Книгопечатането като далекобойно оръжие

По „Залезът на Запада” от Освалд Шпенглер

Кристиян Младенов

­

Освалд Шпенглер

­

          Освалд Шпенглер е немски философ, социолог и историк, един от основоположниците на философията на културата. В своето най-значимо произведение „Залезът на Запада” той прави морфологичен анализ на световната история, като разграничава и проследява осем главни културни формации: Индийска, Египетска, Вавилонска, Китайска, Антична, Византийско-Арабска, култура на Маите и последната – Фаустовска (Западноевропейско-Американска), развита в Европа и Америка през последните хиляда години. Шпенглер всъщност се опитва да докаже в монографията си упадъка и настъпващия край на западната цивилизация.

          Наред с неизброимите анализи на изразните средства на различните култури и цивилизации и сравненията им на базата на хомология, Шпенглер прави едно иключително любопитно наблюдение – че барутът и книгопечатането са били открити по едно и също време. Първата масирана артилерийска атака в битка с полски оръдия съвпада с първата „брошурена атака” [1] от 1788 г. по време на Френската революция. Фактът, че популяризирането на печатното слово и далекобойната стрелба са започнали едновременно, дава вдъхновение на Шпенглер да напише: „Барутът и книгопечатането си съпринадлежат – и двете изнамерени във високата готика, и двете рожба на германското техническо мислене – като двете големи средства на фаустовската далечна тактика” [2].

          Верен на тона си, философът разглежда книгопечатането като един от символите на преминаването на културата в цивилизация, което според него е последният етап от живота й. Той нарича масово произвежданото и разпространявано в необятен мащаб печатно слово „чудовищно оръжие”, попаднало в ръцете на мечтаещите за власт. Едно от най-ключовите наблюдения на Шпенглер се отнася до влиянието на масовото книгопечатане върху самата книга и нейното по-нататъшно преобразуване. Според него, по-късната поява на вестниците и пресата, които постепенно изместват книгата като предпочитано четиво за хората, води до коренна промяна в целия обществен живот. Появява се така наречената „война на пресата – като продължение или подготовка на войната с други средства”. Ако трябва да използваме смятания от Шпенглер за абсурден израз „модерност”, то в модерността войните вече се печелят и губят не толкова благодарение на далекобойните оръжия колкото на пресата. „Днес ние живеем тъй безпомощни пред действието на тази духовна артилерия” [3] – пише авторът, за да изрази опасенията си от нездравословно силното влияние и мощ на печата да посява в читателските умове сладкодумните демагогии на политиците, мечтаещи да се сдобият с власт.

          Демокрацията като форма на управление също не е подмината от Шпенглер, като той я критикува усилено и изобличава фаталните противоречия, които тя съдържа в себе си и поради които за него изглежда наивно утопична. Шпенглер заявява, че „волята за власт в чисто демократично предрешение е завършила шедьовъра си, ласкаейки чувството за свобода на обектите си с най-абсолютното робство, което е съществувало някога” [4]. Това негово твърдение може да бъде разгледано в подкрепа на думите на Гьоте, на когото той е последовател, че „няма по-безнадеждно поробени от тези, които погрешно вярват, че са свободни”. А именно заблудата, че си свободен, е грехът на демокрацията. Демокрация означава „народовластие”, при което мнозинството има и упражнява право над малцинството, но точно в този момент идеята за развноправие се срива, защото – както самият Платон е забелязал преди хилядолетия – „несъответствието между бедни и богати е най-старата и най-фаталната болест на републиката”. Това несъответсвие, разбира се, е валидно за всички познати и вече исторически отминали форми на управление на човечеството, но за разлика от демокрацията те поне не претендират, че са гарантирали човешка свобода и равенство.

          Шпенглер констатира, че пресата е финансово зависима и поради това проявява услужливост на властващия елит, а не на читателите си. Така управляващите я използват, за да манифестират „демокрацията“ пред обществото с кухи фрази и морални поучения, от които самите те не се ръководят. Напомняйки до болка на настоящето ни, Шпенглер коментира, че „както английската кралска власт през XIX век, тъй и парламентите на XX век се превръщат постепенно в показно и безсмислено зрелище. Там скиптърът и короната, тук народните права се разнасят пред множеството с тържествени церемонии и се спазват толкова по-педантично, колкото по-малко означават” [5]. Ако поговорим малко от собствено име – нима хората, живеещи в България и самоопределящи себе си като българи, между които съм и аз самият, не стават свидетели на този феномен на всеки голям национален празник. Колко често виждаме под национални символи и военни маршове с портретите на Ботев и Левски наедно да крачат с мъчно изиграна патриотична гримаса личности, чиито дела някога биха отвратили двамата наши борци. Ако тези фасадни и изпразнени от съдържание сцени при нас стават все по-явно и лошо изиграни, то може би Шпенглер преди време се е оказал прав, че „това е краят на демокрацията, в която бляновете на революционерите са станали инструменти на властнически натури, в която избуява расата, поробва идеалите и ги захвърля с присмех на бунището” [6]. И макар, според автора, това тъжно стечение на обстоятелствата да е сполетяло всички човешки цивилизации, сред които египетска Тива, Рим, Китай…, той отбелязва, че „в никоя друга цивилизация волята за власт не е придобила толкова немилостива форма. Затова и само затова има читатели и избиратели, сиреч двойно робство. Още по наше време властта вече се премества от парламента в частни кръгове, а изборите деградират неудържимо до комедия. Парите организират събитието в интерес на онези, които ги притежават, и изборната процедура се превръща в уговорена игра, инсценирана като самоопределение на народа” [7]. Тези думи Шпенглер написва през 1913 година!

          Изразявайки виждането си за съществуващата демокрация, Шпенглер добавя, че тя „напълно прогонва книгата от духовния живот на народните маси, замествайки я с вестника” [8]. За Шпенглер книгата е символ на културата и на отделната личност, вписана в нея, тъй като тя придава индивидуалност на читателя, а не го унифицира, както правят вестниците по презумпция на тяхното изобретяване. На богатството от гледни точки, провокиращи мисленето и аналитичния ум, което е заложено в книгите, вестниците отговарят, като „бичуват поробените читатели с камшика на уводните си статии, телеграми и илюстрации” [9], а всеки опит на читателя за самостоятелна интерпретация се пресича от „изпреварваща критика”. Така книгата добива елитарен ореол, оставайки заглушена от шумните и бързи обороти, с които бучат периодичните издания.

          Като основна отрицателна черта на пресата Шпенглер извежда органичната неспособност на журналистиката да остане независима и неманипулативна. „Абсолютната универслна истина” е недостижима за всички и основният тип „истина”, с който разполагат хората, остава само публичната истина, а общественото съгласие е това, което е популярно. Именно с тази материя оперира пресата и „каквото иска тя, то е истината” [10]. То е разбираното като истина. Единственото, от което се нуждае вестникът, са пари, с които да гарантира на своя финансов благодетел доводи и тяхното затвърдяване в общественото пространство, а тези „доводи губят силата си, веднага щом по-голяма финансова сила подкрепи контрадоводите, изнасяйки ги още по-често пред всички уши и очи” [11]. Така Шпенглер подплатява твърдението си, че пресата е склонна към корумпиране, понеже самото й съществуване трябва да бъде финансово обезпечено, а това най-лесно става с помощ от властимащите. Оказва се, че вестниците поставят личния си интерес на първо място пред обществения – една система, която е несъвместима с понятието свободна независима преса. Шпенглер държи отговорна за избухването на Първата световна война именно пресата, която според него под финансовия диктат на заинтересовани фактори въвлича страните в конфликта. Според него, демокрацията се е изродила и покварила и е отишла далеч от корените си. Той прави предположение, че в подобна обстановка „един демократ от старото поколение днес би настоявал за свобода не на пресата, а от пресата” [12]. Това настояване може и да е основателно, като се има предвид мнението на ранния демократ и трети президент на САЩ Томас Джеферсън, който веднъж заявил, че „човек, който не чете нищо, е по-образован от онзи, който чете само вестници, дотолкова доколкото нищо незнаещият все още е по-наблизо до истината от онзи, чийто ум е препълнен със заблуждения и лъжи” [13].

          Всеки, който е преминал през машината на всеобщото училищно образование и който се е научил най-малкото да чете, попада в обсега на „духовната артилерия”, визирана от Шпенглер. Най-точното сравнение на печатните медии с военната сила философът прави чрез аналогията с армията: „Престата днес е армия с грижливо организирани видове оръжия, с журналисти вместо офицери, с читатели вместо войници. Но и тук е както във всяка армия – войникът се подчинява сляпо, а промените във военната цел и в плана на операциите се извършват без негово знание. Читателят не знае и не трябва да знае какво се възнамерява с него, не трябва да знае и каква роля играе по този начин. Няма по-ужасна сатира за свободата на идеите. Някога не е бивало да се осмеляват да мислят свободно; сега вече е позволено, но никой не може. Хората искат да мислят само онова, което трябва да искат, и тъкмо това приемат за свобода” [14]. Тази гледна точка на представяне на пресата като армия, а на читателя като на войник, за времето на Шпенглер е твърде проницателна и което е притесняващото днес – сега също изглежда поразително точна. Шпенглер посочва, че както казармите набират войници сред населението, така и „армията на пресата” набира своите читатели-войници чрез пропагандата: „Сега разпалват духовете им със статии, телеграми, образи, додето сами поискат оръжие и заставят водачите си да поведат войната, към която последните са искали да бъдат тласнати”, „Някой нахъсва читателската маса и ето, че народът залива улиците, нахвърля се върху означената цел, заплашва и троши прозорци. Само един знак към щаба на пресата и той се разотива тихо и мирно по домовете си” [15]. Ето защо може да се каже, че книгопечатането като откритие в обществената постройка на цивилизацията превъзхожда по мощ и най-вече по всеобхватност грубата сила на барута, защото силата на словото задейства тази на оловото. Тя е негов повелител и тъкмо тя решава кога да се възползва от разрушителната стихия, дърпайки спусъка. Разбрахме, че медиите имат своите политически покровители, които чрез финансовия лост дърпат юздите на общественото мнение. Тези финансови покровители са „силите, на които се подчинява печатното слово. Днес хората воюват помежду си, като си отнемат взаимно това оръжие” [16].

          По времето, когато Шпенглер е писал книгата си „Залезът на Запада”, пресата му се е струвала интрумент за глобален контрол, но от дистанция на времето, точно сто години по-късно, днешните хора са наясно, че това, което е прозрял философът в началото на ХХ век, е било само прелюдия към далеч по-всеобхватното и проактивно господство над обществата чрез масмедии, мултимедии, интернет и само бъдещето знае още какво. Но първата искра е произвело самото изобретение на книгопечатането.

­

Бележки:

1. Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. Издателство „ЛИК”, 1995, т. 2, с. 612.

2. Пак там.

3. Пак там, с. 613.