„Чужденецът“ през „Чужденецът“

Интерпретация на романа „Чужденецът“ от Албер Камю през студията „Чужденецът“ от Алфред Шютц

Марияна Паунова

­

­

          В предстоящия анализ разглеждам произведението на Албер Камю „Чужденецът” [1] и озаглавената по същия начин студия на Алфред  Шютц. [2] Поради двусмисленото заглавие на анализа е важно тук да се направи уточнението кой през кой текст се разглежда. Тъй като „Чужденецът” на Камю е в по-голяма степен литературна творба и предлага възможност за по-широка интерпретация, именно той ще бъде разглеждан през студията на Шютц. „Чужденецът” на Алфред Шютц е научен текст, който представя изводите от направени емпирични наблюдения, т.е. от него се очакват точни и конкретни изводи, които не предполагат по-широка интерпретация. Студията ни дава интересни отправни точки, които да отнесем към литературния текст.

          Макар с припокриващи се заглавия, двата текста се различават коренно един от друг по стил, език и обект на разглеждане. В най-общ смисъл и двете произведения разглеждат проблема за „чуждото” в различните му форми и прояви, от гледна точка на две едновремено допълващи и разграничаващи се науки – философията и социологията. Основните опозиции, които произтичат от тези две гледища, са:

• Кой всъщност е „чужденец”?
• Какви са критериите за „чуждост”?
• Какви са позициите, от които се вглеждат философията и социологията, за да намерят и изследват „чуждото”?

          Но преди да разгледам аспектите, в които двата текста могат да бъдат четени един през друг, ще спомена няколко думи за авторите им.

­

Албер Камю

(1913-1960)

­

          Албер Камю [3] е френски философ, писател и журналист, виден представител на философското течение, наречено „екзестенциализъм“ (или „философия на съжествуването“). [4] Основният въпрос, около който се обединяват екзистенциалистите (сред които и големи имена като Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартр, Карл Ясперс и др.), е за „съществуването и същността”. При човека съществуването предхожда същността, тъй като то се отнася до неговата анатомия и физиология. Същността е изборът, който човек прави, за това какъв да бъде и какво да стори със себе си. Екзистенциалистките възгледи на Камю допринасят и за развитието на друг дял от философията, известен като „абсурдизъм“. [5]  Абсурдизмът разглежда в най-общи линии сблъсъкът между човешкия стремеж към щастие и невъзможността да се намери такова. Камю обаче няма типичния за философите език, усложнен от дълги изречения, абстрактни понятия и неразбираеми термини. Той по-скоро си служи с литературно-художествена реч, като изгражда сюжети, илюстриращи философията му. През 1957 г. Албер Камю печели Нобелова награда за литература.

          Романът „Чужденецът” е публикуван през 1942 г. и е едно от най-извстните произведения на Албер Камю. Главният герой Мьорсо е французин, живеещ в Алжир, тогавашна колния на Франция, който почти несъзнателно застрелва човек. Книгата е разделена на две части – според гледните точки на героя преди и след процеса за убийство, като наративът се води в първо лице единствено число. За да направя своеобразно резюме на книгата, ще цитирам думите на самия Камю, поместени на корицата на изданието:

          „В нашето общество един човек, който не плаче на погребението на майка си, рискува да бъде осъден на смърт. Звучи парадоксално , но мисълта ми е, че героят от книгата бива осъден, защото не играе по правилата. В този смисъл той е чужд на обществото, в което живее, и блуждае встрани от него, из покрайнините  на личния си живот, самотен и сетивен. Ето защо читателите се опитват да го възприемат като отрепка. Но не е така. Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. „Чужденецът” е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, който ние заслужаваме.“

          В „Чужденецът” на Камю не става въпрос за човек, дошъл от друго място, каквато асоциация бихме направили най-напред при споменаването на думата „чужденец” – по начина, по който я дефинира Алфред Шютц. В книгата на Камю става ясно, че Мьорсо е от Париж, но живее в Алжир. Езикът, които се говори на двете географски места, е един и същ, така че не съществува езикова бариера. Няма признаци героят да не се е адаптирал напълно към местната среда. Той има работа, приятели и добро социално положение. Чужденецът при Камю живее съвсем нормален живот, преживява същите неща, но реагира на ежедневието по различен начин от останалите. При Мьорсо не се проявява това, което в обществото е морална норма и е свързано с даден модел на поведение. Най-често, обаче, този модел на поведение не идва отвътре на човека, а е социална поза, която другите изискват. Героят на Камю не усложнява живота си с преструвки и придържане към „чуждите” нему норми, а живее праволинеен и неподправен живот. Това е „чуждото” у чужденеца на Камю.

­

 

Алфред Шютц 

(1899-1959)

­

          При Алфред Шютц „чуждото” е разгледано от друг ъгъл. За студията си „Чужденецът” [6] Алфред Шютц  черпи вдъхновение от личния си опит и наблюдения на учен. Шютц е роден през 1899 г. във Виена, тогавашна Австро-Унгария, и по-късно емигрира в САЩ, където развива изследванията си върху методологията на социологията. Той съчетава социологическата наука с философската феноменология (т.нар. философия на преживяното) и става признат като един от най-големите социолози на ХХ век. Той самият е бил чужденец, който е трабвало да се справя с нов език, с нравите и нормите на едно непознато за него общество.

          Шютц дефинира понятието чужденец по следния начин: „възрастен индивид от нашето време и цивилизация, който се опитва да бъде приет трайно или поне да бъде допуснат до групата”. [7] После продължава, като дава конкретни примери: имигранта, кандидата за членство в затворен клуб, бъдещия младоженец, сина на фермера, влизащ в колеж, гражданина, отиващ да жувее  на село, постъпващия в армията и т.н., като категорично изключва „децата и диваците”, тъй като те имат различно ниво на цевилизованост.

          От дефиницията за чужденец на Шютц произлиза първото основно различие между обекта на двете разглеждани книги. Ако следваме цитирананото определение, установяваме, че то не важи за героя на Камю, защото той не се опитва да бъде част от групата. Мьорсо не полага старание и не желае да бъде като останалите. Едва в края на книгата (най-вече в сцената със свещеника, където се откроява конфликтът между вярата в Бога и вярата в себе си, така характерна за екзистенциализма) той вижда различието в начина си на  мислене спрямо общоприетия модел и дори осъден на смърт заради „чуждостта” си, отказва да се промени. На втори план при прилагане дефиницията на Шютц изниква друго разминаване с литературния пример. От казусите на социолога разбираме, че става въпрос само „чуждост” от гледна точка на общественото статукво, а на философа – от гледна точка на човешката индивидуалност. Получава се опозицията „вътре-вън”, тъй като при Шютц човекът е разгледан само отвън, през неговата обществена функция, докато при Камю на човека се гледа отвътре и се наблюдава светът на неговата душевност. Тук отново опираме до фундаменталните разлики межди социологията и философията като два коренно различни начина на осмисляне на света.

          От примерите за чужденци, анализирани от Шютц, „чужденецът” на Камю може би най-много се доближава до децата, тъй като характерът му е неподправен, „естествен”. Мьорсо казва това, което мисли, без да го украсява с думи и да се замисля дали би наранило човека отсреща. Тази болезнена искреност и невинна жестокост е присъща на децата. Но тъй като Шютц категорично изключва тази група индивиди от студията си, социологическите изводи, които прави, по-трудно могат да бъдат отнесени към „чужденеца” на Камю.

          Но все пак има общовалидни дефиниции в социологическото изследване на Шютц, където попада и героят на Камю. Мьорсо живее в едно типично западно общество, което предлага „културен образец на групов живот” [8], т.е. има своя система от институции, ръководство и ориентация, съответно своите установени нрави, закони, традиции, привички, обичаи, етикет, мода. Индивидите действат и мислят в зададените рамки от културния им модел, а всяко отклонение бива възприемано като дисфункция на обществената система и затова бива санкционирано, какъвто е и случаят на Мьорсо. Той е обвинен от прокурора в липса на всякакви „морални принципи”, в „безчувственост” заради непознаването на „човешкото сърце” и заради елементарните му реакции, наречен е „чужд на едно общество” поради незачитането на правилата му.

          Мьорсо не е морално чудовище, а жертва на собствения си ум и сетивност. Както заявява Шютц [9], мислите на индивидите в ежедневния живот не винаги са хомогенни, а оттам и действията им не винаги са ясни и свободни от противоречия. В различните си социални роли, каквито е принуден да възприема човек – в случая на Мьорсо той е син, гражданин, чиновник, приятел, – „може да има най-различни и твърде малко съгласуващи се едно с друго мнения” [10] по най-различни въпроси, като моралните норми например. Това произлиза от функциите на човешкото мислене, което е „разпределено по предметни области, разположени в различни и в различно релевантни равнища, при което индивидите не съзнават модификациите, които трябва да извършват, преминавайки от едно равнище към друго.” [11] Външните фактори оказват голямо влияние върху моментните ни светоусещания и постъпки. Ако тялото изпитва някакво силно външно дразнение, мислите са насочени по-скоро към премахването му, като понякога изключват ясната логика. Моралните норми тогава изостават на по-заден план. Случаят с убийството на арабина е именно такъв момент на изключване на съзнанието под влиянието на мъчителна жега.

          Аспектите, в които текстовете на Камю и Шютц се припориват, до голяма степен приключват дотук. По-нататък в студията си социологът разглежда проблемите, с които се сблъсква „пришалецът” в новото си обкръжение, към което се стреми. Както вече споменах, „чужденецът” на Камю по никакъв начин не се приема за дошъл от друго място, а и не се стреми да подражава на околните.

          Философията и социологията имат своите крайъгълни камъни, край които изграждат разбиранията си. Изводите, които правят и двете доктрини, се опират на базата на сравнения с определени обекти. От текстовете на Камю и Шютц ясно проличават какви са тези обекти. Ако изходим от „чуждостта” като мотив, то пътищата на неговото откриване и доказване са съвсем различни. При Камю той е проследен чрез литературния текст и възможностите, които този тип мислене дава, а имено – свобода за собствена интерпретация и достигане до специфична „лична“ мъдрост. Също така неизменнен похват на философията е да намесва в своя дискурс религия и морал. В произведението на Камю не е случайна ролята на съда, съдебните заседатели и свещеника. От друга страна, в социологическото изследване на Шютц религията изобщо не е намесена, а моралът има не толкова нравствена конотация, колкото присъства със своята формална утвърденост като норма, т.е. писан или неписан закон на поведение. В социологията емпиричните изследвания се правят на базата на такива обществени норми, функциии и взаимодействия, протичащи в групата.

          Като краен извод може да се каже, че основното разминаване между двата текста се състои в опозициите индивидуална житейска философия / групов закон; блуждаещо / утвърдено самосъзнание. Ако направим още по-генерално заключение, то ще ни отнесе и към фундаменталното различие между философията и социологията като мисловни системи.

Бележки:

1. Камю, Албер. Чужденецът. София. ИК „Фама“, 2004.