Иван Георгов – предтеча на научната парадигма за изследване на индивидуалните вариации в eзиковата онтогенеза

Юлияна Стоянова­

­

проф. д-р Иван Георгов (862-1932)

 

Иван Георгов – учен с универсални приноси в хуманитаристиката [1]

          Проф. д-р Иван Георгов е един от най-видните български учени в областта на хуманитаристиката. Той е философ, психолог, педагог, филолог и общественик. Следва философия в Йена и Женева, а през 1889 г. защитава докторат по философия и педагогика в Лайпциг. Действителен член (1902) и председател (1928–1936) е на Историко-филологическия клон на Българска академия на науките. Председател и член-учредител е на Македонския научен институт в София, активен застъпник за правата на македонските българи.

          Иван Георгов е един от създателите на Софийския университет – преподава в него история на философията над 40 години (1892–1934), два пъти е декан на Историко-филологическия факултет (1900-1901, 1908-1909) и четири мандата е  ректор (1898–1899, 1905–1906, 1916–1917, 1918–1919). В продължение на повече от 45 години оглавява Катедрата по история на философията и е автор на два тома от осемтомната „История на философията“. [2]

          Настоящата статия разглежда само една от многобройните области на изследване, в които този универсален български учен е дал свой принос: овладяването на българския език в ранната детска възраст. Публикациите му върху езиковата онтогенеза, които показват изключителната задълбоченост и проницателност, не са загубили своята актуалност и до днес.

          Емпиричният материал за българския език, върху който Георгов базира изследванията си, е извлечен от подробните дневници, които е водил за синовете си – Владо и Женя. От гледна точка на сегашните научни понятия Георгов е събрал данните си чрез лонгитюден [3] естествен експеримент, проследявайки два казуса.

          Въз основа на обилния езиков материал ученият прави цялостно проучване на езиковото развитие. Той изследва овладяването на звуковата страна на българския език, на лексикалното богатство, на граматиката (морфологичните и синтактичните структури). По това време (края на XIX и първите 20 години на XX в.) изследванията на детското езиково развитие в европейски и световен мащаб са обозримо малко. Георгов познава публикациите по тези въпроси, коментира ги критически и съпоставя данните от различни езици (немски, английски, френски, руски, полски) с българските данни. Част от трудовете на Георгов са издадени на немски и френски език и са достъпни за изследователите извън България. [4]

          За съжаление, в течение на няколко десетилетия проучванията върху езиковата онтогенеза не намират своето продължение у нас. Делото на Иван Георгов задълго би останало неоценено и почти забравено, ако един от най-видните български специалисти по общо и индоевропейско езикознание, Стефан Младенов, не беше му посветил студията си „Няколко езикословни въпроси у проф. д-р Иван Андреев Георгов в работите му за развоя на детския говор“ (Младенов 1934). Тази студия представя доста подробно лингвистичното наследство на учения, като изтъква многостранните приноси на Георгов за българската и европейската наука. Нещо повече – Стефан Младенов използва отделни наблюдения на Георгов върху овладяването на българския език, за да ги съпостави със съвременни или исторически форми, структури и явления в други индоевропейски езици. Този подход обаче не е инвенция на Младенов – той има образец в редица трудове на самия Георгов. Ако се обърнем към студията на Георгов „Значение на детската лингвистика“, публикувана в Годишника на Софийския университет от 1910–1911 г., ще попаднем на следното твърдение: „Но изследването на развоя на детския говор ни дава не само важни посочвания върху генетичната психология, ами също тъй и върху развоя на езика и неговите общи закони, прави значи важна услуга и на общото езикознание, особено ако това изследване засегне деца от разни раси и племена, както и деца, които израстват в най-разнообразни условия“ (Георгов 1910–1911: 2). В цитираната студия Георгов не само представя насока за бъдещи изследвания с междуезиков и междуетнически характер, които се разгръщат с особена интензивност през втората половина на века. Ученият дава също така и образец на такива изследвания, като проследява названието на понятията за баща и майка в множество езици от различни езикови семейства с различна типология във връзка с произхода им от доезиковия стадий на лепета [5], а освен това прави паралел между процеса на постепенно овладяване на плавните съгласни /r/ с /l/ и развитието им в редица естествени езици.

          След 50-те години на ХХ в. интересът към ранните стадии в овладяването на българския език постепенно се съживява и на българска почва. Излизат отделни публикации от педагози и лингвисти (вж. библиографската справка у Иванова 1989), но най-пространното проучване е предприето във връзка с необходимостта от създаване на стандарти за ранно детско развитие. Това мащабно изследване (включващо 2000 деца на възраст между 0 и 3 години), проведено между 1954 и 1956 г. от лекарски екип с ръководител д-р Василка Манова-Томова, е описано в монографията на Манова-Томова (Манова-Томова  1974). Парадоксално е обаче, че между 108-те източника (на български, руски, английски, немски и френски), цитирани в тази монография, не е намерила място нито една от публикациите на Иван Георгов!

          Междувременно през 50-те години на ХХ век в САЩ се обособява нова интердисциплинарна научна област – психолингвистиката. Един от нейните дялове, наречен психолингвистика на развитието, се занимава тъкмо с овладяването на езика от децата.

          Така трудовете на българския учен получават шанса за нов прочит – от перспективата на психолингвистиката. Не случайно някои от най-известните психолингвисти на нашето време – Дан Слобин (Слобин 1973), Ив Кларк (Кларк 1978) и Дейвид Инграм (2006) – се позовават в изследванията си на публикации на Иван Георгов.

          В своята основополагаща за психолингвистиката студия „Когнитивни предпоставки за развитието на граматиката“ Дан Слобин цитира Иван Георгов във връзка с ранната поява на българския определителен член в речта на български деца, в противовес на късната му поява при деца, овладяващи езици като немски и английски. [6]

          Статията на Дейвид Инграм „Две бележки върху Георгов“ от 1911 г. (Инграм 2006) е специално посветена на приносите на българския изследовател за овладяването на езика. Инграм изтъква международната активност на Георгов, допринесла за организирането на Първия международен конгрес по педология [7], проведен в Белгия през 1911 г. На този конгрес Георгов представя единствения доклад, посветен на овладяването на езика, в който междувременно търси обяснение на факта, че съществува универсална тенденция първите детски думи за роднински названия да са mama и papa. Според Инграм, позицията на Георгов е „забележително подобна на онази, която обикновено се приписва на Якобсон“. [8] Инграм коментира междуезиковите паралели, представени от Георгов по този въпрос, както и данните за субституцията на фонемата /r/ с /l/ в славянските езици в отличие от субституциите й в други езици – напр. италиански, английски и немски. Инграм оценява високо факта, че Георгов поставя акцента върху фонологичната, а не върху фонетичната характеристика на заместването, като отбелязва със съжаление, че забележителните наблюдения на Георгов за овладяването на роднинските названия, както и на фонемните субституции, остават без внимание много години след публикуването им (Инграм 2006).

          Отделни аспекти от изследванията на Георгов  се коментират също така и в други публикации на български изследователи (напр. Стоянова 1986, Стоянова 2000, Стоянова 2009, Стаменов 1999).

          Както стана ясно от този кратък преглед, приносите на Иван Георгов в областта на изучаването на детското езиково развитие и на общата лингвистика са многостранни и актуални и до днес, макар че отразяват идеите на неговото съвремие от първите десетилетия на XX в. Един аспект от изследванията му обаче изпреварва времето си: Георгов открива и описва индивидуалните разлики между децата при овладяването на първия им език. Това е научна парадигма, която остава непозната за лингвистиката и психолингвистиката до 70-те години на ХХ век. Описвайки индивидуалните разлики в езиковата онтогенеза, Георгов се превръща във визионер от световен мащаб!

          В по-нататъшното си изложение ще представя основните характеристики на индивидуалните различия, описани от българския учен с изключителна задълбоченост и проницателност. Преди да пристъпя към откритията на Георгов обаче, се налага да скицирам накратко как се създава научната парадигма на индивидуалните вариации в психолингвистиката на развитието.

Изследване на индивидуалните вариации от гледна точка на психолингвистиката

          Психолингвистиката открива индивидуалните различия в овладяването на първия език едва през второто десетилетие след създаването си. Това става през 1973 г., когато почти едновременно се публикуват две монографии върху усвояването на американския английски език. Едната, със заглавие „Първи език: ранните стадии“, е фундаменталното изследване на Роджър Браун върху ранната езикова онтогенеза, проследена въз основа на данни от три американски деца (Браун 1973). Техните псевдоними – Адам, Ева и Сара – са може би най-популярните собствени имена в историята на психолингвистиката. Въпреки че основната цел на монографията е да установи последователността в овладяването на основните граматически морфеми, които се появяват преди тригодишна възраст в спонтанната езикова продукция на трите деца, Роджър Браун описва значимите индивидуални разлики във възрастта на усвояването на тези морфеми, а следователно – и в скоростта на езиковото развитие.

          Втората монография е на Катерин Нелсън (Нелсън 1973), която обръща внимание върху факта, че децата, овладяващи английски език, се различават по състава на ранния си активен речник (първите 50 думи): в повечето случаи процентът на съществителните е над 60, но думите, назоваващи обекти, може да наброяват и по-малко от 40%. Речникът на децата от втората група показва по-голямо лексикално-семантично разнообразие – в него може да се открият включително наречия и служебни думи, както и неразчленими фрази, съдържащи от гледна точка на езика на възрастните повече от една дума и използвани като рутинни изрази със социална функция, напр. stop it , I want it или I love you. Тъй като към момента на натрупване на 50 думи в активния си речник англоезичните деца по принцип се намират в еднословен стадий на развитие, наличието или липсата на неразчленими фрази в речта им е ярък отличителен белег за индивидуални вариации във вербалното развитие. В проследената от Нелсън група се открояват и деца, при които нито една от двете тенденции не е ясно изразена.

           С тази публикация Нелсън обръща вниманието на изследователите върху съществуването на индивидуални вариации не само в скоростта, но и в стила на детското вербално развитие. Нелсън въвежда термините референциален и експресивен стил, за да назове описаните по-горе разлики: „референциалните“ деца натрупват в ранния си речник около или над 60% съществителни имена, докато при експресивните деца съществителните не доминират, за сметка на предпочитание към по-дълги речеви последователности, включително и наизустени рутинни фрази.

          Приблизително по същото време Блуум, Лайтбоун и Хууд наблюдават индивидуални разлики у изследваните от тях деца в периода след преодоляване на еднословния стадий на развитие (Блум, Лайтбоун и Хууд 1975). Към особеностите на детския активен речник авторите добавят характеристики на ранните комбинации от думи, при които варира съотношението между съществителни и местоимения. Това изместване на акцента от лексика към граматика намира израз в термините, чрез които Блуум, Лайтбоун и Хууд назовават индивидуалните вариации. Стилът, при който децата не използват местоимения, а двусловните им комбинации съдържат почти единствено пълнозначни думи, напр. съществително плюс съществително, е наречен категоризиращ или номинален. Алтернативният стил е наречен прономинален, тъй като при него местоимение или друга функционална (служебна) дума служи за устойчива („осева“ [9]) опора, около която се сменят пълнозначни думи.

Иван Георгов за индивидуалните разлики в овладяването на първия език

          Както вече споменах в началото на това изложение, данните за българския език, върху които Иван Георгов базира изследванията си, са от подробните дневници, които е водил за синовете си, Владо и Женя, възрастовата разлика между които е само единадесет месеца. От гледна точка на сегашните научни понятия Георгов е събрал данните си чрез лонгитюден естествен експеримент, проследявайки два казуса.

          Проучването само на два случая не предполага непременно проявление на индивидуални различия. Обаче това, което сега знаем за поведението на първородните деца в семейството, в отличие от останалите деца по реда на появата им (Бейтс, Дейл и Тал 1995; Дойч и кол. 2001 и др.), говори, че съществува висока вероятност между тях да се прояви индивидуална специфика в стратегиите на овладяване на езика.

          И наистина, Георгов отбелязва индивидуални разлики в начините, по които двамата му сина подхождат към онтогенезата на езика. Тези разлики са свързани както със скоростта, така и със стила на овладяване.

Начален момент и скорост на езиковото развитие

          Точно според тенденциите, отбелязани в рамките на парадигмата за индивидуалните вариации (Бейтс, Бредъртън и Снайдър 1988; Бейтс, Дейл и Тал 1995) първородният син, Владо, е по-ранен говорител от брат си. Самият Георгов коментира този факт по следния начин:

          „Както вече посочих на друго място, вторият ми син позакъсня в езиковото развитие, в сравнение с първия ми син, вече поради това, че той в първо време не обича да си служи тъй самостоятелно с езика и заради това много по-късно дохожда до самостойно употребление на думите. Така и първите думи, които не притежават интерйекционно значение, се появяват у него два месеца по-късно, отколкото при първото ми дете.“ (Георгов 1906)

          Обаче, уточнява авторът, „макар и да захваща малко по-късно с говора, усвоява доста бърже най-главните форми и изрази“ (Георгов 1905).

Разлики, отразяващи вариации в стила на овладяване

          Разликите, отразяващи вариации в стила на овладяване на езика, Георгов интерпретира във връзка с разбирането за индивидуална воля – понятие, което е централно за научната парадигма на когнитивната и възрастовата психология на границата между XIX и XX век.

          Според Георгов, вторият му син, за разлика от първия,  притежава силно изразена волева натура, която се проявява в езиковото му развитие по няколко начина:

          – в усвояването на езиковите средства за самоназоваване;

          – в ранната поява и развитие на императива;

          – в ранната поява на глаголи за волеизлияние.

          Ще се спра по-подробно на всяка от тези особености.

Усвояване на езиковите средства за самоназоваване

          Различията, свързани с усвояването на езиковите средства за самоназоваване като аспект от овладяването на персоналния дейксис, са описани подробно в студията „Първите начала на езиковния израз за самосъзнанието у децата“ (1905). В нея Георгов обяснява, че в развитието на втория му син „особено чудновато е […] това обстоятелство, че той много скоро захваща да говори за себе си в първо лице и че през цялото свое детинство не назовава себе си нито един-едничък път с името си, нито пък говори за себе си в трето лице, въпреки това, че тъкмо неговата собствена личност образува предмета на повече от половината фрази и думи, които съм си забелязал в неговия говор дори до момента, когато вече прекъснах да преследвам по-нататъшното развитие на неговия език“ (Георгов 1905).

          Личното местоимение „аз“ се появява в речта на Женя още по времето, когато активният му речник наброява общо 28 думи, следователно преди началото на първите двусловни комбинации в речта му (по това време той е на възраст 1;7;12 [10]). Самият Георгов допуска, че при първите случаи на употреба – в началото винаги удвоена: „аз, аз“ – синът му може би все още не е „схванал ясно значението на тая дума“ [11], но когато я използва отново след четири дни, вече е сигурно, че с нея „означава сам себе си“.

          Георгов изказва удивление от ранната поява на личното местоимение, която той разглежда като преждевременна: „А действително за голямо учудване е колко скоро той си бе присвоил това мъчно означаване на своята собствена личност, когато инак изобщо бе още много назад в говоренето, защото до тоя момент бе употребил с разбиране нещо около 37 разни думи“ (Георгов 1905). Разбира се, глаголните форми, които детето употребява, съответно също твърде рано се явяват във форма за първо лице: „Не само в употребата на местоимението „аз“ се проявява вярното схващане за собствената личност в езиковния й израз, ами и в употребата на глагола, който всякога получава съответното окончание на първото лице. Само че това окончание в сегашно време отначало почти при всички глаголи е изравнено на –ам.“ (Георгов 1905: страница). Тази склонност на детето към свръхгенерализиране на маркера за трето спрежение авторът обяснява по аналогия с глагола „искам“. Както беше коментирано по-горе, изразената тенденция към свръхгенерализации по принцип насочва към противоположния стил на овладяване – референциалния. Може би тъкмо подобни проявления на непоследователност в рамките на „едната линия“ на развитие при овладяването на езика разширяват парадигмата на изследване в посока към отчитане на „интраиндивидуални вариации“ (вж. дискусията у Калтенбахер 1990).

          Друга особеност в усвояването на личното местоимение от Женя обаче се вписва точно в характеристиките на „експресивните“ деца: склонността към използване на безсмислени фонемни разширения поради погрешна сегментация на фрази от входните езикови данни. Георгов отбелязва, че след като първоначално Женя е употребявал „аз“ правилно, между 1;11 и 2;3, наред с правилната форма, детето започва да употребява и погрешно образуваната от него форма „лаз“, „обаче винаги в значение  и  аз“ (Георгов 1905). Предположението на автора е, че „той си е образувал тая форма от първоначалното погрешно чуване на думите: „и  аз“.

Ранна поява и развитие на императива

          Георгов подчертава, че още в първите изказвания на втория му син „изпъква и се проявява неговата волева натура, защото повечето от тези негови езиковни излияния винаги се отнасят към нещо, което той иска, или означават отблъскване, неискане. Съгласно с това и между първите употребявани глаголни форми у него са повелителни форми, първата от които се бе появила още на 564 и 565 [12] ден в думата де(а)й (= дай)“ (Георгов 1906: 77).

          Всъщност императивните форми в изказванията на Женя зачестяват едва около два месеца по-късно (след 1;10), когато общият брой на глаголите в речника му нараства и императивът добива известна продуктивност. [13] Този факт обаче не намалява стойността на наблюдението, което Георгов прави: че в поведението на Женя преобладават речевите актове „искания“. [14] Освен с императивни форми след 1;9-месечната си възраст Женя изразява искания и посредством „да“-конструкции, наречени от автора непряка форма на повелително наклонение и несъщински повелителни изрази, като в началото частицата „да“ почти винаги се изпуска (което значи, че тези форми са омонимни със сегашно време). Георгов не пропуска да отбележи, че цитираните форми с подбудителна семантика образуват пълна парадигма за лице и число, макар че преобладават формите за 1-во и 2-ро лице единствено число – тоест онези, които изразяват оптативна и повелителна семантика.

Ранна поява на глаголи за волеизлияние

          На възраст около 1;9 в речта на Женя са регистрирани глаголите за волеизлияние „искам“ и „ща“, които още в самото начало се употребяват сравнително често, включително и в отрицателна форма. Според Георгов, самò по себе си ранното и категорично изразяване на отрицание  („отблъскване, неискане“) също е проява на волевата натура на детето.

Степен на комуникативност и флуентност

          Сравнявайки индивидуалните особености на двамата си сина, Георгов нееднократно подчертава, че Женя не е така „разговорчив“, както първият му син, „понеже […] особено в началото, говори повечето в отделни къси думи и изречения“ (Георгов 1906: 77).

          Според съществуващите в литературата по психолингвистика данни за индивидуалните стилове в езиковата онтогенеза, експресивните деца, за разлика от референциалните, проявяват склонност към употреба на по-дълги, неанализирани единици, които съответстват по-скоро на фрази, отколкото на думи. Говоренето „в отделни къси думи и изречения“, типично за Женя, влиза в противоречие с тази, както и с редица други характеристики на експресивния стил. От друга страна, няма никакво съмнение, че от гледна точка на овладяването на местоименията вторият син на Георгов попада в групата на прономиналните деца.

          Следователно казусът „Женя“, описан от Георгов, ни навежда на мисълта, че може би противопоставянето между референциален и експресивен стил не е идентично с това между номинален и прономинален стил. Подобно твърдение не се обсъжда в съвременната психолингвистика, но по косвен начин е в съгласие с някои от най-съвременните теоретични дирения. Според тях дихотомиите референциален/номиналенекспресивен/прономинален стил трябва да бъдат преразгледани, от една страна, за да бъдат адаптирани към езиковата специфика при междуезиковите вариации (Питърс 1997, Лийвен 1997, Стоянова 2009: глава ІV), от друга – за да отчетат повече измерения на интер- и интраиндивидуални различия.

Идеите на Георгов в контекста на неговото съвремие и един век по-късно

          Индивидуалните различия между двамата си сина Георгов коментира не самоцелно, а като част от мащабната дискусия, която се разгръща на границата между XIX и XX век относно когнитивните, личностовите и междуезиковите аспекти на езиковата онтогенеза. Можем само да съжаляваме, че въпросът за индивидуалните вариации не се поставя като един от централните проблеми в тази дискусия. Не се обсъждат различия в скоростта или стила при овладяването на един и същи език, така че Георгов е принуден да изтъква общите тенденции в езиковото развитие на Владо и Женя. Благодарение на своята езиковедска прецизност и философка мащабност в мисленето, ученият успява не само да регистрира и обясни тези тенденции според съществуващите в съвременната му психология теоретични постановки, но и да докаже убедително, че в овладяването на езика наред с универсалните съществуват и езиково специфични явления.

          Нека отново се върнем към един от въпросите, разгледани по-горе в параграфа „Усвояване на езиковите средства за самоназоваване“. След като изнася данни, че вторият му син, Женя, не преминава през етап на самоназоваване чрез собственото си име, Иван Георгов се противопоставя на учени като Джеймс Съли както по въпроса за това, че съществува всеобща тенденция децата най-напред да говорят за себе си в трето лице, така и срещу обвързването на тази тенденция с по-късен възрастов период от развитието им (Съли 1903). На твърдението, че преходът от самоназоваване в трето лице към адекватна употреба на аз „в благоприятния случай става обикновено в началото на първата половина на третата година“, Георгов заявява, че „не само в благоприятния, ами и в обикновени случаи тоя преход трябва да се постави вече в края на втората година. По-късното настъпване на тоя преход у деца на културна среда трябва да се сматря като закъснение в надлежното развитие на детето“ (Георгов 2005). Георгов не приема също така съществуващото мнение, че при прехода от трето към първо лице за самоназоваване всички деца преминават през етап, в който заместват първото лице с второ:

          „Също тъй не може да се утвърждава изобщо, както прави Rzesnitzek, че детето употребявало за означаване на своята собствена личност най-първо своето собствено име, по-сетне думата „ти“, понеже с тая дума се обръщали другите към него, и повечето пъти тепърва в третата година „аз“. Както при моите два сина, така също и при повечето от другите деца, от които имаме наблюдения в тая посока, думата „ти“ почти никак не се явява за означаване на собствената личност.“ (Георгов 2005)

          Съвременно продължение на тази дискусия, отчитащо и мнението на Георгов, съм обсъдила в статията си „Между възрастни, сиблинги [15] и плюшени мечета: Как българските деца овладяват персонаалния дейксис“ (Стоянова 2005).

          Както се случва с културното наследство на всички големи творци в областта на хуманитаристиката, научните трудове на Иван Георгов – цял век след създаването си – не са загубили своята актуалност, затова намират място в динамичния обмен на идеи в рамките на новосъздадената наука психолингвистика, чийто предмет се оказва много по-стар от самата нея.

­­

Бележки:

[1] Основният текст на тази статия е публикувана в сп. „Българска реч“, 2007, №1.

[2] Том 1. Древна философия. Том 4. Нова философия до Канта. Част 1. Нова философия до Хобса (1925–1936).

[3] Когато едно и също дете се проследява продължително време (от няколко месеца до няколко години), това изследване се нарича лонгитюдно (от англ. longitudinal). Терминът естествен експеримент пък насочва към факта, че лонгитюдното проследяване се осъществява в естествените условия на отглеждане на детето.

[4] Gheorgov, I. A. Ein Beitrag zur grammatischen Entwicklung der Kindersprache. // Archiv für die gesamte Psychologie XI. Band, 1908, 242-432. Gheorgov, I. A. Die ersten Anfänge des sprachlichen Ausdrucks für das Selbstbewusstsein bei Kindern. // Archiv für die gesamte Psychologie, V. Band, 2005, 329–404.

[5] Стадият на лепета е момент от доезиковото развитие на децата. През този стадий те  упражняват артикуулаторния си апарат, като произнасят поредица от срички, най-често отворени, в началото редуплициирани (напр. „ма-ма-ма“, „та-та-та“, „ба-ба-ба“), а по-късно и нередуплицирани (напр. „та-па-та“, „дяба-дяба“).

[6] Тази разлика илюстрира въведения от Слобин оперативен принцип А, който гласи: „Обръщай внимание на края на думите“. Тъй като е обсъждана подробно (Стоянова 2000; 2021: 290-292), тук няма да бъде разглеждана.

[7] Gheorgov, I. A. Le développment du langage chez l’enfant. I-er Congrès international de pédologie tenu à Bruxelles, du 12 au 18 août 1911.  Ledeberg-Gand, 1912, 1-12. (Георгов 1912)

[8] Става дума за статията на Роман Якобсон Why “Mama” and “Papa”? (Якобсон 1971).

­[9] След популярната през 60-те години на ХХ в. теория на Мартин Брейн за т. нар. „осева граматика“ този тип комбинации авторите определят като pivot-like.

[10] Стойностите 1;7;12 отговарят на възраст от една година, седем месеца и дванайсет дни. Това е международно прието обозначение на ранна детска възраст.

[11] Това най-общо значение все още носи неразчленимия характер на холофразата, както сам Георгов обяснява, тъй като Женя го изговаря, когато иска да направи нещо сам, като напр. „да седне на един стол, на който седи обикновено, без да иска чужда помощ“ (Георгов 1906: 75).

[12] Стойностите в дни отговарят на възраст от 1;6;20 и 1;6;21.

[13] Доколко продуктивни са тези форми, може да се прецени едва когато се изясни дали императивът се противопоставя на други глаголни форми в рамките на една глаголна лексема.

[14] Бейтс, Камайони и Волтера класифицират ранните речеви актове в две групи: „твърдения“ и „искания“, съответстващи на декларативи и императиви в езика на възрастните (Бейтс, Камайони и Волтера 1976). У Женя (както се очаква при експресивните деца), равновесието е нарушено в полза на „исканията“.

[15] Сиблинги е обозначение, прието в медицината и психологията, което се отнася до децата в едно семейство: братя и сестри.

­

Цитирана литература:

  1. Бейтс, Дейл и Тал 1995: Bates, E.; Dale, P. S.; Thal, D. Individual Differences and their Implications for Theories of Language Development. // Fletcher, Paul; MacWhinney, Brian (eds.). The Handbook of Child Language. Oxford, Blackwell, 1995, 96-151.
  2. Бейтс, Камайони и Волтера 1976: Bates, E.; Camaioni, L.; Volterra, V. The Acquisition of  Performatives prior to Speech. // Ochs, E. L. L. Schieffelin (eds.). Developmental Pragmatics. New York, 111-130.
  3. Блум, Лайтбоун и Хууд 1975: Bloom, L.; Lightbown, P.; Hood, L. Structure and Variation in Child Language. // Monographs of the Society for Research in Child Language Development 40, 1975, Serial Nо 160.
  4. Браун 1973: Brown, R. A First Language: The Early Stages. Cambridge, Massachusetts: Harvard Univ. Press, 1973.
  5. Георгов 1910–1911: Значение на детската лингвистика. // Годишник на Софийския университет. І. Историко-филологически факултет, т. VІІ, 1910-1911, 1-88.
  6. Георгов 1906: Георгов, Ив. Принос към граматичния развой на детския говор. // Годишник на Софийския университет, София, 1905–1906, кн. 2.
  7. Георгов 1905: Георгов, Ив. Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието у децата. // Периодическо списание на българското книжовно дружество, 66 (1-2), 1905, 31-94.
  8. Георгов 1908А: Георгов, Ив. Развой на детския говор. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество, IXIX, София, 1908, 80-126, 253-279.
  9. Георгов 2005: Gheorgov, I. A. Die ersten Anfänge des sprachlichen Ausdrucks für das Selbstbewusstsein bei Kindern. // Archiv für die gesamte Psychologie, V. Band, 2005, 329-404.
  10. Георгов 1908Б: Gheorgov, I. A. Ein Beitrag zur grammatischen Entwicklung der Kindersprache. // Archiv für die gesamte Psychologie XI. Band, 1908, 242–432.
  11. Георгов 1912: Gheorgov, I. A. Le développment du langage chez l’enfant. I-er Congrès international de pédologie tenu à Bruxelles, du 12 au 18 août 1911.  Ledeberg-Gand, 1912, 1-12.
  12. Георгов 1911: Gheorghov, I. Le development du langage chez l’enfant. Premier Congres Internacional de Pedologie. Vol. 2. Brussels: Librairie Misch & Thron, 201-218.
  13. Дойч и кол. 2001: Deutsch, W.; Wagner, A.; Burchardt, R.; Schultz, N.; Nakath, J. Person in Singletons, Siblings, and Twins. // M. Bowerman, S. C. Levinson (eds.). Language acquisition and conceptual development. Cambridge: CUP, 2001, 284-315.
  14. Иванова 1989: Иванова Е. Състояние и проблеми на изследванията върху детската реч у нас. // Втори международен конгреес по българистика. Доклади. Т. 23. Млади българисти. Колоквиум. София: АИ „Марин Дринов“, 1989, 153-159.
  15. Инграм 2006: Ingram, D. Two Notes on Gheorghov. // Годишник на Филологическия факултет. Т. 4, 2006. Югозападен университет „Неофит Рилски“, Благоевград, 7-14.
  16. Калтенбахер 1990: Kaltenbacher, E. Strategien beim frühkindlichen Syntaxerwerb. Eine Entwicklungsstudie. Tübingen: Gunter Narr, 1990.
  17. Кларк 1978: Clark, E. V. From Gesture to Word: On the Natural History of Deixis in Language Acquisition. // J. S. Bruner, A. Garton (eds.). Human Growth and Development. London: Oxford Univ. Press, 1978.
  18. Лийвен 1997: Lieven, E. V. M. Variation in a Crosslinguistic Context. // Slobin D. I. (ed.). The Crosslinguistic Study of Language Acquisition, Volume 5: Expanding the Contexts. Mahwah, New Jersey: Lawrence Erlbaum, 1997, 135-197.
  19. Манова-Томова 1974: Манова-Томова, В. Психологическа диагностика на ранното детство. София: Народна просвета, 1974.
  20. Младенов 1934: Младенов, Ст. Няколко езикословни въпроси у проф. д-р Ив. А. Георгов в работите му за развоя на детския говор. // Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет. Книга ХХХ. 15. София, 1934, 3-35.
  21. Нелсън 1973: Nelson, K. Structure and Strategy in Learning to Talk. Monogr. Soc.Res. Child Dev., 38 (1973), serial No 149.
  22. Питърс 1997: Peters, A. M. Language Typology, Prosody, and the Acquisition of Grammatical Morphemes. // Slobin D. I. (ed.). The Crosslinguistic Study of Language Acquisition, Volume 5: Expanding the Contexts. Mahwah, New Jersey: Lawrence Erlbaum, 1997, 135-197.
  23. Слобин 1973: Slobin, D. I. Cognitive Prerequisits for the Development of Grammar. // C. A. Ferguson, D. I. Slobin (eds.). Studies of Child Language Development. New York, 1973, 175-208.
  24. Стаменов 1999: Stamenov, Maxim I. First Language Acquisition and the Ontogenetic Development of Self-Consciousness in the Work of Ivan Georgov. // The Emergence of Modern Language Sciences: Studies on the Transition from Historical-Comparative to Structural Linguistics in Honor of E. F. Konrad Koerner. Ed. by Sheila Embleton, John E. Joseph & Hans-Josef Niederehe. Amsterdam & Philadelphia: John Benjamins, 1999, 91-106.
  25. Стоянова 2000: Стоянова, Ю. Върху онтогенезата на категорията „определеност“ в съвременния български книжовен език. // Едно поколение български езиковеди (под ред. на Й. Тишева и Г. Колев). София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2000, 99-107.
  26. Стоянова 2009: Стоянова, Ю. Индивидуални вариации във вербалното развитие. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.
  27. Стоянова 2021: Стоянова, Ю. Проблеми на психолингвистиката. Уводен курс по обща психолингвистика и психолингвистика на развитието. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2021.
  28. Стоянова 2007: Стоянова, Ю. Ранeн български принос към изследване на индивидуалните вариации в онтогенеза. // Българска реч, 2007, №1, 113-121.
  29. Стоянова 2005: Stoyanova, J. Between Adults, Siblings, and Teddy-Bears: How Bulgarian Children Acquire Personal Deixis? // Psychology of Language and Communication, 2005, Vol. 9, No 2, 13-42.
  30. Стоянова 1986: Stojanova-Trajkova, J. Young Children’s Acquisition of Formal and Pragmatic Aspects of the Category of person. // I. Kurcz, G. W. Shugar, J. H. Danks (eds.). Knowledge and Language. North-Holland, Elsevier Science Publishers, 1986, 415-430.
  31. Съли 1903: Sully, J. Studies of childhood. London 1903.
  32. Халидей 1975: Halliday, М. A. K. Learning How to Mean. // Lenneberg, E. H.; Lenneberg, E. (Eds). Foundations of Language Development: A Multidisciplinary Approach. New York, Academic Press, 1975, 239-265.
  33. Хорган 1980: Horgan, D. Nouns: Love ‘em or Leave ‘em. // V. Teller, S. White (eds.) Studies in Child Language and Multilingualism. Annals of the New York Academy of Sciences, 345, 1980.
  34. Якобсон 1971: Jakobson, R. Why “Mama” and “Papa”? // Jakobson, R. Selected Writings. I. Phonological Studies. 2-nd expanded edition. The Hague-Paris: Mouton, 1971, 21-30.
Публикувано в Езикознание, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *