„Ксинофобър“ – автор: ChatGPT, 03.04.2025 г.
Ксинофобърът решително се плъзна към върха на скалата.
Завладяваща гледка! Реката разрязваше отвесно белите варовикови скали, формирайки великолепно ждрело. „Хех!“ – помисли си Клик Блак. „На природата не са й стигнали някакви си два-три милиона години, за да довърши работата си“. И да, това правеше гледката още по-завладяваща. Реката не разрязваше докрай скалата, а се спускаше с висока скорост през процепа, падайки от близо десет метра в неголямо елипсовидно езеро. Мъхът и иглолистните дървета на върха на скалата и по бреговете на езерото правеха пейзажа още по-вдъхновяващ.
Клик усети приятни тръпки по гърба си, знаеше, че мисията му е близо до успех. Той увеличи зуума на визьора и се убеди допълнително в положителния изход – при тези условия нищо не можеше да му попречи. В противоположния край на водопада езерото не прояждаше скалата, а се спускаше в огромна цепнатина. Губилището улавяше почти изцяло мощния воден поток, поглъщайки десетки кубометри вода в секунда. Два малки и бързи ручея бяха успели да пробият път настрани от отвора на земната паст, но това не пречеше на замисъла му. Данните показваха, че в недрата на планината има огромна подземна кухина, проядена от безмилостните зъби на водната стихия. В нея водата се успокояваше, за да формира гигантска сводеста галерия с дълбоко подводно езеро. То се оттичаше от другия си край през преливник бавно и спокойно, формирайки дълга натечна пещера, недостъпна от другия си край поради множеството водни сифони и стеснения.
Клик запрати подводния дрон в средата на езерото и започна да чака, докато получи необходимите му допълнителни данни. Температурата на водата беше идеална за целите му – 5-6 градуса. Той не откри следи в течната маса от активна агресивна форма на троглобионти, напротив, в езерото се съдържаше голямо количество листна и дървесна биологична маса, която формираше пасивна вегетарианска еко система. Неговите малки сладурчета щяха да имат тотална защита и достатъчно храна, за да се развият в идните три години. Бързата вода в недрата на планината щеше да им осигури храна и безопасност. Клик знаеше, че планетата е населена и съществува интелигентна форма на живот на ниво 3° C, но също така знаеше, че подобни природни дадености са несъвместими с възможностите на сухоземните хуманоиди, които населяват планетата.
Клик Байт се зарадва в душата си, затвори бавно хрилете си, прочисти гърлото, за да отвори бронхите си, и с виртуозен жест вдигна визьора на скафандъра си. Напълни гърдите си догоре с чист планински въздух и с усмивка изрече полу гласно:
– Вече няма какво да се обърка!
***
Шмриката псуваше в ума си всичко и всички, независимо, че никой не би трябвало да е виновен за това, че се натряска с бира и водка вчера. Или по-правилно с водка и бира, но това вече нямаше значение. Той погледна кръвнишки към белите скали на ждрелото, изплю голяма гнойна тютюнджийска храчка, намести раницата си и въздъхна тежко. „Мамка му, след час ще сме горе“. Мислите му се разбягаха във всички посоки, атакувани от подигравките на неговите съклубници – Церот, Калинката и Брадатия. Все тая, след малко щяха да са горе и да им срита задниците…
Групата от пещерен клуб „Под ръбъ“ се беше запътила към местността Момина пропаст, за да проучи възможността губилището на пещерата да е вход към голяма спелеосистема. Шмриката знаеше, че рискът е голям, заради бързата вода, но геолозите и описанията от предходните частични прониквания го бяха убедили, че при този дебит със сигурност поне входните части са проходими без оборудване за гмуркане. Неопрените и лодката щяха да свършат добра работа. В района нямаше регистрирана пещера и ако хипотезата се потвърдеше, това щеше да е голямо откритие. А Шмриката, независимо от лековатия си и свободен начин на живот, обичаше големите открития, особено когато ставаше дума за пещери.
Групата продължи да си проправя път по ръба на склона на малкото корито, издълбано от водния поток, който успяваше да се изплъзне от ненаситното жадно гърло на планината. Покритата с растителност кална пътечка се хлъзгаше, дебели шипки, къпини и трънки се пробваха да ги сграбчат в хищните си прегръдки. Отпред Церот смело въртеше едно мачете, проправяйки пътя с голяма точност и вещина. Въпреки сериозния му размах, разчистването вървеше бавно и скоро слънцето пробяга на отсрещния склон и се скри. Макар и календарът да показваше края на април, температура рязко започна да пада. Групата се спря за секунда, пиха вода, Шмриката сви и запали разкривена цигара.
– До Бельов вир остават трийсет минути – заключи вещо той. – Трябва да се размърдаме, да опънем бивака, да съберем дърва, утре работа ни чака.
Чуха се тихи въздишка, но групата потегли на път незабавно. Поне сега щяха да се разтоварят от градския шум и забързаното ежедневие, да си пекнат месце, да си пийнат, да разкажат за пореден път някоя героична пещерна история. Пещернячеството се смяташе за тегаво хоби, но възприемеш ли го за начин на живот, всичко е наред – усмихна се мислено Шмриката, предвкусвайки утрешните приключения, пъхна фаса в страничния си джоб и пое стремглаво напред.
***
Клик Блак ловко използваше вендузестите си пипала, за да слезе по отвесната скала. Застана на ръба на скалната цепка, включи мощния си прожектор и надникна вътре. Да, знаеше, че няма как данните да го подвеждат, но когато си на такава отговорна мисия, не можеш да си позволиш да разчиташ единствено на техниката. Водата отваряше отвесна галерия с дълбочина от десет метра, която се разширяваше навътре. Приличаше на огромна обърната фуния, толкова голяма, че дори част от стените бяха влажни, но по тях не течеше вода.
Ксинофобърът напъха главата и тялото си и се законтри с пипалата си в гърловината на пещерния отвес. Зададе команда, за да увеличи светлината и да, оттук гледката му беше достатъчна – никое разумно същество или диво животно не би се провряло през този вход. Водата падаше с голяма скорост в подземната галерия, успокояваше се след два-три бесни скока, формирайки немалко езеро, но от другия край нещата започваха наново. Водата изчезваше с грохот в следващия отвор на каскадата, който отвеждаше до друго голямо подводно езеро. Клик нямаше нужда дори да се мокри, просто щеше да се качи обратно до ръба, да извади инкубаторните кутии и да си свърши работата. След това щеше да пусне визьора, да стартира антиграва и да се отправи в далечния космос, за да чака заедно със своите Баим Ланатай, които щяха да го обожават вечно заради съобразителността и умението. Той се плесна на ум за себичността си, която традиционно е присъща само на примитивните интелигентни раси. В крайна сметка намирането на обитаема планета си беше цяло ново откритие. А благоприятната й среда и относително ниската гъстота на разпространение на интелигентния местен вид си попадаше в графата на чудесата.
Клик Байт очакваше благоприятно развитие на мисията си, с тотални позитивни параметри. Това, на което се надяваше като максимум в плана си, е да открие ледена водна планета с термална активност, в чиито недра да изпълни успешно възложената му отговорна мисия. Но чак пък планета с топли океани и атмосферна съвместимост от 96,7 % със собствения му вид, никога не бе му хрумвало като реална възможност.
Той излезе заднешком от процепа, ловко се изправи и се приготви за действия. След пет минути щеше да е отново в космоса на път за вкъщи…
***
Бельов вир със сигурност можеше да се определи като едно от райските места на Земята. Преди планината да се отвори и да погълне по-голямата част от реката, водата е формирала тук малка котловина и средно дълбок вир. Могъщите борове затваряха две неголеми поляни с разпилени камъни – все едно природата очакваше туристите, грижейки се за техния комфорт. На по-голямата поляна, насред плътния килим от борови иглички, се белееше добре изградено огнище. Групата метна раниците насред въодушевени изблици, бирените кенчета засъскаха едно след друго. Във въздуха се разнесе глъчка и весел смях, премесен с аромат на хмел. Шмриката се огледа за удобно място, на което да опъне хамака си. Сигурно щеше да се окости от студ, но не му се мъкнеше палатка на такава дистанция и то с толкова голяма денивелация.
– Отивам да събирам дърва, хайде размърдайте се! – провикна се той и се запъти към малката поляна. След малко оттам се разнесоха колосални ругатни.
– Мамка им и прасета! – чу се гласът на Шмриката. – Орките са били тук! Донесете един чувал и идвайте!
Пред очите на компанията се разкри грозна гледка. Очевидно на по-малката поляна тези дни беше вършала бясна компания – планинарите с белите маратонки. Под бесните ругатни на Шмриката, който от малък живееше по планини и дупки, поляната възвърна стария си вид за минутки. Събраха дори мокрите кърпички и тоалетната хартия от близките храсти.
– Иде ми да счупя нечия кратуна! – пенеше се Шмриката, който лесно губеше контрол, когато някой погазеше представите му за справедливост.
Сигурно щеше яко да зацикли след малко, ако от вира не се чу веселият глас на Церот. Не се разбираше какво точно вика, но всички се завтекоха натам.
– Хех! Нещата си имат и добра страна! – радостно им каза той, когато ги пресрещна с две кенчета бира в ръка. – Нашите приятели са били от турбогъзарите. Оставили са ни не само боклука, но и десетина бири, безалкохолно, ракия, узо и някакви консерви във вира!
– Ей това се казва мързел! – възкликна Калинката. – Хайде, води ни да ни черпиш и да се освежим малко, че всички вонкаме.
Компанията се засили към скалите и веселите им подмятания се сляха с бученето на падащата от скалния отвес вода. Днес ги чакаше вечер, пълна с пиперливи подмятания, шеги, странни и страшни истории, а на другия ден ги зовеше Воднянката със своите неразкрити дълбини.
***
Сега или никога! През последните часове Клик Блак прегледа всички възможни показатели, завърши седемте каскади на вероятностите, провери сеизмичната, термалната и демографската активност. Резултатите бяха недвусмислени – 98,2 % от популацията имаше шанс за оцеляване в 99.9999 % възможни вероятности. Нещо, с което не можеше да се похвали всеки ксинофобър.
Клик Блак рядко се усмихваше, не само заради твърдите си рибешки устни. Той премина десетки светлинни години, за да изпълни мисията си и тъкмо когато достигаше външния периметър на точката за субкосмически контакт, откри къде да посее новото люпило. Да, планетата имаше и неудобства – разумен вид, но за това пък притежаваше големи системи от сладки води, в това число и подземни. Хайверът на космическите сепии притежаваше твърдостта на диамант, те можеха да пострадат само през първата седмица от излюпването си и то, ако попаднат на сухо, нещо което нямаше как да се случи в недрата на тази отдалечена от човешките градове планина. Когато субхитиновата им обвивка се развиеше и укрепнеше, те можеха да пострадат, само ако се заплеснат и нахълтат по погрешка в горните слоеве на някоя звезда. Клик Блак се повдигна гордо на пипалата си. Те щяха да се излюпят, да пораснат и да се отзоват на повика на Нирмезис, а той трябваше само да ги следва във великото им пътуване към Прародината!
Ксинофобърът започна гърлено да напява на ръба на водната пещера. Откачи от колана си кутията от пирволит, постави я на едно от пипалата си и набра кода. С тихо жужене сейфът се отвори и от вътре блеснаха четири кръгли сребристи кутийки. Той нежно пое първата, завъртя я в пръстите си и бавно отвори капачето, на което блестяха заклинанията на Великия поход и образът на бог Аршуна – космическият праотец.
– Обричам ви на завръщане! – гласно изрече Клик Блак и изсипа малките оранжеви топки хайвер в бързата вода, след което прибра обратно кутията.
Ритуалът се повтори три пъти и тъкмо когато извади четвъртата опаковка от контейнера, зад гърба му се чу шум от падащи камъни. Ксинофобърът напрегна всичките си сили, светкавично подскочи във въздуха и се закрепи с пипалата си на скалната козирка над губилището. Всичките му сетива се напрегнаха, а детекторът бързо откри източника на шума – четирикрако рогато животно, което буквално висеше на отвесната скала в другия край на ждрелото. „Четириног бозайник, клас тревопасно, протосъзнателен, риск нулев“ – изчурулика компютъра в скафандъра му. Клик Блак се отлепи бавно от козирката и тъкмо да се надвеси над ръба, металната кутия се изплъзна от пръстите му. Тя със звън започна да се търкаля надолу, увеличавайки скоростта си при всеки удар в мократа хлъзгава скала. Ксинофобърът стоеше онемял и дори не успя да се помръдне, когато сребристата кутия цопна в двата малки ручея, които водата избутваше около лакомата паст на скалната цепнатина.
– Не може да бъде! – изрече полугласно Клик Блак и се втурна към водния праг.
Кутиите с репродуктивен биологичен материал имаха практически неразрушима опаковка, която трябваше да се завърти три пъти с лек натиск, за да се отвори. Това го успокои, но той много добре знаеше, че за разлика от самия сейф за съхраняване, персоналните кутии с хайвера нямаха собствено устройство за проследяване. Загубата на една от тях щеше да е страхотен удар за експедицията му. Със 75 % от люпилото щеше да му се наложи да търси друго обиталище едва след 15-17 космически клика.
Клик Блак напрегна всичките си мускули и се изстреля надолу по дерето. Козата го гледаше безучастно с изцъклените си очи.
***
Влажните дървета пукаха под напора на огъня, чиито езици хвърляха палави отблясъци по лицата на малката компания. След като слънцето се скри окончателно, температурите рязко паднаха и затова никой и не мислеше да се оплаква от лютивия дим. Дори наопаки, настроението на всички клонеше към отлично. Брадатия разказваше някаква небивалица за лятната им експедиция в Албания, а останалите весело му опонираха, прекъсваха го с леки подмятания и той вече усещаше как разказът му изтича между пръстите.
– Бирата ми свърши! – каза той и рязко се изправи. – Ще отида до вира, за да видя какво ще ни почерпят чалгаджиите.
Пусна челника си и бавно се загуби между стволовете на дърветата. Компанията се умълча за малко, но скоро Церот подхвана нова история и всичко тръгна по старому. Никой не усети завръщането на приятеля им, който се появи с театрална стъпка измежду дърветата. Носеше подгизнал плик, който с леко подрънкване тупна до огъня.
– Татам! – театрално се провикна Брадатия и направи маниерен поклон с дясната ръка. – Нашите приятели са ни оставили узо, ракия, кисели краставички, консерва „Ропотамо“ и някакъв японски рибен деликатес!
Шмриката се наведе към плика и извади ракията.
– На мен това ми стига – усмихна се той.
Церот също бръкна вътре, извади най-малката консерва и я огледа на светлината на огъня. На гладката металическа кутия имаше синя сепия и някакви йероглифи.
– Хайде, японистката! – подвикна той весело и я метна на Калинката. – Прочети ни какво ще ядем с узото тази вечер.
Калинката ловко улови кутията, пусна челника си и се загледа!
– Е? – каза Шмриката. – Какво е?
– Хъм, колко е лека… – Калинката не беше доволна. – Не мога да ви кажа, но със сигурност това не е японски. Може да е корейски, виетнамски или просто някакъв рекламен шрифт, но не мога да го прочета.
Брадатия се пресегна, дръпна кутията и я заоглежда. Туристическият нюх го насочи бързо и той ловко я отвори. От вътре под отблясъците на огъня просветнаха малки оранжеви топчета.
– Японски, китайски, дрън, дрън. Чисто и просто хайвер! Кой иска? – попита той и забоде лъжицата си вътре.
– Чакай бе, брат! – провикна се Шмриката. – Ами ако е някаква козметика?
– А, козметика! – отвърна му Брадатия. – Има картинка на сепия, мирише на риба, значи е хайвер!
– Аз не искам! – сопна се Калинката! – Не съм чувала сепията да се размножава с хайвер.
– Питай чичко Гугъл – изсмя се Церот. – Ама няма обхват.
– Не знам какво има – ухили се Брадатия, гребвайки втора лъжица. – Ама е доста вкусно.
– Дай да пробвам, аре!
Церот и Шмриката последователно си гребнаха от консервата.
– Ма айде да го полеем! – изрева Брадатия, заметна по посока на вира капачето на кутията, което полетя като фризби, и разля ракия по канчетата.
– Тъпак! – нахока го рязко Шмриката.
– Споко бе, утре ще я прибера тъпата капачка – отвърна му небрежно Брадатия.
***
Нервите на Клик Блак всеки момент щяха да се скъсат, а напрежението му имаше потенциала да пререже цяла скала. Той оглеждаше всеки метър – под вода и над вода, но от банката с хайвера нямаше и следа. Каква неописуема грешка! Не само личната му несръчност, но и на космическото командване. Костюмът му беше напълно автономен, ако нещо фатално станеше с него, той щеше да го прибере до най-близката им база. Сейфът с контейнерите имаше такова ниво на сигурност, че дори изпуснат във вулкан, можеше да бъде проследен, открит и спасен. Но, едно голямо „Но!“… Индивидуалните кутийки с биологичен материал бяха просто здрави и нищо повече – без маркер за проследяване.
– Хиляди океански дяволи! – изруга Клик Блак.
Търсенето нямаше никакъв резултат. Въпреки тясното дере увереността му рязко спадна, защото започваше да се стъмва. Не можеше да пусне мощните си прожектори, рискуваше да се разкрие. Той подскочи в поредния вир и тъкмо когато навря главата си под вода, системата за сигурност започна да подава към него аварийни сигнали. „Разумно присъствие в зоната на контакт, разумно присъствие в зоната на…“ Ксинофобърът бързо се потопи под вода, а инстинктите му задействаха както камуфлажа на скафандъра, така и този на тялото му. „Само това ми липсваше!“ – изруга мислено той! Сега трябваше да се действа хем бързо, хем разумно. Не можеше да пусне дронове, защото макар и много безшумни, в тишината на планинската нощ джаджите му щяха да са лесна плячка за ушите на двуногите. Сега го хвана яд, защото не отдели достатъчно време, за да проучи характеристиките на разумния вид, обитаващ планетата. Стигна му само това, че са достатъчно слабо развити и дори не са извели ядрения синтез на космическо ниво. Сега трябваше да стои под водата и да разпитва Автономната Мислеща Система по въпросите на хуманоидната бозайническа антропология. АМС-то го заля с информация, но чутото грам не го успокои. Още повече, че във вира до него цопна нещо, оставяйки кръгови вълнички. Системата за защита в скафандъра автоматично се задейства и започна да му дава информация за обстановката в спешен порядък. Броят, позицията, килограмите и размерите на хуманоидите – нямаше нищо обезпокоително – тримата седяха, а четвъртият стоеше изправен и ръкомахаше над главата си. АМС-то регистрираше комуникацията им, но автоматичният преводач не улавяше нищо. Така или иначе те общуваха помежду си и не даваха признаци, че са усетили присъствието му.
Клик Блак реши да се съсредоточи и прецени какво да предприеме, но точно в този момент нещо чукна в скафандъра му, който се показваше около сантиметър над водната повърхност. Той ловко надигна пипалото си, улови предмета и… „О ужас!“ Всичко в него се взриви за по-малко от секунда. Тънкият горен край на пипалото му се беше увил около капачето на банката с биологичен материал…
***
Пещерняците се славеха с пиянските си запои, а този беше крайно непланиран. При такъв труден преход и с толкова много инвентар групичката от „Под ръбъ“ си носеше само бутилка ракия и няколко бири. С подаръка на планинските орки, нещата взеха неочакван обрат. Шмриката спеше в седнало положение наведен напред към огъня, а на пухенката му палаво светеше въгленче, което щеше да е наругано жестоко при изгрев слънце. Церот и Брадатия се бяха прегърнали рамо в рамо и си общуваха по неведомите пътища на алкохолните духове, а единственото ясно нещо беше, че и двамата много се уважават, но… Калинката гледаше в една точка и събираше сили да се намърда в спалния си чувал. Всичко миришеше на провал, но малко след първите слънчеви лъчи с треперещи ръце всички се наредиха около газовото котлонче, на което къкреше кафе. Студът, лошият дъх и ужасният махмурлук днес щяха да са им неизменен спътник по пътя към земните дълбини.
– Дайте една лъжица! – кисело избълва Шмриката.
Церот се огледа около себе си, лъжицата лежеше оваляна в пепеляка на земята. Той недоволно я погледна и се пробва да избърше слузта от хайвера в тревата. Нямаше голям успех, защото по гъстия слой полепнаха още тревички и други боклучки.
– Мамка му, бях я оставил в консервата. Оправяй се! – каза той и я метна на Шмриката.
Шмриката го погледна лютиво и я пъхна в къркорещото канче. Пиха кафе и започнаха да се екипират. Накатаха въжетата в прониквачките, подготвиха инвентара и лодката и започнаха бавно да се намърдват в неопреновите костюми. Алкохолните пари допълнително утежняваха процеса.
– Даде ли контролно време? – запита го кисело Калинката.
– Да, 6.00 часà сутринта! – отвърна й небрежно той.
Към обяд те вече стояха на ръба на губилището и се оглеждаха за естествени опори, които да им осигурят безопасността на системата. Шмриката имаше вроден усет за подобни неща и много скоро успя да опъне въжето така, че да избегне основния поток на спускащата се надолу вода.
– Според описанието, началният отвес не е повече от девет метра. После имаме ниша, в която можем да надуем лодката и да се спуснем директно.
Той закачи прониквачката под майона, провери светлината на челника си и изчезна в мократа бездна.
***
Клик Блак стоеше неподвижно във вира и се взираше в капачето на банката с биологичен материал. Пещера, подземно езеро, хранителна среда, сладка вода – не можеше да е толкова хубаво, нямаше как да е толкова хубаво! Докато чакаше хуманоидите да заспят, което по информацията на АМС-то трябваше да се случило отдавна, той премяташе всички варианти в главата си. Етическите протоколи му пречеха просто да излезе и да ги удуши по най-брутален начин. Щеше ли да се справи? О, да! Ръцете и мощните му пипала щяха да източат от тях живителните им сили за секунди, нищо че ксинофобърът тежеше едва четирисет килограма. Нещата щяха да са още по-лесни с джаджите в скафандъра му, но инсценирането на заплаха пред автономната система беше невъзможно, а инсценирането на контакт, който да доведе до подобна заплаха, стриктно забранено.
– Неврологичната активност на четирите индивида спадна под нивата на мозъчната активност в будно състояние – изчурулика АМС-ът в скафандъра.
Добре, беше време да се действа. Клик Блак изпълзя на пипалата си бавно от водата. За всеки случай той извади с дясната си ръка анихилаторът на клетъчни течности, а в лявата зареди подпространствено времева граната. Трябваше да е готов за всичко. Анатомията му даваше да се движи абсолютно безшумно, а визьорът на скафандъра му позволяваше да вижда всичко във всички възможни спектри. Той регистрира натъркаляните тела и термалната сигнатура на огъня и бавно се придвижи напред. В лагера на хуманоидите цареше пълен хаос. Космическият гост направи запитване към системата и получи достатъчно информация от фактологично, обективно и антропологично равнище. Хуманоидите имаха цел, точно като него, неясна, но все пак цел. Това, което разбра за тяхното ниво на развитие, е, че преди да изпълнят задачата си, те са реализирали ритуал с псевдосуисидни параметри – поглъщайки дози слаба, несъвместима с клетъчната им структура течна отрова и инхалирайки вредни за здравето им газове. Клик Блак активира биологичния скенер и веднага откри банката. Това, което се оформяше до момента в съзнанието му го заля като цунами.
– Варвари! – изрече той с всяка фибра на тялото си.
Банката с биологичен размножителен материал лежеше почти празна, а вътре стоеше нещо, което системата разпозна като инструмент за хранене.
– Клик Блак, биологичната ви метрика е рязко нарушена, въздържайте се от необмислени и нерегламентирани действия! – предупреди го АМС-ът.
Старши космически изследовател Балк внимателно затвори остатъка от биологичния материал в банката и бавно я положи в сейфа. След това той надигна анихилатора си и го насочи към грозното рошаво двуного същество, спящо сгърчено до загасналото огнище.
– Капитан Блак, не предприемайте неоторизирани действия! Това противоречи на онтологията на Пътя!
Ксинофобърът с неудоволствие изслуша вътрешните сигнализатори за нарушения в протоколите и безшумно се оттегли в нощта.
***
Проникването вървеше по план. Групата се спусна до скалната тераса, която за тяхно щастие оставаше относително суха. Водата в подземното езеро беше доста висока и дори нямаше нужда да се мисли вариант за качване в лодката. Шмриката внимателно я разгъна, оглеждайки се за остри ръбове, а Церот, псувайки, започна да я напомпва с малката портативна помпа.
– Тая ракия и тва узо ще ми излезнат през гъза – изруга той.
– Това е, бате… – захили се Шмриката. – Днес ще сме само на вода.
Те внимателно спуснаха лодката и започнаха да се прехвърлят един по един. Натовариха и прониквачките с инвентара, внимавайки за баланса.
– Така! Сега имаме 60 метра напред и след това ще видим как е водата и дали можем да се спуснем по следващия отвес, от там нататък никой не е ходил – каза гордо Шмриката.
– Мамка му! – изруга Брадатия.
– Какво? – чу се колективният въпрос.
– Забравил съм греблото…
Напрежението в лодката рязко нарасна, само за да се успокои след секунди. Чу се съскащ звук, въжето се строполи във водата до тях с плясък. Шмриката го издърпа и погледна назъбените разбридани краища.
– Мамка му, преебаха ни!
– Какво ще правим сега? – почти през сълзи попита Калинката.
Шмриката продължаваше да се взира в прерязаното въже.
– Иманяри?! – попита с хрипав глас Калинката.
– Със сигурност не се е протрило. Всички бяхме слезли – отвърна и кротко той.
– Ще се бедства – захили се Церот. – Да се скатаем някъде и да дишаме под фолио, нося карабитка.
Шмриката се усмихна, бръкна в малката прониквачка и започна да си свива цигара.
***
Клик Блак стоеше на ръба на губилището, взирайки се във въжето. Докато чакаше хуманоидите да се спуснат, той калкулираше щетите. От всички 1200 биологични единици, земляните бяха погълнали 923, това щеше да им се отрази доста добре. Хладроновите обвивки на зародишите щяха да започнат да се разграждат до 72 часа, до тогава хидроструктурата на телата им щеше да е преработила отровните агенти, с които те се бяха нагълтали в нощта на варварската си постъпка.
Ксинофобърът тъжно погледна почти празната кутийка и я изсипа във водата. Подразни се, защото едно от ядрата се залепи на въжето и чак след като поредната струйка го отми надолу той се сети и вяло произнесе.
– Обричам ви на завръщане!
Сега всичко беше въпрос на философия и ценностна система. АМС-то стриктно го възпираше от враждебни действия, но той беше наясно, че хуманоидите, погълнали яйцата, не трябва да напускат подземната кухина. Леталният им край, щеше дори да ускори растежа на популацията, защото хранителните вещества щяха да се умножат многократно. Не… Нямаше да разкъсат хората от вътре. Техните хранителни системи щяха да се разстроят, да изхвърлят потомството в подводното езеро, а когато двуногите, лишени от естествена си среда, загубеха нишката на живота, това щеше да даде още храна на космическите пътешественици. Всичко щеше да е по правилата. Между перфектния план и ценностите на Великото космическо пилигримство стоеше само едно въже, по-тънко от върха на пипалото му.
Клик Блак се огледа и видя в разлива до цепнатината кръгло каменно ядро. Той помоли за анализ АМС-а. Моменталният отговор го задоволи – основен състав от силициев диоксид, кварцов агломерат, близък по състав на халцедона – крехък, но особено остър.
– Искам да проведа експеримент! – каза сухо той.
– Очаквам параметрите – отвърна му безизразно системата.
– Какво ще се случи, ако пуснем каменното ядро от височина половин метър? – запита Клик Блак.
– То ще се раздроби на много на брой режещи остриета – отвърна изкуственият оператор. – Подобни остриета са ползвани в началния етап на всички разумни цивилизации. В нашата история това отговаря на Хлибригойската култура.
Чу се трясък!
– А какво ще стане, ако подобно острие се впие в система за осигуряване с параметрите на тази? – попита ксинофобърът.
– В системата няма данни за съответствие. Те се намират в различни културно-антропологични и исторически пластове. Може да проведете експеримента.
– Да, благодаря ти АМС – отвърна Клик Блак и се усмихна по рибешки.
Пипалото му бавно се насочи с парче от кремъка към въжето.
– Моля, въведете данните от експеримента! – изписука АМС-ът.
– Ще ми трябва повече време за анализ – отвърна Килк Блак.
Той набра необходимите протоколи и бавно започна да се издига към горните слоеве на атмосферата. Работата му тук приключи нервно, но успешно.
***
– Ало, Коле…
– Ъхъммм…
– Какво правиш?
– Очевидно спя!
– Не се прибраха…
– Кой не се прибра? Чакай…
– Брадатия каза, че дава контролно време на теб. Няма го още…
– Сигурно са се натряскали, Мила!
– Коле, дадоха контролно време по устав с аванс. Няма ги!
– Спокойно Мила, разбрах те. Сега ще прозвъня няколко телефона. Тръгваме, всичко ще е наред.
***
Шмриката пиеше трети чай. Въпреки сериозния си пещерен опит, събитията от последните 48 часа го караха истински да се радва на уюта на своя дом. Освен сладкия стрес от преживените часове в подземното езеро, изпълнило костите му със студа, той все още усещаше ужасния рибешки вкус на проклетата японска консерва.
– Отивам да снасям – каза Шмриката весело на приятелката си Бо.
Тя го изпроводи с кръвнишки поглед, но и с радост. Старият пещерняк пак се беше отървал, пак се беше доказал.
Алкохол, кофти храна, вода и студ. Разстройството беше опустошаващо, но и облекчаващо. Шмриката посегна да пусне водата, но нещо го спря. Сред кафявата маса плуваха малки сепии и… По дяволите, лицата им бяха почти човешки.
– Проклети картони! – изруга Шмриката и натисна копчето.
Забел.: Разказът съдържа фиктивни и реални образи на членове от ПК „Под ръбъ“.