се да уточни Професора, но Маймун все така търпеливо му отваряше очите:

– Още не, но нали ще има търг, както чухме току-що?

– А пари? – зададе накрая Професора най-нормалния въпрос, на който Маймун махна с ръка почти небрежно:

– Е, имам някои спестявания… Капка по капка – вир, левче по левче – язовир! Нали помниш лозунгите на нашата бригадирска младост?…

 

НА ТОВА МЯСТО СЪВРЕМЕННИКА ОТБЕЛЯЗА

нова дълбока промяна в държането както на Маймун, така и на самия Професор, защото вниманието на всички бе отново привлечено от ставащото в оня кабинет. Събирайки нещата си в лекарската чантичка, Докторката казваше на Директора, че е готова, той й отговори, че ще вземе и пушката за всеки случай, след което светлината там угасна, а това означаваше, че те вече са излезли, ето защо Маймун съвсем основателно изкрещя панически, че идат. Професора започна да се чуди как да влезе в клетката, Маймун го коригира, в смисъл че по-скоро се налага той да излезе вън, но Професора му обясни, че наоколо всичко е завардено, защото Директора и Доктор­ката са обявили, че маймуната е болна от бяс и че поради тая причина ако го видят извън зоологическата, гражданите може да го претрепят с камъни.

– Влизай, но каква полза? Имат пушка! – констатира отчаяно Маймун, докато отключваше клетката, а Професора не можеше да повярва на очите си:

– Ти имаш ключ?

– Парица всесилна царица – уточни кратко Маймун, нямаше време за излишни приказки.

– И не си избягал досега?

– От какъв зор? Сигурност, работа, пари… Ти защо не си напусна клетката-катедрата? Да не си перко?

– Стига сме дрънкали, бързо дрехите! – каза Професора, събличайки се, а Маймун отначало не разбра, та се наложи да уточни. – Обличай моите дрехи и изчезвай!

– Искаш да умреш вместо мен?

– Давай бе, момче!

– Слушай, човече! Даже и професорската глупост трябва да има някакви граници…

– Давай, ти казвам, бе! – викна накрая Професора и останал по гащи, започна да сваля от него косматия маймунски гащеризон с червения задник и да го навлича на себе си.

Маймун най-сетне бе престанал да задава въпроси и бе започнал трескаво да облича неговите дрехи, суетяха се, подскачаха на един крак, спъваха се в дрехите си и докато се паникьосваха все повече, Професора му обясняваше, че се е инжектирал с противоотрова, Маймун го питаше загрижено дали е сигурна, а той му обясняваше, че ще успеят само да го приспят и ако има късмет да се събуди, преди да са го заровили тайно някъде край града, на сметището, като други­те, ще се видят отново, ако не…

– Ако не, прощавай, никога няма да те забравя! – хвърли се почти разплакан и го прегърна бързешком, за да не изостава с преобличането, Маймун, а той му напомни да не го отписва чак пък толкова бързо, професор е все пак, ще измисли нещо. – Ама мене баш от това ме е най-шубе! – извика искрено Маймун и додаде. – Слушай! Не мисли нищо, моля те! Забрави, че си професор! Само гледай да се събудиш! Това си повтаряй непрекъснато, докато си в безсъзнание…

Професора не разбираше как така ще си повтаря нещо, докато е в безсъзнание, но Маймун не го жалеше, защото беше за негово добро; той трябва да знае как, нали е професор, защо е учил толкова, то народът затова казва – много чело, много знай, където и да го сложиш все пречи, след което му дожаля за Професора и добави снизходително, че никой не му иска акъл, професор е в края на краищата, от човека може да се иска само това, което може да даде… Но знания и самодисциплина – това е задъл­жително! Да си повтаря, че най-важното е да се събуди… Да си пее например през цялото време, докато е в безсъзнание, „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди“… Да си пее, да си пее, да почва отсега, за да не забрави за коя песен ставаше дума… Да не вземе, не дай си Боже, да запее „Спи, младенец, мой прекрасный, баюшки баю…“, както ги бе учила някога даскалицата им по руски език…

Но Професора вече не слушаше маймунското му бръщолевене, беше обръгнал, нали цял живот с маймуни се бе занимавал, и припряно оправяше по него собствените си дрехи: шалчето така… Бомбето… Очилата…

Съвременника се поуспокои малко – сега вече и да дойдеха геноцидаджиите, нямаше да могат да направят нищо, старият им професор е дошъл да си види познайниците.

– Бягай сега! Само гледай да не се навеждаш много.

– Защо? – учуди се Маймун, а Професора му поясни: за да не му лъсне маймунският задник, защото на човек лъсне ли му веднъж маймунският задник…

Маймун продължи да не се обижда и да напомня, че тук е общувал и с хора от голямото добрутро, понаучил е това-онова, Професора уточ­ни отново, че опасността значи нараства още повече, не дай си Боже да реши и с политика да се занимава, тогава съвсем ще му…

Тук сънуващият Съвременник за малко не се събуди от радост, предугаждайки почти точно следващата реакция на Маймун, нали и той като Професора, вече го познаваше добре.

– Майтап, бе Професоре! – вече разтегляше той най- готовата на всичко усмивка на света. – Аз съм само един скромен Маймун и нищо повече, не ме ли знаеш?

Професора, свикнал на византийските му маймунски номера, про­пусна и тоя покрай ушите си и поради ограниченото време се опита делово да му припомни, че сега е важно само…

– Да победим и да накажем тия убийци! – вдигна въодушевено юмрук Маймун. – Тия геноцидаджии… Тия виновници за катастрофата в нашата зоологическа градина… Която, благодарение на тях, се превърна от градина в гробище…

Все по същата причина Професора продължаваше да не обръща внимание на зевзеклъците му и понеже пак беше за негово добро, го попита има ли достатъчно пари, веднага научи, че парите никога не са достатъчно, но колкото за тия бараки ще стигнат, за всеки случай уведоми Маймун, че ако не стигнат, той е спестил към петстотин лева, държал ги за краен случай или за… Но…

– Много си спестил, бе! – не успя да скрие възхищението си Маймун, след което го посъветва с тия петстотин лева да си… Хм-хм… Искал да каже, че много му благодари, но нека си ги държи за най-крайния случай, неговите били около… Да, да, да не го гледа така умно, просто както вече се спомена, за разлика от тях, учените, той е продал свободата си сума сумарум ма-а-лко по-скъпичко, само с пет-шест нули в повече…

– А! – сети се изведнъж Професора, който вече се бе научил да свиква бързо с всякакви новости. – Ама ти нямаш гражданска самоличност! В какъв търг ще участваш?

– Как да нямам! – не се засегна много Маймун, извади от вътрешния джоб на пардесюто някакви документи и се направи, че може да чете: – Професор доктор еди-кой си, точен адрес и така нататък…

– Слушай – каза строго Професора. – Аз ти давам само дрехите! Не ти позволявам да си присвояваш и моята самоличност!

– Майтап бе, Професоре, аз само временно – успокои го Маймун почти делово и без да обръща внимание на опитите му да протестира, излезе спокойно, заключи клетката и прибра ключа в джоба си, смъмряйки почти бащински Професора, на когото козинявият гащеризон се бе лепнал така точно, сякаш си го бе носил още от рождение: – Спокойно, Маймун! Какво ти става днес бе, момче? Защо си така нервен?

Професора за първи път се уплаши истински и викна, че не позволява, защото какво ще кажат хората – Професора е станал бизнесмен, милионер, значи тайно се е обогатявал, имал е нетрудови доходи, сигурно дядо му е бил бакалин или чифликчия, а той е скрил това в автобиогра­фията си, имал е заровено злато или е правил далавери по второ направление, сто на сто е бил чужд шпионин с тайни влогове в швейцарски банки, в най-добрия случай – служил е на службите, кой знае колко душици е изгорил, не, не позво­лявам, това ще бъде моята смърт – и духовна, и физическа…

А когато Маймун му припомни, че нали трябва да се борят със злото, че борбата иска жертви и че новото няма да падне така, от небето, той за първи път в живота си извика почти злобно:

– Ти какво ще жертваш, бе?

– Парите си – отвърна спокойно и даже малко загрижено Маймун, не му харесваше състоянието на Професора, после добави сговорчиво, че хайде, за негов хатър няма да ги обявява всичките, само половината, половин милионер не е милионер.

– Не позволявам!

– Добре де, аз пък няма да те питам, все едно ти не знаеш нищо, от мен да мине.

Професора се свлече на колене до железата:

– Защо искаш да ме убиеш?

Но на Маймун не му минаваха тия.

– За твое добро, казах ти. Купувам бараките, сривам ги и на тяхно място построявам един модерен зоопарк, обикаляме света за нови животни и редки породи и ставаме най-добрите, дъ бест, правим верига от зоопаркове в България, после на Балканите, а след десет години всички зоопаркове в Европа ще бъдат мои. И твои.

Вместо да се въодушеви, Професора продължаваше да настоява глупаво, че не му ще зоопарковете, иска си обратно самоличността, но Маймун продължаваше да му обяснява търпе­ливо, защото го обичаше:

– Искаш ги, искаш ги! Ти сам не осъзнаваш още колко ги искаш… Но за да ги имаш, трябва да се научиш да мислиш по нов начин! Мащабно! Не на парче, както ви беше свикнала системата. Каква ти е ползата като написа толкова книги? За какво даде целия си живот? За петстотин лева за най-крайния случай… Ако искаш да знаеш, вече и за това не стигат.

– А ти какво постигна? – направи последен опит да покаже нещо като характер Професора. – Един милион на гол задник. Събран в тая дупка с маймунджулуци и унижения…

– Да – съгласи се почти дружелюбно Маймун. – Седях в тая дупка, трупах пари левче по левче и чаках да дойде моят час. Дочаках, струва ми се. Сега ще видим кой колко чини и кой колко може. При свободната инициатива… Затова мисли с главата си, пренастрой се на новата вълна и давай да действаме, иначе конкуренцията боц и аут. Не си ли от челниците – червен картон и следващият, моля…

– В плановете си не спомена нищо за наука… – замънка Професора. – Аз от бизнес не разбирам нищо, но бих могъл да правя важни научни изследвания… Въобще да правим нещо, от което разбирам…

– Каква наука бе, човече, ти чуваш ли се какво говориш? –  едвам го издържаше вече Маймун. – Я ми посочи един, който да е забогатял от наука… Първо зоологическата ни! За доброто на столичани, на гости на столицата и на нас самите! А това иска подготовка. Пък после, ако искаш, може и наука да правиш… За хоби. Не може милионер без хоби.

– И… Колко време ще продължи тая подготовка? –попита предпазливо Професора. –  Година, пет, десет?…

– Колкото се наложи, най-малко пет до десет… Трябва да направим така, че да осигурим и много работни места – и при строежа, и при функционирането на зооогическата. Да помогнем на много хора да оцелеят в тая шибана криза, до която негодниците люлюци от всички бои докараха народонаселението! – отвърна компетентно Маймун и Професора взе окончателното си решение:

– Тогава без мен. Предпочитам си библиотеката.

– А аз – търга! – още по-кратко и по-делово съобщи своето решение Маймун, вдигна яката на пардесюто, бръкна си дълбоко в джобовете и се наведе към Професора:

– Чао, Маймун. Бъди разумен, иначе… Имат пушка, а не знаеш какво са сложили в цевта – само упойваща игличка или смъртоносен боен куршум. А, ето я, стърчи на рамото на Директора. Чао!

Маймун тръгна по алеята в обратната на посоката, от която идваха Директора и Докторката, а Професора му пома­ха, сякаш на себе си:

– Чао, Професоре… Чао…

 

СЪВРЕМЕННИКА ИЗВЕДНЪЖ РАЗБРА,

че пак рискува да се събуди, този път от уплаха, а не искаше, защото не беше убеден, че ще може отново да заспи, нали напоследък го измъчваше безсъние. И да заспеше, не беше сигурно, че ще успее да досънува същия сън и да разбере какви предзнаменования носи той, главно – какво е станало, или по-­точно ще стане, с Професора, който вече му беше толкова симпатичен и дори близък, сякаш го познаваше още от рождението си така, както познаваше самия себе си, като че му беше баща, брат и син едновременно, нещо впрочем съвсем естествено за съня, в който напълно непознат човек може да ти се стори толкова близък, че да започнеш да го възприемаш дори и като свой собствен огледален образ, като свой двойник.

Когато видя, че от дъното на алеята се появяват Директо­ра и Докторката и че са същите ония, които си бяха и в началото на съня, разбра с радост, че е успял да не се събуди.

– Какво си се умърлушил бе, момче? – викна Директора свойски отдалече, а Професора направи без желание няколко сполучливи маймунски движения:

– М? Ъхъ!…

– Моля? – не разбра Директора.

– Ъхъ!… М! А-а… Дап-дап…

– Ама ти май си забравил да приказваш, бе? А оня ден ми искаше речника на чуждите думи, въпреки че не пожела да се научиш да четеш… – И Директора погледна Докторката многозначително. – Квалификация, а?

– Майтап бе, бос! – извика бързо Професора, разбрал, че е направил гаф или че поне беше на път да го направи. – Няма проблеми! Добре дошли! Как сте?

– Ти ми се виждаш малко понастинал, ще ти боцна едно букетче витаминчета за укрепване – каза Докторката, а Професора започна да скача ловко из клетката и да вика, че няма нужда, че е екстра, че си няма проблем…

Но Директора отбеляза загрижено:

– Имаш, имаш… Видя какво стана с другите. От глад и изтощение…

– Ама мен публиката си ме храни с най-калорична храна, ето – бонбони, вафли, шоколади, сандвичи… Я си вземете и вие! –започна да бута той щедро в ръцете им, Докторката разпери своите почти гнусливо, защото мерси, не била гладна, но той настояваше да си вземат, моля, да си вземат за вкъщи, за децата…

– Охо-о-о! –не можеше да повярва на очите и ушите си тя. – Ма той употреби думичката „моля“! И даже ми говори на „ви“! И още не е започнал да коментира нито циците ми, нито краката ми, нито… Какво става с теб, бе? Да не си посещавал тайно курсове за благородни девици?

Професора ѝ заобяснява, че в тяхната зоологическа всичко трябва да е на ниво, че е дошло ново време, когато трябва да се научат да мислят по нов начин, мащабно, а не на парче, както ги беше свикнала системата, и че сега вече ще се види кой колко чини и колко може, сега, при свободната инициати­ва, ето защо всеки трябва да мисли с главата си, да се пренастрои на новата вълна и да действа, иначе конкуренцията боц и аут, не си ли от челниците – червен картон и следващият, моля…

Директора се опита да се обърне към Докторката и да й заяви, че това е просто невероятно и че започва да се пита дали не сънува, но така и не успя да каже, нито да се запита нещо повече, защото Професора вече им обясняваше, че на тяхно място купува тия бараки, срива ги и построява един модерен зоопарк, обикаля света за редки породи и става най-добрия, дъ бест, прави верига от зоопаркове в България, после на Балканите и само след десетина години всички зоологически градини в Европа ще бъдат негови, тоест техни…

– Фантастична еволюция! Че ти си задминал деветдесет и девет процента от българския народ бе, момче! – констатира пак като насън Директора и докато той се щипеше тайно, за да се увери, че наистина не сънува, Докторката успя да се вреди с един личен въпрос:

– А нещо наука? Мен само в ролята на боц-боц ли ме виждаш?

– О, уважаема госпожо Доктор! – почти извика вдъхновено Професора. – Вие първо натрупайте парите и си стъпете на краката!… Базата, базата! После идва вашият час! Създавате най-модерния научен институт по зоология и си сформирате екип от знаменитости: професор Никълъс Белцос от Мичиганския университет, академик Иоко Надзаки от Токийския университет, професор Делакроа от Сорбоната, тройният доктор Йелсен от Оксфорд и четворният доктор Паркър от Кембридж… Под вашето вещо ръководство не ви мърда и Нобелова награда…

Директора се опита да поохлади малко Нобеловия енту­сиазъм и да предпази от излишни илюзии като вметна, че това стъпване на краката не го вижда в близките пет години, Докторката все пак пожела да си запише имената на тия най-големи знаменитости в зоологията, запита го откъде ги знае, той отвърна, че ги познава лич… пардон, задочно от публика­циите им, тя направи своето заключение под форма на почти приятелско смъмряне, че той се е развил тайно от нея, правел се на неграмотен и лекомислен бодряга, а май се е подготвял за нещо, той отново им припомни, че да, подготвял се е за новото време, тогава Директора забеляза с едва ли не почтителен тон, че е станал цял професор, нещо, което накара Докторката почти да изк­рещи откритието, на което я е навел, защото представя ли си каква скъпа атракция може да стане от това? Ще идват от цял свят да го гледат – професор Маймун!…

Професора ги уведоми услужливо, че може да организира научни симпозиуми и конференции, че в клетката тайно е научил  няколко езика – френски, немски, английски, италиански, испански, латински, старогръц­ки и есперанто, владее и стенография, написал е, пардон, изчел е повече от десет крупни монографии, няколкостотин студии, статии и рецензии, член е на, пардон, симпатизант е на осем чуждестранни академии и е почетен доктор, пардон, почита­тел на седем чуждестранни университета…

– Той ми се вижда наистина добре и май няма нужда от букетчето – забеляза колебливо Докторката, но Директора й припомни да не забравя за медицинската комисия, тя каза, че ще измислят нещо, а Професора само това чакаше – заяви, че той вече го е измислил:

– Преструвам се на… инжектиран! Само не ме закопавайте! Скрийте ме някъде тук!

– Я ти за всеки случай му боцни едно приспивателно – настоя Директора, а Професора им заобяснява енергично, че няма нужда, защо да се разхищават скъпи медикаменти, когато той може отлично да се преструва! Комисията идва, вижда, че току-що е умрял, и край, цената си остава същата!

– Охо, тоя е май в течение –  констатира Докторката.

– Въпрос на интелигентност! Няма да ви излагам, я!

– Знам те какво си шило, ще мръднеш и ще развалиш всичко. Я ела тук!

– Не давам! Край! – сви се Професора на кълбо, а тя установи почти щастливо:

– Е, най-сетне си показа рогата. Бях започнала да допускам, че не си ти, че някой те е подменил.

Директора вдигна пушката:

– Къде предпочиташ да те боцна, Професоре?

– Не с пушката! – извика уплашено Професора. – По-добре със спринцовката! Хайде, от мен да мине! – опита се даже да се направи на весел и си подаде услужливо ръката. – Може да ми боцнете и ваксинация срещу някой бъдещ страшен световен вирус. С едно дупчене, че по принцип ме е страх от иглите. Кога идва комисията?

– След малко. Умираш бързо. Ваксинация другата седмица.

– Няма проблем. А кога ще се събудя?

– Утре сутрин. Вече ще сме собственици, а аз ще съм те извадила от кома – обясни Докторката, докато му биеше инжекцията.

– С тази инжекция, уважаема госпожо Доктор, вие поставяте едно блестящо начало на бъдещата си забележителна научна дейност! – щедро я похвали той и едва след това се престраши да попита. – Апропо, когато я започнете, ще ме вземете ли за помощник? Асистент, лаборант или както решите там…

– Предпочитам те като опитно зайче – уточни тя с усмивка, докато затваряше чантичката си, Директора му заповяда приятни сънища, той им пожела още по-приятни, особено след търга, ключалката щракна и Директора и Докторката изчезнаха.

Останал сам, Професора изведнъж стана неспокоен и заразглежда мястото на ръката си, където го бяха боцнали. Започна да кръстосва клетката надлъж и нашир, пак погледна ръката си, пипна се за очилата, но се сети, че Маймун ги бе отнесъл. За да се разсее, започна да чете надписите из клетката, почти залепяйки за тях късогледите си очи: „Не дразнете екземплярите, не са ваши“… „Да открием у маймуната човека и обратното“… Хм – досети се той, – това „и обратното“ е добавено с тебешир, очевидно оня неграмотен вагабонтин Маймун е накарал някого да му го напише… И защо ли чета тия глупости? Идиотски професионален навик да четеш, да четеш, да четеш… Я, май започвам да се унасям… Какво каза оня екземпляр? Да си тананикам… Екземпляр… Професор ли?… Какъв професор си ти бе, братче… Да си тананикам какво? Че ако моята противоотрова не…

 

СЪВРЕМЕННИКА СЕ УПЛАШИ,

че ако Професора заспи, сигурно ще започне да сънува, а това означаваше, че най-вероятно щеше да се телепортира в някоя друга действителност и тогава край на всичко, нямаше да може да види цялата маймунска история. Още по-лошо беше, че с нищо нямаше да успее да помогне на Професора, с когото все повече се идентифицираше, следователно сънят заплашваше да се превърне съвсем сигурно в зловещо предзнаменование на собствената му съдба…

– Не заспивай, Професоре! – искаше да извика той и направи опит да се спусне към него, за да го прихване през решетката, да го раздруса и да го върне от незнайния друг маршрут, по който вече бе побягнало подсъзнанието му, но както често става насън, изведнъж разбра, че нито можеше да се отлепи от мястото си, нито да издаде някакъв звук. От страх пък да не се събуди не смееше да се напряга много силно и към мъчителното усещане от невъзможността да се помръдне и да издаде звук се прибави и отчаянието, че го изпуска, че всичко отива по дяволите и че с нищо няма да може да коригира поне донякъде лошите символи.

Изведнъж му хрумна спасителната идея да си внуши, че и той тръгва след него, след него, след него, че не Професора лежи в клетката, а самият той, че е облякъл маймунския гащеризон и че след тая инжекция няма начин да не…

– Успях!… Успях… – искаше да изкрещи от радост, но добре че не можеше, защото беше толкова развълнуван, че наистина щеше да се събуди и да развали всичко, а то не беше малко: установи, че бе попаднал в една аудитория, в която Професо­ра четеше лекция, облечен в карираното сако от най-младите си асистентски години, а на банката пред него седяха трима студенти, които според професорския сън трябваше да бъдат млади студенти първокурсници, а всъщност бяха Директора, Докторката и Маймун, който бе дошъл на тая лекция с пардесюто, бомбето, очилата и шалчето на самия Професор.

– Благодаря ви за вниманието, млади хора – каза Професора развълнуван, оказа се, че това е последната му лекция, с която всъщност се прощаваше с Университета. – Извинете стария човек, че е така… Но това е най-тъжният ми сън, който все по-често ме спохожда. Да… За вас днешната лекция е първата ви среща с Университета, с науката, с големия свят на знанието… А за мен тя означава раздяла с всичко това. Но ако някой каже, че сме се срещнали само за да се разминем, няма да бъде вярно. Защото ние с вас посрещнахме заедно най-великото, най-невероятното събитие в нашия живот – Голямата промяна, а това ни свързва завинаги. Вие ще имате щастието да прекарате живота си по достоен начин, а аз съм щастлив, защото дочаках…

– И това не е малко, друга… Хм… Господин Професоре! – констатира делово Маймун-Студент. – Като се вземе предвид колцина не дочакаха…

– Сигурно сте били и репресиран? – подсказа му услужливо и Директора-Студент.

– Мили мои! – разпери ръце Професора. – Когато беше репресирано половината човечество, какво значение има дали е бил репресиран един или друг отделен човек?

– Мнозина са сънували непрекъснато, че ги карат към затвор или лагер! – обади се и Докторката-Студентка, а той се усмихна:

– За живеещия в държава затвор… Или в общност от такива държави, наречена с точното име лагер… Това не е чак толкова страшно. Просто за известно време си сменяш местодомуването.

– Но вие, както е известно, никога не сте били член на партията-майка – каза угоднически Директора-Студент. –Какво ли ви е струвала професорската кариера?

– Очевидно имал съм невероятния шанс да попълня малкия процент на голямата демагогия, че и да не си член… Ако покажеш качества… А и по характер не бях бунтар. Умеех да преглъщам, да се правя всекидневно, че не забелязвам унижението да бъдеш оценяван и съдбата ти да се решава тайно, зад гърба ти, от една мафиотска шайка учени некадърници… На които при това не само да се усмихваш, но и да помагаш да трупат титли, власт, слава, пари… Да им бъдеш непрекъснато и най-покорно благодарен затова, че те търпят сред себе си, че те оставят да работиш, да живееш… Да растеш!… А най-тежкото и най-страшното идваше, когато трябваше да устояваш на мрачните им напъни да те направят доносник. Владееха до съвършенство изкуството да те накарат да се чувстваш виновен. За баща си, за дядо си или прадядо си, за казани и неказани, за извършени и неизвършени, за помислени и непомислени неща… Сгащват те в ъгъла като подгонено зверче и понеже всичко зависеше от тяхната воля – и работата ти, и бъдещето ти, и животът ти, и съдбата на децата ти, всичко, което имаш на тоя свят, започваш да усещаш как земята се изплъзва изпод краката ти. Обхваща те вледеняващ ужас… И ако не намериш сили да издържиш… Ако подпишеш разписка на дявола… Край с тебе! И като учен, и като човек. Сам си се запратил в дъното на преизподнята. А някъде далече горе се киска Мефистофел:

– Ще се издигаш, а?… Има си цена!

– Но пък когато сте им отказвали, душата ви сигурно е ликувала! – обади се Докторката-Студентка, а той поклати глава:

– Тресеше се от страх, моето момиче! От сатанински страх, който я беше стиснал за гушата и ѝ съскаше: „Подписвай ма, глупачке, девет десети от тия около теб са подписали и писват ли, писват срещу тебе… Те не те пожалиха, ти ще ги мислиш… Отмъсти на мръсниците, сега са ти паднали…“ „Какво ти ликуване? Няма по-страшно нещо от страха…“

– Все пак не подписахте, нали! –  упорстваше в желанието си да му прави добро впечатление Докторката-Студентка, защото тия старчета и след пенсионирането си можеха да бъдат полезни на амбициозните млади специалисти, а той се усмихна тъжно, защото си спомни, че до най-шизофреничния бяс ги докарваше това, дето най-често им отказваха тия като него – беззащитните, неконфликтните, готовите на хиляди други неизбежни компромиси, нежелаещите, а и неможещи да имат власт поради политическата си непълноценност, с една реч – хората, които те най-много презираха и даже въобще не смятаха за човеци. Това ги объркваше и пробуждаше в кучешките им души неистово желание за жестока саморазправа… – И тайничко от всевиждащото око на всевишната власт, която великодушно ви е позволила въпреки всичко да станете професор, вие сте се надявали и сте чакали великия час на аутопсията! – завърши своя въпрос-подсказване тя, а той отново се усмихна:

– На нищо не съм се надявал и нищо не съм чакал, мили младежи. Този, който ви каже, че е допускал това чудовище да бъде не съборено, а само дори поразклатено, е лъжец… Че поредното фризиране ще бъде малко по-сериозно от предишните, това можеше да се допусне… Но че… Като политическо явление в световната история това има само един аналог – рухването на всемогъщата Римска империя, а в библейската – потопа или Христовото възкръсване…

Изведнъж му стана горещо, той рязко разхлаби връзката си и започна да разкопчава сакото си, Докторката-Студентка услужливо притича и му помогна да го свали, а под него за най-голяма изненада на всички, се оказа косматият маймунски гащеризон.

Без да разбира какво става, Професора довърши мисълта си:

– С други думи, доживяхме да видим осмото чудо на света…

– Доживяхме и деветото! – извика Директора-Студент, смеейки се заедно с останалите и сочейки като тях към объркания Професор, който не разбираше какво става и ги питаше защо се смеят, докато не откри върху себе си маймунския гащеризон.

Уплашен и още повече объркан, той пипаше с ужас козината, която бе залепнала плътно по него и само повтаря­ше:

– Какво е това?… Вие ме познавате, нали?… Аз не съм маймуна!… Скъпи колеги!… Аз съм вашият професор… Не съм маймуна!…

– Не си бе, не си маймуна! – съгласи се с него Маймун-Студент. – Ти си просто Маймун…

 

СЪВРЕМЕННИКА УСТАНОВИ ОЩЕ,

че понякога му се удава да внуши свои мисли на Професора и дори да го накара да изговори някои от ония неща, които на самия него много пъти му се е искало да каже… Но това ставаше толкова рядко, че не даваше големи надежди за някаква решителна намеса в съня, а следователно и в предз­наменованията. Фиаското на Професора пред студентите го уплаши, искаше му се сънят на стареца да свърши малко по-оптимистично, защото ако той беше лошо предзнаменование за съдбата му в другата действителност, която беше вече неговият собствен, на Съвременника сън, това означаваше, че този сън пък щеше да се окаже на свой ред лошо предзнаме­нование за другата, най-реалната действителност… Но кое беше сън и кое действителност и коя от действителностите беше най-реалната?… Като човек, прочел много книги през живота си, Съвременника знаеше, че всичко е относително и зависи от гледната точка и че например онези от пациентите на психоаналитиците, които приемаха като най-реален света на подсъзнателните си фантастични образи, бяха понякога по-щастливи от реалистите със здрав разум. Това, разбира се, беше допустимо в света на индивидите, народопсихоанализата със сигурност би определила подобно явление като гибел­но за онзи народ, който си го позволи.

Задълбочих се в много сериозни разсъждения, току-виж съм се събудил – рече си Съвременника и уплашено потърси с поглед Професора, най-сигурната му връзка със съня. Откри го свит на кълбо в единия край на клетката, беше се върнал от лошия си университетски сън, който обаче както по всичко изглеждаше, не спираше да го преследва с кошмара си, защото той продължаваше да вика, че не е маймуна.

Съвременника видя с изненада, че отново, както и в началото на съня, до клетката бяха застанали младите Пепи­тени Люлюци. Те гледаха любопитно към Професора, който махаше отчаяно с ръце пред лицето си, сякаш за да пропъди някакво страшно видение, и повтаряше:

– Не съм маймуна… Не съм маймуна… Не съм маймуна…

– Не си бе, не си! – опитаха се да го успокоят те. – Кой ти казва, че си маймуна?

– Моля ви, помогнете ми! – протегна ръце към тях Професора. – Измъкнете ме от тук! Вземете ме с вас!…

– Готово! – съгласиха се те щедро. – Казвай в коя посока си, щото ние сме в обратната.

– Моля ви да ми повярвате… – продължаваше да скимти той. – Аз не съм маймуна! Аз…

– Ама кой ти казва, че си маймуна бе, човек!

– Нали! – невярващо викна той.

– Ами да! Я си виж червения задник! Къде се е чуло и видяло маймуна с такъв червен задник!

– Това са само маймунски дрехи! Моят задник не е…

– Естествено! Имахме си хас да е! Я го покажи веднага на тия, дето не вярват!

Професора понечи да разкопчае маймунските гащи, но нещо го спря, дори и пред жена си винаги се бе закопчавал и разкопчавал гърбом.

– Аз… С извинение… Пред вид на…

– Ето, виждаш ли! – успокоиха го с готовност Пепитените Люлюци. – Моментално отпадат всички съмнения.

– Вярвате ми, нали? – устреми се той щастлив към тях, а те се поотдръпнаха малко от железата, защото маймунските ръце бяха дълги и изглежда малко ги плашеха:

– Нямаш си проблем.

– Ще ме измъкнете ли?

– Ама нали вече се разбрахме. Само си покажи посоката. Професора се огледа страхливо и като се убеди, че няма никой друг наоколо, им зашепна бързо, че е професор, че знае много чужди езици плюс есперанто и стенография, че е публикувал няколкостотин по-крупни и по-малки изследва­ния, че е член на осем чуждестранни академии и доктор хонорис кауза на седем чуждестранни университета, че има приноси в световната наука и че го цитират в цял свят, нека погледнат в компютърната си поща, Академия.еду почти всеки ден му изпраща сведения за цитирания на негови трудове в Европа, Америка, Азия, Австралия, Африка и къде ли не, така че…

– Ц-ц-ц… – зацъкаха разбиращо Пепитените Люлюци. –Цитират го… А от тая работа нещо пада ли, предимно по второ направление… – И понеже им направи впечатление неразбиращият му поглед, поясниха. –  А бе ц-ц-цицаш ли го това ц-ц-цитиране?

– А, моля ви се! – разбра най-сетне той за какво става дума. –  Това е за науката! Аз… Безкористно…

– Ц-ц-ц-ц… – зацъкаха пак те. – Еми тогава що се чудиш, че си стигнал дотук? За тебе няма ли политика, бизнес нещо?

– А, аз с политика не се занимавам…

– Язък ти за учението тогава.

  • А с бизнес се занимава от мое име Маймун. Трябва да знаете обаче, че той…

– Маймун?

– Да! Дето работеше на това място! Но той ме измами. Отиде преди седмица да купува от мое име тая зоологическа и изчезна. Никакъв го няма. Оттогава не съм хапнал нищо…

– Нямаш проблем – успокоиха го те. – Ние ти носим бонбони, вафла и сандвич.

– Бонбони?… Вафла?… Сандвич?… – не можеше да повярва на ушите си той. – Моля ви! Умирам от глад!

– Само че… Трябва да ги заслужиш – уточниха те добронамерено.

– О, разбира се! Не бих искал нищо даром. Само кажете как?

– Покажи си… –Те спряха деликатно дотук, надявайки се, че както винаги, той си знае урока и ще изпъни желанието им, преди още да са си довършили приказката, но понеже маймуната изглежда нещо блокира, те я подканиха. – Хайде де!

– Какво? – почти виновно каза той, изведнъж се притесни, че нещо не беше разбрал.

– Задника, какво! – казаха те малко разочаровани, а той отново се сконфузи:

– А, моля ви се…

– Тогава се изплези!

– Ама моля ви се…

Пепитените Люлюци също не разбираха какво става и затова дадоха следващите си поръчки накуп:

– Тогава блъскай железата с глава, застани мирно и козирувай, търкаляй се по земята и ни целувай подметките, след това тука и накрая още по-тука!

– О, моля ви се! – опита се да апелира Професора. – Вие сте интелигентни млади хора… Измислете нещо по-…

– Тогава я извикай силно към тия… –  И му пошепнаха нещо, от което той се отдръпна уплашено:

– О! Ама как така? Тия хора не са… Простете, не мога да изрека тая дума… Вижте само колко са красиви, вероятно добри, умни, услужливи, готови да помогнат на човек в беда… Е, може и да не са, но… Как така, без да познавам някого, ще викна, че е… Не, не мога.

– Тогава няма нито бонбонче, нито вафла, нито сандвич, а пък за посоката да не говорим – съобщиха те спокойно, извадиха вафлата и сандвича, опитаха ги, усмихвайки му се разбиращо, и си тръгнаха, като ги захвърлиха недалеч от клетката, но на разстояние по-голямо от една маймунска ръка, а той остана да вика след тях отчаяно:

– Моля ви, не ме оставяйте! Моля ви! Хора! Християни!… Спасете ме!… Помогнете ми!… Аз не съм маймуна… Не съм маймуна…

 

СЪВРЕМЕННИКА ИСКАШЕ ДА ПОМОГНЕ

на Професора, да изтича и да му подаде вафлата и сандвича, но отново бе прикован и ням, не можеше нито да помръдне, нито да извика.

Успя обаче да се зарече, че ако има нови избори, този път няма да гласува за никого.

Професора продължаваше да вика отчаяно, че не е май­муна, а пред клетката му вече бяха застанали двойката възрас­тни Пембени Люлюци.

– Разбира се, че не си – съгласиха се и те. – Кой казва, че си маймуна?

– Нали! – пак не можеше да повярва той, вече беше изгубил всякаква надежда някой да го чуе и да му помогне. – О! Вие сигурно сте чули за мен! Обществото не може да не е забелязало моето изчезване… Вече две седмици съм затворен тук с измама… Слава Богу… Значи знаете кой съм?

– Естествено! – побързаха да го успокоят те. – Ти си най- известната личност, шлагерът на този град…

– Да! – щеше да припадне от радост Професора.

– Нашият стар познайник Маймун.

– Измама! Измама! – развика се той енергично. – Това е ужасно заблуждение!… Слушайте, аз пак съм много известен, само че не съм Маймун, а Професора! Гордостта на вашия, пардон, на нашия град!

– Гордостта на нашия град са неговите трудови хора –коригираха го те толерантно. – Особено челниците в производството и преди всичко членовете и симпатизантите на…

– Спомнете си! – извика пак отчаяно Професора. – Толкова срещи сте правили с мен! Стотици безплатни беседи!… Учих ви как да обичате животните и да се грижите за тях… Аз съм Професора! Толкова ли бързо ме забравихте?

На едни Пембени Люлюци обаче, при това възрастни и с опит в работата с хора, тия не минаваха, ето защо те без много труд го поставиха на точното му място:

– Ами като си професор, стой си в професурата. Що щеш в маймунарника?

– Исках да помогна! – започна да обяснява той. – Да спася нашия общ стар познайник Маймун! Обаче той ме измами…

– Че какъв професор си ти, щом един Маймун може да те измами, бе? – фиксираха те отново точните му координати, май вече бе започнал и да ги ядосва по малко. – Господи, от какви люлюци народната власт направи професори! И пак недоволни. Ама тя да ви бере греха. От благодарност, че ви измъкна от калта и ви направи хора, вие първи й ритнахте текмето. Професори с професори! И маймунарникът ви е много!

– Ама моля ви се! – все още не губеше надежда да изясни нещата той. – Аз нямам нищо общо с политиката. Никога не съм принадлежал към някоя партия…

– Затова си и стигнал дотук – заключиха основателно те. – Аполитична маймуна.

– С политика не съм се занимавал, но не съм бил аполитичен! В душата си съм бил винаги демократ! – започна вече по-твърдо да се брани той, но сам падна на вълка в устата.

– Охо-о! Я го виж! Май се поиздаде… – забеляза пръв Пембеният Люлюк.

– Я кажи бе, нашичкия, за коя демокрация си ти? – сгащи го веднага Пембената Люлючка, след което двамата го изправиха до стената:

– За истинската народнодемократична демокрация или за уждемокрацията?

– Демокрацията няма алтернатива, тя или е, или не е –направи опит да се изплъзне той, но те, както вече стана дума, не бяха вчерашни и му казаха, че сега ще се разбере що за демократ е, след което го повикаха по-близо и му пошепнаха нещо, от което той отново, както и при другите Люлюци, се отдръпна уплашено:

– О! Ама как така? Простете, не мога да изрека тая дума…

– Издаде ли се, че си от пепитените? – хванаха го най-сетне те натясно, но той още не се бе отказал да се брани достойно:

– От никого не съм! Те също ме караха да викам, но аз им отказах. С риск да умра от глад. От две седмици не съм слагал трохичка в устата си…

– О, горкичкият, защо не каза досега? – трогнаха се изненадани те. – Какво предпочиташ – бонбони, вафла или сандвич?

– О! – не издържа той и ръката му сама се протегна към тях през железата, а те като по-опитни в работата с хора не се отдръпнаха страхливо като Пепитените младежи, напротив, приближиха се почти приятелски и даже поеха протегнатата му ръка в своите, докато той едва смогваше да каже:

– Каквото вие решите… Каквото благоволите… Господ здраве да ви дава…

– Ще ти дадем – казаха му те ласкаво и дори почти погалиха изтънялата му и трепереща от глада ръка, – само че срещу това ти ще ни направиш една много малка услуга.

След което му прошепнаха нещо, а той издърпа ръката си още по-уплашен от преди:

– Но аз… Не ги знам кои бяха… Караха ме да викам и толкоз! Не им знам имената.

– Следователно ти остава да ги научиш – подсетиха го те търпеливо и със съвсем приятелска усмивка, която като че беше готова да разбере и извини и съвсем естествения момент на колебание, защото гладът не си е шега работа, дори и за най-честния човек:

– О… Не… Вижте… Може би… Не! Не мога!

– Колко жалко… – констатираха те почти печално. – Да загине от нелепа гладна смърт такъв талант… Такъв честен професор Маймун…

След което си тръгнаха, клатейки загрижено глави, а Професора викна след тях:

– Няма да ви се продам! Няма!… Аз не ви се продадох, когато бяхте всесилни, а аз бях млад и имах какво да губя, та сега!… Плюя на маймунския живот, който ме очаква в тая клетка… По-добре смърт!

 

– НЯМАШ ПРОБЛЕМ! –

          извика някой и преди да се сети чий беше този глас, Съвременника видя отново да се показва иззад храстите на алеята пушката на Директора, а след нея се появиха и самият Директор и Докторката, която добави, че както винаги, идват точно навреме.

– Мисля, че веднъж позакъсняхте. За най-важното! – уточни злорадо Професора, който още не се бе успокоил и внезапно намери възможност да си го изкара на някого.

– Напротив! – усмихна му се лъчезарно Докторката. – Пристигнахме там съвсем навреме. Можеш да ни поздравиш!

– Моля? – не повярва той. – Да не би да искате да кажете, че сте собственици на…

– Не сами, за съжаление – призна тя, а Директора додаде:

– Ония люлюци, екозащитниците бяха приготвили един милион, но ние се обединихме с Професора и дадохме милион и двеста. Така че сега ти си вече наша частна собственост. Десет дванайсти негова и две – наша.

– Значи от мен и от бараките направихте нещо като колективна фирма с неограничена безотговорност десет към две?

– Ще излезе човек от нашата маймунка… – почука с пръст по главата си Докторката, а Професора, само и само да се заяде, я сряза, че не им е никаква маймунка, има си име – Маймун.

– И обидчив е станал – забеляза Директора, а когато Професора го заплаши, че вече може и да стачкува, размърда пушката, която стърчеше на рамото му, и припомни, че той пък може и да го застреля.

– Хайде! – изкрещя Професора, който никога през живота си не бе крещял, но нали гладът е лош съветник. – Какво чакаш? Трябваше още преди две седмици! Защо не го направихте тогава?…

– Не трябваше да рискуваме – обясни му толерантно Директора, а Професора вече нямаше нито от какво да се плаши, нито какво да крие повече:

– Да рискувате? Господи! Че вие избихте цяла зоологическа градина! Една маймуна повече…

– Ти не си маймуна – съобщи му кратко Докторката, а Съвременника усети, че отново е на крачка от събуждането.

– Моля?

– Казах ясно.

– Вие знаете кой съм?

– Ние знаем кой си – уведоми го на свой ред Директора. – Важното е сега ти да го забравиш. Вече няма да ти е нужно.

– И през цялото време сте го знаели?

Докторката му направи нещо като колегиална забележка да не ги подценява чак толкова, защото те цял живот я управляват тая зоологическа градина, и, както добави Дирек­тора, една разлика между професор и маймуна все могат да направят.

– И избрахте маймуната? – все още не можеше да повярва Професора.

– Тя ни избра – уточни спокойно Докторката, а Професора избухна в злъчен смях:

– Купи ви! Като добитък на петъчен пазар!… – И сте готови да превърнете отново човека в маймуна… Да върнете цялата еволюция назад… Само и само да управлявате… Да държите отново зоологическата в ръцете си…

Директора обясни, че със своя милион и с неговия, професорския авторитет, оня сега държи целия град в ръцете си. Но ако като колега и техен бивш преподавател той се солидаризира с тях и им помогне оня с червения задник да го… боц и аут, ще му върнат самоличността. Отново хем професор, хем човек, кой като него, ще го вземат и на работа – очерта с две думи едно наистина прекрасно бъдеще Докторката и сподели с Дирек­тора, че хем при нужда и ще може да замества в клетката някой нов Маймун…

– Не искам с вас! – каза твърдоглаво той.

– Че лошо ли ти беше с нас? Нещо да ти липсваше?

– Не искам да се връщате на власт!

– Я не викай! Когато ние бяхме на власт, ти беше световен учен. А сега си само една гладна маймуна.

– И в близкото десетилетие не ти се очертава нищо по-добро – додаде Докторката.

 

СЪВРЕМЕННИКА УСЕТИ БОЛКА

и стягане в сърдечната област, опита се да си направи масаж, но и двете му ръце бяха парализирани, добре че не беше буден, мина му набързо през ум, щеше да помисли, че получава инфаркт, и от уплаха кой знае какво можеше да стане. Слава Богу, поне ръцете на Професора не бяха изтръпнали, та той започна да разтрива около сърцето си и ура, ура, не се даваше на тия измамници, дори и да умреше, щеше да бъде смърт на горд човек, а това в дадените условия все пак беше едно отрадно предзнаменование.

– Слушайте… – изхриптя Професора. – Хайде използвайте най-сетне тая пушка. Стига сте я мандахерцали насам-натам… Впрочем може и с боцкане. Преди две-три седмици бях взел противоотрова, но нейното действие отдавна е… Никой няма да разбере, уверявам ви… Навсякъде е пълен хаос… То не се намират следователи за убийствата на хора, та някой ще седне да се занимава с маймуни… Хайде! Моля ви! Направете ми и това добро…

– Охо! – възкликна искрено Докторката. – „И това добро“! Значи признава все пак, че е видял от нас някакво добро…

– Разбира се! – вдигна ръце Професора, сякаш се предаваше. –Изучихте ме! Направихте ме професор! Световен учен! Написахте трудовете ми! Или поне ми позволихте да направя всичко това! Малко ли е?

– Малко ти е било гладуването, мой човек – даде тихо заключението си Директора. – Все още имаш чувство за хумор… Хайде, ще ти се обадим пак след някой и друг ден.

– Напразен труд – каза по-сговорчиво Професора. – На мястото на моето чувство за…хумор към вас може да намерите само едно – моя труп.

– Голям труд напиши, голяма дума не казвай – смъмри го почти майчински Докторката, Директора додаде, че са виждали и пó юнаци от него, та по-добре да обмисли тяхното предложение, иначе язък му за титлите.

– Нямате шанс, казах ви! – отсече Професора и се обърна гърбом към тях и с лице към Съвременника, който като не можеше да му помаха, понеже ръцете му бяха още сковани, поне се опита да му намигне съучастнически и окуражаващо.

– Имаме, имаме – коригира го търпеливо Директора. – Вие, учените, сте разумни хора. Обмисляте нещата от повече страни и рядко правите глупости. Хайде, гладувай си сега и си мисли със здраве. Чао.

 

БРАВО, ПРОФЕСОРЕ,

искаше да извика отново Съвременника и даже да изтича да го прегърне, защото с намигане само кураж не се дава, но с ужас си спомни, че след като вече бе изгубил способността да си движи краката, та нямаше как да стигне до него, после и гласа си, та не можеше да му извика, сега вече бяха отказали да му служат и ръцете, та нямаше и с какво да го прегърне, като в една известна народна песен. Мисли тогава, мисли и му внушавай мъжки неща – си заповя­да той, защото ако той оцелее, има надежда, но ако… Тогава всичко ще бъде загубено, всичко ще стане безсмислено и ще е все едно как ще се свърши светът през второто хилядолетие – с идването на жълтата раса, според апокрифните пророчества, с нашествието на мюсюлманите, според Нострадамус, с избухването на ново черно биле, според църковни­те книги, с връщането на народнодемократичната демокра­ция и на алеята на челниците в производството или по някакъв друг начин.

И като осмисли всичко това, Съвременника реши, че засега ще замрази решението си да не гласува за никого на следващите избори, а пък за по-следващите ще види.

За повече разсъждения не му остана време, защото в този миг видя, че пред клетката беше застанал не кой да е, а самият Маймун. С нови дрехи, елегантен, представителен и важен, какъвто Професора и в най-блестящите си години не бе бивал, не защото чак толкова бе нямал пари или не можеше да спести от командировки за нещо вносно, но защото винаги беше неудобно да се облича по-добре от ония, които все решаваха съдбата му, а те благодарение на неговите трудове имаха много пари, но твърде малко вкус.

– Охо… – не можа да се сдържи Професора като го видя, а Маймун, както подобаваше на положението му, не отговори веднага, а му се полюбува малко, приятно пъхнал ръце в английските копринени джобове на пардесюто си.

– Липсва ли ти тук нещо, приятелю!

– Свободата! И личността!…. Приятелю…

– Мислех, че вече ти е харесало това място.

– Моля?

Маймун извади пура, отхапа и изплю края й, запали я и пуфна няколко пъти с нескрито удоволствие, днес, досети се Съвременника, вече не можеш да си истински бизнесмен, ако не пушиш пура.

– Какво ще я правиш тая свобода бе, човек? Тя нито се яде, нито се пие, нито се пуши, нито се облича.

– Тя се диша! – отрони като стон Професора, Съвременника се ентусиазира от хубавия отговор, а Маймун каза:

– Ами хайде тогава. Дишай.

И отключи клетката.

Даже отвори широко вратата.

В първия момент Професора не повярва, помисли, че Маймун прави някои от маймунските си номера, но вратата зееше на крачка от него, а Маймун, за да покаже, че няма никакъв номер, се отдръпна на разстояние. Професора прек­рачи навън и сякаш все още не можеше да повярва, че вече не е в клетката, гледаше наоколо с невярващи очи и шепнеше унесено “Свободен… Свободен…“ Затича се, падна, надигна се отново и като викаше все по-неистово “Свободен… Свобо­ден…“, побягна по алеята.

Докато неговите викове се чуваха все по-далече и все по-слабо, а Съвременника ликуваше наум, Маймун влезе в клет­ката, огледа я снизходително господарски, пуфна веднъж към небето, вдигна ръката, която държеше пурата нависоко и от гърдите му се изтръгна във всемирна посока най-продължителният и мощен вик, който беше издавал някога:

– Люлюци-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и!…

Полагаше му се. Ако имаше маймунски господ, беше му свидетел.

Има такива моменти в живота на някои хора, помисли си наум Съвременника, че даже и на народите се случва, когато идва компенсацията за всички страдания и напразни илюзии, за бедността, подценяването и непризнаването, за отчаянието и униженията, за пропадането в бездната на безнадеждността, за скотобойния ужас от черния тунел пред теб, за луциферовия дъх във врата, за мисълта за самоубийство… За определен брой хора и народи този момент идва в резултат на дългого­дишни борби и жестоки лишения, за повечето не идва никога, въпреки борбите и жертвите, а за някои като Маймун, пада от небето. Значи ли това обаче, че тези, последните, трябва да се откажат от шанса си и да го отстъпят на някого другиго, оказал се внезапно по-чевръст късметлия, който по-малко разсъждава и повече действа, научен да разрешава подобни казуси според принципа на току-що отхвърленото общество, че не е луд който изяжда зелника, а който не го изяжда?… И за каква справедливост и висша етика може да се говори, когато на човек още от дете му става ясно, че щастието на едни обикновено се гради върху нещастието на други, а като порасне достатъчно, разбира, че е така и с народите? И че и в междудържавните, както и в междуличностните отношения, за по-силните винаги е имало писани закони, които могат да бъдат представени като известната на всички врата в равно поле, а има и неписани – в тях даже и от тая врата няма нужда…

Силният беше Маймун. Всичко останало следваше.

 

СЪВРЕМЕННИКА ИЗВЕДНЪЖ ОСЪЗНА

с облекчение, че сънят му вече може да свърши. Както и да се погледнеха, предзнаменованията не бяха съвсем отчайващи, Професора все пак се бе измъкнал от клетката и бе получил свободата си, ерго имаше място за надежди за някоя и друга по-висока училищна бележка утре, казано образно, а какво щеше да стане с политиката вече беше въпрос, който едва ли имаше нещо общо с него, това по-скоро изглеждаше да засяга сферата на народопсихоанализата. Съвременника беше частно лице без обществено-политически амбиции, просто обичаше да раз­съждава и както и преди, така и сега, сънища с неблагоприятна символика му действаха подтискащо. И той като Професо­ра не бе членувал в никаква партия, още по-малко би се записал в някоя сега, защото държеше преди всичко на лич­ната си свобода. Изгубването на тая свобода би било равно­силно на напъхване в маймунската клетка.

Ако беше сигурен, че до часа за ставане има още много време, щеше да опита да се телепортира след Професора, може би би могъл да му помогне с нещо и по-нататък, или ако, дай Боже, говорът му се върне, поне щяха да си поприказват. Ако се събудеше и се окажеше много рано, щеше да е лошо, защото след такива тежки сънища обикновено не успяваше вече да заспи и след това целия ден се влачеше като пребит. Още по-лошо щеше да бъде, ако обаче сънят продължи, но ненадейно се забатачи и не остане време за оправяне. Така че я по-добре веднага да се събуди!

…Когато неочаквано видя тичащия към клетката Професор, Съвре­менника разбра, че с колебанията си е направил фатална грешка, но вече беше късно да я поправи. На война като на война, рече си обаче той и като не можеше да си стисне палците, поради тоталното си парализиране, стисна поне зъби.

Професора се втурна запъхтян в клетката и панически заключи отвътре.

– Ама ти си свободен, нали се разбрахме – пуфна бавно към небето Маймун. – Много бързо ти дотежа свободата.

Професора се бе строполил в средата на клетката и още не можеше да си поеме въздух.

– Щяха да ме убият…

            – Кои?

– Всички… И възрастните… И децата…

– Да не би да си започнал да им обясняваш, че си професор?

– После им казах, че съм се пошегувал… И че съм си техният Маймун… Но те продължиха да хвърлят камъни… В клетката всички ти се радват, даже ти подхвърлят по нещо… Но ако те видят свободен… Решават, че си побеснял и хайде с камъните… Защо, защо…

– Не се ли сещаш защо? Е как ще се сетиш, като си професор! Хайде, задавам ти го за домашно тая вечер, провери в някоя и друга дебела книга, а сега дай ключа, че имам делова среща в бизнес клуба.

Професора използва, че Маймун се беше приближил непредпазливо, и се вкопчи в пеша на пардесюто му:

– Личността! Веднага ми върни личността!

– Ключа – каза Маймун без никакво напрежение, както подобава на един уверен в силата си човек.

– Първо личността!

– Каква личност, щом веднъж си се направил на маймуна бе, човек… – заобяснява му той с лека досада, но все пак търпеливо, подхождаше му наистина, пък и толкова неща ги свързваха. – Нали винаги ще ти лъсва червеният маймунски задник!

Професора задърпа яростно гащеризона, но той не се поддаваше дори на разкопчаване, камо ли на сваляне. Изг­лежда злата магия наистина беше задействала, каза си Съвре­менника, а това вече хептен не беше добро предзнаменование.

На Маймун изглежда му досмеша, но се помъчи да не проличи:

– Казах ти. Лепнеш ли го веднъж – край. Завинаги. Давай ключа.

– И ти беше маймуна! При това истинска! А сега отиваш в бизнес клуба!…

– Едно е да си бил, а друго – да си се правил на маймуна, второто е седем и половина, до осем пъти по-позорно. Ключа.

– Личността! Документите, дрехите, всичко! – заинати се вече сериозно Професора. – Иначе оставаш тук с мен завинаги.

– Не ставай смешен! – опита се този път по-успешно да го вразуми Маймун. – Нали моите бивши господари и настоящи съдружници все още държат ключове от всички врати! А бравите още не са сменени, вътре са си ста-а-а-арите патрони… В тая зоологическа освен смъртта на личния състав нищо друго не е променено, не си ли разбрал? Само ще ме ядосаш и ще си утежниш положението, ще вземеш да ме загубиш като съюзник. Хайде, бъди разумен. – Той бръкна и извади спокойно ключа от джоба на гащеризона на Професора, който не направи и опит да окаже съпротива. – Браво, ще стане човек от тебе.

– Никакво съмнение… – каза като че повече на себе си Професора. – Особено с отстъпения ми за вечни времена червен маймунски задник…

– Ако ми бъдеш предан… – каза съвсем приятелски Маймун. – И ми помогнеш тия бивши номенклатури… боц и аут…, ще ти осигуря и някоя човешка самоличност.

– Искам си моята! – заинати се отново Професора.

– Твоята вече не може. Заета е.

– Браво. А каква?

Маймун бе обмислил всичко:

– Уж ще поканим някой американски учен. Ти нали знаеш американски, след това постепенно ще научиш и български. Създаваме супермодерния зоопарк, ти ставаш мой асистент и правим голямата наука. Нобеловата награда не ни мърда. Изграждаме и веригата от зоопаркове в Европа, а после може и в целия свят, ще видим на място.

Когато осъзна, че Маймун вече заключва клетката отвън­ка, Професора почувства отчаян прилив на сили и се хвърли върху железата:

– Искам си моята самоличност! Нямаш право да ми сменяш самоличността!

–   Не аз, времето ти я сменя. Кризата, катастрофата, хаосът… На тях се сърди, ако можеш. И от тях си я искай обратно.

Маймун прибра ключа в джоба си и понечи да тръгне, но Професора раздруса железата:

– А какво ще ям? В тоя маймунарник никой вече не ми дава храна!

– „Даваше“ се, драги, при старата система – заобяснява му отново търпеливо Маймун. – Тогава „даваха“ телевизори, цимент, олио или яйца, „даваха“ ти панелен апартамент или трабант… Сега трябва да се научиш всичко да си взимаш сам. А за целта трябва да мислиш със собствената си глава. Да развиваш личната си инициатива. Ако изкараш нещо, ще ядеш, ако не – смятай, че си обявил безсрочна гладна стачка и си гледай кефа. След два-три месеца някоя фондация може да ти подхвърли бонбонче, до бонбонче и половина с отдавна изтекъл срок на годност от току-що получената пратка на някоя щедра западна хуманитарна помощ. После с подновени сили – отново стачкуваш.

– Вече трета седмица само това правя.

– Да, ама в тоя маймунарник и нищо да не вършиш, пак ти подхвърлят по нещо, това е лошото. Като в оня, големия маймунарник, който някои наричаха държава и в който всички трябваше да бъдат еднакво мързеливи и равно бедни.

– Било е! – поправи го злъчно Професора. – Сега вече никой не ти подхвърля нищо за нищо. Всеки иска нещо от тебе.

– Като иска, ще даваш. При най-малкото недоволство от теб те хвърлям на ония с камъните.

– Искат да си показвам задника! – запротестира Професора. –Да се плезя, да си блъскам главата в железата, да стоя мирно и да козирувам, да се търкалям по земята, да им целувам подметките…

– Щом искат, ще си показваш и това, дето го нямаш, ясно ли ти е? – вече започна да се ядосва Маймун. – И ще им целуваш не подметките, ами и задниците! Защото те ще ми пълнят джобчето!

– Искат и да викам…

– Ще викаш!

– Но аз не мога… – почти проплака Професора.

– Тогава няма да ядеш.

– Няма! – изведнъж се прежали той.

– Следователно няма да забавляваш както трябва нашите посетители.

– Няма.

– Следователно пак стигаме до ония с камъните.

– Не! – искаше да изкрещи Професора, но в последния момент не го направи от гордост, Съвременника отново се зарадва, а Маймун даде знак, че си тръгва:

– В такъв случай оставям избора на теб. Ние, учените, сме разумни хора. Обмисляме нещата от повече страни. И рядко правим глупости, нали… Виж колко домашни ти се събраха за тая вечер. Гладувай, мисли и взимай правилни решения. Аз вярвам в теб.

Все по-объркан и все по-уплашен, Съвременника се чуде­ше какво да прави – да се буди ли, или да чака нещо по-оптимистично. Всичко тръгваше отново на зле и изглежда щеше да бъде по-добре да се предпази от още по-лоши предзнаменования, одевешното колебание започваше да му струва скъпо. Не искаше да вижда повече нито Маймун, нито когото и да било друг, молеше се само за Професора. Напрегна силно мисълта си: да се събудя, да се събудя, събуждам се, събуждам се…

– Аз вярвам в теб! – стреснаха го последните думи на Маймун, произнесени само че този път от Професора, който бе започнал да се разхожда нервно из клетката и да си говори сам – нещо, в което Съвременника по принцип не откри лошо предзнаменование, защото този навик беше точно толкова стар, колкото стара бе и самата професорска институция, несъмнено още от създаването ѝ е имало професори, които никой друг не е искал да слуша. – Той вярва в мен, представете си! – не можеше като че да се нарадва Професора. – Толкова е рядко и хубаво някой да ти каже, че вярва в теб… Особено днес… В тая криза, катастрофа и хаос… Когато трябва за всяко нещо да мислиш със собствената си глава… Да проявяваш инициатива… Да! Само че за разлика от вас, господа, аз цял живот съм мислил със собствената си глава и съм проявявал инициатива. В науката, поне в моята, това не беше невъзмож­но поне донякъде. С цената, разбира се, на чудовищен труд и нечовешки лишения… Да… Гладувай, мисли и взимай правил­ни решения. – Професора се разсмя злъчно, почти истерично и даже за първи път през живота си се опита да направи нещо като неприличен жест. – На-а-а-а! Няма да ми станете чорба­джии! Аз на ония не позволих да ме направят на маймуна, та на вас… – Той опита да се успокои. – Да… Значи сега кое отново става най-важното? Да оцелееш. Да се съхраниш. Да издър­жиш. Да не се продадеш. Никакви компромиси, защото цена­та им е страшна, а и не помагат. За да си върнат или запазят властта, те са способни на всичко. Ликвидираха ли Големия Лъв, Кумчо Вълчо и Кума Лиса, Баба Меца и Зайко Всезнайко, епично смелия Ежко Бежко и даже мъдрите змии? Окото им не мигна. Няма го вече и моя приятел Слона, няма го Жирафа, няма я бързоногата Сърничка… Отлетяха ли на небето и душите на всички птици?… Край на приказките, явно дошъл е и твоят ред. Не гладната смърт е страшна, човеко, а духовната. Тогава направи го тихо и величествено, като негово величество царя на животните…

След което Професора се сви на кълбо в средата на клетката и притихна.

 

А СЪВРЕМЕННИКА ЛИКУВАШЕ.

Не успяха да го смачкат! Пак остана по-силен от тях! Смърт, но достойна! Мъжка, героична! Духът победи! При дадената ситуация от това предзнаменование по-добро, здраве му кажи! Сега вече можеше да се събуди щастлив и сравнително по-спокоен за утрешния ден, да, да, трябваше веднага да се събуди, да се събуди, да се събуди, докато не е настъпил някакъв нов обрат, докато нещата не са се забатачили отно­во!…

Ах, как му се искаше да има сега краката, ръцете и гласа си, да се спусне към Професора, да го прегърне и да му каже, че и той е също като него, че през цялото време е следял съдбата му и че одобрява безрезервно всичките му мисли и постъпки, че даже изцяло се е идентифицирал с него и че той, Професора, може изцяло да разчита на него, дори да го третира като свой двойник, свой подсъзнателен символ, пси­хоаналитична метафора или просто добро предзнаменование за утрешния си професорски ден…

Само да издържи, да издържи!

Сега вече трябваше да се събуди. Давай! Напрегни най-сетне достатъчно силно мисълта си и се събуждай! Събуждай се!…

Но отново бе пропуснал момента.

До клетката бяха застанали, като в едноминутно мълчание, Маймун, Директора и Докторката. Гледаха Професора, който лежеше свит като умряло животно. Пръв наруши мълчанието Директора:

– Тая мърша май вече трябва да…

– Мисля, че още не е станала съвсем мърша – забеляза внимателно Докторката.

– Ами помогни й най-сетне да стане! – каза вече малко нервно Директора. – И да я изхвърлим оттук.

– Няма да издържи дълго така – даде някаква надежда тя.

– Проваля ни плановете! – продължаваше да нервничи Директора. – Вече месец псовисва тука. Или да става и да върши работа, или да мре!

– Още малко търпение… – настоя все пак Докторката, човек не се разделя така лесно с мечтата за Нобелова премия, а чудеса винаги са възможни, дум спиро сперо, дори и друг да диша вместо теб.

Директора обаче явно бе изгубил всякакво търпение, а и нали си имаше по-друго становище по въпроса за Нобеловата награда:

– Още малко, още малко!… Вече започвам да мисля, че тоя тука е безсмъртен!

– Това може да се провери – обади се най-сетне Маймун, тия я бяха подкарали, сякаш си бяха само те, и сякаш както преди, всичко зависеше само от тях. – Ако до неделя е все така, ще го вържем в един чувал с други отпадъци и нечистотии от бараките и ще го напъхаме в някоя от боклукчийските кофи отвън, а сутринта циганите ще го хвърлят в търбуха на колата, където както е известно, всички боклуци изгарят веднага и без остатък. Тъй като той беше една възвишена личност, духът, тоест димът му ще се издигне над целия град, а ние ще му изцицаме застраховката и ще вкараме тук новите маймуни. Ако обаче се окаже, че е безсмъртен, няма застраховка. Риск печели, риск губи.

– Правилно! – одобри професионално Директора, за него по дългогодишен навик работата стоеше винаги над всичко. – То бива хуманизъм бива, ама това нашето е вече цяла свинщина!

– Ама минахме всички граници! – напълно и вече съвсем безрезервно го подкрепи Докторката, както винаги, когато й станеше ясно, че е взел някакво твърдо решение.

А Маймун обобщи кратко, както подобаваше на положението му:

– Радвам се, че съветът на компанията одобрява предложението ми единодушно. Хайде сега да видим какво са ни докарали новите фургони от Африка. След което може да идем да си основем една партия. В заглавието й трябва да фигурират думи като социална, демократична, прогресивна, хуманна, свободна, може и християнска… Или пък да си основем движение? Или съюз? Или група?… А бе ще си основем каквото си искаме! И ще правим…

– … Каквото си щем! – казаха си и тримата в хор, след което Маймун ги прегърна през рамената и ги поведе по алеята.

Преди още да се бе окопитил от ужаса, който го обхвана и да вземе някакво решение, Съвременника видя, че Професо­ра направи някакви мъчителни опити да се раздвижи. Очевид­но беше толкова изтощен, че успя само да повдигне малко главата си. Заговори нещо, но за да го чуе, Съвременника трябваше да се напряга доста, защото това не беше говорене, а някаква жалка смесица от шепот и хриптене:

– Уважаеми посетители… Драги клиенти… Добре дошли в нашата супермодерна зоологическа градина… Хелоу… Здравствуйте… Салю… Я сас… Чао… Аз съм вашият Маймун… Справка – “Рибния буквар“, стръ. девендесет и пета… Искате ли да ви покажа задника си?… Вот!… Или езика си?… Йе-йе- йе… А да блъскам железата с глава? Йе-е-ес… Хъ-хъ-хъ… Да се търкалям по земята? Плийз… Да пълзя? Бите… Да ви козирувам? Так точна… Или да ви оближа подметките? О’кей, давайте ги насам… И левите, и десните… И всичко друго, което пожелаете… А, аз мога и да викам…. О, как мога… – И Професора се опита да събере вече останалите само кожа и кости треперещи ръце пред лицето си в нещо като фуния. – Пембени Люлюци-и-и-и-и… Пепитени Люлюци-и-и-и-и… Най-покорно ви благодаря… Бальшое спасиба… Най-сърдечно ви благодаря… Тенкю вери мъч… Най-искрено ви благодаря…

 

          – НЕ-Е-Е-Е-Е!… –

искаше да изкрещи Съвременника и ако можеше да го стори, ах, само ако можеше да изригне с гласа си цялата планина от отчаяние, която внезапно се бе стоварила отгоре му, щеше да помете целия тоя отвратителен свят, цялата тая гигантска адска машина, която смля и последния човек между човеците, може би най-честния, най-твърдия, най-светлия…

Ах, краката и ръцете ми! Къде са краката и ръцете ми, за да изтичам и да вдигна дрипата, която остана от Професора, да я прегърна, да я стопля, да й вдъхна живот или да я убия, ако трябва, но да не й позволя повече да… Като че глас не ми трябва чак толкова, думите вече са без значение, сега само действието носи спасение!…

– Трябва да действам! – извика си той наум, колкото сили имаше, и о, чудо! Изведнъж разбра, че чува гласа си не с ума, а с ушите си!

Ново чудо! Можеше да движи и ръцете, и краката си, сигурно това означаваше, че наближава да се събуди, тогава никакво губене на време, напред към Професора, докато все още не е фатално късно да се направи нещо, да се спасят и той, и сънят, и предзнаменованията, и всичко!…

 

НО ПРОФЕСОРА ВЕЧЕ БЕШЕ ИЗЧЕЗНАЛ.

А наоколо внезапно бе настъпила пълна тъмнина. Дали е тъмнина, или пък, връщайки си другото, съм загубил зрени­ето си? – помисли си с ужас Съвременника, обаче не му остана много време за разсъждения, защото изведнъж, въпре­ки че не виждаше нищо, разбра, че е попаднал в клетката, но в нея не беше само той, а и всички останали – Маймун, Директора, Докторката, Пембените Люлюци, Пепитените Люлюци… Въпреки че не виждаше вече абсолютно нищо в черния мрак, той разбра, че всички, включително и самият той, бяха протегнали ръце през железата навън и крещяха неистово един през друг, освирепели от глад, кой знае откога бяха затворени тук:

– Пепитени Люлюци-и-и-и-и-и…

– Най-покорно ви благодаря-я-я-я-я…

– Мерси боку-у-у-у-у-у…

– Пембени Люлюци-и-и-и-и-и…

– Най-сърдечно ви благодаря-я-я-я-я-я-я…

– Балшое спасиба-а-а-а-а-а…

– Пепитени Люлюци-и-и-и-и-и…

– Най-искрено ви благодаря-я-я-я-я-я-я…

– Данке шо-о-о-о-о-о-йн…

– Пембени Люлюци-и-и-и-и-и…

– Най-покорно ви благодаря-я-я-я-я-я-я…

– Евхаристо поли-и-и-и-и-и-и…

– Най-сърдечно ви благодаря-я-я-я-я-я…

– Пепитени Люлюци-и-и-и-и-и…

– Тенкю вери мъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ч…

– Пепитени Люлюци-и-и-и-и-и…

– Молто грация-я-я-я-я-я-я…

– Най-покорно ви благодаря-я-я-я-я-я-я…

– Пембени и Пепитени Люлюци-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и…

В един момент Съвременника се сети, че не чува гласа единствено на Професора. Слава Богу! – намери време да си каже в безумната галимация, спасил се е, значи сънят все пак не е съвсем безнадежден, значи има шанс и ние всички да излезем от клетката…

Но изведнъж усети, че и той, и другите стъпват в тъмното върху нещо меко и започна да крещи панически, че газят върху падналия Професор, че трябва да го вдигнат и ако все още диша, да го спасят, а ако вече го бяха… Поне да отдадат елементарна почит на мъртвия…

Но от неговото викане не излезе нищо, защото гласът му отново се бе изгубил. Опита да ги разбута и сам да вдигне това, което беше останало от Професора след толкова дивашко тъпкане, но разбра, че вече бе загубил отново и способността си да се движи. Само чуваше около себе си неистовите им викове и понеже клетката очевидно беше твърде малка за всички, отвсякъде го притискаха голи, твърди, брутални, вонящи нетърпимо на зоологическа градина, със сигурност червени маймунски задници. Поиска да провери дали и той като останалите не се е сдобил с такъв, но се сети, че вече беше късно да провери, не можеше да помръдне.

Все още само чувам, установи той, но докога ли?

После все още само ще мога да мисля наум.

А после?

После очевидно трябваше да се събуди, преди да е стана­ло още по-късно.

Но как? Нали вече не можеше дори и да се ощипе. Нямаше и глас, та да помоли друг да му направи тая услуга.

А ако си спомняш, драги Съвременнико, няколкото досе­гашни опита на твоя и моя Съвременник да се събуди само с мислене наум уви, не дадоха резултат.

Току-виж човекът си останал завинаги в клетката.

Може пък и да му хареса, знаеш ли? С всичко се свиква.

Нали ти казах и в началото – маймунска история. Може­ше и да не си губиш времето.

Съвременнико, бе! Не чуваш ли какво ти казвам?

– М?… Ъхъ…

– Ъхъ?… М…

– А-а…

– Дап-дап.

Публикувано в Разкази, Творчество и позиция. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.