Дора Габе – на всички поколения връстница

Светлозар Жеков

­

­

Дора Габе

(Колаж: Юлиян Илиев, обработка: Юлия Йорданова)

­

­­

„Аз гоня все неуловимото

и диря същината,

която може би не съществува…“

Дора Габе

­

          Творчеството на гениалните поети е като огън, който, веднъж лумнал, се разгаря от ветровете на времето, за да озарява и след тяхната смърт цели епохи. Но има и други, които дълго носят скрит в себе си този огън, за да го пренесат през времето и свържат раз­късаното единство на епохите. Дора Габе има щастливата (но в ника­къв случай леката) съдба на втория тип поети, чието твор­чество се превърна в жив духовен мост между миналото и бъдещето. Съвременница на творци като Яворов, Дебелянов, Пенчо Славейков и едновременно с това – наша съвременница в пълния смисъл на думата! Най-удивителното в тази съдба не е житейското, а истинското творческо дълголетие – рядко доказателство за виталната сила на българската духовност.

          Родена е през 1888 година в добруджанското село Харманлък (днес Дъбовик, Добричко). Рожденото ѝ име е Изидора Пейсах и е от еврейски произход. Дъщеря е на преселника от Русия Петър Габе, известен публицист и общественик в началото на ХХ век. Дора (Тодорка) Габе завършва гимназия във Варна, учи естествени науки в Софийския университет (1904 г.), следва Френска филология в Женева и Гренобъл (1905-1906 г.). От началото на века са и първите ѝ лирически опити, както и дебютът ѝ на литературното поле със стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“.

          Първата ѝ стихосбирка „Теменуги“ излиза през 1908 година. Почти шест десетилетия по-късно започва нейното за мнозина неочаквано преображение, чиято психологическа дълбочина и творческа плодотворност разкри книгата ѝ „Почакай, слънце“ (1967 г.). Сега, когато поетическото ѝ дело е завършено, е сякаш по-лесно да обясним този феномен. Но зад привидната яснота на житейските факти ще се стъписаме пред така или иначе необяснимото: откъде черпи тази непресекваща жизненост, която сякаш не познава бремето на годините, къде са ония непресъхващи извори на духовна енергия, които тласкат въображението ѝ към глъбините на човешкото съществуване и насочват мисълта ѝ към екзистенциални въпроси, до които рядко българска поетеса преди нея се е докосвала? Еднозначен и изчерпателен отго­вор на тези въпроси едва ли би могло да има. Но ключът към него вероятно е скрит някъде далече назад във времето, в първите безметежни години на детството. Там е разковничето и на бъдещата жизнена сила, и на хармоничното единение с природата, на жаждата за простор и висина, които ще съпътстват полета на мисълта ѝ до последния залез.

          Трябва да си бил в Добруджа, да си се взирал в златната ивица на хоризонта, съединяваща безкрайното пшенично море с небето, сред което тук-там като мачти на самотни кораби се полюшват изумрудени тополи; да си се вслушвал в песните на жетварките и в странните припеви на вятъра, да те е изгарял лет­ния зной и да те е потапяла нежната прохлада на нощите; да си усещал магичното привличане на едрите звезди, за да проникнеш докрай във всичко това –преоткрито, превъплътено и претворено в лирическия свят на Дора Габе.

          Необятната шир на добруджанската земя, сред която е преминало детството на поетесата, оставя неизличими следи във възприятията, чувствата и мислите ѝ, които времето превръща в своеобразна естетическа мярка в поривите на духа ѝ към самопознание. Всичко, до което се докосва въображението ѝ, прозвънва просто и искрено като песен на птица. Може би от тези най-ранни години се е зародил стремежът ѝ към красотата, към онази примамлива и непостижима хармония, към която я водят умът и сетивата ѝ. Този свят на детството и някогашна Добруджа – толкова истински, толкова чист и толкова осезаем – ще я привлича до края на дните ѝ със силата на първите вълнения. Той ще я води по тайните пътеки на чувствата. Ще разтваря вратите на преживяното и на онова, което е разцъфтявало само в мечтите ѝ. Ще подхранва винаги трептящия, животворния пулс на лиричните ѝ видения, размисли и открития, за да превърне късното ѝ творчество в действително „новороден и раждащ“ свят. 

Със милиони пипалца

очите ми докосват тоя свят

и го поглъщат с жажда,

а мисълта ми неспокойна

навлиза във човешките души,

пренася моя свят във тях         

новороден и раждащ…

(„Сетива“)

          Свят, обагрен от палитрата на художник, осенен от мъдростта на мислител, свят, в който въображение и реалност са преплетени в безизкусната магия на поетическото слово, в който простотата е синоним на многозначността…

          Дора Габе е от поетите, които се изграждат и изявяват бавно, носещи с години в себе си истините и вълненията си и търпеливо очакващи деня на своята изповед. За да достигне до прозренията си за смисъла на живота, за същността на любовта,  на раждането и смъртта, поетесата трябва да извърви дълъг път. Малките лирични творби от първата ѝ стихосбирка „Теменуги“ сякаш с нищо не предвещават раждането на едно бъдещо оригинално дарование. Но още тогава, в крехките  филизи на лирическия ѝ талант гениалният Яворов вероятно е прозирал тяхното избуяване, редактирайки стиховете ѝ, давайки ѝ заедно с близкото си приятелство и първите големи уроци по поетическо изкуство. И едва двадесет години след това се появява стихосбирката ѝ „Земен път“ (1928 г.). Съизмерена с днешната динамика, тази „пауза“ може да ни се сто­ри непростимо дълга, но в същината си това е времето на нейното житейско съзряване – в действителност едно страшно време на войни, въстания и кървави погроми. Време, в което жената, родена да ражда красотата на света, е принудена да я погребва без време. За Дора Габе това е време на осмисляне на живота, на преоценки и трайно обвързване с литературата.

          През 20-те и 30-те години една след друга се появяват стихосбирките ѝ за деца: „Калинка-Малинка”, „Звънчета”, „Малкият добруджанец”, „Сънчец ходи”, „Диви крушки“, „Малка Богородица“ и др., които я утвърждават като една от най-талантливите авторки на пое­зия за деца. Дора Габе редактира „Библиотека за малките“, издава­на от Министерство на просветата, а по-късно и детското списание „Прозорче“. Успоредно с това започва и нейната изключително плодотворна преводаческа дейност. През 1921 г. заедно със съпруга си Боян Пенев тя подготвя и издава антологията „Полски поети“, в отделни книги се появяват преводите ѝ на „Съдии“ от Станислав Виспянски (1920 г.), „Химни“ от Ян Каспрович (1924 г.), „Анхели“ от Юлиуш Словацки (1925 г.). Така тя се превръща в един от най-ревностните популяризатори и преводачи на полската литература у нас.

          Дора Габе е от основателите на българския Пен клуб (1927 г.) и дългогодишна негова председателка. Между двете войни тя е сред най-дейните творци на българската култура – популяризира я по време на пътуванията си в различни страни, при срещите и запознанствата си със световно известни писатели. И е прав акад. Петър Динеков, който пише в предговора си към томчето с избрани нейни творби, че „малцина от нейните съвременници могат да ѝ съперничат по енергия, по творчески сили, по вярност и преданост на голямото призвание на литературата“.

          В това наглед уравновесено, последователно, лишено от неочаквани скокове и изненади развитие на лирическото ѝ дарование, почти не може да се долови напрегнатият вътрешен живот, който ражда през последното десетилетие от живота ѝ най-хубавите ѝ стихове. И може би затова така искрено, така дълбоко, така завладяващо, но и така изненадващо зазвучават творбите ѝ от „Почакай, слънце”, „Невидими очи“, „Сгъстена тишина“ и „Глъбини“.

          Някак подвластни на схващането за приоритета на емоционално-сетивното в поезията, създавана от жени, се оказваме като че ли неподготвени да възприемем в действителната му дълбочина освободения от делничното напрежение, разкрепостения от амбиции и суета, вглъбен лирически „аз“ на поетесата. От хребета на годините Дора Габе се обръща към извървяното, но не за да направи обичайната равносметка на жизнения и творческия си път, а за да потърси онези здрави връзки с първоизворите на живота, които да обезсмислят смъртта, превръщайки я сякаш в  негово продължение. Още в стиховете ѝ преди „Почакай, слънце“ може да доловим този стремеж към себенадмогване. Творческият акт, жаждата да раждаш отново и отново тоя свят чрез магията на поезията обезсил­ва бремето на годините. Осъзнала това, Дора Габе сякаш вижда пъ­тя към своето духовно прераждане и посвещава една от най-съкровените си изповеди на   поезията. 

Днес ти ми подари

земята и човеците,

приближи небето и звездите

и ме направи част от тях –

ти ускори вървежа ми

и върна радостта ми –

ти ме научи да не вярвам

на образа си в огледалото,

със бръчките на времето,

с кора на застаряващ

дъб…

Ти вля живот в кръвта ми

и аз живея втори път!

(„Поезия“)

          И някак съвсем естествено прозвучава след това откровението на поетесата: „Време не остава за миналото,/ а то е в мене,/ като да имам два живота/ с две сърца“. Всъщност в тези стихове се крие разковничето на креативната сила в последвалото творчество на Дора Габе. Именно в съединяването на тези „два живота“ и тези „две сърца“ поетесата вижда оттук нататък смисъла и целта на духовното превъзмогване на неумолимия кръговрат. 

Усещам те като начало,

усещам те и като край,

а ти си вечност!

Ти, живот, си вечност

аз съм само миг,

но  завинаги на теб

отдаден!

(„Миг“)

          Но в този миг от вечния живот е съсредоточено всичко, което е в състояние да побере човешкият дух – и гласовете от древни епо­хи, и преживяното през годините, което е в състояние да превърне мига във вечност. Но как да свържеш разпокъсаните нишки на оно­ва, което е било преди теб, онова, в което си участвал ти, и оно­ва, което ще бъде след теб? Възможно ли е „вълшебницата мисъл“, „по-бърза и от светлината,/ по-зряща, и от нашите очи,/ по-осезаема от допира/ на нашите ръце“ да превърне онова, което е скътано в гънките на паметта, в жив образ? 

Ще я открие някога науката,

ще стане видима като небето

и ясна като музика,

но как ще стигне тя

до дъното на нашите души,

където вечността зародиш

е оставила?

(„Телепатия“)

          Но в този въпрос сякаш съзираме отговора – там, където нау­ката е безсилна, поезията идва с правото си на първооткривател. Физическата смърт не е препятствие за живота на духа, докато той може да бъде „възкресен“ в духа на живия. Така „времето, превър­нато в пространство”, което ни отделя от отдавна минали събития и образи, може да бъде преодоляно в акта на лирическото преображение. Силата на въображението може да роди образ, едва ли не равностоен на живия, и да му вдъхне топлината на настоящето. Именно това създава възможностите на лирическия „аз“ в „Почакай, слънце“,„Невидими очи“ и особено в „Сгъстена тишина“ за прекрачване на временно-пространствените граници, за осъществяването на един макар и въображаем, но сякаш реално протичащ диалог с любимия, извикан от небитието, или с потомъка, още нероден в бъдещето. 

Подай ръка,

но извън времето,

извън възможното,

да се осъществим

в едно небитие

с такава мъка за земя,

в която бихме изгорели…

(„Недей разкрива себе си…“)

          Естествено „здравият разум“ ни принуждава да възприемем то­ва като „игра на въображението“, като „художествена условност“. Но зад привидната яснота на тези категории не може да не съзрем „пролуките“ в нашето познание, през които прозира необятната шир на непознаваемото. С най-доброто от късната си поезия Дора Габе сякаш открехва вратата към „света-тайна“, интуи­тивно долавяйки неизползваните възможности на човешкия дух в днешното забързано време, разсредоточаващо вниманието ни към самите себе си, към глъбините на собствения ни микрокосмос.

 Плашиш ме,

велико Мироздание,

като разпъваш мисълта ми

до своята неизмеримост!

Земята ни е точица във тебе,

а в тая точица е мойта обич,

и моята омраза,

и силата ми, а не мога

да ги разтегля

до размерите ти.

(„Непримирима“)

          Поетесата е осъзнала своята несъизмеримост с Мирозданието, но от това не е намаляла жаждата ѝ да го опознае, да се извиси максимално до неговото величие. Затова и мисълта, че „идва ден и трябва да изчезна/ и да ти върна всич­ко“ предизвиква не тъга, не болка, а непримиримост. Това е всъщ­ност най-точната характеристика на духовните пориви на Дора Габе през последните ѝ години. Но не непримиримост единствено пред смъртта като край, а и пред несъвършенството на живота, раждащ въпроси, на които, без да знаем отговора, ще потънем в неизвестното. 

Коя съм?

Очите непрекъснато ме водят,

мислите ми се вдълбават в мен,

устремът ме тласка във движение.

Коя съм? Откъде дохождам, де отивам?

Защо поема хиляди посоки мисълта ми,

къде е доминантата, къде е коренът,

за да ми стане ясно

защо морето има право

да бъде вечно,

амойта мисъл да потъне

в земята и изчезне?

(„Коя съм…“)

          Един след друг в съзнанието на поетесата ще изкристализират все повече и повече неразрешими въпроси, които ще крепят духа ѝ до последния миг. Какво друго, ако не да се проникне в тех­ния смисъл и възможните им отговори да те облеят със светлината на прозрението, е в състояние да те държи буден за вечните, за днешните и утрешните тревоги на човека? 

Да скръстя ли ръце?

Съдбата вместо мен ли

да решава?

Да чакам наготово ли?

Но ако моята съдба греши?!

Тогава?

(„Недоумение“)

          Ето откъде извира жизнената сила и оптимистичният патос на тези лирически превъплъщения. Докато духът се стреми към височината на своята същност, човешкият живот има смисъл. Единствено тогава превратностите на съдбата нямат власт над твоя вътрешен, по-богат и по-осмислен живот от неговите външни проявления. Единствено тогава можеш да свържеш миналото, настоящето и бъдещето в стремежа към хармонично единение с Вечността,  от която си дошъл и към която отиваш. Така ще си обясним в истинската му дълбочина и проникновеност изповедното прозрение на поетеса­та за собствения ѝ живот:

Откакто се родих

на всички поколения

връстница станах.

На две епохи въздуха ловях

и толкоз дълги бяха дните

и годините,

че ми се струва

да съм станала безсмъртна…

 

А времето,

превърнато във вечност,

пространството в безкраен свят

ме носят и аз плувам

щастлива, че не зная

към кой бряг

ще ме изведат!

(„Занесеност“)

          Сега вече може да кажем на какво се дължи необичайното творческо дълголетие на Дора Габе – след като сме съпреживели късната ѝ лирика, след като си припомним най-хубавите ѝ стихове от „Земен път“, метафорично-асоциативните ѝ превъплъщения в „Лунатичка“, след като се вглъбим в прекрасните ѝ преводи на полската поезия и преценим житейското и творческото ѝ поведение, ще разберем, че главното ѝ основание за творчество се корени в осъзнаването на културата като непрекъснато движение на човешката духовност, свързващо времена, събития, съдби, осмислящо краткия миг на индивидуалния живот…

          Времето ще отсее песъчинките и ще промие късчетата самородно злато в нейната поезия. Но едно е сигурно: лирическите ѝ прозрения я изведоха на брега на голямата литература, откъдето започва пътят към бъ­дещето. И може би от този бряг ще достигне нейното „Завещание“ до идните поколения:

 Отивам си с неутолена жажда,

с очи, все още устремени,

с протегнати ръце,

които в сетния ми час

насила ще кръстосат

върху мене…

Но вий побързайте,

вземете ме със вас,

да заживея в младите души,

 да не лети духът ми

между земята и небето,

и като вечен спътник

в свойте кръгове околоземни,

 да ви съглежда само

и да не може никога

да ви докосне…

(„Завещание“)

­

­

Забел.: Текстът е публикуван за първи път в: Жеков, Светлозар. През двора на времето. София: Нов Златорог, 2007, с. 17-28.

­

­­

Публикувано в Есета, Литературознание. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.