Кой е Йордан Маринополски?

Марин Бодаков

­

Йордан Маринополски (1874-1924)

­

Биография на Маринополски, но каква?

          През 1985 г. проф. Йован Христич пише своята статия за „Ползата и вредата от биографиите“. Ако се доверим на неговото деление, то „Искреността. Фрагменти за Йордан Маринополски“ ще снове между стария и новия модел на писане на биография, между агиографията и изобличението… Агиография на един критик в лицето на Маринополски, в която по думите на Христич се търси съответствие между твореца и неговото творчество (не е ли именно това искреността?), иска се писателят да е винаги на висотата на своето творчество, да живее в почти безвъздушното пространство на своята естетика… И от друга страна, изобличението на чудовищата, в които модерните биографии превръщат своите обекти на изследване: свещени чудовища от първия ред на литературния салон като д-р Кръстев и Пенчо Славейков – любимите „врагове“ на Маринополски. В аванс големият сръбски учен и поет е описал това, което ще се опитаме да сторим тук: „Хората, които са писали стихотворения, чиято красота ни е въодушевявала, романи, които са ни увличали, философски съчинения, които са променяли из основи живота ни, онези, които героично са водили битки и са ги спечелили, които са се борили за живота на унизените и оскърбените, които са откривали нови континенти и завоювали нови области, сега ни биват представяни като невротици и маниаци, като незрели личности, безогледни и сурови към най-близките си, откриват ни се не само всичките им душевни извратености, но и най-скритите мъки на телата им…“ [1] И наистина Пенчо Славейков, като начало, е бил, поне в текстовете си, безогледен и суров към Йордан Маринополски, седящ зад него, на втория ред. Същият Маринополски, който е спрял първо да се надява, а после и да желае да седне някога на първия ред. И затова напуска залата. От него – и тъкмо затова той става предмет на агиографията ни – са останали твърде малко свидетелства. (Тук ще се съсредоточим преди всичко върху онези негови текстове, публикувани в книги. Тепърва в последващо изследване ще четем разпръснатите му във вестници и списания статии.)

          Същевременно обаче Маринополски е модерен автобиограф: ако авторите, подложени на неговия „приятелски огън“, не позволяват нищо да помрачи техния публичен образ, направо имидж, то самият ни герой отново по думите на Христич ни казва, че не е пощаден от нищо, че в живота му има грозни и мрачни страни, че колкото и да му се иска да е така, и в неговия писателски живот няма идилично единство, а само дисонанси, които стряскат, ужасяват…

Да, старомодна биография!
И автобиография срещу биографията…

          Да започнем отначало.

          И да преповторим казаното. Маринополски не е централна фигура в българската литература и култура, за да остане в съгласие със себе си – макар в последните си години да се отвръща от остро написаното в началото на пътя си. Творчеството му съвпада с житейското му поведение и за него важат думи като искреност, добросъвестност, скромност. Бихме могли да прибавим и гняв, но надали ще бъде вярно – по-скоро иде реч за порив към литературна справедливост. Справедливост, която поправя големите митове на неговото, но и на нашето време. Защото над двайсет и пет години скитащият по различни прогимназии и гимназии в страната Йордан Маринополски е един провинциален Давид срещу столичните Голиати – като д-р Кръстев и Пенчо Славейков… Той вижда това, което другите, заслепени от копнежа си по модерност, отказват да видят – всекидневната грандомания, арогантността, волята за литературна власт, спекулативността в текстовете, извратливостта. Това, което подбива величието на литературата. Днес Маринополски е никой: дори в тясната литературоведска колегия не го познават и не се позовават на него, защото твърденията му и доказателствата към тях са в ущърб на големите литературноисторически конструкции, на монументалния разказ. Ако познават творчеството му, то е частично – колкото да го заклеймят като ретрограден, фанфарон и пр. В последната монументална история на Светлозар Игов Маринополски е отбелязан като „оценител и интерпретатор с твърди скромни възможности“ [2], сведен е до ожесточен враг на „Мисъл“. Защо е враг обаче, е въпрос, който не интересува Игов. Това, разбира се, е въпрос, който може да предизвика разговор между литературния и медийния изследовател, защото вестниците и списанията пазят напреженията на миналото много по-ревниво от многотомните издания на нечии събрани съчинения. И рисуват мустаци на портретните фотографии в учебниците…

          Критикът Йордан Маринополски няма особен късмет и след смъртта си: той е смятан от Иван Богданов за спътник на първенците, Славчо Иванов също го нарича критик от миналото… За второстепенен критик с милост към себе си пишат второстепенни литературни историци и критици. Още по-сложен е случаят с Богданов. Както вече споменахме, той се опитва да пренесе опита на Маринополски в епохата на социализма, като му приписва леви убеждения. Разбира се, това опущение на Богданов има напълно благородни намерения – само че истината се разминава с действителността. Йордан Маринополски е образцов демократ, но неведнъж е изразявал своите несъгласия с представителите на социалистическата идея у нас. Шамаросван е от тях. И понеже ние сме свикнали да четем не критикуваните произведения, а предимно критиката за тях, квалификацията на Богданов се превръща в още една машина за производство на безпаметност и за изтласкване на Йордан Маринополски вън от литературната история във времена, когато лявата позиция, била тя и от началото на ХХ век, е смятана за неприемлива. Базисната почтеност на Маринополски обаче му позволява да види трагикомичните нрави зад големите литературнотворчески амбиции и грубостта, присъща на кръга „Мисъл“, като основен фактор за утвърждаването на модерността у нас. Вижда и разцепването между автор и текст, частичното съвпадение между етос на творец и претенции на творбата. Всичко това бива изразено в книгата му „Критици“, която се занимава със слабите места в критическите произведения на д-р Кръстев и Пенчо Славейков и върху която подробно ще се спрем в следващите страници. „Свръхчовешката“ критика на двама титани е подложена на много внимателен анализ – Йордан Маринополски всъщност се опитва да осмисли разочарованието си от тях. Защото той безспорно е бил дълбоко очарован от двамата, надявал се е да го признаят, приласкаят, почетат. Даскалувайки в провинцията, е търсел в тях опора за представата за собствената си литературна състоятелност. Може би Маринополски е провидял в аванс това, което и днес продължаваме да заобикаляме тихомълком и енергично – кой чете за удоволствие, извън принудата на литературния канон, произведенията на авторите на „Мисъл“, като изключим гениалното изключение Яворов, който, прочее, също не е бил допуснат напълно в прословутата четворка. Живец продължават да имат онези литературни творби, в които не личи особен културотворчески напън – или поне не снизхождат към София като подражания на цивилизована Европа. Още веднъж пред очите ни се разиграва гигантската драма, която познаваме от Майкъл Уолзър [3]: от една страна, имаме имперски съдии като д-р Кръстев и Пенчо Славейков, които проверяват как в България, отдалечена от центъра на европейските литературни събития, се спазват смятаните за универсални и прогресивни към този момент, а всъщност модни литературни принципи. И нищо извън тях не съществува. От друга страна, имаме Йордан Маринополски, който също като Славейков е учил в Лайпциг, но се е върнал тук – и изобщо не се интересува от дистанцията, която другите спазват спрямо критикуваните произведения на автори извън Кръга и възхвалата на автори от Кръга. Дистанция, която може да бъде дори буквализирана – няма много свидетелства, които да доказват, че д-р Кръстев е посещавал литературните кафенета; той се е държал като невидим литературен бог пред всички, които се нуждаели от фигурата на такъв бог. Йордан Маринополски обаче не е такъв – той пак според Уолзър като критически персонаж е мирови съдия – и се съобразява с местните разгъвки на литературния релеф, прави си труда да види и това, което не отговаря на актуалните моди, внасяни от културните мисионери… И най-вече критикува онази форма на критика, която започва да доминира у нас в началото на ХХ век – и която надменно привилегирова себе си за сметка на критикуваните произведения. В този смисъл книгата на Йордан Маринополски „Критици“ е един от редките случаи, когато мировият съдия се опълчва срещу слепите петна и изкълчванията на истината от страна на имперските съдии. Нещо повече, забележително е това, че Маринополски още в подзаглавието на своята книга отказва да нарече сам себе си критик. На пръв прочит бихме могли да решим, че това е проява на скромност. Не мислим така. Струва ни се, че изричното желание той да се самоопише като читател е свързано с дълбокото му съмнение, че хора като неговите съперници четат нещо друго освен това, което те самите нанасят в четените от тях произведения. Така, ако използваме отново схемата на Майкъл Уолзър, ще видим как имперските съдии, тоест критиците, биват противопоставени на местните съдии, тоест читателите – тези, които виждат другия, а не единствено себе си. Разбира се, в дълбоко провинциална култура като българската самоколонизираща се култура, както би използвал случая да заяви Александър Кьосев, победата ще бъде на тези, които наричат своята аудитория „фасулковци“ – именно низвергнатите „фасулковци“ ще присъдят успеха на имперските съдии, не на Йордан Маринополски, който методично посочва грандиозните сенки в техните по-скоро критически теории, отколкото критически практики… Йордан Маринополски, критик на имперската критика, разбира се, ще изгуби битката, която сам е започнал – и битка, която ще предизвика огромен обществен отзвук (в реакциите, предизвикани от появата на книгата му „Критици“, атакуваща д-р Кръстев и Пенчо Славейков – не сме попадали на такава, която да не подчертава честността му). Привидно момчето от бедния квартал Марно поле в Търново губи битката с титаните – а те действително са титани: знаем кой е бащата на Пенчо Славейков (и доколко Петко Р. Славейков е в него), знаем за богатството на бащата на Петко Тодоров… Йордан Маринополски обаче не унива. Той не ламти за университетски пост, на практика амвон, от който да проповядва ерудитската си ригидност. А започва да даскалува от град на град – и така на практика реално променя не една и две ученически съдби. Ако влезем в жаргона на нашето време, „проектът“ на Йордан Маринополски е възможен единствено през образованието.

          Но дали всичко това наистина е така – ще се убедим в следващите страници.

­

 

Как четат – или не четат – енциклопедиите? 

          Йордан Ставрев Маринополски (07.05.1874–10.09.1924) – български общественик, публицист, есеист, писател народник, преводач и литературен критик. Роден в Търново. Учи в Мъжката гимназия „Св. Кирил“ (дн. Хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“) в Търново, следва история и философия в Лайпциг (1895–1897) заедно с П. П. Славейков. Работи като учител, завършва славянска филология в Софийския университет (1910). Член на Висшия учебен съвет в Министерството на народното просвещение (дн. Министерството на образованието и науката, 1922–1924). Противник на естетизма, формализма и индивидуализма, той е горещ защитник на реализма и общественото предназначение на литературата. Превежда творби от немски и руски език. Сътрудничи на сп. „Училищен преглед“ (1896–1949), сп. „Съвременна мисъл“ (1910–1914, 1919–1920), на в. „Пряпорец“ (1898–1932), в. „Учителски вестник“ (1903–1915, 1919–1924), в. „Ден“ (1903–1912, 1921–1923), съредактор на сп. „Звезда“ (1900). Умира в София. Издава книгите: „Българската литература подир Освобождението“ (1898); „Огледайте се!“ (1898); „Критици“ (1910); „Прояснени небосклони“ (кн. 1–2, 1922–1924); „Спомени и признания“ (кн. 1, 1922); „Към младите“ (кн. 2, 1924) и др.

          Това е справката за Йордан Маринополски от публикувания през 2019 г. био-библиографски справочник „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от Свети Теодосий Търновски до наши дни“. [4] В нея няма оценъчност – за разлика от справката в „Бележити търновци. Биографичен и библиографски справочник за дейци, родени, живели и работили във Велико Търново през XII–XX в.“ (1985), където Йордан Маринополски е „върл противник на естетизма, формализма и индивидуализма“… Нещо повече:

          В своята първа книга „Нашите критици“, 1910 г., се обявява против индивидуализма на литературния кръг около „Мисъл“. Горещ защитник е на реализма и общественото предназначение на литературата. Втората му книга излиза през 1922 г. под заглавие „Прогонени небосклони“…

          В три изречения има едва три фактически грешки – първата книга на Маринополски излиза още през 1898 г.; заглавието е „Критици“, а не „Нашите критици“; „Прояснени…“, а не „Прогонени небосклони“… Но идеологическите грешки са още повече – може ли Маринополски да бъде етикетиран така? Наистина ли е против индивидуализма? По-скоро той е върло срещу самия себе си.

­

­

          Прочее, изразът „Върл противник на…“ е преписан от т. 2 на „Речник на българската литература“ (1977), където все пак Маринополски е „страстен противник…“ В последния „Речник по нова българска литература“ (1878–1992) (София: Хемус, 1994) Йордан Маринополски изцяло отсъства – и без друго в предишния е представен като пълен отрицател на кръга „Мисъл“, който след 1989 г. най-лесно възстановява напълно своя авторитет.

Някой липсва

          Обаче Йордан Маринополски има сестра. Неговите биографи Иван Богданов и Славчо Иванов изобщо не правят връзката между Йордан Ставрев Маринополски и Зоя Ставрева Маринополска, родена на 21 април 1883 г., защото девет години по-малката сестра на литературния критик се подписва като Ставрева – и надживява своя брат с цели трийсет и осем години. Зоя Ставрева умира в забвение в родния си град на 3 март 1962 г., а за възстановяването на нейното име сме задължени на Евлоги и Росина Данкови, преподаватели по философия във Великотърновския университет. Засега не ни е известно и брат й да я споменава някъде в своите произведения. Тя е метаетик. Той е метакритик. И двамата рефлектират драматично върху собственото си занимание.

          От биографията на Зоя Ставрева в „Литературно Велико Търново“ можем да съдим и за Маринополски. Научаваме, че нейният баща Ставри Маринополски е известен и уважаван търновски търговец. Името на майка й е Атанаска. В семейството има пет деца – двама синове и три дъщери. Енциклопедичната статия в Уикипедия [5] пък твърди, че между децата Зоя се откроява с най-буден ум, амбиция и ученолюбие. Ставрева завършва с отличие гимназиалното си образование във Велико Търново, а през 1914 г. – философски науки в Берн. През 1915 г. защитава докторска дисертация на тема „Състраданието като основа на морала при Шопенхауер“ към Висшия философски факултет на Бернския университет и получава научната степен „доктор на философските науки“ – според биографите й това е първият опит в историята на българската философия за разглеждане на първоосновите на морала. Дисертацията й е публикувана в Женева. Така повече може да разберем и за нравствената перспектива в критическото поведение на Йордан Маринополски.

          Отново в България, Зоя Ставрева не усяда в София, а се завръща във Велико Търново, където двайсет и четири години преподава философия в Девическата гимназия „Св. Митрополит Климент“, а изследователската й работа включва проучване на проблемите на образованието в България с акцент върху девическото образование. Зоя Ставрева публикува в сп. „Учителска мисъл“, „Учителска практика“, „Образование“, „Учителски преглед“, „Дом и училище“, сътрудничи и на Общинския вестник „Велико Търново“. Нейният път преминава през въздържателското движение – тя е председателка на Учителския въздържателски съюз с център Търново (1924–1925), инициатор през 1931 г. на обединението на всички въздържателни дружества на конгреса, проведен в Търново. Зоя Ставрева е членувала в основаното през 1924 г. Дружество на българките с висше образование. И изобщо, в духа на епохата, членува в много организации с благотворителен и просветен характер: в Класния учителски съюз, в Ученическо дружество „Радост“, в Червения кръст. Представя реферати на световни конгреси във Виена, Хелзинки, Хага. За своята активна гражданска дейност Зоя Ставрева, продължават биографите й, получава много награди. Тя дарява книги. Ратува за чист български език. Като германистка е членувала и в Българо-немското културно дружество, заради което след 1944 г. първата българка, защитила докторска степен по философия, е обявена за фашистка… и е принудена да изгори цялата си библиотека и личен архив. Живяла е на ул. „Страцин“ №15 в Марно поле в Търново. Покрай дома й трябва да са минали колите, натоварени с осъдените от т.нар. Народен съд великотърновчани. Техният разстрел се е състоял на броени метри от родната къща на Йордан и Зоя. Дали в пламъците на това чудовищно време не са унищожени и ръкописите на нейния брат Йордан Маринополски? Примерно непубликуваната трета част от „Прояснени небосклони“ под заглавието „Вражди и умрази“? Оцеляват само черновата на дисертацията й и част от личната й кореспонденция, днес съхранявани в Държавен архив – Велико Търново.

          На очи се набива, че и Йордан Маринополски, и Зоя Ставрева са дълбоко свързани с образованието. Той дори преподава в Учителския институт в Ихтиман. Тя е авторка през 1927 г. на книгата „Татко Песталоци“. Особен акцент в работата й е девическото образование. Изследователите отбелязват: „Тя усилено търси причините, поради които на момичетата се дава възможност да се образоват по-късно, отколкото на момчетата. Като първа и основна причина открива и посочва психологическата нагласа на българина, че на момичетата, като бъдещи майки и съпруги, не им е нужно образование. От значение са и моралните съображения, че смесените класове вредят на нравите на подрастващите.“ [6] В статията „Девическото образование“ в Търново през 1939 г. настоява образованието на жената да бъде приближено повече до живота. Зоя Ставрева се интересува от промените, които въвежда в образованието Луначарски. Популяризира методиката на Петерсен, известна под името Йенски план. Тя превежда книга за тази методика и я издава в София съвместно с д-р Б. Шанов.

          „Аз съм за ред и стегнатост – първо условие за преуспяване“ – това бил девизът на д-р Ставрева. Затова тя предава още през 1936 г. на Държавния архив във Велико Търново ръкописи на Маринополски. Но дали всичко? Така или иначе днес дори в родния град на двамата никой не свързва д-р Ставрева с Йордан Маринополски. Тя е известната. Той – не.

В машината за изличаване на биографии?

          Да видим един конкретен казус в литературната историография.

          …Юрдан Маринополски – един културен човек, влюбен в литературата, поклонник на Белински, демократ, защитник на реализма и на тезата, че в художественото творчество трябва да се решават обществени и социални проблеми – макар да разбира това донякъде опростителски. От писателя той изисква честна и предана служба на народа. В литературната критика обаче Маринополски е дилетант, няма усет за изкуство. [7]

          Така пише Георги Цанев в студията си „Литературни направления и борби на прелома между две столетия“. Но дилетант ли действително е Маринополски – или приживе литературната конюнктура у нас е направила всичко необходимо да му внуши, че като литературен критик и изобщо като литератор е любител, а след смъртта му вече напълно открито да говори за неговия дилетантизъм? И как така той хем „няма усет за изкуство“, хем пак според Георги Цанев „посочва правилно и редица слабости, грешки, противоречия…“ [8] Защо на Пенчо Славейков му се прощава, че е „наистина твърде субективен, мненията му за много автори са напълно погрешни…“[9], а на Маринополски изобщо не му се прощава това, заради което поне Цанев смята, че бил станал „жертва на озлобление“? На Славейков са му позволени аргументи ad hominem в критиката, а на Маринополски – не. Но поне му се отчита приносът, че видите ли, препоръчал на българската публика критическото наследство на Чернишевски и Добролюбов… ‒ все пак акад. Цанев пише в годините на държавния социализъм с проруска/просъветска ориентация. А Маринополски, макар и немски възпитаник, е подквасен с моралните съмнения на руския класически реализъм.

          С други думи, когато няма достатъчно аргументи защо, ако препратим към Оруел, в животинската ферма на българската литература едни животни са по-равни от други животни, то тогава критиката направо ще отнеме на иконобореца Маринополски усета за изкуство. Но нима усет не е твърде хлъзгаво понятие, около което няма стабилен консенсус. Същото важи, разбира се, и за понятието изкуство.

          „Тоя начин на критикуване, при който у противника не се вижда нищо положително, се среща често в литературните спорове през годините на прелома между две столетия. Литературната история ще го отбележи като тъмно петно в литературните нрави, ще се издигне над него и всекиму ще отдаде заслуженото. Литературната история не може да не признае, че въпреки догматизма и другите си слабости Кръстев ни остави много положения, преценки и литературни анализи, които имат стойността на положително наследство в развитието на българската литературна критика“ [10], продължава Цанев. Той избира – ще предпочете да реабилитира Кръстев, но не и Маринополски. Има място за връх. За един човек. Няма място за разгънат релеф. Няма място за много хора. А и нима Маринополски вижда само лошото, когато вижда всичко в литературата? По времето, когато пише акад. Цанев, д-р Кръстев е далеч по-разбираем като критически ориентации за културната конюнктура в перипетиите на държавния социализъм, отколкото не по-малко сложния Маринополски, неотвратимо потъващ в блатото на историята. При това – по свой собствен избор. Но преди водите да се затворят окончателно над него и литературното му наследство, си струва да посочим една друга, достатъчно хлъзгава в понятийно отношение дума – думата „искреност“.

Що е то искреност?

          Тъкмо тази дума натрапчиво се повтаря в творчеството на Маринополски. И тя, като думата „усет“, не предполага особено стриктно определение – или поне не предизвиква такава академична страст като понятията „дискурс“, „презентация“ и пр. Или да пробваме с думата „конгруентност“. Алиби за този синоним може да намерим у Карл Роджърс. Искреност/конгруентност – това не означава ли следното според прочутия психолог: „Използвам думата конгруентност, за да опиша какъв искам да бъда. С това имам предвид, че каквито и чувства или нагласи да се крият в мен, те ще съответстват на това, което осъзнато демонстрирам. Когато това условие е изпълнено, тогава аз съм интегрирана и цялостна личност и мога да бъда това, което дълбоко в себе си наистина съм“. [11]

          По-късно Роджърс усложнява своето понятие: „Конгруентност е понятие, което използваме, за да посочим наличието на точно съответствие между преживяване и осъзнаване. То би могло да се разшири допълнително, за да обхване и съответствието между преживяване, осъзнаване и комуникация. Заслужава си да се отбележи, че когато е налице инконгруентност между преживяване и осъзнаване, тя често се интерпретира през понятието за защитни механизми или отричане. Когато инконгруентността е между съзнание и комуникация, тя обикновено се мисли като двуличие или лъжа“. [12]

          Ние не знаем дали Йордан Маринополски е искрен. Но той безспорно се стреми да бъде искрен – и в отношението си към литературата, и към читателите. Това е водещата му житейска и професионална нагласа. Затова е и свръхчувствителен към разминаването между текст и поведение у един и същи човек, между стар текст и нов текст… И в своето критическо дело изследва неискреността, ако щете, направо лицемерието. Той обича литературата – и затова изобличава тези, които я употребяват за удовлетворяване само на собствените си нужди, но не и на нуждите на общността. Той не отрича правото на един критик да се променя, не отрича правото на самозаблуди – отрича правото му да се (само)забравя. И не крие дълбоките чувства, които изпитва. Затова и искреността ще бъде основен филтър, през който в следващите страници ще четем творчеството на Йордан Маринополски, но и българската литература по негово време. [13] А по-схватливите читатели неизбежно ще доловят ненаписаните аналогии с нашето литературно и културно настояще. И цената на паресията – изолацията, мълчанието, забравата. Защото ерозията на искреността в литературната критика ерозира непоправимо самата критика.

          Да, професионалната литературна биография на Йордан Маринополски, подхранвана от двигателя на искреността, се оказва предизвестена катастрофа. В литературата няма място за искреност. Или поне в критиката. Особено когато критиката се държи претенциозно като литература и фикционализира. Тъкмо искреността ще го изведе извън литературата – и извън нашата културно-историческа памет.

          Ала сега – довиждане, придворно суетене
          и гладиаторски борби на поетическата сцена.

          Така ще напише в поемата „Честен кръст“ големият поет Борис Христов, преди да се оттегли от всекидневието на литературата в Лещен и да достигне сегашния си митически статут. В неговата съдба и послания се оглеждат много черти от физиономия на Маринополски – същия този Йордан Маринополски, за когото Борис Христов, твърдят някои, някога пише дипломната си работа във Великотърновския университет.

­

Бележки:

1. Христич, Йован. Пътувания из Средиземноморието. Есета. София: Балкани, 2005, с. 101.

2. Игов, Светлозар. История на българската литература 1878–1944. София: Издателство на БАН, 1990, с. 188.

3. Вж. Уолзър, Майкъл. Интерпретация и социална критика. Танерови лекции върху човешките ценности. София: Критика и хуманизъм, 1999.

4. Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от Св. Теодосий Търновски до наши дни. Био-библиографски справочник. Стара Загора: Огледало/НЧ „Даскал Петър Иванов“, 2019, с. 66.

5. Вж. Зоя Ставрева. // Уикипедия.

6. Вж. Зоя Ставрева. // Уикипедия.

7. Цанев, Георги. На прелома между две столетия. Т. 2. София: Наука и изкуство, 1971, с. 90.

8. Пак там, с. 91.

9. Пак там, с. 91.

10. Пак там, с. 93.

11. Роджърс, Карл. Израстването на личността. София: Изток-Запад, 2018, с. 75.

12. Пак там, с. 378.

13. „Ето че след всички условия, по които книжовниците на множество големи и малки народи превъзхождат българските, по най-главното условие – прямота, откровеност, искреност – ние, българските писатели, имаме възможност да се издигнем до най-голяма висота. Събрате, казвай всичко – разбира се, с избрани думи – безхитростно, прямодушно, точно така, както го чувстваш и мислиш, и твоето изкуство ще бъде наречено най-светото изражение на народната душа, най-висшата деятелност на народното слово“ ‒ така пише Кирил Христов във „Вдъхновеното превъзходство на българския писател“. Вж. Христов, Кирил. Съчинения в пет тома. Т. 4. София: Български писател, 1967, с. 633–634. Прочее, Маринополски и Кирил Христов са възпитаници на една и съща търновска гимназия, макар първият да таи презрение към втория, както ще видим в едно писмо до Яворов.­

­

Забел.: Текстът е откъс от книгата „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски“ (Велико Търново: Фабер, 2019).

­

За Алберт Бенбасат

Професор по книгоиздаване в СУ "Св. Климент Охридски".
Публикувано в Литературознание, Нови печатни издания. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.