Паралелепипед с високо целулозно съдържание

Манол Пейков

­

­

          През четиринайсетте си години като издател съм работил със 71 преводачи, които са превели за мен книги от 23 езика. (Държавите, разбира се, са доста повече.) 53-ма от тях са жени. Това прави три жени от всеки четирима преводачи, с които съм работил.

          И не, причината за това небалансирано полово разделение не е се крие в обстоятелството, че поначало обичам да работя с жени и че се чувствам удобно в тяхна компания (което само по себе си е безспорен факт). Жените-преводачи в България просто са много повече от мъжете-преводачи. Имам си своя собствена теория защо това е така. Тя се състои от няколко точки:

• в България жените четат повече от мъжете (доказателство за това е разпределението на почитателите в повечето читателски групи в социалните мрежи, което по правило е около 70/30 в полза на жените);

• за да си добър преводач, трябва едновременно да си начетен, добре образован, грамотен, талантлив и да си склонен да потиснеш собственото си его за сметка на авторовото. Жените отговарят на този профил значително по-често от мъжете;

• поради отдавна наложената в България патриархална традиция (въпреки стремежа към полова уравновиловка в епохата на комунизма), според която мъжът се занимава с прехраната, а жената – с децата и дома, жените са по-склонни да приемат по-скромно заплащане за труда си;

• поради факта, че отглеждат в себе си и около себе си живот, жените по-рядко хвърчат в облаците и са по-склонни да гледат на живота откъм практичната, а не откъм потенциалната му страна. Сиреч, отново – по-склонни са да приемат по-скромно заплащане за труда си.

* * *

          Нека превъртя лентата мъничко и ви запозная (макар и в съвсем едър щрих) с реалностите на българското книгоиздаване.

          Българският издател е принуден да работи, твори и оцелява под натиска на няколко фактора, за които мога да ви говоря с часове:

• цените на книгите, които продава – все още най-ниските в Европейския съюз;

• малките тиражи (мъничко над 500 броя средно на заглавие, според статистиките от последните години);

• ДДС върху книгата – доскоро най-високото в ЕС (20%) след Дания (25%). В момента – временно – намалено на 9%;

• авторовия процент: 8 до 10% за преводни автори, 15 до 20% за български автори (От крайната цена, която включва и ДДС-то.);

• при преводни книги – труда на преводача, който не зависи от тиража, а от броя преведени страници;

• редакторския труд, коректорския труд, цената за оформлението и/или илюстрациите;

• разходите за печат (те зависят от дебелината на книгата, цветността на печата, вида хартия и тиража, но общо-взето варират между 10 и 25% от коричната цена);

• разпространителския процент, който през последните години устремно се понесе от 35 към 40%, а в някои случаи – и до 45% от крайната цена на книгата.

          Простите сметки показват, че за издателя в крайна сметка остават между 8 и 12% от коричната цена. При това – преди да е започнала основната работа: разноса по книжарници, маркетинга и промотирането на самата книга.

          Предполага се, че с тези 8-12% издателят трябва да може да плати заплати на екипа си, да се погрижи за премиерите, рекламните материали, промотирането и прочее. И накрая за самия него да остане някаква печалба.

          Сами се досещате, че това е практически невъзможно. Дори всичко друго да е сметнато и изпълнено безпогрешно, достатъчно е да не прецени добре тиража си и да му залежи 20%, за да е на загуба.

          По тази причина, на издателите се налага да бъдат безкрайно изобретателни и предприемчиви при оптимизацията на разходите.

* * *

          Какво би могъл да направи един издател, за да намали разходите си?

          Ето първите няколко неща, които ми идват на ум:

• да кандидатства за финансиране към някоя чуждестранна организация, която да покрие превода на изданието, а понякога – и част от печата;

• (в добавка към по-горната точка) да се спазари с преводача (нелегално и изключително спорно от морална гледна точка) сумата за превод, отпусната от чуждестранния фонд, да не отиде изцяло при преводача, а да се подели между издателя и преводача (Предвид факта, че ставките на чуждестранните финансиращи организации са често в пъти по-високи от българските, преводачите най-често са склонни да приемат подобна сделка.);

• да заблуди агента на автора за реалните тиражи на книгата (нелегално и неморално едновременно) – предвид факта, че реален контрол е невъзможен и тиражите се определят на честна дума – и така да не плати никакъв авторски процент за нелегалната част от тиража;

• да плаща възможно най-малко за оформление и/или да ползва готови картинки от интернет с лепнато върху тях заглавие;

• да поддържа възможно най-ниските ставки за заплащане на преводаческия труд;

• да плаща възможно най-малко за редакция и/или корекция и/или да поддържа хора на заплата, които да вършат тази работа (така не се налага да се плаща на страница) и/или да ангажира един-единствен човек като редактор-коректор и/или да си върши тази работа сам и/или изцяло да се лиши от редактор (от коректор е по-трудно да се лиши, но пък и коректорът е значително по-евтин).

• да спестява от хартия, книговезване и печат, като по този начин поставя в ръцете на читателя нещо, което повече прилича на стар вестник, отколкото на книга. (Трайността му също е приблизително колкото на стар вестник.)

* * *

          За издателя всичко това може и да доведе до някакви временни ползи, но тези лупинги по правило причиняват сериозни щети на всички по ценностната верига на книгоиздаването: автора, агента, преводача, редактора, коректора, оформителя и – не на последно място – читателя.

          Ето как, накратко:

• при непрекъснатото кандидатстване по програми за финансиране портфолиото на издателите се изкривява в посока „за какво ще ми дадат пари“, вместо в посока качество на издаваната литература;

• „заблуждаването“ на агентите за реалните тиражи бърка сериозно както в техния джоб, така и (най-вече) в джоба на автора;

• претупването на оформлението и ниските оформителски ставки отчуждават истински талантливите оформители от книжния бранш, предлагат на читателите един посредствен продукт и (в крайна сметка) вместо да извисяват и да образоват, предизвикват равнодушие и култивират лош вкус;

• много от най-талантливите ни преводачи също са принудени да обърнат гръб на художествената литература и да се захванат с нещо по-доходоносно – като превод и легализация на документи или симултанен превод, например;

• онези, които все пак остават, са принудени да превеждат с по-високи темпове от разумното, само и само да успеят да свържат двата края (да, в случая става въпрос не за добруване, а за оцеляване). Това неизбежно води до компромис с качеството на превода;

• в съчетание със споменатото в предишната точка, ниско заплатеният редакторски труд (или пълното му отсъствие), често води до езикови недоразумения, а нерядко и до безумия, които, освен че компрометират (понякога завинаги) името на даден автор в българското литературно пространство, налагат посредствеността като своеобразен стандарт в сфера, която би трябвало да държи високо вдигната летвата и сама по себе си да бъде единица мярка за качество.

* * *

          От години твърдя – както в частни разговори, така и в многобройни публични изяви – че намаляването на ДДС върху книгата (което е факт в почти всички европейски държави, при това не само в ЕС) ще реши ако не всички, то поне част от тези проблеми.

          За жалост, дискусията около ДДС-то почти винаги започва и свършва с едно и също: ама ще поевтинеят ли книгите за крайния потребител, или не? И ако няма – защо изобщо да го правим?

          Отговорът, както се досещате, далеч не е толкова прост. Не, няма да поевтинеят. И да, ще поевтинеят – макар и по един почти невидим, но много по-важен начин.

* * *

          Простата истина е, че крайната цена на книгата (както и на който е да е продукт на пазара) е пряка функция от търсенето и предлагането на въпросния продукт. С други думи: ако мога да ви продам една книга за 25 лева, аз няма да я намаля на 20 лв., само защото са ми намалили данъка върху нея. (И обратно: ако не мога да ви я продам за 20 лв., ще ми се наложи да я намаля на 15 лв., без значение какъв е данъкът върху нея.)

          Намаленото ДДС, обаче – освен че отваря малко повече изключително тясната ножица на приходите на издателя и по този начин го държи малко по-настрани от евентуални усуквания и заобикаляния на закона и морала – спомага и за нещо друго: да се погрижим по-добре за онези невидими за крайния клиент участници в ценностната верига, без които въпросната книга не би била нищо повече от един съвършено ненужен паралелепипед с високо целулозно съдържание.

* * *

          В живота ми е имало няколко епизода, през които съм се опитвал да превеждам проза (било то художествена или документална). При всеки един от тях неизбежно стигах до извода, че повече от пет страници дневно са непосилни за мен.

          Вярно, нещата сигурно се променят с натрупването на опит. Но също така е вярно, че когато говоря за тези пет страници, аз всъщност визирам само грубия превод – и пропускам както времето за повторното (и потретното) шлайфане, така и работата с редактора след това.

          Когато издадох първата си преводна книга през 2007-а, за що-годе прилична преводна ставка в бранша се смяташе около 6 лева на страница. Затова реших да стъпя на 7.

          През последните четиринайсет години, въпреки всички настъпили промени – нарастване, при това драстично на заплати, цени, наеми – тази ставка остана забележително постоянна. Към средата на миналата година продължавах да плащам приблизително същото: стандартно 7, при изключителни случаи – 8 лв. на страница. (Това, разбира се, не включва немалкия брой случаи – около 1/3 от всички издадени от мен книги – когато съм получавал финансиране от външна институция. Тогава, без изключение, съм плащал на преводача пълната присъдена сума, без значение дали тя е 10 или 30 лв. на страница.)

          Успоредно с това, нерядко хитрувах с редакцията – използвах човек на заплата в издателството за целта, като той (всъщност тя) вършеше едновременно с това и коректорската работа.

          Да, човекът беше превъзходен. И все пак: когато превеждаш книги от 23 езика е повече от желателно да работиш с набор от редактори – по възможност хора, които, освен че имат сериозен литературен опит и езикова култура, също така владеят и съответните езици.

* * *

          И ето какво направих, приятели. Малко след средата на миналата година – почти веднага след (макар и обявеното като временно) сваляне на ДДС от 20% на 9% – и след като направих съответните изчисления, разбира се – аз съвсем едностранно и необратимо взех решение, че ще увелича преводаческите ставки за всички новодоговорени книги на 10 лева на страница.

          Предвид всички безкрайни числа и обстоятелства, които ви изсипах до момента, нищо чудно да си кажете: е, какво толкоз, нищо и никакво!

          Ако погледнем нещата от гледна точка на самите преводачи, обаче (не забравяйте, че преди да съм издател, самият аз съм също и преводач!), нарастването на ставката от 7 на 10 лева представлява почти 43%-но увеличение на заплащането на труда им. Не, нивото все още не е онова, което препоръчва Съюза на българските преводачи – препоръка, която никой в страната не изпълнява, освен по изключение или когато разполага с външно финансиране.

          Но все пак: дори да стъпим на „неопитните“ ми 5 страници на ден, умножени по броя работни дни в месеца, получаваме растеж на месечното заплащане от 770 на 1100 лева. Ако пък допуснем, че преводачът работи и през уикенда – тогава скокът е от 1050 на 1500 лева.

          Не по-малко съществено за мен в случая обаче е и друго: новата ДДС ставка ми позволява относително безпроблемно да направя тази корекция – така че бюджетът ми да я понесе, без да се налага да правя компромиси от какъвто и да е страничен характер.

          И не само това. Откакто намалиха ДДС върху книгата, всяка моя книга си има външен редактор. (Понякога – двама: един езиков и един стилистичен. Като в добрите стари филми.) И – съвсем отделно от това – външен коректор.

* * *

          И моля ви, не ме разбирайте погрешно: ни най малко не гледам на това като на някакъв „жест“ или (не дай си боже!) някаква форма на „благотворителност“.

          Всеки печен и достатъчно опитен издател пределно добре знае, че успехът на една книга на даден пазар зависи точно толкова от автора, колкото и от преводача. (И, разбира се, от редактора, който в чисто професионален план е редно да се разглежда като неразделен и незаобиколим тандем съвместно с преводача.)

          Простичката сметка е тази: достатъчно е подобреното качество на преводната работа (което в дългосрочен план смятам за неминуемо при така увеличеното заплащане) да вдигне приходите ми с 15%, за да компенсирам с печалбите си доволно и предоволно разликата между новата и старата ставка.

          Но първо трябва да мога изобщо да си го позволя. И именно тук ми помага намаленото ДДС.

* * *

          Та така, приятели – за всички е видно, че ситуацията тук е win-win.

          Към това трябва да прибавим и третия, читателския win – защото не е едно и също дали срещу 20 лева ще получиш парцал, пълен с правописни и смислови грешки, който при това изглежда ужасно и ще се разпадне в ръцете ти на третия ден, или стилно литературно и полиграфическо бижу, на което можеш да се наслаждаваш с години – както отвътре, така и отвън.

          Именно това имах предвид, когато ви казах, че с намаляването на ДДС книгите все пак ще поевтинеят – защото на същата цена, на която доскоро сте си купували продукт, имитиращ сирене (а всъщност фрашкан с палмово масло и сухо мляко), вече ще можете да си купувате най-висок клас овче сирене, хем директно от мандрата.

          Прочее, остава ни само да се надяваме, че новите ни управници (които и да са те) ще проявят благоразумие и мъдрост – и „временната“ мярка с намаляването на ДДС върху книгите съвсем скоро ще се превърне в постоянна.

­

Източник: профила на автора във „Фейсбук„, 22.03.2021 г.

Публикувано в Печатно книгоиздаване, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.