Разсъждения върху изследването на Алберт Бенбасат „Алиса в дигиталния свят“ [1]
Думата ми е за Алиса – но не за Алиса като литературна героиня от романа за деца на Луис Карол, а за Алиса като нарицателно на дигитализирана книга, на книга, която – според мнението на професора по книгоиздаване Алберт Бенбасат – вече не е книга или по-точно е „не-книга“ (с. 72). Нека да не забравяме, че романът за Алиса от Чарлз Латуидж Доджсън, известен с псевдонима си Луис Карол, е първата дигитализирана литературно-художествена книга, по сведение на самия Бенбасат в неговото съчинение (с. 117).
Според този възглед, който откриваме в изследването „Алиса в дигиталния свят“, обезтелесената, некнижна, превърната във файл и прикачена към световната виртуална мрежа книга загубва всички белези на Гутенберговата си предходница – тя престава да бъде вещ, губи триизмерността си, няма обем; престава да бъде печатно копие на ръкописен оригинал и мултиплицира текста в аритметичната прогресия на копие на копието; тя къса пъпната връзка с автора и се овързва в хипертекстовото поле на новата вавилонска библиотека; разставя твърдите граници на кориците и като пеперуда, излязла от пашкула си, политва в безграничното пространство на знаците – цифрови, вербални и графични. Отказва се от цялостността и завършеността на текста, форматиран тъкмо като книга, и избира фрагментарността и инфинитността на разноплатформени новообразувания предимно в каскадообразна форма на текстово представяне. Изобщо, случва се нещо революционно, което взривява старите навици на писане-четене и създава нови поведенчески модели на общуване с текста, нови модуси на културността. Появява се т. нар. от Милад Дуеи „дигитална култура“.
Тук няма да реферирам теоретичните възгледи на канадския философ на културата, въпреки че не би било излишно. Само ще изтъкна мнението му, че „щом четенето се променя, променят се и професиите, свързани с него – писането на книги, пресата, издателският бизнес и книжната търговия“ (с. 52) [2]. Сега ще насоча вниманието си директно към постулатите от изследването на Алберт Бенбасат за дигитализираната „Алиса“. Накратко, ако трябва да резюмирам в едно изречение тази негова книга от 123 страници, ще кажа следното – че с налагането на интернет идва предусещането за края на книгата или по-точно на „хартиената старина“ (с. 70), както добре е уточнил самият автор: книга, ръкопис, писмо и снимка. Изследването на Алберт Бенбасат разглежда подробно цялата апокалиптика на Гутенберговата вселена и говори последователно за всички аспекти на книгоиздателското преобразуване от началото на ХХІ век: за „смъртта на автора“, за „изчезването на ръкописа“, за „елиминирането на издателството“, за „безтелесната книга“, за „невидимия книжар“, за „безплатното четене“, за „не-четящия човек“ и за „излишната библиотека“. Това са все заглавия от поредни части на съчинението му. Както виждаме, негацията е постоянен реторически маркер на описваните събития, случващи се в различни звена от книгоиздателската верига днес – от авторовия ръкопис, който спира да бъде вече овеществяван в реликтите на черновите, до все по-музеефициращата се библиотека, която подпъхва под стъкления похлупак на витрината тлеещите останки на една мъртва реалия, забранена за пипане.
Разбира се, смяната на световете, настъпването на постгутенберговата епоха не идва тъй радикално – понастоящем ние живеем както „в света на чудесата“ на добрата стара (най-стара?) медия, хартиената, физическата книга, така и „в огледалния свят“ на дигиталните симулации, на цифровизираната, дематериализирана, виртуализирана книга, т. нар. електронна книга и нейното разтваряне в Мрежата в разноформатното електронно публикуване. Днес ние разполагаме еднакво добре и с изобретението на Гутенберг, и с техническите нововъведения на Винтън Сърф и Робърт Кан (авторите на интернет, разбиран буквално като мрежа от машини – 1969 г.) и на Тим Бърнърс-Лий и Роберт Кейо (авторите на world wide web, „голямата световна паяжина“ – 1989 г.). И в това като че ли е драмата на съвременния изследовател на книгата, който обичайно представлява – по думите на Алберт Бенбасат – „креатура на „традиционната“ хуманитаристика“ (с. 51), изправен пред предизвикателствата на новите технологии. Този традиционен хуманитарист, или да го нарека така – този културен динозавър [3] в дигиталната джунгла, преживява нечовешка драма: от една страна, изпитва лирична носталгия по пълнотата на отминалия опит, а от друга – ревностен страх пред лишеността от сигурност в бъдещите комуникационни практики. В книгата на Алберт Бенбасат за „Алиса“ в дигиталния свят, ние можем да открием редица верни констатации за съвременното състояние на „традиционната парадигма на книжното правене и разпространение“ (с. 11), която според автора се намира в период на криза, дори нещо повече – в етап на нестихващ разпад и анихилация на системния ред в книгоиздаването. Но страхът от волунтаризма на новите технологии и от прагматизма на т. нар. от автора „юзърски“ (сиреч потребителски) морал, неспокойството пред непознатия мизансцен на виртуалната технология като че ли натежава над непредубедения поглед и препятства възможността да се търси приемственост между феномените на отминалия културен опит и артефактите на новата дигитална култура. Подобни „консервативни разсъждения“ (с. 49), както честно ги определя българският автор, не са нещо ново в интелектуалната история и те много напомнят някои възгледи на някогашните културолози от Франкфуртската философска школа, които през първата половина на миналия век вече скърбят за отмирането на света на автентичното, погазено от инвазията на механичното. Днес като че ли наблюдаваме нещо подобно – тъгуване по механичното пред нашествието на дигиталното, опасение, че симулакрумът ще погуби символа, ако си послужим с теорията на Жан Бодрияр относно загубата на автентичността. Но! Нашето неизменно и неотложно „но“ – не се безпокойте, новината за края на света е силно преувеличена. Мишката няма да убие книжката!
Кои по-точно са няколкото тезиса, вдъхновени от благородния, дори бих казала благородническия, аристократичен скептицизъм на Алберт Бенбасат по отношение на дигиталното популистко публикуване днес? Самият автор в изследването си признава, че се чувства принуден като професионалист да обори „утопиите, свързани с настоящето и бъдещето на книгата във виртуалния свят“ (с. 51). Изследователската му позиция тук е на строг демистифакатор, на идеологически дешифратор, който бърза да превари мрачните сценарии на артистите антиутописти. Ще цитирам неговите контраутопийни тезиси, оборващи с консерваторска страст анархистичните митове на новите публикатори в интернет:
- „утопията, че практически всеки индивид може да бъде Автор“ (с. 14);
- илюзията, че на компютърния екран текстът изглежда вече „отпечатан“, „издаден“, т. е. завършен и в този смисъл съвършен, ненуждаещ се от намесата на редактор и коректор (с. 15);
- „утопията, че авторът и читателят могат спокойно да се оправят и без издателя“ (с. 16);
- идеята, че „изчезването на полиграфията – поне засега – си е жива утопия“ (с.24);
- утопията „да се мисли, че в близко бъдеще ще се намери друг модел за организиране на книжното съдържание, който да бъде по-съвършен от кодексовия“ (с. 25);
- утопията „че безтелесната книга е екологична или поне по-екологична от традиционната, която унищожава горските насаждения“ (с. 29);
- утопията, че може да се мине без книжаря в качеството му на продавач-консултант (с. 32);
- утопията, че „библиотеката [може да] се идентифицира с Интернет или в краен случай с паметта на четящото […] устройство“ (с. 40);
- и накрая „най-безумната утопия“ (с. 33) – че четенето в интернет е безплатно.
За всички тези популярни митове относно либерализацията на публикационните практики във виртуалната среда авторът на „Алиса в дигиталния свят“ предлага аргументирана критика, с която, разбира се, в повечето случаи ще се съглася безпрекословно. Тук ще си позволя само да добавя някои по-важни уточнения:
- Не, не е утопия, а жива реалност, че всеки, практически всеки може да бъде автор – макар и не с главна буква, а с редовна, но все пак „автор“. Защото в традиционната печатна култура (забележете: вече под „традиционна“ не разбираме устната, а писмената печатна култура!) не всеки има това право и не всеки се ползва от тази възможност, запазени само за образованите елити. Днес образованите не са елит. А новите варвари са други – това са нямащите компютърна грамотност и невписаните в Мрежата, отсъстващите от големия виртуален разговор.
- Авторското право е застрашено, но как да бъде регулирано то в променените условия на „отворения код“ и на т. нар. „култура на споделянето“? Това е важният въпрос. И Милад Дуеи предлага един много разумен начин, свързан с артикулиране на потребителското право. Тъкмо с правото на потребителя! Трябва добре да се замислим върху този съвет.
- Дали е утопия или антиутопия, не зная, но във всеки случай е безспорен факт: издателската институция все по-често се заобикаля от желаещите да бъдат автори. „Пазачите на входа“ са неглижирани, преоценени. Принципът на качествения контрол и направляващата селекция е подменен от принципа на публикуване преди филтриране на информацията в Мрежата. Издателският контрол a priori е изместен към контрол a posteriori. Тоест квалифицираните читатели ранжират вече направените публикации, а не потенциалните да бъдат публикувани текстове. Което означава едно – че подбор е имало и винаги ще има, че селектори е имало и винаги ще има, независимо от момента на тяхното включване.
- Да, утопия е или по-скоро автоизмама, че четенето в интернет е безплатно. Според френските учени Валери Шафер и Ерве льо Кроние [4] появата на онлайн плащанията отваря един нов вид пазарна икономика – икономиката на т. нар. „дигитален капитализъм“, който респективно налага нови ценности, цени и механизми на оценностяване. Четенето в интернет не е без пари, защото такива се предават, но те не отиват в ръцете на книготърговеца, който в обратен ред ги връща на издателя, който пък на свой ред ги препраща към автора и т. н., а минават през един нов играч: на доставчика на интернет, на посредника между книготърговеца и читателя, на виртуалния брокер. Проблемът е, ако има такъв, че виртуалните пари могат да се въртят, без да досягат традиционните играчи.
И не на последно място – предпочитам да мисля историята на културата като кумулативен процес, при който всяко ново изобретение не измества непременно старата технология, а я допълва или разширява. В този смисъл нека да дам съвсем простичък пример – и днес продължаваме да пишем на ръка, въпреки че можем да пишем и на компютър. Просто за всяка практика има подходящ повод и изборът на действие маркира културната стилистика на социалния актьор. Ще кажете – въпрос на приоритети във всяка следваща епоха и ще бъдете прави. Все по-късните рожби на историята имат все по-голям избор на културни практики и свободно могат да заменят мейнстрийм стилистиката с някоя загубила моралната си стойност норма на поведение или начин на общуване. Затова не се притеснявайте, масовата книга на хартиен носител може да изчезне, но тя непременно ще остави след себе си бутиковата книга.
Накрая искам да посоча нещо, което може би не се знае от повечето читатели на романа за Алиса. Истинската Алис Лидл, която служи за прототип на героинята на Чарлз Латуидж Доджсън, през 1860 г. претърпява най-напред виртуална проекция във фотографията, направена от самия писател като любител фотограф, преди да бъде фикционализирана от него в контекста на художествената литература. Същата Алис, когато пораства, става обикнат модел и на други фотографи като например известната портретистка с камера от втората половина на ХІХ век Джулия Камерън, благодарение на която с изумление откриваме, че у зрялата Алис като млада жена не е останало почти нищо от чара на малката нимфетка на Карол. Същественото е друго, че самото механично възпроизвеждане на действителността от страна на фотографията също е форма на виртуализиране, доколкото тя създава идентичен двойник на обекта посредством техническо устройство. Според италианския философ Марчело Розати [5] виртуална реалност е онази, която бива произведена и управлявана от машина, независимо дали механична, или електронна. Дори първичният му пример за оптическа виртуалност е свързан с огледалото като изкуствен инструмент за създаване на дублиращо изображение, което имитира естествената огледална повърхност на водата, но за разлика от нея, която е природа, то е артефакт, „машина“ за отражения. Изводът, който искам да направя от всичко това, е, че виртуалната действителност далеч предхожда ерата на цифровизацията и следователно печатната книга по своята машинна природа също е виртуална. Елекронната книга обаче проявява виртуалност от втора степен спрямо ръкописа и така удвоява силата на симулацията. До къде ще стигнем в огледалния свят на Алиса, или в дигиталния свят на книгоиздаването – това бъдещето ще покаже.
Бележки:
1.Бенбасат, Алберт. Алиса в дигиталния свят. Кралица Маб. 2013.
2. Дуеи, Милад. Големият дигитален обрат. НБУ. 2011.
3. „Книгозавър“, както обича да се самоопределя Бенбасат.
4. Шафер, Валери; Льо Кроние, Ерве. Неутралността на интернет. НБУ. 2013.
5. Розати, Марчело. Да се ориентираме във виртуалното. НБУ. 2013.
Забел. №1: Текстът е подготвен за Академични четения под надслов „Между кориците и отвъд тях“, посветени на 65-годишнината на проф. д-р Алберт Бенбасат и проведени на 18.05.2016 г. във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“.
Забел. №2: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.