Лунни деца

По действителен случай

Сергей Комитски

На Ралица и Борко

­

­

          – Кое е това момиче? – прошепна неочаквано мъжът, като не откъсваше поглед от снимката. – Познавам ли го?

         Намери портрета му в секцията зад книгите и атласите на Стария свят и се учуди. Беше открил всичките останали снимки на сина си под дивана, в кутия от дамски обувки. А пет-шест – които бяха в рамки, прибра от етажерките и стената. На тях се усмихваха приятелите му от махалата, съотборниците от “Славия” и достолепната баба Камелия.

          Половин година вече, откакто Боян бе починал, а Васил така и не посмя да прекрачи в стаята му. Идваше през два-три дни да навести болната си майка, задаваше “протоколни” въпроси на жената, която бе наел да я гледа, оставяше по някой лев, оглеждаше в полусън апартамента и скръбно поемаше към дома си. Докато се прибереше в “Люлин”, в главата му като в прибой, отекваха шепотите на майка му. Тя непрестанно мълвеше “защо Господ не е прибрал нея – старицата; видяла и жилото, и меда на живота; а е отнел внука й Боян. Боян, който едва бе навлязъл в тоя живот… А така хубаво си живееха двамата – баба и внук. От седемнайсет години заедно…” Накрая баба Камелия притихваше, гледаше изнурено в тавана и заспиваше безпаметна.

          След неочакваната кончина на Боян Васил преживяваше дните си в апатия и ненавист към Бога, който погуби сина му. Единствен импулс, доказващ, че все още е жив, беше желанието му да предпази Пламена – жената, с която живееше и непълнолетната й дъщеря, от своята вселенска печал. Това му костваше много усилия и когато усетеше, че вече не може да устои на поразяващата го горест, се заключваше в хола и пиеше, и плачеше сам до събуждането на слънцето. После тръгваше замаян в делника и времето му неусетно се стриваше на прах, подобно на цимента във фирмата, за която работеше.

          Преди две-три години напусна енергийното министерство, в което беше един от елитните инженери и управленци, заради политическа чистка. Такива неизменно съпътстваха всяка нова власт и правителство, а Васил не търпеше подобни еквилибристики с професията и морала му. Веднъж деликатно подсказа на ресорния си министър, че не познава материята, с която се занимава, и, разбира се, изхвръкна от министерството. Но това въобще не го впечатли. Вече беше разбрал, че нищо не може така пълноценно да осмисли живота му, както любовта и признанието на Боян – първородния и единствения му син. Бе открил тайнството на собственото си прераждане в него; заветен мотив за продължение на рода Солтариеви, на който той – Васил, беше последната мъжка издънка.

        “Кое ли е това момиче?” – помисли занесено, като не изтърваше снимката от ръцете си.

          Кой знае защо, се сети за страховитата нощ там, край Тютюневка… Бяха двамата с Боян. Няколко месеца след операцията му… Тогава Васил се впрегна в раницата и остави сина си да ходи и да диша свободно; да се възстановява. Още преди обяд напуснаха селото и хлътнаха в лабиринта от кози пътеки в каньона. Времето и светът покрай тях дъхтяха на лято, на мащерка и върби и на сънливо подплискващата в коренищата им река. Вървяха дружно и румени в кристалния въздух. Засенчваха поглед с длани, за да зърнат реещите се в простора орли. Радваха се като малки деца на пъплещите в краката им костенурки. Снимаха си за спомен подскачащите риби в реката. И си говореха, говореха, говореха… Не спираха да си говорят. Имаха да си кажат толкова пропуснати и преглътнати в годините неща, изтекли край тях като реката в каньона…

          Така баща и син Солтариеви неусетно нанизаха броеницата с бленуваните си часове. Залезът плисна огнени шарки и каньонът пламна в отиващия си ден. Някъде далече, там където скалите се стапяха в небето, протътна гръмотевица. Васил и Боян се спогледаха и поеха обратно. Тръгнаха назад през гората, но объркаха пътя. Оттука-нататък започна техният ад. Небето се сбърчи. Грозни облаци увиснаха над реката. Вятърът яхна гората и тя засъска злобно и страховито. Мълнии разпраха небето и направиха придошлата нощ още по-непрогледна. Двамата мъже се лутаха безпомощни и самотни и стръвно си държаха ръцете, за да не се изгубят в бурята. Боян непрестанно размахваше електрическото фенерче срещу воя на следващите ги по петите чакали. А Васил крещеше наум и кълнеше вселената и Господ, и себе си, че хвърли неукрепналия си син в преизподнята…

          Призори, поломени и изтощени, излязоха на непознат селски път. Рухнаха на разнебитения асфалт и не помръднаха. И мълчаха. Дълго мълчаха; за два живота напред. Васил беше разбрал, че повече няма какво да каже и на какво да научи сина си. А Боян бе разбрал, че трябва да си мълчи, за да не кара баща си да се чувства виновен.

          След час, а може би два – към тях приближи момиче. На колело. С шарена рокля и кецове. Прозвънна звънчето и спря. Видя, че са грохнали и обезверени и не им каза нищо. Само отвори металния съд с току-що издоеното мляко и им даде да пият. После кротко им показа пътя, по който да тръгнат. Към село Тютюневка, на двадесет и девет години оттук… Не, не години, километри…

          “Дали не беше това момиче? – открехна клепачи Васил и отново се втренчи в снимката. – На всичкото отгоре… халюцинирам…”

          Дочу леко потракване и се озърна. Сети се, че не бе сам в стаята. Че от четири-пет часа са тук с Милена и разчистват стаята на Боян.

          С нея се знаеха от МЕИ-то. Учеха в съседни курсове и се харесваха. Изживяха класическа студентска любов, която завърши с брак и дете. Боян! Но тогава в житейската скала на Васил това, че е глава на семейство и че изобщо живее в семейство, беше нещо банално и несъществено. Той имаше да изгражда кариера. Той трябваше да изгражда кариера. Искаше да стане “топ-инженер”. Да направи английския си – перфектен. Непрестанно да създава и внедрява рационализации. И да завърши поне още две образования – гарантирани стъпала за професионалния му успех.

          Така годините си минаваха, контактите му с Милена отслабваха, студентската им любов атрофираше и бракът им приключи с развод. На дванайстата година – с развод. Милена тихо напусна наследственото му жилище и заживя с Боян на квартира. Тя също имаше постижения в науката, но това не я занимаваше. Просто искаше от живота семейно огнище и мъничко човешка, но вселенска любов… После срещна някъде Съни – един самонадеян филмов режисьор, за когото светът беше “киноилюзия”, а хората и тяхното поведение – копия на киностандарти. Милена заживя с него. Пак не намери семеен уют, но поне живееше щуро. Завихрена от светската въртележка на кино, телевизионни и театрални персони и суета… Тогава баба Камелия прикани внука си в своето жилище и Боян заживя с нея. Необременен от опеката и тегобите на разведените си родители.

          – Познаваш ли това момиче? – проговори Васил и й посочи снимката.

        Милена въобще не го чу. Тя мълчаливо се взираше във восъчните цифри “2” и “9”, останали от тортата с надпис “ЧРД, Бояне!”… Четиресет дни преди синът й да се пресели завинаги в по-добрия свят.

       Васил я наблюдаваше с някакво обсебило го смирение. Надигна се тихичко от дивана и, като насън, приближи. Пролази с поглед цъфналата белота в косите й, мрежицата от бръчки, покрила като воалетка лицето й, бенката на бузата, която лекичко пулсираше в мълчанието, и плахо я докосна. Милена се извърна, усмихна се и, сякаш разговаряйки с Боян, промълви:

          – Василе, виж… Синът ни е боднал в саксията двете цифрички в обратен ред: “9” – “2”… Искал е до “девет – две” да живее… Нали?

          Мъжът кротко изтри непредвидената сълза:

          – Кое е това момиче? – показа й снимката.

          Жената задълго се вгледа в портрета:

         – Не знам… – рече внезапно, излезе на балкона и натроши парченце хляб на двете врабчета, които се боричкаха, за да не замръзнат в снега.

* * *

        Щом свирката на влака пропищя от недалечната гара, момичето с кецове и шарена рокля се надигна и яхна велосипеда:

          – Хайде, Боби! Време е!

          Момчето с гуменки и хавайски бермуди го последва от сянката на крайпътния орех, отръска сламките от гърба си и възседна белия “Диамант”:

          – Понеже си с “Балкан”-че; а си и момиче;… ти давам двеста метра преднина! Давай, Ру!

          – Така не сме се договаряли! Всичко при нас е по равно и по мъжки, нали?!

          – О’кей!

          Когато влакът протътна туловище през близкия прелез, момчето и момичето със смях и викове препуснаха с велосипедите. Огнен вятър зажари лицата им. Зноен асфалт, полегнал до железопътната линия, жужнеше размекнат в гумите и помпаше душите им с радост. Някои от пътниците им махаха приятелски от вагоните, а Руми и Боян завихряха с педалите света покрай себе си…

          Щом локомотивът хванеше посока към Дунава, момчето и момичето скачаха от колелетата вкупом и се потапяха в крайпътното море от слънчогледи. Отваряха ученическите си раници и щастливо възбудени, ги пълнеха с узрелите пити. После се прибираха в селото откъм каньона, за да не видят хората “бракониерския улов”. Складираха го тайно в зимника на баба Радена – бабата на Руми, откъм майка й; и весело поемаха към реката. Да се изкъпят и поплуват за последно в отиващия си ден.

          Хапваха по нещо привечер и се приготвяха за “акция”. Щом къщите започнеха да мигат в нощта като телевизионни светулки; щом ресторантчето в центъра запушеше от скара и кебапчета, а Лили Иванова пресипнеше в издрасканите, грамофонни плочи; щом бабите излезнеха на пейките да си побъбрят в нощната прохлада; Руми и Боян отиваха на “акция”.

    Люпеха безмълвно слънчогледови семки и вървяха подир светлината на фенерчетата си чак до полуосветения селскостопански двор. Промушваха се през телената ограда и припълзяваха до първия житен хамбар. Катереха се до зарешетените прозорци и затаили дъх, надничаха вътре…

          От месец насам в тоя хамбар се срещаха Евтим и Кремена и се любеха в житото. Евтим беше нощен пазач в ТКЗС-то, а Кремена – току-що завършила гимназията в Бяла. Боян и Румяна отдавна знаеха за тяхната “явка”, но на никого нищо не казваха. Дори на децата от селото, с които понякога си играеха. Това си беше тяхната тайна; свещената тайна на две лунни деца.

        Много вечери излегнати под звездите, те се взираха в тях и си шепнеха загадъчни работи за загадъчните лунни деца. Бяха чели тук-там и най-вече в списание “Паралели”, че “всички лунни деца са срамежливи и хрисими и рядко изразяват съкровени желания. Затова са под закрилата на небето. Боят се от огъня, силните шумове, от пороен дъжд и светкавици, и преди всичко – от непознатите хора. Имат силно въображение и са много чувствителни. Светът е безкрайно интересен за тях. Понеже не им се удава да го опознаят изцяло, тъй като това е абсурдно, те често изпадат в меланхолия. Но никога не се оставят някой да ги ръководи. Те са отявлени индивидуалисти. Тези черти притежават предимно децата на разведените родители…”

         – Според теб, Ру, това тук любов ли е, или секс? – шепнеше напрегнат Боян, докато телата на пазача и гимназистката се обладаваха в житото.

        Потънала в съзерцание, Румяна облизваше пресъхналите си устни и целомъдрено проговаряше:

          – Пътят към любовта е самата любов…

        – Да се таковам в тъпото копеле, ако разбрах нещо! – сумтеше конфузно Боян и Румяна за пореден път му се “издигаше в очите”. Затова я харесваше той и само с нея бе приятел в селото. Нищо, че не беше като него, от столицата, а живееше в Русе. Но в края на краищата човек не можеше да си избира родителите и родното място. – Ти направо ме уби! Откъде го знаеш това?

          – От Екзюпери.

          – Кой е тоя?

          – Давам ти го за домашно.

          – Сега съм във ваканция!

          – Нищо. Няма да ти е излишно да почетеш малко повече.

          – Нали не ми се правиш на интересна?

          – Ш-ш-ш-т!… Тихо, да не им прекъснем възбудата!

          – Какво да им прекъснем?… Та тя вика сякаш я колят?

          – Това, Боби, е гласът на любовта…

          – А, стига бе!… Доколкото разбирам от любов, Евтим я изчука.

          – Колко си примитивен! – сопна му се Румяна и Боян млъкна, чак докато двамата в житото не отпуснаха отмалели тела.

          Двете лунни деца се спуснаха без шум на земята и си хванаха пътя към село. Пак залюпиха семки и зашариха с двете фенерчета по прашния път, и само луната стана свидетел на техните стаени признания.

       – Така съм виждала баща ми и майка ми да се любят, в деня преди да се разведат… Бях се скрила в гардероба – прошепна Румяна и трепетно хвана Боян за ръката. – Наистина бяха щастливи!

          – А нашите, когато се разделяха, плачеха. Говореха си, че не могат и не искат да живеят заедно, а същевременно – че не могат един без друг… Иди ги разбирай родителите!

         – Не се и опитвай. Те лесно вземат решения, но трудно живеят с тях… Смешници! – въздъхна с досада Румяна и спря. Загаси си фенерчето и се ослуша. Селото вече спеше втория сън, унесено в кантатата на щурците. Само в завоите на каньона тихо ромолеше реката. – Слушай… – загаси тя и Бояновото фенерче и легна на тревата край пътя. – Послушай за малко… вселената… И си мисли за каквото си искаш…

        – Не искам да мисля. Спи ми се – стърчеше над нея момчето и се чешеше по врата. – А и след тоя “цирк” в житото, за какво има да мисля!… А бе, Ру, не им ли се пълнят дупетата с жито? Ти какво мислиш?

          – Че си голям примитив!

          – Така е. Знам си го от рождение… Искаш ли да поплуваме в реката?

          – Сега?

          – Защо не? Нали сме “лунни деца”.

          – Не си нося банския.

          – И аз. Ще плуваме голи.

          – Няма ли да ти дойде в повече?

          – Не. Така напълно ще се потопим във вселената…

          – Ти не си примитив; ти си кретен! – скочи Румяна и ядосана хукна в тъмнината.

          Боян побягна след нея и дълго я гони по заспалите улици. Но не искаше да я стигне. Оставяше я да постигне победа. А и малко се чувстваше гузен, че стъпка романтиката в душата й…

         Догони я на няколко метра от бабината й къща и я хвана за раменете. Тя плачеше нервно и трепереше като лист. Но не искаше да избяга от силните му ръце. Той я сгуши непохватно в себе си и още по-непохватно прошепна:

          – Ти си… вселената… Ясно ли е?!

          Румяна забърса сълзите си, подсмръкна и закачливо попита:

          – Това къде си го чел?

          – Не съм го чел. Измислил съм го.

          – Измислил си го?!

          – Не, не съм го измислил; зная го.

          Момичето се надигна, прегърна несмело момчето и го целуна по бузата:

          – Ти си най-лунното момче, което познавам!

        Бабата на Румяна, която надничаше от прозореца, се отмести, усмихна се и дръпна пердето.

* * *

          “Тогава от някъде се появи демокрацията. Щастлива и млада, пламенна, волна, развяла знамената си над разбушувалото се житейско море. Хората ликуваха, вярваха, жадуваха, обичаха се като братя. Усмивката стана визитка на новия ден. Животът изглеждаше благ, подреден и честит… И никой не обръщаше внимание, че не достигаха хлябът, месото и млякото. Че се задаваше глад. Че се навъдиха тъмни сили в тъмни коли и тъмни костюми, които със сила превръщаха страха и покорството в поведение на евентуалното утре. Важното беше, че днес си свободен. Свободен да мислиш и да говориш. Свободен в избора да си жив… – премисляше баба Камелия, предремвайки в хола, докато чакаше учениците за урока по френски. – И Боби, милият, цял ден се трепе…”

          Хрясна гръм от леген или метално корито, последван от шум, бързи стъпки и грак на уплашени птици. Това продължи само миг. После всичко утихна и денят отново се припозна в безличния, делничен, столичен шум. На балконската врата се появи внукът й и баба Камелия го загледа. Заприлича й на древен ловец застанал пред своето племе с достолепието и осанката при добре свършен дълг. Ризата му бе окървавена, а в ръцете му препърхваха две обезглавени гугутки и един кестеняв гълъб.

        – Бабо, за днеска и утре ще имаме ядене! Аз ще се оправям с птиците, ти си гледай урока.

          – Няма ли да ходиш на училище?

         – Химичката е болна, а класният е на някакъв семинар. Губим първите два часа! – изчезна Боян тъй внезапно, както се беше и появил.

       Отиде в кухнята и попари пернатите с вряла вода. От сутринта чакаше тоя момент. Беше заложил капана и дебнеше скрит с въженцето. Много гълъби и гугутки кацаха жертвено и кълвяха трохите, но точно когато решаваше да ги захлупи с коритото, те отлитаха… В крайна сметка, обаче, упорството му бе възмездено с две гугутки и един гълъб! А това си беше охолно меню: “Супа от гълъб със зеленчуци” и “Гугутска яхния по шопски”!

          Очисти внимателно птиците и ги подреди в тавата. Тъкмо започна да разфасова, когато домашният телефон иззвъня. Боян го придърпа от антрето, за да не пречи на баба му. Тя вече говореше на френски език с частните ученици.

          – Ало, кой е?

          – Добър ден! Търся Боби.

          – Ей, здрасти, Ру!

          – Здрасти, Лунен! Прегръщам те!

          – Как се сети да звъннеш?

          – Не съм се сетила. Просто никога не забравям.

          – Вярно, така е. Какво ново при теб?

          – Проза.

          – Любовна или социална?

          – Битова. Нощес ни разбиха апартамента.

          – А стига, бе!

      – Вчера ходихме с майка ми до Тютюневка. Да занесем на баба Радена малко лекарства и да я видим. Знаеш, че там няма аптеки…

          – Ама баба ти нещо кофти ли е?

         – Да. Има астма и пареза на левия крак… Тъкмо се прибираме на сутринта в Русе, и гледаме, че металната ни врата е разбита. Едната ключалка – отключена, а другата – “професионално” изкъртена. Всичките стаи разхвърляни, гардеробите изтърбушени, по пода се въргалят дрехи и блузи…

          – Ебаси!

         – На майка ми й призля. Звънна веднага в Районното и ченгетата дойдоха… Преди десет минути си тръгнаха. То не бяха снимки, показания, търсене на пръстови отпечатъци… Въобще, както си гледал по кримките… Но аз мисля, че с мама “ще пием една студена вода”.

          – И какво са ви гепили?

          – Лунен, направо ще паднеш от смях! На майка ми пишещата машина и стенния часовник с махалото. Те въобще не са подозирали, че вкъщи пари не държим, а бижутата на майка ми са менте!

          – Това успокоява донякъде.

       – Но най-важното: задигнали са всичките ни консерви в килера. Храната ни до есента. Баба ми, клетата, цяло лято ги запечатва в Тютюневка миналата година, за да може да оцелеем. Даже с теб сме й помагали, знаеш… Аз съм сигурна, че крадците са тарашили само заради яденето. Днес всички гладуват, после изперкват и накрая оскотяват… Кофти ситуация, Лунен!

          – Нали не плачеш, Ру?

        – О, не! Седя си тука в хаоса и чакам майстор да оправи вратата. Майка ми го повика по телефона и отиде на лекция със студентите.

          – Каквото и да ти кажа сега, ще е тъпо. Затова си мълча.

        – Боби, изобщо не се притеснявай! Звъннах ти, защото на друг няма да споделя; знаеш го. Нали, затова сме лунни деца?

          – Ру, за да спасиш положението, ставай трапер!

          – Малко ти е черен хумора, Лунен. Но винаги ме е кефил, защото го използваш, дори и в мат-ситуации.

      – Сериозно говоря. През ден-два забождам по нещо с капан на балкона. Днес улових две гугутки и един гълъб.

          – Много си щур, Лунен! Прегръщам те! Ще се видим след месец в Тютюневка! – затвори Румяна неочаквано телефона и “нокаутира” момчето. То тъкмо искаше да й сподели как вървят тренироките му и как съучениците му го гледат почтително. Нали беше единственият боксьор в спортната паралелка. И нещо важно искаше да й каже…

       В ушите му пищеше “свободно”. Опита се да набере номера й в Русе, но го посрещна “заето”. Сигурно беше оставила телефона отворен. Боян се усмихна и се зае с птиците. Просто понякога й разгадаваше ребусите.

* * *

      След месец двете лунни деца отново се срещнаха в Тютюневка. И яхнаха поредното си обезгрижено лято. Завъртяха педалите на “Балкан”-чето и “Диамант”-а и пъстрата въртележка на дните отново се завихри край тях.

       Обикаляха средновековните крепости в района и играеха на “боляри и крепостни”. Преследваха ехото на смеха си из пещерите, задрямали над реката, и се изживяваха като първобитните хора. Катереха се по скалните църкви и манастири в каньона, взираха се в останалите тук-там стенописи и изпадаха в унес… Не спираха, разбира се, да ходят за риба и да плуват в реката. Да яздят пасящите на воля магарета и да гонят хвърчила над каньона. Да се надбягват с влакове и да крадат слънчогледови пити. Само вече не ходеха на “любовните представления” в селскостопанския двор. Защото, откакто дойде демокрацията, спря да има ТКЗС. Хамбарите му бяха разграбени до руини, пък и липсваше житото в тях. Екс-гимназистката Кремена вече беше студентка в Шумен и учеше за детска учителка. А съпругата на Евтим май бе надушила нещо и не го пускаше да ходи нощен пазач дори срещу депутатско заплащане.

          Двете лунни деца спираха понякога надбягването си с времето, за да помогнат на баба Радена в консервите. Докато затваряха чушките и доматите, тя им разказваше за живота и нравите в Либия. Беше работила там като медицинска сестра цели десет години. От този гурбет бе донесла много пари, много пясък в дробовете си и три чифта дънки за Руми, които внучката й не носеше, защото ходеше с рокли.

         Децата не лишаваха от внимание и “баба Жан”, както я наричаше Боби. В нейната вила отсядаше той в Тютюневка. Беше по-малка сестра на неговата баба Камелия и се казваше Жана. Твърдеше, че е кръстена на Жана д’Арк, още когато родителите й гледали филм за Орлеанската дева в далечната 1932 година. Румяна и Боби обичаха да се застояват при нея, защото тя пееше. Пееше им… оперни арии. Баба Жан беше пяла до пенсия в хора на Държавната русенска опера и мечтаеше поне веднъж да изпълни солова партия. Само тук, в село Тютюневка, сред декорите на природния парк Русенски Лом, тя се сдоби с невъзможния и изключителен шанс! Децата седяха отпред като публика, тя се разпяваше кратко, и мечтателно ги пренасяше в света на сериозната музика… До мига, в който продаде вилата си и окончателно се завърна в Русе. Беше й невъзможно с малката пенсия и вдовишките помощи да я поддържа и да й плаща режийните. Но това щеше да стане след две-три години…

         Веднъж, когато все още гостуваше на баба Жан в Тютюневка, Боби заведе Румяна в Тъмната пещера. Това беше монашески скит извън селото, потулил в скалите мистериите на не един и два средновековни живота.

          Момичето трепетно се промъкна и приседна в каменната обител. Нещо нетленно витаеше в спарения, пещерен въздух и допълнително ускоряваше кръвта в слепоочията. Боян седеше мълчалив в полумрака, сякаш бе фреска от божия дом на аскетите.

       – Ру, имам да ти кажа нещо важно… – промълви той, но не успя да довърши, защото тя го прекъсна:

          – И аз!

     Боян я загледа как боязливо си поемаше дъх, бръкна в бездънния джоб на бермудите си и извади шарена книжка. Поразлисти я и тихо зачете:

          “– Аз съм светица…

          Ръждивия мълчеше. Не смееше дори да диша, за да не допре неволно пипалцата на съкровената изповед.

          – Искам дете!… С рамене и очи като твоите…

          – Но аз…

          – И разбойник да е, като тебе да е!

          – Но аз… обичам Федосия.

         – Знам!… Всяка нощ долепям ухо за стената и слушам като се любите. Хубаво е!… Сигурно е много хубаво да оплождаш… този, когото обичаш… Снощи бяхте забравили отключено и се вмъкнах. Сгуших се зад канапето и ви гледах в огледалото, докато уморено духнахте лампата… – млъкна тя изведнъж, защото усети нещо зад гърба си и се озърна: изправена до вратата с поднос чай и кифлички в ръце, Федосия гледаше в земята и не помръдваше.

          Иринка се изправи и мълчаливо повлече нозе. И щеше да прекрачи навън, ако рускинята не изпусна подноса и не поиска да я докосне. Момичето улови ръката й и… пламенно я зацелува.

        – Сестрьонка… – пошепна й Федосия, докато я галеше. – Търпи, сестрьонка… Человек е силен духом, когато може да търпи и… превъзмогне своето влечение; может бъйт – равен на боговете! Но да овладее изкуство на търпението, человек трябва да отчужди себе си… в себе си и да се самовглъби в глубината на чувството…” – затвори книжлето Боян и улови в шепа лъча светлина промушил се в пещерата.

          – Какво беше това? – попита Румяна в отдъхналата си тишина.

          – Повест от Съни. Режисьорът, който живее с майка ми. Нося ти я да я прочетеш.

          – Той и книги ли пише?

          – “Луд умора няма!” – твърди ми непрестанно за себе си.

          – И защо точно това ми прочете?

          – Другото не става за четене.

          – Нали няма да се будалкаме?

         – Извинявай, Ру! – наведе се леко Боян и чак сега тя видя лицето му в полумрака. Бе малко блед и видимо развълнуван. – От две години искам да ти кажа нещо. Още, когато ви разбиха апартамента в Русе. Но тогава ти ми затвори телефона. После аз позагубих кураж…

          Румяна съсредоточено го наблюдаваше. Изучаваше очите му, веждите, скулите… изсеченото му като от камък лице. И бавно, и интуитивно усещаше съзряващия в него мъж.

          – Ру, аз много те… – поразтри той челото си.

          – И аз! – погали го тя свенливо по бузата.

      –… харесвам като приятел. Ти наистина си най-добрият ми приятел! Супер си! Направо си мъжко момиче!

          Изумлението на Румяна запечата лицето й като във “фото – аламинут”. Дори не поиска да осмисли горчивината от чутото.

          – От половин година насам – продължи откровението си Боян – харесвам едно момиче от нашето даскало. Златина се казва и е от друг клас. Направо е супер!… Страшно си падам по нея и искам да станем гаджета, но не знам как да й кажа… Ру, кажи ми като на приятел, какво да направя?!

          Момичето дълго мълча. Изправи се, поотръска си роклята, разпусна коси и бавно закрачи към изхода. Преди да напусне, се спря. Явно, не искаше Боян да вижда лицето й и заговори в гръб:

      – Нещастен е, Лунен, който няма приятели. Но който няма добри приятели, направо е аут! – озърташе се гласът й в пещерата като зелените гущерчета пред изхода. – Просто кажи на Златина, че я обичаш и толкова. Оттам-нататък, каквото и да се случи ще е преходно… Непреходното е, че ние с теб винаги ще бъдем лунни деца. Не случайно, нито ти, нито аз имаме брат и сестра. Защото, Боби, ние сме небесни брат и сестра.

* * *

          – Бъл-га-ри! Ю-на-ци!… Бъл-га-ри! Ю-на-ци!… – неспирно скандираше залата, понесла Боян Солтариев на вълната на своя възторг.

          Ляв прав… дясно круше, дясно круше… блок… ляв прав, десен прав… ъперкът…

      Албанският боксьор едва се крепеше на ринга, защото юмруците на Боян го блъскаха като компресор. Още не беше се освестил от нокдауна във втория рунд и премина в глуха защита.

          Ляв прав, десен прав… ляво круше… клинч… ъперкът, десен прав…

      “Давай, Боби, велик си!… Велик и страхотен!… Издръж още малко, срази го!” – ликуваше в мислите си Румяна, защото за пръв път присъстваше на боксов двубой и се стесняваше да извика.

      Преди два дни получи съобщение на телефона си: “Здрасти, Ру. От петък до неделя съм в Русе. На боксовата балканиада за юноши. Каня те да ме гледаш в зала “Дунав”! Програмата я има пред залата. Ще се радвам да се видим! От две години не сме го правили. Боби.”

      Ляв прав, ъперкът… десен прав, дясно кроше… отклон… ляво круше, дясно кроше…

      Нападаше Боян в близък бой, защото албанецът беше с дълги ръце и много подвижен. Както бе заклещен между въжетата, той изведнъж се разтвори, замахна свирепо и уцели Боян между веждите. Залата изохка и онемя. Боян се опита да реагира, но струйка кръв замъгли лявото му око. Съдията спря боя и повика дежурния лекар. Докторът извеза “цъфналата” аркада, а реферът хвана боксьорите за ръцете:

          – Победител с технически нокаут – Лирак Ашари, Албания!

      “Всяка победа е хазарт, Боби. Заради нея понякога и живота си проиграваме. Важното е да не униваш. Гледай само напред и нагоре! Прегръщам те и те чакам пред главния вход. Ру.” – изпрати Румяна SMS и потърси път през навалицата.

      Отвън я посрещна есенен дъжд. По реката изсвири шлеп или кораб. Сложи качулка и се сгуши в якето си. Имаше любимо кафене край пристанището и искаше там да заведе Боби. Да се наприказват на воля. Щеше да го покани и вкъщи. Беше предупредила и майка си… Внезапно потрепна. На главния вход се зададе Боян. Широкоплещест и силен, леко прегърбен и с лейкопласт върху лявата вежда. Пристъпваше завалено; като моряк, който току-що е слязъл на брега след дълго пътуване. Спря, притвори очи, окъпа лицето си в дъжда и нахлупи бейзболна шапка. После огледа наоколо; явно, търсеше Руми. Тя тъкмо щеше да хукне към него и… импулсивно се скри зад колоната. От главния вход се зададе момиче, което настигна Боян. Беше стройно, миловидно и нисичко. “Златина! – смая се Руми. – Точно, както ми я беше описал.” Боян прехвърли сака си на другото рамо и прегърна момичето. Нещо си казаха. Заоглеждаха се наоколо, но никого не видяха. Боян извади телефона си и набра някакъв номер. GSM-ът на Руми завибрира в джоба й, но тя не откликна. Боян написа нещо на телефона си и пое с момичето през дъжда. Румяна проследи прегърнатите им силуети, чак докато се стопиха в мъглата. Извади GSM-а от джоба си и прочете: “Не те открих, Ру. Обади се.” После закрачи към любимото си кафене до пристанището… Надвеси се над реката и развърза букета, който беше приготвила за победата на Боян. Розите закапаха и уморено заплуваха към някакъв далечен и недействителен бряг…

          – Ария на Мадам Бътерфлай от едноименната опера на Пучини! – произнесе с апломб баба Жан и запя.

      Дядо Стоил изчака няколко фрази, за да хване мелодията и заприглася с акордеона. Баба Цвети се умили от изпълнението на сестра си и тайно изпи чаша вино. Боян седеше на масата срещу тях и блага топлина размекваше тялото му. Мили му бяха тия старци; обичаше ги.

          Докато идваха от спортната зала насам, той обясни на Златина, че двете жени са сестри на неговата баба Камелия. Че живеят в Русе врата до врата и са си постоянно на гости. Че баба Жан е вдовица и е пяла в хора на операта, а баба Цвети, умалително от Цветина, е била продавачка в нармаг и е жена на дядо Стоил. Той е бохем и свири на акордеон, и Боян от години му вика “дядо Стил”. Защото е прозрял, че в живота и музиката на стареца винаги е имало стил. Разказа й още, че я обича и се радва, че тя го подкрепя в бокса. Златина го слушаше с интерес и кротко се гушеше в прегръдката му.

          Когато завърши “Мадам Бътерфлай”, баба Жан учтиво се поклони и гостите я засипаха с аплодисменти. Златина се радваше като малко дете и викаше “Браво!”, а Боян се изправи и целуна изпълнителката по бузата:

          – Който го може, го може!

     – Ей, душата ми стоплихте! – промълви развълнувано баба Цвети и забърса неочакваната сълза. – Наздраве!

         Чашите звъннаха. Домашното вино зачерви бузите. А премръзналата вечер отвън прилегна и се зави с обичта и вниманието в тоя дом.

          – Готвим ли се за абитуриентския бал? – попита баба Жан софиянците.

       – Само Злати има бал тая година – издудна Боян с мутиралия си глас. – Ние – спортната паралелка сме до дванайсти клас.

          – Тоалетът готов ли е? Чанта, обувки, бижута?…

       – Още не. Сега ми е по-важна дипломата – измънка Златина, сякаш се извиняваше някому. – Готвя се да кандидатствам в университета.

          – Какво точно? – намеси се дядо Стоил и свали акордеона от себе си.

          – Биомениджмънт.

    – Интересна специалност… – сподели баба Цвети “с разбиране”, нищо че разбирането й бе куртоазно.

          – Ще бъде началник! – поясни мъдро дядо Стоил и изпи чаша вино.

      – А вие, иначе… как ще спите? – попита ни в клин, ни в ръкав баба Цвети и конфузно погледна сестра си. – Аз мисля Боби да дойде при нас в другия апартамент, а Злати да спи тука, при Жана.

          – Защо? – изненада се невинно Боян.

        – Е ми, защото… не сте женени… – смънка баба Цвети под нос и се обърка. – Не сте семейство и…

      – А, това ли било? – извади я Боби от неудобството. – Аз съм с отбора в хотел “Рига” и съм взел и на Злати една самостоятелна стая.

          Двете старици невидимо си отдъхнаха, а дядо Стоил промъдрува:

          – С чужди ръце змии ловите.

          Бабите учудено го загледаха, но той не се впечатли:

       – Когато правех щуротии като малък, тате; беше дърводелец, бог да го прости; назидателно ми говореше: “Ще ти стоваря стола върху главата. Не ме интересува главата ти, ами ще се ядосвам за стола.”

      Бабите виновно се умълчаха и духът на празнуването помръкна. За да разсее неловкостта им, Златина тихичко се примоли:

          – Бабо Жана, моля те, изпей още нещо!

          Баба Жан не дочака втора молба и се изправи:

          – Ария на Джилда от “Риголето” на Верди! – обяви тя и се приготви да пее.

          В тоя миг звънна GSM-ът на Боби. Той го извади от джоба си и се загледа. Имаше съобщение:

          “Лунен, извинявай, че днеска след бокса, не се срещнахме! Майка ми спешно ми позвъня и заминахме за Тютюневка. Баба Радена е зле. Надявам се да ми простиш! Прегръщам те. Ру.”

* * *

          Румяна отвори око и лениво огледа наоколо. Стаята й грееше в майското слънце. “От днеска навлизам в живота! – усмихна се тя и захлупи възглавницата върху главата си. – Да не повярваш…” Пресегна се и взе листа от шкафчето: “Закуската е във фурната. Да не забравиш, че в 13,30 имаш час на фризьор. Аз съм в университета. Ще се видим следобед. Целувам те : мама.”

          Момичето стана и бодро запя:

          – “Тръгнала е Рума мома из гора зелена,

          а след нея Стоян овчар с меден кавал свири:

          – Руме, моме, малкай моме, изгорях за тебе!…”

          Изигра си хорото наместо гимнастика и се мушна под душа.

         “Аз съм душата на огледалото – помисли си шеговито, докато се обличаше в хола. – Когато се смея, се смее. Когато съм тъжна…”

          Тогава иззвъня телефонът.

          – Кой е, моля?

          – Руми, п-о-о-ознай кой ти с-с-се обажда? – запелтечи в слушалката братовчед й Калин от Провадия. Той й бе батко с пет-шест години и продаваше лотарийни билети.

     – Не, не мога да позная. Кой е? – трудно се сдържаше Руми да не прихне в мембраната.

          – Б-б-братовчед ти К-к-калин от Провадия.

          – О, здрасти, Кали! Радвам се да те чуя! Как се сети за мен?!

         – Искам да те п-о-о-оздравя за бала! Да ти п-о-о-ожелая всичко най-хубаво! И да си и-з-з-зкараш чудесно т-т-тая вечер!

          – Много ти благодаря, Кали! Обичам те!

          – И аз те о-о-обичам! Чао!

          – Чао!

          “Чудесно заекваш! – усмихна се Руми и затвори слушалката. – Сладур!”

         След двайсет и седем минути абитуриентката Румяна Манолова уверено крачеше по шумната русенска улица и рефрен от забравена песен неспирно кънтеше в главата й: “Хей, живот, здравей, здравей!…”

    До кварталната градинка се спря. Преди два дни общински работници бяха засадили в нея пет борчета, а сега самотно стърчеше едно. На местата на другите – като избодени очи, зееха дупки.

          “Крадат ги за вилите и дворовете си! – помисли си тегаво Руми и сбърчи чело. – Циганят се за десет-дванайсет лева… Страшна напаст са човеците. Няма по-големи вандали от тях!”

          Преосмисляйки осмата божия заповед “Не кради!”, която от Сътворението си до днес бе обект на множество прегрешения, Руми подмина църквата “Света Богородица”. Но се усети, върна се и влезе в храма. Бе решила да запали свещица за здраве, късмет и собственото си преуспяване… Както се беше вглъбила в лика на Божията майка, го забеляза. Беше малък, кирлив, сополив и безадресно се моташе край олтара. Дишаше на почивки лепило от найлонов плик и очите му мътно блуждаеха.

          – Како – прошепна момчето, – къде е Господ?

          – Защо ти е? – изненада се Руми.

          – Да ми даде стотинки за хляб и цигари. Може и за малко ракия… Казаха ми, че е тук?

       – Той е в теб… – промълви кротко Руми и циганчето се втренчи в нея като в смахната.

          – Како, да не ти е лошо?

          Тя не му отговори, прекръсти се и му подаде ръка:

        – Ела – изведе го тихо навън и му посочи околовръст. – Всичкото това е Господ Бог. Небето, земята, реката, хората… всичко… – бръкна в портмонето си и извади банкнота. – Ето ти два лева за баничка и боза. Нали няма да ги изпушиш?

          Циганчето предано сведе очи:

         – Няма! – закле се и грабна парите. После хукна в неведомата посока, откъдето се бе появило.

    Румяна дори не го проследи с поглед, а закрачи към своето кафене до пристанището. Там изяде един сандвич подгизнал от сосове. Съпроводи го с ледена кола. И близо два часа съзерцава корабите и шлеповете пълзящи по Дунава.

        Точно в тринайсет и трийсет седна в стола на Лиза. Госпожа Лиза беше отколешна фризьорка на майка й и имаше малък салон с гръмкото име “Мулен Руж”.

          – Кажи сега, мойто момиче, как искаш да бъдеш довечера? Аз имам някои идеи, но искам и тебе да чуя? – попита фризьорката доверително и хвана ножицата и гребена. – Въобще, миличка, кажи ми как се чувстваш и оттам ще родим и прическата!

       – “Да казваш как се чувстваш – това е като да си копаеш гроба”, Шиниъд О’Конър.

          – А?!

          – Ирландска певица.

          Фризьорката неразбиращо застина в огледалото и някой промълви с нейния глас:

          – Руми, как искаш да те подстрижа?

          – Нула номер.

        Когато следобед гостите заприиждаха в дома й, майката на Руми ги посрещна сама. Бяха неколцина роднини, две-три съседки и още толкова колеги от университета. Докато се опознаваха и очакваха да поздравят дъщеря й за празника, Румяна се беше заключила в стаята си и си правеше прет-а-порте с красивия и скъп тоалет. Точно в седемнайсет часа отвори вратата и помпозно се вписа в рамката й:

          – Прегръщам всички вас, които ме уважихте! Оле!

        Смут и объркване премина през гостите, като през гръмоотвод. Първо ахнаха пред нейната красота и изящество, после бяха сразени от голата й глава. Само майка й не се впечатли от атракцията; беше се примирила с главата на дъщеря си. Руми поприказва с гостите, вдигна наздравица, благодари за подаръците, които получи и им пожела приятно прекарване. После си поръча такси.

          Точно тогава някой позвъни на вратата. Беше кварталният пощальон. Румяна го почерпи за празника си и разтвори телеграмата, която й носеше.

       “Бъди най-щастливото момиче на бала!” – прочете и се вгледа в подателя: “с. Казичене, Софийско; под. 86920; редник Боян Солтариев.”

        Момичето притвори очи и погали посланието му: “Здравей, Лунен! Дълго те чаках, но знаех, че ще дойдеш… Заради теб се остригах “нула номер”. Нали сме небесни брат и сестра…”

          Телефонът извести за таксито и Румяна отвори очи:

          – Ще бъда най-щастливото момиче на бала! – провикна се и всички я изпратиха с ръкопляскане и целувки.

          Излезе навън и отдъхна.

          – Към автогарата! – сподели на шофьора и той чинно подкара таксито.

          В седем без двайсет момичето хвана последния рейс за Тютюневка. В девет часа седеше на верандата с баба си. Мълчаха и зяпаха нароилите се звезди. Пийваха домашна вишновка, люпеха семки и неразумно-далечният космос им се струваше на педя-ръка разстояние…

          – Сънувам бъдеще, сине… – галеше я баба Радена по остриганата глава. – Ти си най-щастливото момиче на бала!

          – Бабо – шепнеше й на ухото момичето, – а ти си вечеряла с Бога!

* * *

          – Този е от нашата “кръвна група”! – засмя се момичето, като наперено крачеше до Боян.

          – О, не! – простърга той с длан голата си глава. – Аз мисля, Ру, че е по-луд от нас!

          Този, за когото говореха, бе кльощав, брадат, напъхан във вехта риза и джинси,  и около шейсетте. Гарантирано беше художник. Не защото мъкнеше на гърба си двайсетина натюрморти и пейзажи, а защото бе обладан от духа на Създател. Докато излагаше картините около клетките на лъва, носорога, гепарда и още дузина животни, той хрисимо разясняваше на Боян и Румяна, че специално ги е рисувал за тук. Защото е получил послание свише, че “тези платна ще облекчат и балансират нервната система на животните в зоопарка, които са невинни затворници”. Двамата доверено го изслушаха, защото другите посетители на зоологическата градина спираха за миг, поглеждаха с любопитство и отминаваха с насмешка. Накрая Руми и Боби го почерпиха с един сладолед, пожелаха му сполука в мисията и продължиха разходката си.

         – Щом са изпратили точно теб на тоя симпозиум, – простърга Боби отново главата си – значи ти върви следването?

          – Вярно е, Лунен. И втори курс завърших с отличие.

      – Ебаси! Това да изкараш отличен успех в Електрониката си е направо геройство!… Ама те в Русе сигурно ви пишат “по милост” шестиците!

        – Точно така ни ги пишат! А на мене – и защото мама преподава в университета!… А бе, Боби…

          – Нали не се сърдиш, Ру?

        – Напротив – не се сърдя! – плесна го момичето по остриганата глава. – А ти защо напусна Спортната академия?

          – Не ставам за даскал… Иначе си тренирам бокса в “Славия”, ходя на състезания, но… Искам да уча археология, Ру! Човърка ме Старият свят… Сънувам го…

          – А баба сънува авансово бъдещето! – присети се нещо Румяна и се усмихна.

         Пред изхода на зоологическата градина видяха художника и картините му в една полицейска кола. Той се усмихна, помаха им и смирено отпътува в септемврийския ден. Те също му махнаха, изчакаха го да се скрие в завоя и поеха към колата.

          На тротоара се зарадваха на един пудел. Щом ги подмина, кучето се разкрачи в средата на плочника и… се изсра. Стопанката му спокойно изчака да се облекчи и отново го поведе.

         – Извинете, госпожо, а…? – посочи Румяна кучешкото лайно. – Мисля, че е редно да се изчисти!

          – Ми, изчисти го! – сопна й се жената и щеше да продължи, но се загледа в Боян. По-скоро – в огромните му, мускулести ръце и в безбройните татуировки. Скоси се от присвитите му очи и зарови в чантата си. Извади пакетче с кърпички и чинно събра екскремента на своя любимец. – Аз щях да почистя на връщане, но…

          Румяна помаха на кученцето и то радостно се разлая.

          – Ей, Лунен – намести се тя в колата, – има на какво да ги научим земните хора!

          – Ъхъ! – кимна й Боби и пришпори “Фолксвагена”.

         След половин час вече хапваха в Боянското ханче. Бяха се изолирали на закътана маса, защото в ресторанта бушуваше сватба.

      – За свата Стоян и неговата компания – “Брала мома къпини”! – дереше се диджеят по микрофона и като лалугер къташе парите, които му даваха. – Поздравява го сватът Евлоги!

          Булката надигна роклята над коленете си и поведе хорото. Подир нея заситни фаланга от потни, уморени и препили сватбари.

          – Иху!… Дай! Дай! Дай! – ритмуваше им възторжено диджеят, а ревербераторът му отекваше “ай! ай! ай!…”

        – Ру, ако искаш, като платя, да си тръгваме! – опита Боян да се пребори с врявата. – Не се издържа на тая лудница!

          – Защо бе, Лунен, това е животът на земните?! Виж колко е щур! – радваше се момичето и щракаше с пръсти. – Трябва да “усвояваме процедурата”; нали и нас ни чака сватбен купон!… По-скоро – тебе.

          – Мен не ме чака. Златина се омъжи.

          – Десет минути почивка! – изломоти диджеят и се примъкна на служебната маса.

       Ресторантът изведнъж оглупя. Беше изоставен като сираче на нелепия си брътвеж.

        – Как така се омъжи? – боязливо попита Румяна. – Нали всичко беше о’кей? Колко време ходите вече!

          – Несходство в характерите. И по-скоро – в нейния.

          – Тъжно.

       – Това е положението, Ру. Хайде, да тръгваме! – надигна се Боби и момичето го последва.

          Навън сиви облаци преборваха слънцето. София беше притихнала в неделната пустош. Двамата седнаха в колата и мълчаливо поеха. Само Рей Чарлз припяваше по някакво радио…

          – Боби, внимавай! – изкрещя Руми на една от боянските улици и го стъписа.

          Млада майка с капела внезапно реши да пресича. Водеше и малко момиченце. А нямаше нито зебра, ни светофар. По “закона на Мърфи за всеобщата гадост” в тоя миг и вятърът полудя. Безцеремонно издуха лилавата шапка на госпожата и тя хукна да си я гони. Детето остана само. Разшири взор пред приближаващата кола и онемя. Размаха ръце, навярно да се предпази, и се разплака. Боян едва не изкърти спирачката. Натискаше педала й до откат. Гумите свиреха и вещаеха ужас. Детето се втурна панически да пресича и… спря. Втрещено от насрещния рейс. Изпънат на струна, шофьорът му не отлепяше крак от спирачката. Накрая й изтръгна душата. Двата автомобила изхъркаха като заклани животни и изпружиха муцуни на метър от плачещото дете. Майка му дойде запъхтяна и го улови за ръката. Изтри му сълзите и го поведе, сякаш нищо не беше се случило.

          – А бе, госпожо, вие нормална ли сте?! – излезе Боян от колата и се развика. – Заради една шапка щяхте да си убиете детето! Вие сте за затвора бе, госпожа!

          Тя се качи на тротоара и го изгледа с ненавист:

          – Гле’й си работата бе, педал! – дръпна детето и се изгуби в първата пряка.

          Вулканът Везувий изригна в слепите очи на Боян. Той замижа, пое дъх дълбоко и на няколко пъти прехвърли въздуха от корема си в гръдния кош. Без да издиша. От бокса знаеше как да владее гнева си.

          – Не се хаби, Лунен! – прегърна го кротко Румяна. – Тя просто е “земна”.

          После седнаха в колата и просветлени поеха по пътя.

       Шофьорът и пътниците в рейса изгледаха сценката с любопитство и всеки през своята призма преосмисляше нейния смисъл…

          – И повече няма да се видим?

         – Няма. Утре през деня е симпозиума, вечерта има коктейл и вдругиден сутринта се прибираме в Русе.

        – Жалко… – запристъпва смутено Боян. – Дано днеска с мен… да ти е било хубаво? Да съм ти доставил поне малко радост?

          – Ти си чудесен, приятелю!… Супер си! – облегна Румяна глава на челото му. – Не знам без нас “лунатиците”, тия “земните” как въобще се оправят?!

          Двамата се разсмяха и разпиляха като стъклени топчета, обзелата ги за малко неловкост. Няколко души, които гледаха във фоайето футболен мач, по инерция се извърнаха. Но дори не ги забелязаха и отново се втренчиха в телевизора.

          – Довиждане, Ру!

          – Довиждане, Лунен!

      Хотелският асансьор разтвори широко вратите си и погълна момичето. То се разплака и бавно се заизкачва нагоре – към недостижимото щастие…

        Беше излъгало. Сега и завинаги. Нямаше никакъв национален симпозиум, никакво парти и никакво завръщане в Русе. Беше пристигнало в столицата с майка си, за да си направи медицински изследвания в ИСУЛ. Просто не искаше да занимава Боби със себе си.

* * *

          “Здравей, драга Ру!

         Безкрайно удоволствие е да си общувам с теб. Разбира се  не е като на живо, но какво да се прави? Като си помисля – не сме се виждали с теб от осем месеца. Откакто миналата есен видяхме в зоопарка художника, който рисуваше картини за животните.

         Ру, ще ме извиниш че ти пиша писмо на хартия като в миналия век, но знаеш че с компютрите съм на “вие”. Надявам се в близкото десетилетие да променя положението.

      Иначе при мене нещата са горе-долу добре. Не съм започнал да уча археология както ти бях казал, защото ми се появи друг интерес. Много сериозно съм решил да отида в Чуждестранния легион. Искам да се сражавам против тероризма и наркомафиите. Нека не ти прозвучи надуто, но съм сигурен че ще бъда отличен боец! Познаваш ме. За тая цел сега правя изтощителна физическа подготовка. Започнах да уча и френски език който е задължителен в Легиона. Тук нямам проблеми защото ме готви баба ми Камелия. Не помня дали съм ти казвал, но тя е бивша учителка по френски език.

     Тя горката много го закъса със здравето. От години боледува от остеопороза и разни други болести и направо се стопи. Стана 40 килограма и в къщи се движи с проходилка. Но е много чаровна бабка и много си я обичам! Грижа се за нея и дори я къпя.

          Откъм бачкане, Ру, се хванах на една рампа за вестници и списания и всяка вечер товаря десетина буса, които карат пресата за провинцията. В рамките на шегата, това ми допълва физическата подготовка за Чуждестранния легион.

          В личен план – нямам гадже. Ти знаеш, че откакто Златина се омъжи нещо се сдухах към другите жени. Виждам се с една украинка която живее и работи в България, но то е между другото. Иначе е много готина, но е женена и гледам да не й развалям семейното положение.

        Като стана дума за Златина, Ру, тя роди момиченце. И знаеш ли кое ме учуди – че го кръсти Бояна. Понякога си мисля дали не го е кръстила на мен? Сигурно така ми се иска. Не знам.

          Тя на няколко пъти ме извика в тях да го видя. Разбира се когато го няма мъжът й, защото иначе ще стане мазало. Та ти казвам, Ру, бебенцето е страхотно! Едно такова засмяно, с големи бузки и непрекъснато гука. Направо е чаровница!

          Пропуснах да ти се похваля, Ру, направих си нови татуировки на гърдите и на гърба. Много яки! Като се видим, ще ти ги покажа.

      И нещо друго, Ру. Понеже знам че много се интересуваш от живота на “земните” и техните отношения и четеш и такава литература, ще ти кажа, приятелко, какво ми се случи оня ден.

          Връщам се от боксова тренировка към пет, пет и нещо и пътувам с тролей девятката към къщи. В тролея имаше доста хора, но не беше претъпкан. На “петте кюшета”  се качиха двама контрольори и започнаха да проверяват за билети и карти. Дали бяха истински или менте не мога да ти кажа. Защото се навъдиха много контрольори-ментета, които мамят и обират хората. Та тия двамата след баня “Мадара” хванаха един старец и се заядоха с него че нямал билет. Той се опитваше клетият да им обясни че си е забравил пенсионерската карта в къщи, но тия направо го бяха захапали като питбули. Дърпат го, блъскат го и го карат да слиза на следващта спирка и да го глобяват. Всичките хора в тролея се обадиха и коментираха че отношението на двамата контрольори е грубо и не е човешко, но те изобщо не им обърнаха внимание. Аз тогава се пресегнах зад гърба им и подавам едно билетче.

          “Ето го билетчето на стареца!” – викам и го дупча.

          “Глей си работата, бе! – репчи ми се единия. – Тебе никой не те закача!”

          Аз пак опитвам нещо да ги укротя и да помогна на стареца, но тоя път се намеси и другия.

          “Ти що се бъркаш бе, кретен!” – изкрещя ми и замахна да ме удари.

        Не можах да си овладея гнева, знаеш че от бокса го мога и им хванах главите. Поодарих ги един в друг няколко пъти и на Медицинска академия шофьора като отвори вратите, с по един шут ги изхвърлих навън. Тролеят си продължи и всичките пътници започнаха да ми ръкопляскат и да викат “Браво!” Но което е по-важно и ми направи силно впечатление е че още преди следващата спирка останах абсолютно сам. Бях в задната част на тролея, а всичките хора лека-полека се изнесоха напред и се умълчаха. Кажи ми, Ру, как да си го обясня?

       Другия случай който искам да ти разкажа, а ти разсъждавай и го анализирай е свързан със Съни –  филмовия режисьор с който живее майка ми. По-миналата седмица отивал да гледа някакъв филм в Дома на киното. Тъкмо минавал по един мост над Перловската река и една сврака полетяла към него като торпедо. Започнала жестоко да го кълве по главата. И това, Ру, без никакъв повод. Съни замахнал с чантата си да я пропъди, а тя още по-жестоко го налетяла. Накрая започнал да я замеря с камъни и тя грачейки отлетяла. Той си отишъл в къщи, промил си главата със спирт и така.

          Но слушай, Ру, какво става по-нататък. Минали два дена и той в къщи затварял прозореца на спалнята си която се проветрявала. В същия тоя момент като стрела се забила в стъклото една сврака и с разперени криле започнала да налита и да блъска с клюн по прозореца. Съни направо се сащисал. А кажи, Ру, как да се обяснят тия ситуации?

          Но стига, приятелко, съм те занимавал с глупости. Кажи ми ти как си, какво правиш? Какво ново в Русе? Как върви следването? Майка ти и баба ти как са? Имаш ли си гадже? А бе, седни и ми напиши едно писмо. Страхотно ще ме зарадваш.

          Това е засега, Ру.

          Лунния те прегръща!”

          Момичето сгъна листата и ги мушна в плика. Остави писмото на шкафчето и се озърна. Жената на съседното легло спеше и спорадично похъркваше. Вратата полекичка се отвори и като бяла сянка изплува дежурната сестра в отделението. Идваше да раздава почасовите лекарства и да провери банките на системите.

          – Извинете, сестра – тихо попита Румяна, – кой донесе това писмо?

          – Майка ти, Руми. Преди два часа. Ти спеше и тя реши да не те буди.

* * *

     Току-що бяха пристигнали. Село Тютюневка дремеше следобедно в жегата. Някъде в синевата самотен орел се рееше като детско хвърчило. Сгушените в каньона ниши и пещери лениво премигваха в маранята. Случайно изкукурига петел. И всичко отново потъна в ухаещия на тор и забвение селски покой.

          Васил разтовари багажите от колата си и влезе в стаята. Полегна на спалнята, тъй както си беше с дрехите, и унило загледа в тавана. Нямаше воля дори да почива след тристакилометровото шофиране от София до това затънтено село. Просто чакаше Милена да излезе от банята и се прибере в стаята си. Тогава щеше да поеме към душа. “Цяла година, откакто ни напусна… Завинаги ни напусна… – помисли си угнетено и не забърса сълзата от бузата си. – Дано е в по-добър свят…”

      Утре бе панихидата на сина му. На първородния му, единствен, двайсет и деветгодишен Боян. Щяха да пристигнат неговите приятели, колеги, роднини, познати… Затова дойде Васил един ден по-рано и отседна в тая мижава “къща за гости”, за да подготви всичко за помена.

          Тъкмо излезе от банята и изумен, се ослуша. Цялата къща кънтеше от оперни арии. Облече в стаята си бермуди и някаква тениска и пое към верандата. Милена го беше преварила. Явно и тя бе впечатлена от неясния интерес към сериозната музика в тая “къща за гости”. Разбраха се само с поглед, че трябва да открият хазяйката и да спрат издевателството.

          – Ха, добре дошли! Тъкмо баба Радена е приготвила кафенце! – появи се жената изневиделица, но видимо ги беше очаквала. – Заповядайте в хола! Там има климатик и се диша!

      Васил и Милена не успяха да реагират и механично поеха подире й. Още не пристъпили прага, и двамата загледаха снимката. От стената ги следеше… момичето. Момичето, което откриха на същата снимка в стаята на сина си. Което и до днеска им беше непознато и тайнствено… Главите им забучаха, краката им се огънаха и едва се домогнаха до дивана.

          – Кое е това момиче? – сухо преглътна Васил и не даде шанс на хазяйката да ги пита, каквото си бе наумила.

          – Моята внучка Румяна! – промълви с изненада жената. – Защо?

        – Тя къде е?… – намеси се и Милена, като се мъчеше да усмири треперещия си глас. – Може ли да я видим?

      Баба Радена замлъкна и немощно се надигна. Свали снимката от стената и я положи в скута си:

          – Умря… Преди пет години умря… От левкемия… Беше студентка трети курс, в Русе… – преглъщаше мъката си старицата. – Тук я погребахме… Тя така пожела…

          Касетката в касетофона прищрака и спря. Арията беше завършила. Отнякъде в хола се появи тишината. Огледа внимателно всички и отмаляло приседна.

          Милена извади от чантата си снимката на момичето. Носеше я там непрекъснато. Подаде я на баба Радена и промълви:

          – Намерихме я в стаята на сина ни…

          Старата жена не разбра какво става. Пое учудено снимката и я положи до своята. Навярно, за да свери дали са еднакви:

          – Кой е синът ви? – проговори на себе си.

          – Боян… – прошепна Милена.

          – Солтариев – допълни Васил.

      – Боби! Лунния Боби! – изръкопляска спонтанно жената. – И вие сте неговите родители? Това е прекрасно! – изпадна тя в непонятна за гостите, еуфория…

          Когато възбудата й премина, притвори очи и мечтателно потъна в спомени:

      – Руми и Боби бяха приятели. Изконни приятели. Още от деца. И светът беше техен!… Смея да мисля, че бяха и влюбени. Поне тя – в него.. – надигна се бабата, сякаш сънуваше и пусна нова касетка. – Ария на Изолда от “Тристан и Изолда” на Вагнер – промълви мимоходом и се върна при гостите. – Тия касети ми завеща моята внучка. Бяха й подарък от баба Жана, която е пяла в Операта. А Боби…

        – Боби почина – каза тихо Васил и секна фантасмагориите на старицата. – От рак.

        – Знам – рече тя сухо.

       – И също го погребахме тук.

       – Знам.

       – Той така пожела.

     – За да е заедно с Руми… – пророкува на себе си бабата и прегърна покрусените родители. – Защото, драги мои, Лунния и Ру са едни чудесни деца!… И са неразделни небесни брат и сестра!

      Тишината, която седеше край тях, се надигна, помаха за сбогом и неусетно се стопи в лъчите на слънцето. На Васил му се стори, че някой премина през стаята. Милена загадъчно се усмихна и не спря да се взира навън, през прозореца. Два мънички самолета летяха високо в небето и рисуваха с бяло контура на неведомия си път…

P. S.:  Четири години след загубата на сина си Боян на Васил му се роди син. Здравият и силен Деян. Така родът Солтариеви намери своето продължение и Васил заживя с вяра, с надежди и нови стремления.

          Милена пък често сънува един светъл сън: че е баба на внуче. Внуче от плът и от кръв. “Защото – мисли си тя – не може Златина, голямата любов на сина ми, току-така да си кръсти момиченцето на него – Бояна! Та нали нищо в тоя свят не става случайно?!” – усмихва се добродушно в съня си и знае, че повечето от сънищата се сбъдват.